През Страстната седмица

– Върви, вече бият камбаните. И гледай да не правиш бели в църквата, че Господ ще те накаже.

Мама ми дава няколко медни монети и веднага, забравила за мен, тича с изстиналата ютия в кухнята. Аз много добре знам, че след изповедта няма да ми дадат нито да ям, нито да пия, и затова, преди да изляза от къщи, изяждам насила комат хляб, изпивам две чаши вода. Навън пролетта съвсем се е развихрила. Паважът е покрит с мътна каша, по която вече започват да се очертават бъдещите пътечки; покривите и тротоарите са сухи; край оградите през гнилата ланшна трева си пробива път нежна млада зеленина. По вадите, весело бълбукайки и пенейки се, шурти мътна вода и слънчевите лъчи нямат нищо против да се изкъпят в нея. Клечки, сламки, слънчогледови шлюпки се носят бързо по водата, въртят се в пяната. Накъде, накъде ще отплават тези клечки? Много е възможно, че от вадата те ще отидат в реката, от реката в морето, от морето в океана… Искам да си представя този дълъг, страшен път, но фантазията ми спира, не стигайки до морето.

Минава файтон. Файтонджията примлясва с уста, дърпа юздите и не вижда, че отзад на файтона му са увиснали две улични момчета. И аз искам да се присъединя към тях, но се сещам за изповедта и момчетата започват да ми се струват ужасяващи грешници.

„На Страшния съд ще ги питат: защо правехте пакости и мамехте горкия файтонджия? – мисля си аз. – Те ще почнат да се оправдават, но нечистите духове ще ги сграбчат и ще ги помъкнат към вечния огън. Но ако те почнат да слушат родителите си и да дават на бедните по някоя стотинка или геврече, Бог ще се смили над тях и ще ги пусне в рая“.

Стъпалата, които водят към храма, са сухи и залети със светлина. Жив човек няма по тях. Отварям нерешително вратата и влизам в църквата. Тук в полумрака, който ми се струва гъст и мрачен като никога, аз се изпълвам с чувство за греховност и нищожество. Най-напред в очите ми се хвърля голямото разпятие и стоящите от двете му страни Богородица и Йоан Богослов. Полилеите и свещниците са покрити с черни траурни калъфи, кандилата блещукат мижаво и бледо, а слънцето сякаш умишлено отминава църковните прозорци. Богородица и любимият ученик на Христос, изобразени в профил, гледат мълчаливо непоносимите страдания и не забелязват присъствието ми; усещам, че за тях съм чужд, излишен, незабележим, че не мога да им помогна с нищо, че съм едно ужасно, безсрамно момче, способно да прави само бели и пакости. Спомням си хората, които познавам, и всички започват да ми се струват нищожни, глупави, лоши и неспособни да намалят дори с едно зрънце онази страшна мъка, която виждам в момента; църковният здрач става още по-гъст и мрачен, и Божията майка с Йоан Богослов ми изглеждат самотни.
Зад сергията със свещи стои Прокофий Игнатич, стар войник от запаса, помощник на църковния епитроп. Повдигнал вежди, поглаждайки брада, той обяснява полугласно на някаква бабичка:

– Утренята ще почне тази вечер, веднага подир вечернята. А утре за часовете камбаната ще бие в осем. Разбра ли? В осем.

А вдясно, където е престолът на света великомъченица Варвара, между две големи колони има сложен параван и пред него чакат реда си изповедниците… Тук е и Митко, дрипаво, зле подстригано момче с щръкнали уши и малки злобни очички. Това е синът на перачката Настася, гамен, разбойник, който краде ябълки от сергиите на търговките и неведнъж ми е отнемал моите топчета. Той ме оглежда сърдито и, струва ми се, злорадства, че не аз, а той пръв ще иде зад паравана. В мен се надига злоба, мъча се да не го гледам и дълбоко в душата си чувствам досада, че ей-сега на този гамен ще му се простят греховете.

Пред него стои разкошно облечена красива дама с капела с бяло перо на главата. Тя явно се вълнува, напрегнато чака и едната ѝ буза гори от вълнение.
Чакам пет минути, десет… Иззад паравана излиза прилично облечен млад човек с дълга мършава шия, обут с високи гумени галоши; аз започвам да си мечтая как ще порасна голям и ще си купя също такива галоши, непременно ще си купя! Дамата трепва и отива зад паравана. Неин ред е.

През пролуката между двете половинки на паравана се вижда как дамата се изправя до аналоя и прави земен поклон. След това се изправя и, без да погледне свещеника, навежда глава в очакване. Свещеникът стои с гръб към паравана и аз виждам само белите му къдрави коси, верижката от нагръдния кръст и широкия му гръб. А лицето му не виждам. Въздъхвайки, без да гледа дамата, той започва да говори бързо, поклащайки с глава, ту по-силно, ту шептейки. Дамата слуша покорно, като наказана, отговаря късо и гледа към земята.

„Какви ли са ѝ греховете? – мисля си аз, гледайки с благоговение кроткото ѝ красиво лице. – Боже, прости ѝ греховете! Прати ѝ щастие!“

Но ето че свещеникът покрива главата ѝ с епитрахила си.

– И аз, недостойний йерей… – чува се гласът му… – властию Его, мне данною, прощаю и разрешаю тя от всех грехов твоих…

Дамата прави земен поклон, целува кръста и си тръгва. Вече и двете ѝ бузи руменеят, но лицето ѝ е спокойно, ясно, весело.

„Тя сега е щастлива – мисля си аз, гледайки ту нея, ту свещеника, който ѝ прости греховете. – Но колко ли щастлив трябва да е човек, който има правото да прощава?“

Сега е ред на Митко, но в душата ми изведнъж пламва чувство на омраза към този разбойник, аз искам да мина зад паравана преди него, искам да бъда пръв… Забелязал моето движение, той ме удря със свещта по главата, аз му отговарям със същото и половин минута се чува пъхтене и звуци, сякаш някой чупи свещи… Разтървават ни. Моят враг отива плахо към аналоя, покланя се до земята, без да прегъва колене, но какво става по-нататък – това не виждам; от мисълта, че сега, след него е моят ред, в очите ми започват да се смесват и да се мержелеят предметите; щръкналите Миткови уши порастват и се сливат с тъмното теме, свещеникът се люлее, подът под мен се вълнува…

Чува се гласът на свещеника:

– И аз, недостойний иерей…

Сега вече и аз минавам зад паравана. Под краката си не усещам нищо, сякаш вървя по въздуха… Заставам пред аналоя, който е по-висок от мен. За миг зървам равнодушното, уморено лице на свещеника, но след това виждам само ръкава му със синя подплата, кръста и ръба на аналоя. Усещам близкото съседство на свещеника, мириса на расото му, чувам строгия му глас, и бузата ми, обърната към него, започва да гори… Много неща не чувам от вълнение, но на въпросите отговарям искрено, не със свой, а с някакъв странен глас, спомням си за самотните Богородица и Йоан Богослов, за разпятието, за мама и ми се иска да плача, да моля за прошка.

– Как се казваш? – пита свещеникът, покривайки главата ми с мекия епитрахил.

Колко леко, колко радостно ми е сега на сърцето!

Греховете вече ги няма, имам право да отида в рая! Струва ми се, че от мен мирише също като от свещеническото расо. Отивам при дякона да се отбележа и помирисвам ръкавите си. Църковният здрач вече не ми изглежда мрачен и аз гледам Митко равнодушно, без злоба.

– Как се казваш? – пита дяконът.

– Федя.

– Презиме?

– Не знам.

– Татко ти как се казва?

– Иван Петрович.

– Фамилия?

Аз мълча.

– На колко си години?

– На девет.

Прибирайки се вкъщи, аз, за да не гледам как другите вечерят, бързам да си легна в кревата и, затворил очи, мечтая… Колко хубаво би било да изтърпя мъчения от някой Ирод или Диоскор, да стоя в пустинята и подобно на стареца Серафим на храня мечките, да живея в килия и да се храня само с просфори, да раздам имота си на бедните и да ида в Киев! Чувам как слагат масата в трапезарията – готвят се да вечерят; ще ядат салата, пирожки със зеле и пържена бяла риба. Как ми се иска да ям! Съгласен да търпя всякакви мъчения, да живея в пустинята без мама, да храня мечките с ръцете си, но първо да изям поне една пирожка със зеле!

– Боже, очисти мене, грешния – моля се аз, завивайки се с глава. – Ангеле хранителю, защити ме от нечистия дух!

На другия ден, в четвъртък, аз се събуждам с душа ясна и чиста като хубав пролетен ден. На църква отивам смело, чувствайки, че съм причастник, че съм облечен с хубава скъпа риза, ушита от копринената рокля на покойната ми баба. В църквата всичко диша радост, щастие и пролет; лицата на Богородица и Йоан Богослов вече не са толкова печални като вчера, лицата на причастниците са озарени от надежда, и изглежда, че всичко лошо е отминало, всичко е простено. Митко също е сресан и празнично облечен. Весело гледам щръкналите му уши и за да му покажа, че нямам нищо против него, му казвам:

– Я, колко си хубав днеска! Ако не ти стърчаха така космите и ако не беше толкова бедно облечен, хората щяха да помислят, че майка ти не е перачка, а дворянка… Ела ми на гости на Великден, ще си играем на топчета.

Митко ме гледа недоверчиво и ми се заканва с юмручето си.

А вчерашната дама ми се струва прекрасна. Облечена е със светлосиня рокля, с голяма блещукаща брошка във формата на подкова. Любувам ѝ се и мисля, че когато стана голям, ще се оженя непременно за нея, но се сещам, че това е грях, преставам да мисля за това и отивам на клира, където четецът вече чете часовете.

 

1887 г.

Превод: Андрей Романов