Смисъл и страдание

О. Джон Брек

Райнс беше просто обзет от въпроса за смисъла: във Вселената и в човешкия живот. Подбудите му бяха нещо повече от интелектуално любопитство. И той, и Каръл бяха преживели много лични борби и страдания; и двамата чувстваха дълбока нужда да узнаят „защо?“. Родителите на Каръл навремето избягали в САЩ като младоженци, когато родната им Гърция била разтърсена от политически вълнения към края на 60-те години на XX век. Баща ѝ, към когото винаги е била много привързана, умрял от рак през 1994 г. Тя и майка ѝ се грижили за него, без да могат да му помогнат, докато туморът унищожавал червата му. Той починал у дома, в ръцете на Каръл, изсъхнал като есенно листо, викащ от болка до последния си дъх. По-големият ѝ брат е убит от „приятелски огън“ при нахлуването в Ирак през 2003 г., наредено от президента Дж. У. Буш. В огорчението си, нейният по-малък брат закачил в стаята си снимка на президента, облечен в пилотски костюм, ухилен зад един голям транспарант с надпис „Мисията изпълнена!“. Загубата разбила живота на майката на Каръл, а самата Каръл се чувствала съкрушена и опустошена. Младата жена била лишена и от някои близки приятели, било поради трагични обстоятелства или поради заминаването им. Освен това тя живееше от години със спомени за съсед, който издевателствал над нея като малко момиче, и за млад мъж, когото харесвала и комуто се доверявала, а той се опитал да я изнасили. И като капак преживяла опасността от спонтанен аборт, който едва не отнесъл живота на Томи три месеца след зачеването му.

Каръл рядко споделяше мъката си със своя съпруг. Тя беше наясно, че той също бе загубил близки роднини поради болест или трагичен индицент. Знаеше, че той е израснал с алкохолизиран баща-насилник, който изливал своята агресия и неудовлетвореност върху жена си и единствения си син. В училищните и студентските си години Роб намирал утешение в академични постижения и в компанията на приятели, които били до него при периодичните му пристъпи на депресия. Последните намаляха чувствително, след като получи докторска степен и започна да преподава. И все пак в тъмните ниши на ума му винаги се промъкваше страхът да не се окаже претоварен от работните си задължения или от дълго затаяван гняв. Като дете той рискувал да бъде сурово нахокан, ако дръзнел да изрази яда си срещу своя баща, поради причиненото му физическо насилие. Затова „гълтал“ гнева си и това се превърнало в нещо постоянно, носено през целия му досегашен живот.

Тези твърде различни житейски опитности бяха направили Каръл и Роб особено чувствителни към несправедливостите в света, носещи страдания на множество хора, които никога не са познавали лично. Каръл работеше с местен комитет от жени от юдейско и християнско вероизповедание, посветили се на посещения и грижа за стари и терминално болни хора. Тя се измъчваше от липсата на медицински грижи в Съединените щати за тези, които не могат да си позволят застраховка или които трябва да плащат за предписаните им лекарства на безобразни цени. Правеше каквото може, за да посреща у дома по-бедни приятелчета на Томи от предучилищното обучение и особено деца от малцинствени групи, ставащи жертва на различни предубеждения или тормоз. Тя наистина плачеше, когато във вечерните новини показваха картини с гладуващи и умиращи жени и деца в Йемен, Сомалия и Южен Судан. Видът на техните съсухрени тела я караха да се чувства безпомощна и гневна в свят, където бедността и болестите могат да бъдат преодолени с по-разумно разпределение на икономически, медицински и други ресурси.

От своя страна, Роб прекара до един колега и близък приятел от университета последните му злочести земни дни след кървава катастрофа, причинена от дете с откраднат автомобил. Когато имаше възможност, той се присъединяваше към Каръл при посещенията ѝ в клинични интензивни отделения и в мизерни болници. Заедно те полагаха всякакви усилия да облекчат болката на обикновените хора около тях. И неизбежно поемаха в себе си немалко от тази болка, особено когато тя горчиво им напомняше за тяхната собствена.

„Предполага се, че съм добра православна християнка“, замислено промълви Каръл една вечер. В гласа ѝ пробягна саркастична нотка. Роб работеше по статия, която се надяваше да публикува в едно новоосновано списание по физика. Той усети, че нещо засяда в гърлото ѝ, и затвори лаптопа си, за да ѝ отдели повече внимание. „Какво имаш предвид?“

„Понякога всичко това ми писва“, каза тя. „Защо има толкова много болести, смърт и разрушение в този клет свят?“ Сетне бързо добави: „Съжалявам, скъпи. Не искам да звуча толкова песимистично. Искам просто да осмисля всичко това. Или поне част от него. Съществува ли Бог наистина и ако да, действително ли Го е грижа за нас? През целия си живот съм получавала насърчение и грижи от страна на Църквата. Ала понякога това е просто недостатъчно. Ако разбирам правилно, думата „вяра“ означава доверие. Как можем да се доверим на един Бог, Който позволява толкова много страдание, макар всъщност да не го провокира или причинява Сам?“.

Роб запази мълчание за момент и после заговори. Каръл го прекъсна с известно раздразнение: „Ти си физикът-богослов в семейството. Знам, ще ми кажеш, че повдигам въпроси за „теодицеята“, на които не може да се отговори: защо лоши неща се случват на добри хора? Колкото и да се опитвам, аз наистина се затруднявам как мога да примиря представата за един добър и всемогъщ Бог с мъката, която виждам в живота на толкова много хора. Църквата предлага всевъзможни правила и наредби относно това в какво да вярваме и как да се държим. Но тя не може каже много относно човешкото страдание, особено относно страданието на невинните и какво можем да направим спрямо него“.

„Напротив“, отвърна Роб. „Аз не съм богослов. Знаеш, че не мога да отговоря на въпрос като този, така както бих искал. Особено на теб“, добави той, поглеждайки съпругата си със смес от болка и нежност.

„Теодицея…“, поклати за миг глава той. „Много съм мислил по темата, а съм стигнал до твърде малко спрямо положеното усилие. Все пак има някои неща, които според мен можем да кажем. Във всеки случай те ми помагат да се изправя пред страданието на толкова много хора, включително това на теб и мен. Това са неща, които ми помагат да намеря поне капка смисъл в живота – в нашия живот като семейство и като представители на човешката раса.“

„Продължавай“, каза Каръл. „Наистина имам нужда от известна помощ, за да видя смисъл във всичко това. Ти как си го обясняваш?“

„Най-напред, започна Роб, като говореше бавно и се опитваше да събере мислите си, ние трябва да си напомняме отново и отново, че Бог съществува и че в крайна сметка, по същество, Той е Бог на любовта. Можем да отхвърлим тези мисли като библейско пожелателно мислене. Обаче и ти, и аз имаме потресаващи и реални радостни преживявания при богослужението в общността на Църквата, при дълбока и напрегната лична молитва, както и когато сме избърсвали храна от устата на хора, които са били твърде стари и немощни, за да могат да се грижат за себе си. Тези преживявания в общение с Бога и с другите хора са укрепили – както често си ми казвала – вярата, в която сме били възпитани, ако и да не са дали отговор на всички въпроси, които искаме да зададем. В моменти на вътрешна тишина или в усилието си да служим на някого другиго, ти и аз сме усетили с ума си и по интуиция, че висшият смисъл в този живот е зададен от факта, че Бог наистина е любов. Или по-точно, че истинската любов като тази, която ние с теб храним един към друг, а също и към хората, на които искаме да служим, произлиза от трансцендентната, но и личностна реалност на Бога. И макар че не говорим често за това помежду си, ти знаеш, че то е истина – както и аз.“

„Добре“, отвърна Каръл. „Но това е повече или по-малко абстракция. Ти обясняваш как светът е изграден от вълни, частици и обикновени хора. Но какво да кажем за души, които искат да вярват в Бога, да бъдат верни на Бога, ала не могат, понеже носят в себе си твърде много болка или мъка, или депресия; било наложена им отвън или самопричинена?“

„Предполагам, каза Роб, че трябва да изхождаме от основополагащата истина, че „Бог е любов“, като си напомняме какво означава тя в нашия личен опит. А също в опита на хора, които са наранени или умиращи, или които са просто безразлични.

Това означава, че трябва да приемем факта, че Бог ни е сътворил свободни. Свободни да търсим и да изразяваме любовта Му и свободни въобще да я отхвърлим. Свободни да посветим живота си на Него или не. Тази свобода отваря широко вратата към това, което Библията нарича грях, което в общи линии е нашият своеволен бунт срещу Бога и отхвърлянето на Неговата любов. Вярата означава доверие. Означава да се отдаваме на Бога чрез молитва и дела на любовта въпреки всичко. Въпреки неверието ни, себичността ни, гнева ни, амбициите ни, тревогите ни. Тя означава, че приемаме основополагащата истина, че Бог не причинява или налага страдание на хората, макар че го позволява. Защо го позволява? Смятам, че това е въпросът, на който всички ние търсим отговора. Може би за да ни научи как и защо животът ни действително Му принадлежи, а също как можем да служим на Неговото намерение за окончателното изцеление и спасение на света. Това е тежък урок. И тъкмо затова, струва ми се, ни е толкова трудно да го приемем.“

„Защо наистина се случват лоши неща на добри хора?“ Роб повтори въпроса на съпругата си, поклащайки глава. Той се загледа за момент в килима и после продължи. „Въпросът вероятно не може да получи действително удовлетворяващ отговор от интелектуална или духовна гледна точка. Във всеки случай определено не смятам, че Бог ни „изпраща“ страдание или ни го причинява като средство за наказание. Тази абсурдна представа е осакатила отношението на хората към Бога повече от всичко друго. Но когато виждаме как някой умира от глад или гние в затвора, или гасне в болницата, или просто крещи за облекчение от своята самотност или болка, трябва да помним едно. То е единственото, което осмисля всички тези ситуации, единственото, което им придава някакъв реален смисъл. Трябва да помним, че каквато и да е причината за страданието, можем да бъдем сигурни, че Бог не само го познава като твърда реалност в живота ни. Той също – и това е от критично значение – го споделя с нас. Той пие от чашата на страданието ни чак до горчивата утайка. Няма нищо от това, през което можем да преминем или да преживеем, което Той да не познава и споделя. В болезнените моменти, когато баща ти е починал и твоят брат е бил убит в Ирак, когато едва не загубихме Томи и когато едва успях да завърша образованието си поради тревоги и депресия – както и когато дечица умират от глад в майчините ръце в разкъсвани от войната африкански държави, или когато християни, язиди и други биват разпънати на кръст, обезглавени или изгорени живи в Сирия, Либия или на други места – във всички тези моменти Бог в лицето на възкръсналия Христос е с всекиго от нас, споделяйки болката ни изцяло. Независимо дали „усещаме“ това или не, независимо дали го съзнаваме или не, то е във висш смисъл реално и истинно.“

След миг Роб продължи: „Винаги съм бил поразен от един стих в началото на Павловото Послание към колосяните. Той казва нещо такова: „Радвам се в страданията си, защото чрез тях допълвам липсващото в Христовите скърби – които Той понася заради Своето тяло, Църквата“¹. Често съм се питал какво може да липсва или да е пропуснато в страданието на този Богочовек, претърпял жалка смърт на един кръст. И отговорът според мен е: единственото липсващо в Христовите скърби е нашето участие в тях. По причини, които навярно никога няма да разберем, Христовото дело за избавяне на този мизерен свят от тинята на греха и смъртта може да бъде завършено единствено с нашата помощ, като споделяме Неговото продължаващо страдание. Това е ниската част на онова, което Църквата нарича синергия: нашето „съдействие“ с разпнатия и възкръснал Господ в мъчителното Му дело за издигането ни над властта на смъртта и разложението, за да ни постави на нашия поклоннически път към вечния живот. Паскал е бил прав: „Христос е в агония до края на века“. Според мен средоточието на живота ни, неговият най-основен смисъл, е да съучастваме изцяло в страданието на самия Иисус във и заради този разорен свят. И то, за да можем ние и всеки друг, който наистина копнее за това, да съучастваме навеки в Неговото възкресение и прослава. Това е посланието на християнството, както го разбирам аз, и то засяга всичко, което има смисъл за мен.“

„Ако си прав, възкликна Каръл, предполагам, че поради тази причина ти и аз преживяваме толкова дълбоко мъката на други хора. Понякога си мисля, че съм малко луда или прекалено чувствителна, или нещо друго, когато ме пронизва тъй остра болка от нараняванията и терзанията, които мнозина други трябва да изтърпят. Със сигурност не изпитвам това към всекиго, защото не се е случвало на самата мен. Реагирам крайно спрямо грубостта и несправедливостта. И понякога презирам разполагащите с привилегии и власт, които причиняват неправда на бедните и слабите. Но като цяло – нещо в усилието да помогнеш на другите е това, което ме събужда отвътре и ме кара да се чувствам наистина жива, сякаш светът в действителност има смисъл. И ако моето християнско възпитание ме е научило на нещо, то е, че висшият смисъл е зададен – както казваш – чрез Христовия дар за мен, за теб и за всички нас. Това, което трябва да правя“, добави тя, „е да си припомням този дар, когато наранявам някого или пък викам в мрака „Боже, помогни на моето неверие!“.“

„Мда, струва ми се, че това е важното“, отвърна Роб бавно и замислено. „Мисля, че всичко, което трябва да правим, е да стиснем зъби и да носим кръста си, който всъщност е Кръстът на Христос. Трябва обаче да признаем, че всички тези слова ще звучат като благочестиво празнословие на мнозина, като се започне от колегите ми в Департамента по физика. Но ето че ние с теб, съпруг и съпруга, проповядваме един на друг това, в което тъй силно искаме да вярваме и сами да го живеем, и да го предадем на нашето малко момче.“

Двамата замълчаха за известно време, а сетне Роб добави: „Толкова съм благодарен, че можем да си говорим така, Каръл. Ти винаги си била редом с мен и си ме насърчавала, когато съм бил склонен да се предам и да пратя всичко по дяволите. Благодаря ти, че ми напомняш, че аз съм една себецентрична жертва на някои лоши преживявания и на объркана мозъчна химия! Немалка част от главоблъсканиците ми по въпроса за „смисъла“ се дължи на неспособността ми да приема сериозно и дълбоко онова, което собственият ми опит ми казва, че е вярно. Също благодаря, че говориш с мен по този начин. Надали мога да разбера как понасяш моето раздразнение и безкрайните ми въпроси относно всичко…“

„Защото те обичам. Какво друго?“, каза тя, сякаш той е пропуснал очевидното. „А сега обратно към лаптопа“, нареди му усмихната тя.

Откъс от „Отвъд тези хоризонти. Квантовата теория и християнската вяра“ на о. Джон Брек, София, Омофор, 2022, превод: Тодор Велчев

Бележки