Старецът Яков Цаликис

Село Ливиси и загубата на дядо Кремидас

Ливиси е построено от прадедите на западното разклонение на планината Антикрагос, там където се е намирал античният гръцки Кармилисос. Това разклонение завършва на западното малоазийско крайбрежие, срещу остров Родос. Трябва обаче от брега да се изкачиш на планината и от върха ще видиш под теб, от двете страни, Ливиси. Селото, с размери на малко градче, не гледа към морето. Гледа главно на изток, но и на юг и на север.

Било 1921 г., краят на пролетта – началото на лятото. От североизток идвало едно дете от Ливиси, син на майстор. Тичайки с опинците си в ръка, детето изкачило едрия хубав калдъръм към църквата „Свети Архангели”, в махалата Стумпо. Виделите го да тича разбрали, че носи лоша вест. Детето спряло в махалата на пазара с многото магазини. Не могло да издържи до църквата, паднало на една плоча и прошепнало:

– Хванаха ги… много еснафи, много от Ливиси.

Насъбрали се магазинери и минувачи. В летния следобед много хора били излезли на пазар. Първи научили новината онези, които имали роднини сред еснафите. Тези еснафи били малки групи строители, калайджии, обущари и други занаятчии, които работели по турските села и градове. Били добри майстори и вземали добри пари. Селото им, построено върху скалите, нямало ниви за обработване. От малкото добра земя, намираща се в равнината, почти всичката била притежание на турците. Занаятчийството в селото не давало хляб на всички. И така те ставали майстори и малките групи (двама, трима, четирима мъже или повече) вземали малкото си инструменти и дълги месеци, от март-април, кръстосвали Турция. Повечето се връщали ноември-декември и оставали при семействата си до март.

Момчето започнало да идва на себе си и говорът му се възвърнал. Криво-ляво казало каквото знаело. Пристигнали и старейшините на селото. Те отвели детето при църквата и ударили камбаната, не като за погребение, но не и като за служба. Насъбрало се голямо множество. Пет-шест хиляди души имало Ливиси и всичките били гърци, нито един не бил турчин. Къщата на госпожа Дèспина Кремидас, бабата на стареца Яков, била близо до Стумпо, на пазара, и щом чула суматохата, тя изтичала уплашена.

Изкачила бързо калдъръма и коленичила, попитала детето:

– А Кремидас, рожбенце, моят Георги…

Доброто й сърце се разтреперило и не могла да продължи. Искала да каже: „видя ли го”, „хванаха ли го”, „чул ли си нещо за Георги Кремидас”?

За нещастие детето и чуло, и видяло. Георги Кремидас бил хванат с останалите. Госпожа Дèспина потънала в скръб. Хиляди хора, повечето жени, имало около нея, а тя не виждала никого. Раздирала се от ридания, сякаш била сама. Влязла в църквата и паднала по очи пред иконата на свети Архангел Михаил. Молела, изплакала мъката си, търсела кураж и го призовавала да бъде покровител на дъщерите й и на малките дечица и се върнала в къщи.

Всичко вече й се виждало черно. Прекрасното Ливиси с чудната си гледка към отсрещната планина и равнината, с двете си внушителни църкви „Свети Архангели” и „Пресвета Богородица”, с чистите си пътища, калдъръми, с многото си малки църквици, разпръснати тук и там, всичко било почерняло. Тя пристигнала в къщата си без да знае къде стъпва и къде се намира. Паднала на миндера и продължила да ридае. Дъщерите й бързали да я настигнат още докато тичала по пътя. Слязла от горния етаж и Теодора, единствената й омъжена дъщеря, майката на стареца Яков, държейки в прегръдката си второто си дете (Яков) и цялата треперела. Паднала до майка си и плачела без да може да попита дали не е чула нещо и за нейния Ставрос.

Той също бил заминал. С двама помощници калайдисвали медни съдове и работели по турските села. Майка й, като видяла бебето, се посъвзела и утешила дъщеря си. Не, нищо не се било чуло за тези, дето работели далече. Задържали главно гърци, работещи по крайбрежието или близо до него. Така хванали и Георги Кремидас. Теодора дала бебето на по-голямата си сестра и бързо тръгнала към църквата „Свети Архангели”. Може нещо да разбере, поне да се увери в нещо.

В преддверието на храма сега били останали само старейшините и свещениците на трите енории. Учителите и учителката от училището при църквата „Пресвета Богородица” объркани събирали сведения и се мъчели да успокоят хората. В големия храм „Свети Архангели” пеели непрекъснато молебен канон. Главно жени, тъй като повечето мъже липсвали, излизали, влизали, палели свещи, коленичели и молели за помощ светиите от иконостаса и от храма, целият мраморно блестящ.

По едно време намерили и мюдюрина, единствения турчин в селото, който бил, така да се каже, орган на реда, представител на турското околийско управление. Той не знаел за конкретни лица, хванати от турските въоръжени полски пазачи, но знаел от доста време – така казал тогава – че заптиетата и аскерът ще задържат поетапно гърци за трудовите дружини. И че щели да започнат от крайбрежието. Всички били чували много лоши неща за тези трудови дружини. Знаели по нещо и за задържания, изселвания и изгнания още от 1915 и 1917, до 1920 г.

Събирали и пращали мъжете на много тежка работа: рудници, каменоломни кариери, железопътни линии и други такива. Принуждавали ги да работят много часове, безмилостно ги биели, давали им недостатъчна и воняща храна, оставяли ги да спят зимно време на открито или в бараки и землянки, естествено без отопление. Целите на трудовите дружини били две: да осигурят безплатна работна ръка и да унищожат полека-лека гръцкото население в рамките на Турция, без да се предизвикват европейските сили. Турците имали лош опит с геноцида над арменците през 1915 г., когато много европейци протестирали и обвинили турците за зверството. Затова решили да постигнат целите си спрямо гърците с постепенно изтребление.

И действително от тези трудови дружини малко гърци се завърнали. Повечето изчезнали в дълбините на Турция, завинаги далече от области с гръцко население. Завърнали се онези, които избягали, малцината, които успели да подкупят пазачите, подофицерите и офицерите. Накрая някои, които се отървали от несгодите, глада, студа и мъченията, имали щастието да бъдат забелязани от Червения кръст и международната комисия. Те били защитени и изпратени в Гърция.

Теодора останала с впечатлението, че мъжът й Ставрос изглежда е добре. В онези години никой не можел да бъде сигурен за нищо. Младотурците държали в смут цяла Мала Азия. Генерал Мустафа Кемал, наречен по-късно Ататюрк (баща на Турция) овършал централната и източната част на страната. Появявал се на западното крайбрежие с войска, воювал с огън и меч, за да унищожи елинизма в Пондос¹, където се борели за частична автономия и били организирани малки въоръжени партизански отряди.

Теодора се върнала вкъщи. Намерила много съседки да утешават майка й и сестрите й. Всички оплаквали добрия човек Кремидас като мъртъв. Същото се случвало и в другите къщи, където били сигурни, че е хванат техен човек.

Свещениците, старейшините и учителите успели да вдъхнат малко кураж на жителите, но вътре в тях тежало отчаянието. Те също били искали да станат автономни както Смирна. Но италианците ги предали, турците хванали всички подписали хартата за автономия и ги изпратили на оня свят.

Нямало признаци, че злото ще спре. И този Мустафа Кемал приличал на черен облак над главите на гърците. Ще избухне ли над тях? Ще отиде ли да излее гнева си някъде другаде? За гърците отникъде не се виждала спасителна светлина. Страшно е да не виждаш светлина в родината си, в земята, която имаш за своя родина от три хиляди години. След това над гръцките общности се спуснал и онзи проклет Нуредин паша. По-кръвожаден турчин нямало. Той бил страхът и ужасът на гърците от Смирна до Макри и Ливиси. Тиранин и кръвник в пълния смисъл на думата.

Първият ден на оплакването отминал. Госпожа Деспина седнала да размисли какво ще прави, къде ще научи подробности за своя Георги и какво ще прави с дъщерите, още неомъжени, освен рано омъжената Теодора, която и без това била достатъчно опечалена – шест бебета й отнела смъртта до 1922 г. Госпожа Деспина имала и две момчета, Кириак и Василий, но и те били още деца, нуждаели се от грижи.

Мисълта й се насочвала към роднините на мъжа й. По-близки били тези от Макри, Костас и Кириакос. Богати, благодетели на училищата в Макри и известни в Константинополската патриаршия. Почти всичките нейни роднини живеели далече, били голям род със сериозна църковна традиция. Седем поколения давали на Църквата духовници, свещеници и йеромонаси. Дори и в Йерусалим имала близки роднини, йеромонасите Илия и Димитрий. Вторият служел на Божи Гроб с изключителна отдаденост.

Но сега кои и как да й помогнат? Времената били трудни, турците озверели. За най-необходимите неща не изпитвали нужда. Мъжете оставяли къщите пълни преди да заминат по работите си. Ако по-късно нещата се влошат, ще намерят някаква работа и неомъжените й дъщери.

Единственото, което искала госпожа Деспина от познати и роднини, били сведения и посредничество. Да научат точно какво става с мъжа й, и да помолят за невъзможното, за освобождаването му. Хората каквото могли, направили. След около един месец дошли новини, но по-добре да не били идвали. Нейният Георги вече не бил между живите. Не издържал. Хванали, пишело, оттук и оттам много гърци. Събрали ги всичките и ги повели към Анадола, в дълбините на Турция. Пазели ги свирепи кавалеристи. Ден подир ден безспирно вървене пеша. Малко хляб, а и него не всеки ден. Печалното шествие с всеки ден намалявало. Гладът, умората и камшиците напълнили пътеките с трупове на гърци. Кремидас, както казвали, не бил младо момче и много се измъчил. Бил интелигентен и заптиетата го взели под око. Минавали до него и без всякакъв повод го удряли безмилостно. Нещастника не го държали краката, но сърцето му говорело. Който и грък да видел отчаян, заставал до него и му давал кураж. Една усмивка, една приказка, малко утешение; всички задържани го обичали. Дори и стихчета съчинявал и им ги казвал, за да забравят поне за малко мъките си. Имал благо лице, прояснено и всички го знаели като богобоязлив. Постел редовно и се стараел много да обича Бога и хората. Говорели, че бил толкова добър, че Бог му дарил чудни харизми. Така веднъж по турските села, където работел, нямало църква. На Петдесетница, когато коленичат на вечернята, както се молел, видял да коленичат и дърветата. И бичето, отишло да опасе връхчетата им, се вдигнало високо, паднало долу, но нищо му нямало. Добър и свят човек бил дядо Георги Кремидас, но камшиците и гладът го довършили.

Наближавали Нигди, но преди да стигнат до града, добрият Георги Кремидас грохнал. Свирепите пазачи видели, че е отслабнал много, започнали да го измъчват още повече. Той паднал и вече не можал да се вдигне от земята, а те продължили още да го бият, защото, както казвали, трябвало бързо да продължат пътя си. Там издъхнал дядо Георги, който като кръстник на обичаното от него внуче, дал и името на старец Яков.

След няколко дни пристигнала собственоръчна бележка от племенника на госпожа Деспина, Хадзидулис. Той бил лекар и също бил задържан от турците. Сложили го в същата група, в която бил и чичо му Георги. Когато злото връхлетяло чичо му, той не можел с нищо да помогне. Взел само от джоба на убития пет лири. Дал две на някакви турски селяни, за да го погребат – кой знае дали са го погребали, или са го хвърлили в някое дере на птиците! Пишейки на леля си за случилото се, Хадзидулис я осведомил, че е дал двете лири и питал какво да направи с останалите. Клетата госпожа Деспина по човек, заминаващ натам, му заръчала да ги задържи. Впоследствие по същия или подобен начин изчезнал и Хадзидулис.

Родът на Ставрос Цаликис от Родос

Ставрос Цаликис, мъжът на младата майка Теодора, си изкарвал хляба като майстор в Турция. Обикновените турци се държали приятелски с него, работел им добре и му плащали според уговорката. През всичките летни месеци, чак до ноември, той не знаел нищо за случилото се с тъста му Георгиос Кремидас. На път към Ливиси, с достатъчно грошове и натоварен с храни и други покупки, научил за станалото. Стигнал в Макри, спрял за малко при роднини на жена си да си поеме дъх от дългото пътуване и разбрал за убийството.

Сърцето му се свило. Не знаел какво да каже и на какво да се надява вече. Ако силните големци от рода на жена му не намерили начин да спасят своя човек, коя сила ще спаси многото други слаби? По-късно, само след няколко месеца, в същите трудови отряди изчезнал и още един Кремидас от Ливиси. Младо момче на име Василис умрял в Тарсо.

Ставрос не се задържал при домакините си. Пил едно кафе, натоварил двете мулета и тръгнал веднага. В мислите му витаел страх, а сърцето му било при неговата Теодора – Дорула или Дорица, както я наричал – и при дечицата. Само за тях мислел. Какъв страх, какво притеснение е преживяла крехката му Дорула, а и колко би се радвал, ако мъничкият Яков е проходил… – лека усмивка пробягнала по устните му. Заизкачвал с мулетата и калфата си стръмнината на северната част на Антикрагос, а мисълта му летяла с хиляди крила. Само с един скок преминала през годините. Върнал се в детството си, в махалата на остров Родос. Там се родил през 1883 г. Махалата била бедна, извън стените на Марасия, където се заселил родът му.

Били трудни години на красивия остров. Турците го управлявали и гърците живеели в бедност. Баща му Яков Цаликис го взел със себе си когато станал на около 15 или 17 години и пристигнали в Мармари на отсрещния малоазийски бряг, за да търсят по-добър късмет. На това благословено крайбрежие живеел много народ, а майсторите били малко. Щели да работят добре и честно, да съберат парици, да прокопсат и те, да се върнат на отсрещния Родос, та да построят къща и да заживеят като хора. Много техни роднини били заминали за Мала Азия. Първи заминали през 1756 г. Георгиос и Авгеринос Цаликис.

Тогавашният Яков Цаликис бил строител и калайджия, а за калфа имал сина си Ставрос и всичко вървяло добре. Гърци и турци ги предпочитали като майстори. От самото начало отседнали в Ливиси. От древни времена – векове преди Христа – жители на Родос се заселвали за постоянно по крайбрежието на Ликия. Тук в Ливиси младият Ставрос работел продължително като строител на чорбаджията с многото дъщери – Георгиос Кремидас. Георгиос намислил да ожени младия Ставрос за голямата си щерка. Момчето обаче имало чувства към малката.

– Благодаря, чорбаджи Георги, но аз мисля само за Дорула…
– Ама тя е още малка! – казал бащата.
– Ще почакам да порасне – настоял Ставрос.

Така весело и непринудено го разказваше самият блажен старец Яков, както го бил казал баща му.

И всичко свършило добре. Ставрос и Теодора станали семейство с благословията на църквата и празникът продължил тогава само три дни – „само”, защото по-преди продължавал по една седмица!

Кремидас имал голяма и хубава къща. Ставрос и баща му работили и я направили още по-хубава. На горния етаж останало младото семейство, а на долния – старите с другите дъщери и двете момченца.

Дорула била добра и благородна съпруга на Ставрос, преливала от обич и преданост. В цялата къща обаче господствал образът на майка й, госпожа Деспина. В трудните и важни моменти тя била насреща.

Не само защото била майка на много дъщери, а бащата липсвал повече от половината месеци през годината, но и заради хладнокръвието й, решителността й и преди всичко защото съзнателно пазела и живеела дългата църковна традиция на семейството си. Дълбока вяра, преданост към църквата, винаги в храма за службите, да запали кандилата в параклисите, да направи поклоните си, да научи децата да се молят… И освен това да даде кураж на всички, да покаже как да забравят мъките, да бъде първа в работата, навсякъде начело. Нищо не ставало без баба Деспина.

Всички това преминало през главата на Ставрос и разкъсало сърцето му, както вървял към върха на Антикрагос. Щом се изкачил горе, на гордия Пирнари, погледнал надясно, където върху каменните склонове на западен Антикрагос се намирало Ливиси. За първи път селото не му се видяло прекрасно, нито разбира се и грозно. Един тъмен облак покривал душата му и той не можел да разбере какъв ще е утрешният ден на Ливиси. Всичко се било объркало. И въпреки че малко или много се виждало, че навсякъде всичко ще се промени, и най-вече в гръцка Мала Азия, коренните гърци не искали да го повярват. Трябвало да се случи окончателният, страшният разрушителен трус, за да осъзнаят положението. И пак не приели да изоставят вековната си земя, святата си родина.

Но с последните събития сърцата угаснали и вече не мечтаели както преди. И Ставрос Цаликис сега не мечтаел как ще работи, за да успеят децата му, как ще ги направи учители, свещеници, а може би и още повече… Онзи отец Григориос Цакирис бил образец на цяло Ливиси и Макри. И тъщата му казвала и повтаряла за йеромонасите от нейната фамилия: „Да даде Бог, добри ми Ставрос, едно от децата ти да стане свещеник, нашето дете да ни чете молитви, то да ни причастява, да вземаме нафора от ръката му…”. За същото копнеел и Ставрос, и дай му ти работа на него, да изкара пари, за да се похарчат после за децата му, но и за черни дни да има. Както в предишните години, когато загубили бебетата – близнаците, няколко месеца след раждането им. Охарчили се много, а загубили и дечицата.

Умислен за едно и друго, Ставрос не усетил как пътят се изнизал покрай него. Влязъл в Ливиси, никъде не се спрял, даже и в кафенето на Скифтос.

Когато играещите навън деца го видели да влиза в селото, хукнали към госпожа Деспина и жена му Теодора, за да вземат награда за добрата вест, която им носели. Съпругата му слязла надолу по калдъръма и паднала в прегръдката му. Той я взел на ръце, изкачили се нагоре и влезли в почернялата от скръб къща. Всички плачели и един друг се утешавали.

Ставрос се качил на горния етаж (който бил зестрата на жена му заедно с още едно магазинче на пазара), прегърнал дечицата и не можел да им се нарадва и да си играе с тях. Едното му детенце Георгиос (който е жив и сега) било на три години. Другото, малкият Яков, било родено миналата година, 1920, на пети ноември. Кръстник му бил починалият му дядо Георгиос Кремидас, който му дал името на другия дядо, родосчанина Яков Цаликис.

Изселването

Гръко-турските отношения вървели от лошо към по-лошо. Като потушил партизанската война на гърците от Пондос, Мустафа Кемал хвърлил всичките си сили тук, в западна Мала Азия. Там където имало гръцка войска (в годините 1919-1922), в Смирни и околностите, гърците живеели спокойно, но на други места положението станало отчайващо. Турските чети с подкрепата на Кемал и Нуредин паша се нахвърлили като вълци върху гръцките села, убивали, крадели и всявали ужас. Преди окончателното унищожение цели села и градове като Айдини били обезлюдени чрез масови кланета.

В Ливиси нещата били по-спокойни, но страхът и грижата за утрешния ден измъчвали мислите и вкаменявали сърцата на жителите му, които продължавали да живеят и да работят. Работел и Ставрос Цаликис, даже сега повече от преди, защото вече я нямало помощта на тъста му. Децата растели, жените тихо плачели. Всеки следобед бабата сваляла от полицата над огнището кадилницата и прекадявала къщата. Всички се прекръствали, правели няколко поклона, вечерта четели молитви. Запалвали и кандилата на околните малки църкви, но там отивали главно неомъжените сестри на Теодора. Тя често посещавала църквата „Свети Архангели”, едното си дете държала на ръце, а другото водела за ръка. Молела архангелите да закрилят нейния Ставрос, който пак бил заминал да работи по турските села.

Но злото не закъсняло. В началото на 1922 г. (или малко след това) турците хванали и нейния Ставрос. Нови нещастия, жените пак плачели по цял ден в къщи. Било зимно време и голямата група на задържаните гърци вървяла по заснежени пътища. Турците ги превели през Кападокия и се изкачили по-нагоре. Които не успели да издържат, отнесли последните камшици и свършили на покрития със сняг път. Кавалеристите, заптиетата и аскерът рядко хабели куршуми. По този път били преминали преди тях и други групи пленени гърци и често по краищата му се виждали да се подават от снега ръце или крака на гърци, които турците захвърлили както си вървели. Снегът вече ги затрупал наполовина.

Групата, в която бил и Ставрос Цаликис, бащата на стареца Яков, я определили за Кавказ. Преди да стигнат там ги сложили да работят в някакви рудници. Един ден, както си работел в галерията, Ставрос чул три почуквания и те му се сторили като сигнал. Излязъл навън и веднага след това галерията рухнала. Спасил го свети Харалампий, чиято икона той носел окачена на врата си. Както разказвал по-късно Ставрос на сина си Яков, спели в някакви колиби. Дълбаели по един-два метра в снега да намерят отдолу по замръзналата земя някой пън или парче дърво и запалвали огън, за да се стоплят.

Един ден, както копаел снега за дърва, Ставрос намерил един пън и внимателно го огледал. Видял му се подходящ и започнал да го дълбае, за да направи от него баглама1 – бил научил от баща си да свири на баглама и много му харесвало да свири и пее народни песни. В добрите дни в Ливиси, през месеците, когато оставал вкъщи, свирел почти всеки ден за Дорула и понякога за цялата махала. Издълбал той пъна, намерил отнякъде и малко пари, изпратил ги по човек до близкия град и оттам му донесли струни. Така в мизерното заточение с принудителен труд започнал да свири вечер по някоя мелодия, за да се разсеят гърците поне за малко от мъките си.

Отсреща срещу колибите била къщата на офицера, който заедно с войниците пазел пленените гърци. Ханъмите и ханъмчетата чули музиката и поискали от офицера да имат и те музика. Офицерът извикал Ставрос и оттогава той вече не работел в опасния рудник. Следобедите свирел различни турски мелодии в къщата на офицера.

Това не продължило дълго. Дошла заповед и турците потърсили майстори измежду гърците. Ставрос казал, че е строител, отвели го в земите на Трапезунд, на строежа на една болница. Давали му и малко пари, за да работи добре. Ала новини за Теодора и децата не можел да научи.

По другите крайбрежия на Мала Азия трихилядолетният елинизъм бил унищожаван. Гръцката армия отстъпвала безредно навсякъде, по всички фронтове. Зад нея идвали турците, чети и аскер, изгаряли, насилвали, убивали и заграбвали имота на беззащитните гърци. През август 1922 г. дошла и страшната катастрофа в Смирна. По другите места гърците живеели в агония. В Ливиси били останали съвсем малко мъже, жените заключвали отрано къщите и за първи път в селото със страх слушали да минават по калдъръмите заптиета и въоръжени турски пазачи. Мюдюринът, доскоро единственият турчин, който като представител на властите живеел в Ливиси, от кротък чревоугодник станал суров и заплашителен. Към края на септември той изпратил глашатаи да обявят: всички да са готови, след няколко дни заминават. Къде ще отидат, как ще заминат и с какво, никой не знаел. Всеки имал право да вземе една бохча дрехи под мишницата си. Турците умишлено разпространили слух сред гърците християни, че не било нужно да взимат много неща с тях, защото уж щели да се върнат бързо, уж мярката щяла да е в сила само докато се оправят гръко-турските отношения. Много гърци искали да е така и го повярвали. По-хладнокръвните знаели много добре, че тъй като младотурците взели властта, няма да оставят гърците в Мала Азия, както и никакво друго силно малцинство.

В Ливиси приели заповедта за изселването като тропот на смъртта. Старейшините, свещениците и учителите, които били останали, постоянно се съвещавали как да намерят начин да защитят жените и децата, но усилията били напразни. Турците вече станали за гърците само кръвници, грабители и насилници. Каквото и да обещавали, властите потъпквали обещанията си на следващия час, най-много на следващия ден.

Във всяка къща, в голямата хубава стая с иконите, жените от Ливиси плачели и търсели утеха. Мъжете от 12 до 65 години всички били на заточение в дълбините на Турция, всъщност на унищожение.

Една сутрин в нещастното Ливиси дошли кавалеристи. В този ден преди обед трябвало да тръгнат жените, децата и старците от Ливиси за Макри и Кордони, сиреч за новия кей. В началото вестта предизвикала безгранична скръб. Жените плачели и оплаквали не само мъртвите си, но и самите себе си.
Госпожа Деспина събрала дъщерите си и дала последните си наставления, какво да вземе в бохчата си всяка от тях. Естествено трябвало всички да скрият в дрехите си пари и златни накити. След това всяка дъщеря трябвало да отнесе зестрата си. Повечето девойки от Ливиси натрупали скъпите си зестри в задната част на църквата „Свети Архангел Михаил”. На него доверили имането си и нека той направи каквото може. Покъртителна гледка било да виждаш как вървели натоварените момичета и как всяка оставяла зестрата си в храма.

След дъщерите в църквата дошла и госпожа Деспина с малкия Яков на ръце. Нещо скъпоценно искала да остави, но най-вече искала да запали пред иконата на небесния архистратиг последна свещица и да се помоли. Но не могла да се помоли. Жената онемяла от това, което видяла. В светия олтар, отгоре на светия Престол, седнал турчинът мюдюрин. Госпожа Деспина приближила и го погледнала гневно, а той й казал пренебрежително и отмъстително:

– Тук седеше вашият Христос, а сега седя аз! – и продължил да реже тютюн на светото Евангелие.

Нещастницата си тръгнала и нямала сили даже да заплаче. Казала му обаче едно проклятие на турски, което проклятие не знаем дали го е настигнало. На път към къщи минала по главната улица и видяла магазина им, даден като зестра на Теодора, затворен.

Всички били готови. Плачели, целували иконостасите, целунали и портата отвън.

Полека-лека всички се събрали в „Пресвета Богородица”, втората голяма църква в Ливиси. Тръгнало печалното шествие от около две хиляди жени, деца и старци. Уплашени очи, огъващи се крака и почернели от мъка сърца, изгубили всяка надежда. Носели бохчите под мишница и каквото побрали джобовете. Теодора взела малко храна, за да хапнат нещо поне децата. Тази година били изсушили много плодове от тяхната смокиня. Взела още сусам и за лекарство малко ракия. Сложила в джобовете си и печен нахут. Малкият Яков тогава бил на две години без два месеца и го носела на ръце. Георги на четири години и Анастасия само на четиридесет дни.

Преминали меланхоличното есенно поле и изкачили северния склон на Антикрагос. След това слезли към Макри и вечерта всички пристигнали в Кордони на новия кей. Въоръжените пазачи прогонили далеч от тях турците, заплашващи да линчуват и ограбят гърците.

Събрали ги много близо до морето и изглежда възнамерявали там масово да ги екзекутират. Някой предупредил за опасността и всички дечица заедно започнали да плачат и да пищят. Злото се разминало и жените и децата спали под открито небе. Сутринта настъпил големият обир, наредили ги и един по един ги претърсили до голо. Взели им всичко и не им оставили нито един грош. Събрали много пари, златни накити и английски лири. Нещастните жени протестирали – къде ще вървят без пари? Турците отговорили:

– Тук ги спечелихте, тук ще ги оставите.

И им заграбили парите и накитите. В Кордони останали и на другия ден, защото нямало кораб. По едно време, на третия ден, се появил американски товарен кораб с шестнадесет лодки и товар от кожи. Жените и децата се качили вътре, първата група, и вдигнали котва. Нещастните жени помолили да надуят скръбно корабните сирени и започнало ридание, късащо сърцата на спасените. Нищо не можело да ги утеши. Малкият Яков се сгушил в прегръдката на майка си и по ангелското му личице се изписала скръб. Скърбял защото майка му плачела…

Попитали къде ще ги откарат. Чужденците казали, че във Франция, а бежанците предпочитали Гърция. Корабният нос се насочил към Родос, а после към Цикладските острови. Морето било много бурно, корабът берял душа сред вълните и всеки момент го заплашвало потъване. Трябвало веднага да бъде разтоварен. Капитанът обмислял, били му платили за жените и децата, а и му било трудно да ги изхвърли в морето. Кожите пък били застраховани, изхвърлил ги и така хората се спасили. Пътуването продължило дни, седмица и повече. Глад, жажда, въшки… всичко накуп измъчвало хората.

По едно време спрели в Пирея, но не им разрешили да слязат. Госпожа Деспина и Теодора отишли до перилата на спрелия кораб и разглеждали хората по пристанището. Там чули за първи път в живота си гърци да сквернословят свещени неща. Тогава несъзнателно се спогледали и си казали:

– Ако тук са такива антихристи, назад при турците!

Казали го, защото в Ливиси хората по традиция и като реакция спрямо турците имали голямо благочестие. Всички се черкували редовно. Кражбите били рядкост, а престъпленията напълно непознати. В голямата стая на всяка къща имало иконостаси и хората се молели. Госпожа Деспина била силно отдадена на църквата и молитвата. Спазвала вкъщи всички пости, научила и Теодора, която я следвала във всичко, да ги спазва и тя. Три години само ходила Теодора в училището при храма „Пресвета Богородица”, но знаела и разбирала много църковни писания. Четяла житията на светиите и ги разказвала на децата си. Чрез болките, които преживяла, тя познала още повече църквата и нейните тайнства. Полека-лека станала почти аскет.

Старецът Яков взел от баба си Деспина и майка си първата любов към светостта. От тях научил да почита свещениците, да се моли, да пости и да обича хората.

От Пирея корабът заминал за малкото градче Итеа, намиращо се в областта Фокида. Там свалили бежанците и ги отправили пеша в едно село Свети Георги, близо до град Амфиса. Госпожа Деспина, Теодора с трите дечица и другите сестри с Кирякос и Василис били настанени в един тесен и много дълъг склад. И не само те, а много семейства още, всяко се отделяло от другото от висящо одеяло.

Баба Деспина била глава на семейството. Теодора не знаела дали вече е вдовица или трябва още да чака нейния Ставрос. Казвала на децата, че татко бързо ще си дойде, опитвайки се така да убеди и самата себе си. Областта била бедна и малкото местни жители в трудните моменти при настаняването гледали отстрани бежанците. Когато пристигнали в селото, било сезон за събиране на маслините и дъщерите на госпожа Деспина работели по прибирането на реколтата. Теодора обикновено работела в склада при трите си деца и другите от семейството, но измъчена от толкова раждания, а сега и многото притеснения, изтощили до крайна степен и без това крехкия й организъм.

Работели където и да е и така успели да преживеят две години в селото Свети Георги. Малкият Яков станал на четири годинки, но баща му нито се виждал, нито се чувал. Другите семейства намерили изгубените си хора – успелите да се върнат най-сетне през 1923 и 1924 г., а Теодора оставала с горестта си.

Превод: Владимир Петров

Из книгата „Старецът Яков Цаликис“, ИК Омофор