Преподобният Серафим в живота на Матушка Фамар

Иска ми се отново да се пренеса в Перхушково, в тези далечни слънчеви, мразовити дни, когато цялата природа, цялата гора около къщата бяха застинали в ослепително снежно сияние, а през нощта звездите, които ми се струваха огромни, потрепваха на тъмното небе и от силния студ понякога се чуваха звуци като удари в стената: така се пукаха гредите на дървените ни стени от замръзналата в тях влага.

Мислено се пренасям в килията на матушка Фамар, когато сутрин седях при нея и слушах разказите ѝ. От тях научих защо скитът се нарича Серафимо-Знаменски и каква роля в живота ѝ е изиграл преподобният Серафим.

Ще се постарая да предам думите ѝ колкото мога по-точно.

След разговора с игуменката на Бодбийския манастир, когато матушка, тогава все още княгиня Тамара Марджанова, споделила своето желание да стане монахиня, игумения Ювеналия ѝ дала две книги: на Авва Доротей и кратко животоописание на преподобния Серафим, който тогава все още не бил канонизиран. Това била първата „среща” на матушка със Саровския подвижник, той за пръв път привлякъл вниманието ѝ и влязъл в сърцето ѝ.

През 1903 г., когато в Саров се готвели за тържественото откриване на мощите на преподобния Серафим, матушка, вече игуменка на Бодбийския манастир, изпращайки една от своите монахини за събиране на помощи за манастира из различни градове в Русия, ѝ поръчала непременно да бъде в Саров в деня на откриването на мощите и да ѝ донесе иконка, осветена на раклата. Монахинята била в Саров, присъствала на тържеството за канонизирането на светеца, но когато тя, скромна и смирена, една от най-последните сред огромната тълпа богомолци, се приближила да се поклони на мощите, всички иконки вече били разграбени и за нея нищо не останало. Почти всички вече си били тръгнали, а тя все още стояла и плачела, че не е изпълнила заръката на своята игуменка. В този момент от олтара излязъл един монах и, разбирайки мъката на плачещата монахиня, изнесъл от олтара мъничка иконка на преподобния Серафим, осветил я на мощите и я предал за матушка.

С радост се върнала сестрата в Бодбийския манастир и предала иконата на матушка. Това била съвсем обикновена дървена икона с поясно изображение на преподобния Серафим с приблизителни размери 12 на 15 сантиметра. Матушка я държала в килията си.

След известно време дошла да я посети нейна роднина с момченцето си на около 6-7 години. Мъжът ѝ бил известен хирург. Скоро след като пристигнали, момченцето получило остра криза на апандисит. Мнението на манастирския лекар било да се направи спешна операция; болките били много силни, с висока температура, на корема се появили зачервявания. Изпратили телеграма на бащата спешно да пристигне в Бодби. Матушка и по-рано го канила да дойде в манастира заедно с жена си и сина си, но той все бил много зает и не можел да се освободи. След като пратила телеграмата, матушка казала на своята роднина: „Ето, направихме всичко, което можахме в човешки план, а сега дай по нашия, по манастирския обичай, да се помолим.”

Извикали свещеник. Матушка донесла иконата на преподобния Серафим и я сложила върху гърдите на детето. То бълнувало и се мятало. Отслужили молебен. Можем да си представим как са се молили матушка и майката на момчето – животът му бил в опасност. По време на молебена то утихнало и спокойно заспало.

Вечерта пристигнал бащата и веднага влязъл в стаята на болния. Матушка и майката останали в съседната стая. След известно време бащата-хирург излязъл ядосан и сърдит:

– Защо ми изпратихте тази телеграма? Шега ли си правите с мен? Много добре знаете колко съм зает!

Жена му, не разбирайки думите му и недоволния му тон, се хвърлила към него.

– Детето е напълно здраво, – обяснил хирургът.

И наистина: температурата спаднала, зачервяването изчезнало, нямало никаква болка в областта на апандисита, детето било напълно здраво. Това било първото чудо, извършено от иконата на преподобния Серафим.

Скоро след това се случило и второ чудно изцеление. Разболяла се монахиня, майката-регентка.* Диагнозата – рак на гърлото. Не можела вече нито да говори, нито да преглъща. Отслужили молебен пред иконата на преподобния Серафим и от този момент тя се почувствала по-добре. След молебена преглътнала парченце просфора със светена вода. От ден на ден била все по-добре и накрая напълно се излекувала от страшната и безнадеждна болест. Тогава тя помолила матушка да ѝ остави иконата на преподобния Серафим.

– Иконата остана у нея, – казваше матушка, – аз тогава някак все още не осъзнавах, че това действително е чудотворна икона.
Помня съвсем ясно как матушка ми разказваше всичко това, помня гласа ѝ, как се вълнуваше, разказвайки за третото, най-поразително чудо.

 

Живеела в манастира послушница на име Уляша. Послушанието ѝ било да носи дърва в манастирската кухня. Те били наредени под един навес на доста голяма височина. Веднъж, докато взимала дърва, те започнали да падат и изведнъж всичките се срутили върху нея и я затрупали. Когато най-накрая успели да я измъкнат, била в безсъзнание. Извикали доктор, който я прегледал; била цялата обезобразена, счупени били ръцете, краката, ребрата; гръдният кош бил премазан, вътрешните органи разместени… Но била жива, все още дишала. Докторът казал на матушка, че Уляша е в такова положение, че не може да ѝ се помогне, не може нищо да се направи. От думите му станало ясно, че положението е безнадежно.

Настанили Уляша в манастирската болница, докторът я наглеждал ежедневно. Така и не дошла в съзнание, но продължавала да диша. Минали 2-3 дни, тя все още била жива, но страшно се изменила: лицето ѝ някак се изкривило и посиняло. Докторът отишъл при матушка след визитацията и ѝ казал, че според него през нощта Уляша ще си отиде: пулс почти не се усещал и докторът се чудел на издръжливостта на това нещастно, размазано, обезобразено същество.

След вечерните молитви матушка повикала младата си послушница Фима и ѝ казала:

– Докторът смята, че Уляша ще почине през нощта. Не ми се иска да будим сестрите за панахида нощес, ще отслужим сутринта. А ти сега отиди при майката-регентка, помоли я да ти даде иконата на преподобния Серафим, занеси я на Уляша, сложи я на гърдите ѝ и направи поклон Господ да вземе душата ѝ без страдания.

Фима тръгнала, а матушка останала сама в килията си и се молела.

– Изведнъж, – разказваше тя, – чувам силно трополене, някой тича и направо се втурва в килията ми. Беше Фима, задъхана, хвърля се към мен:
– Матушка, матушка, Уляша…
– Какво, почина ли Уляша? Нали ти казах, че няма сега да будим сестрите!
– Не, матушка, Уляша… стана!
– Какво-о?!

Като чула тези думи, матушка вече била на двора и почти тичешком стигнала болницата. Вестта вече се разнесла из манастира; навсякъде светвали прозорците, сестрите излизали и тичали към болницата. А когато матушка изкачила стълбите на болничния корпус и тръгнала към стаята ѝ, на вратата я посрещнала самата Уляша с иконата на преподобния Серафим в ръцете. Виждайки матушка, Уляша поставила иконата на перваза на прозореца и казала: „Матушка, акатист!” (това били първите думи, които произнесла) – и направила земен поклон пред иконата. Докато четяли акатиста, се събрирали все повече сестри, много от тях плачели. Невъзможно било да се предадат радостта и умилението на всички от чудесното изцеление на Уляша. Настроението било като на Пасха.

По-късно Уляша разказала на матушка всичко, което ѝ се случило. Последното, което си спомняла, бил страшният грохот на падащите върху нея дърва. После се видяла в голяма борова гора. Трябва да кажем, че Уляша, родена и израснала на Кавказ, никога в живота си не била виждала това място. Както си вървяла през гората, видяла пред себе си прегърбена фигура на старец в бяло расо и с тояжка, който се отдалечавал от нея. Тя бързала, така ѝ се искало да го догони, затичала се след него и… станала от леглото с икона в ръцете, на която бил изобразен същият този старец, преподобният Серафим.

Когато матушка започнала да разпитва Фима за случилото се, тя разказала, че точно както ѝ поръчала, отишла при майката-регентка, взела иконата и тръгнала към болницата. Фима се страхувала да влезе при Уляша – „беше толкова страшна, лицето ѝ такова посиняло…” – и извикала още една послушница. Влезли, поставили иконата върху гърдите на умиращата и изведнъж им се сторило, че тя трепнала. От уплах двете младички сестри изскочили от стаята и започнали да наблюдават Уляша през процепа на вратата. Видяли я как най-напред лекичко, а после все по-дълбоко започнала да диша, после полека раздвижила ръцете и краката си, а после изведнъж хванала здраво с ръце лежащата на гърдите ѝ икона, седнала на леглото, спуснала краката си на пода и станала… Тогава Фима се втурнала презглава към матушка.

На другия ден в обичайното време пристигнал докторът. Матушка поръчала да го заведат направо при нея, без да му казват нищо. Когато влязъл, тя го помолила да отидат заедно да видят Уляша.

– Как, нима тя е още жива? – попитал докторът и добавил, че никога досега не е виждал животът да продължава толкова дълго в така обезобразено тяло.

Матушка нищо не му казала. Заедно влезли в болницата и тръгнали към стаята. Самата Уляша им отворила вратата и дълбоко се поклонила на доктора. Матушка разказваше, че никога няма да забрави лицето му: той побледнял и неволно отстъпил назад. Когато тя му разказала всичко подред, докторът искал да си тръгне и само някак смутено казал:

– Е, аз няма какво повече да правя тук!

Но Уляша го прекъснала и казала:

– Докторе, излекува ме Господ по молитвите на преподобния Серафим, но вие се стараехте да ми помогнете, когато бях в безсъзнание. Аз съм ви много благодарна. А сега ви моля още веднъж да ме прегледате.

Матушка също настоявала и докторът я прегледал внимателно. Установил. че тя е напълно здрава, без нито едно счупване; сърцето, белите дробове, всички вътрешни органи работели напълно нормално.

Матушка ми разказа, че този доктор по-рано бил невярващ и че след чудото с Уляша се обърнал към вярата. Оттогава матушка никога не се разделяла с иконата на преподобния Серафим.

Веднъж, през последната година на своето игуменство в Бодбийския манастир, матушка пътувала за Тбилиси по манастирски дела с една от сестрите и с една послушница. Изведнъж на безлюдния път в планината каретата била нападната от тълпа въоръжени планински разбойници, които започнали да стрелят. Убили един от конете, ранили кочияша. Матушка стискала с две ръце на гърдите си иконата на преподобния Серафим. За щастие в този момент на помощ дошъл отрядът казаци, който трябвало да ги ескортира. Появили се точно в момента, в който каретата стояла насред пътя под обстрел. След като прогонили разбойниците, офицерът скочил от коня и отворил вратичката на каретата, която била буквално на решето от куршумите. Видял матушка да седи с иконата в ръце. Нито тя, нито сестрите били ранени, дори дрехите им не били засегнати – а от пода на каретата казашкият офицер събрал пълна шепа куршуми. Така преподобният Серафим защитил и спасил матушка.

Искам да напомня, че в качеството си на настоятелка на Покровската община в Москва матушка била много близка с Великата княгиня Елисавета Фьодоровна. Когато открили, че малкият престолонаследник, Алексей Николаевич, е болен от страшна болест – хемофилия, Великата княгиня започнала да моли матушка да ѝ изпрати чудотворната икона на преподобния Серафим. Колкото и да ѝ било трудно да се раздели с нея, матушка, разбира се, не могла да откаже и дала иконата на Великата княгиня, за да я предаде на сестра си, Императрица Александра Фьодоровна.

И никога повече матушка не видяла иконата! Знаела, че тя стояла до възглавницата на престолонаследника, но какво е станало с нея след ареста на Царското Семейство през 1917 година, никой не знае и никога няма да узнае…

Това била съвсем обикновена дървена иконка, като много други, подобни на нея, но матушка казваше: „Бих я познала сред хиляди!”

След първите чудеса, сътворени от иконата на Кавказ, матушка я поставила в тъничка сребърна рамка.

***

Мисълта да създаде нов скит се явила на матушка, когато ходила в Саров, докато се молела пред иконата „Знаменията на Божията Майка”. Наистина, самата Божия Майка ѝ внушила тази мисъл, сякаш ѝ възложила да го направи. Ето защо матушка решила да го посвети на Богородица и на преподобния Серафим.

Още много, много чудеса извършил преподобният Серафим в живота на матушка.

И в Перхушково, вече след разрушаването на Серафимо-Знаменския скит, когато матушка живеела с десет сестри под постоянна заплаха от арест, преподобният Серафим не я лишавал от грижите си. Животът им не бил материално осигурен по никакъв начин, но те не само че не гладували, но и помагали на мнозина, които пристигали при тях. Разбира се, и те преживявали много трудни времена.

Веднъж през зимата матушка се разболяла много тежко. Имала плеврит, едва не починала, страшно била отслабнала. Матушка беше велика постница, обикновено се хранеше толкова малко, че всички се чудехме от какво живее. Така например обедът ѝ се състоеше от две парчета печен картоф или една печена ябълка. Но сега, отслабнала от болестта, изведнъж ѝ се приискало да се подкрепи и споменала, че би хапнала риба. Откъде да вземат прясна риба посред зимата в село, когато дори картофи едва се намират! Да се пътува до Москва било немислимо – нямали пари. Сестрите много се натъжили, ето „веднъж да ѝ се прииска риба, а да няма откъде да вземем”.

През деня две от сестрите тръгнали за вода на рекичката. Вървели по тясна пътечка, утъпкана в снега, и се молели на преподобния Серафим: „Батюшка, преподобни Серафиме, изпрати рибка на нашата матушка!”

Стигнали реката и какво да видят – в дупката, пробита в леда, играят две щуки. Съвсем необичайно явление през зимата! Хвърлили те кофите за вода и побегнали обратно, защото нямали с какво да ги хванат. Извикали отец Филарет, взел той кепче и побързал с тях обратно на рекичката. А щуките като че ги чакат, още играят в ледената дупка. Отец Филарет хванал едната щука и колко били щастливи сестрите, че успели да изпълнят желанието на своята матушка!

Този случай, а и целият живот на матушка и сестрите ми напомнят за разказите от „Дивеевската летопис”, откъдето съвсем ясно се разбира как Божията Майка и преподобният Серафим са се грижили дори за най-обикновените, ежедневните им нужди. И в Перхушково се чувстваше непрекъснато реално общуване с небесния свят. Затова и общото настроение, цялата атмосфера беше винаги светла и радостна, независимо от изключително трудните и тежки времена.

25 август/7 септември 1970 г.
Бюси, Франция

Из „Серафимо-Дивеевские Предания”, Москва, „Паломникъ”, 2004 г.

Бележки

* Майка-регентка – диригентката на монашеския хор (бел. прев.).

Превод: Мария Момирова