Как да подготвяме за кръщение

Проблемът с подготовката на възрастни за приемане на св. Кръщение се обсъжда отдавна в Руската православна църква. Резултатите от социологическо проучване, проведено от „Левада център” през февруари 2009 г. още веднъж потвърждават неговата актуалност. Въпреки че 72,6% от руснаците определят себе си като православни, само 15,4% имат в дома си Евангелие; 15,6% – молитвеник; а 39,5% не притежават в дома си никакви книги с религиозно съдържание. 

Едва 6,4% от „православните” знаят наизуст Символа на вярата; 49,2% – молитвата „Отче наш”. Ежегодно (с различна периодичност) се причастяват само 14,7%, а 55% не се причастяват изобщо. На въпрос за светогледа 11,8% (отново от числото на тези 72%, смятащи себе си за православни), отговорили, че не вярват в Бога, но вярват в присъствието на висша сила.

Вероятно към подобна равносметка доведе и прибързаното, осъществено без предварителна подготовка, масово покръстване на хора преди 15-20 години. За необходимостта от сериозна подготовка преди приемане на св. Кръщение се е говорило нееднократно, но единствено на ниво устни препоръки от духовното ръководство на Църквата. Инициативата на Екатеринбургска епархия е първият опит да се въведе в ред катехизацията. С благословението на архиепископ Екаринбургски и Верхотурски Викентий мисионерският отдел на епархията разработи „Кратко изложение на основните принципи по подготовката на миряните за кръщение” и тематичен комплекс от 12 огласителни беседи за желаещите да бъдат кръстени. Това са 4 блока, всеки от които съдържа по 3 беседи: за смисъла на живота според Свещеното Писание и православната вяра; относно Божия промисъл за човека при неговото сътворение и за грехопадението като разрушаване на този промисъл; за отношението на Бога към човека и света. Последният четвърти блок „включва беседи, които помагат на оглашения да осъзнае своя личен духовен път на спасение в общение с Бога и Неговата Църква”. „В тези беседи е необходимо да се засегнат следните въпроси: 1. кръщението като умиране и възкръсване с Христа; 2. Църквата като дом Божий, Тяло Христово, духовно семейство; 3. задълженията на верните християни; служението в църковната община” – се казва в документа. Както съобщи „Нескучный сад”, въпреки че някои свещеници от епархията изразили съмнение в необходимостта от продължително оглашение в селските енории, събранието реши да приеме за основа предлаганата концепция.

Всички признават необходимостта от катехизация, но въпросът за нейните форми остава открит. Кога можем да смятаме, че човек е готов за приемане на кръщение? Трябва ли да отчитаме фактори като здраве и образователен ценз? Има ли неща, които не могат да бъдат осмислени преди извършване на тайнството? Попитахме свещениците от различни епархии, мненията са различни.

Свещеник Александър САНДИРЬОВ, клирик на архиерейското Възнесенско подворие в гр. Екатеринбург; ръководител на мисионерския и младежкия отдели в Екатеринбургска епархия:

– На епархийското събрание се породи дискусия: каква катехизация да провеждаме в малките градове и села; някои свещеници изразиха съмнение, че ще успяват да провеждат продължително оглашение. Но архиепископ Викентий е настроен безкомпромисно – преди кръщението трябва да се проведат 12 беседи. Повече от година в нашия храм провеждаме подобни беседи с желаещите да се кръстят, в продължение на 3 месеца. Като минимум те трябва да познават 10-те Божии заповеди и евангелското благовестие; да разбират, че чрез тайнството Кръщение те буквално се съчетават с Христа, тоест предават живота си в Неговите ръце. Днес мнозина се отнасят към вярата потребителски: когато изпитват затруднения – се молят, а когато живеят в благополучие – забравят Бога. Този духовен инфантилизъм започва от формалното отношение към кръщението.

Освен това, след извършване на тайнството християнинът встъпва в църковната община. Става член не просто на съответната енория (присъства на богослужението и си отива), а отговорен член на Църквата, който участва в живота на общността. На беседите се опитваме да обясним всичко това.

Разбира се, с жителите на малките населени места трябва да се говори по-специфично, да се отчитат техните условия на живот. Идеално погледнато, необходима е различна катехизация за всяка социална и възрастова група: за младежи, за педагози, за военни, за лекари. Но принципът следва да бъде общ – човек трябва да бъде подготвен за кръщението и към всеки да се подхожда индивидуално.

Свещеник Сергий КРУГЛОВ, клирик на Спаския събор в гр. Минусинск, Красноярския край; обгрижва също Дом за хора с увреждания:

– В първите векове на християнството хората, искрено повярвали в Христа, не по-малко дълго се подготвяли и за кръщение. За това и до ден-днешен припомняме на всяка Литургия, когато дяконът провъзгласява: „Вие, оглашени, излезте”. По-рано след тези думи към оглашените, т. е. към подготвящите се да приемат кръщение, те излизали от храма. Днес тази молитва само ни припомня за древната традиция. Вероятно сега не е възможно да се върнем към нея; условията, в които живеем, са различни. Но безспорно и в днешно време е необходимо да подготвяме възрастните, които желаят да бъдат кръстени. Мисля, че като начало е достатъчно те да знаят наизуст Символа на вярата; да разбират неговото съдържание, както и същината на основните евангелски събития. Разбира се, трябва да има общи правила, благословени от духовното ръководство, но в Църквата всичко, в това число и каноните, се прилагат не по единен стандарт, а съобразно конкретния човек – като отчитаме неговата възраст, здраве, образование, възпитание. Очевидно е, че в болница дори изброените от мен минимални изисквания не могат да бъдат приложени. Тогава свещеникът трябва да действа според ситуацията. Но „абе”-тата на вярата можем да разясним дори на тежко болен възрастен човек.

В енорийските храмове също е нужно да се подхожда индивидуално. От млад човек с университетско образование бихме могли да изискваме повече, отколкото от обикновена възрастна жена. Но елементарни представи за християнството, за духовния смисъл на кръщението сме длъжни да дадем на всеки, който иска да стане член на Църквата. Надявам се, че инициативата на Екатеринбургска епархия с течение на времето ще бъде подкрепена и от други епархии. А детайлите ще бъдат уточнявани по места, като имаме предвид опита и грешките.

Протойерей Роман БРАТЧИК, настоятел на Успенския храм в гр. Курчатов (Курска област); преподавател в курса „Наука и религия” към Факултета по теология и религиознание на Курския държавен университет:

– От Евангелието знаем колко много хора се отдръпнаха от Христа. Затова, колкото и добре да подготвяме хората за кръщение, наивно е да смятаме, че след него те активно ще започнат да се въцърковяват. Но наша задача е да кажем на всеки, че приемайки кръщение, той става член на Тялото Христово и в съответствие с четвъртата Божия заповед е задължен всяка неделя да ходи на богослужение в храма и да участва в останалите църковни тайнства. Другото зависи от волята и съвестта на самия човек.

Във всеки формализъм виждам опасност. Предишният настоятел на нашия храм, отец Георгий Нейфах, с когото поддържах познанство в продължение на много години, никога не провеждаше специална катехизация. Той подхождаше индивидуално към всекиго – с някои можеше да беседва пет или дори десет пъти, а понякога се ограничаваше само с една беседа. Вече след кръщението християнинът би могъл да отиде с въпросите, които го интересуват и отец Георгий му отделяше толкова време, колкото е необходимо. Той помогна на стотици хора да открият Христа, включително и на мнозина високообразовани (Курчатов е градът на атомните енергетици).

През това време служех в село на границата с Белгородска област. Тук често идваха да се кръщават хора от градовете: Стари Оскол, Губкин. Те живо се интересуваха от християнството. А за селските жители кръщението беше преди всичко добра традиция. Например, майка на син, на когото предстоеше да постъпи в армията, го доведе да се кръсти, а той самият не проявяваше никакво желание. Помислих си: „Ще го пусна некръстен, но ако нещо се случи с него? А ако бъде кръстен, може би Божията благодат ще запълни онова, което не успявам да му дам”. И го кръстих. Друг случай: хора кръстиха дете и когато след три години доведоха и второто, ги попитах: „Причастихте ли по-голямото поне веднъж?” „Нямаме време”, – отговориха те. Казах им, че щом не ходят в храма, няма да кръстя детето. Посъветвах ги първо да причастят голямото дете и тогава да се върнем към разговора за кръщение на второто. Обидиха се. Когато разказах тази история на Курския митрополит Ювеналий, той се усмихна: „Опитайте”. Смятам, че всеки свещеник изпитва болка и търси начини да приобщи хората към Църквата.

Още веднъж отказах да извърша кръщение на селски жители, щом разбрах, че ги е изпратила жена, при която отишли за разваляне на магия. Обясних им, че това не само не е основание за кръщение, но дори кръстен човек, който ходи при подобни врачки и гадатели не може да бъде причастен, докато не се покае.

Като цяло не съм отказвал кръщение на селяни. Провеждах една беседа и се уповавах на Божията милост. Необходимо е образованият човек да прочете Евангелието, но много неуки хора изобщо не четат книги; да изисквам от тях да го прочетат, според мен, е неразумно – по-добре е да се преразкажат главните събития. А към образованите можем да подходим с много по-високи изисквания. Не само относно познаване на текстовете. Ако някой познава добре Евангелието, цитира го, но по дух е езотерик: приема Христос като един от великите посветени и иска да се кръсти, защото според него храмът излъчва „положителна енергия”, кръщението на такъв човек е недопустимо – все едно да хвърлим светинята на псетата… През последните години имах няколко такива случаи и естествено отказах на всички тях. Предложих им да разговаряме, за да разберат доколко техните възгледи се разминават с църковните. Нужни бяха не една и две беседи, но за съжаление повечето от тези хора не се връщаха. Това е техен избор, но съвестта не ми позволява да кръщавам хора с подобни възгледи. Още по-категорично отказвах да кръщавам онези, които не желаеха да научат нищо за вярата.

Въпреки всичко, не бива да забравяме за силата на Божията благодат. Всеки свещеник може да посочи не един пример, когато някой идва в храма случайно, едва успяваме да го накараме да се причасти, и изведнъж по чудесен начин всичко му се открива. Самият аз отидох за първи път в Псково-Печорския манастир за компания. Моята съпруга вече се беше кръстила, а аз по онова време се интересувах от източна философия и йога. Скоро след нейното кръщение ни гостува отец Георгий Нейфах, с когото бяха състуденти в университета. Той ме убеди да посетя манастира. Заедно с нас там дойде отец Владимир Волгин, извършил кръщението на съпругата ми, и се запознахме. Но най-силно впечатление ми направи отец Йоан Крестянкин. След това започнах да ходя при отец Владимир (тогава той служеше в Курска епархия), пътувах с велосипед до Вологодчин, там също присъствах на богослужения (не всички храмове още бяха действащи, това се случваше през 1985 г.), прочетох Новия Завет. Поразиха ме думите на апостол Павел: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо не ме ползува” (І Кор. 13:1-3). В контекста на тогавашното ми увлечение по йога, където всичко е насочено към придобиване на висши знания и сила, тези думи ме разтърсиха. Ето, отец Владимир Волгин излъчваше любов; живееше скромно, аскетично и хората, които идваха при него усещаха, че се срещат с човек на друго духовно равнище. Да не говоря за отец Йоан Крестянкин. Струва ми се, че доверието към свещеника е много важно. Затова изключително значение има подготовката на свещенослужителите – да се ръкополагат онези, чийто живот ще вдъхновява хората.

Когато благодатта докосне сърцето, много факти и събития се разкриват в нова светлина. А Божията благодат получаваме преди всичко в църковните тайнства. Затова мисията ни като свещеници е не да търсим поводи да възпрепятстваме достъпа на вярващите, а колкото е възможно повече да ги приближаваме до тях. Първото от тайнствата е кръщението. Не можем да изброим всички ситуации. Голяма роля тук имат съвестта и опитът на свещеника. Смятам, че именно те ще му подскажат как най-добре и най-бързо да подготви конкретния човек за кръщение.

Йеромонах МАКАРИЙ (Маркиш), клирик на Свято-Алексеевската Иваново-Възнесенска духовна семинария; ръководител на службата за връзки с обществеността на Иваново-Възнесенската и Кинешемска епархии. От 1985 до 2000 г. живял в САЩ; приел кръщение през 1987 г.:

– Кръщението е врата, през която тръгваме към Спасителя. Не е учудващо и вниманието ни към това тайнство, и спънките, които поставя сатаната на самия праг на Църквата. Тези спънки предстои да бъдат остранявани с общите усилия на миряните, духовенството и свещеноначалието.

Всеки свещеник (в това число и аз) би могъл да приведе десетки примери от практиката: и типични, и по-редки, когато извършването на тайнството Кръщение зависи от едни или други външни фактори – болест, възраст или други обрати в живота на кръщавания; високото ниво на образование или отсъствието на такова; неформалното запознаване с църковния живот и християнското вероучение; накрая, личните качества и конкретната житейска ситуация. Спомням си как в храма дойде непозната девойка с молба да я кръстя. Както се полага, разговарях с нея, дадох й Евангелие и молитвослов, казах й, че е редно да се подготви за кръщение. Тя ме слушаше внимателно, но когато разбра, че няма да я кръстя сега – се разплака. Какво следва по-нататък вероятно се досещате: изповядах я и я кръстих. Мисля, че постъпих правилно.

Във връзка с това, разбираеми са опасенията на някои свещенослужители, че строгата регламентация на подготовка за тайнството Кръщение може да нанесе вреди: ако преди сме извършвали тайнството по наша преценка, то сега следва да се придържаме към строги формални правила. Посоченият по-горе пример изглежда потвърждава думите ми.

Решението на Екатеринбургското епархийско събрание за оглашение на желаещите да се кръстят трябва да бъде приветствано и нека се надяваме, че след него ще последват аналогични мерки и в други епархии. То е насочено към един от най-сериозните недостатъци в църковния ни живот: липсата на контакт с управляващия архиерей. Както казват: „При римокатолиците папата е в Рим, а при православните – всяка енория има свой папа”. На тази практика следва да се сложи край колкото е възможно по-скоро. Представям си разговора с онази девойка при новите условия. Бих й казал: „Искате да приемете кръщение, това е прекрасно, Господ ще Ви чуе и приеме при Себе Си. Но не мога да Ви кръстя веднага: православният църковен живот е устроен по друг начин, така и така…” Последната фраза не бих могъл да произнеса, ако липсваше строгото и ясно разпореждане на духовното ръководство.

Нека да завърша с въпроса за кръщението на малки деца. В съобщението на Екатеринбургска епархия не е казана нито дума за разликата в кръщаването на възрастни и на младенци, и се създава впечатление, че то се отнася единствено за възрастните. Но според мен днес у нас само един от десет приема кръщение в съзнателна възраст – какво да правим с останалите, с техните родители и възприемници, които също (дори в много по-голяма степен) се нуждаят от просвета и обучение в основите на вярата? Ще успее ли свещеникът да каже на родителите, желаещи да се извърши „тържественият обред”: „По нареждане на владиката трябва да преминете курс от 12 огласителни лекции…”? Няма ли в отговор да му кажат нещо съвсем нецърковно и да се обърнат към сектанти или самопровъзгласили се светии. А за да не се случи това, какви сериозни усилия в областта на църковната просвета сме длъжни да предприемем?…

Протойерей Борис БАЛАШОВ, настоятел на храма „Всех скорбящих Радост” в гр. Клин, Московска област; преподавател в православна гимназия; води задочни богословски курсове в Катедрата по теология към Клинския филиал на Московския държавен социален университет; ръководител на издателство „Христианская жизнь”; гл. редактор на в. „Клин православный” и телевизионното предаване „Дорога к храму”:

– Налагало се е да слушам оптимистични рапорти на един докладчик за това, колко хора били приели кръщение в неговата епархия през отчетения период. Вярващите в залата възторжено ръкопляскаха. А аз, несъзнателният и вече не толкова млад свещеник, не плясках, а припомних как в детството ни приемаха пионери и само един двойкаджия от класа не беше приет, защото не въплъщаваше лозунга: „Пионерът – пример за всички деца”.

Но ако докладчикът беше казал, че в неговата епархия храмовете са пълни с народ; че много млади хора искат да станат свещеници; че към всеки втори храм функционира неделно училище ако не за деца, то поне за възрастни, бих станал и аплодирал по-силно от всички!

Чии са думите: „Нека бъде според вярата ви”? Ах да, на Иисус Христос. Какви още странни думи чуваме при четене на Евангелието по време на тайнството Кръщение: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин” (Мат. 28:19-20).

Колко хубаво! Христос ни обещава да бъде с нас през всички дни на живота ни и дори след неговия край. Значи няма от какво да се страхуваме. Но как да обясним, че за това все пак трябва да направим нещо. Какво?

Доколкото Евангелието олицетворява взаимотношенията между Иисус Христос и човешката душа, наподобяващи отношенията между жениха и невестата или мъжа и жената, нека се замислим как младеж и девойка биха могли да създадат здраво и шастливо семейство.

Първият етап е запознанството. Хората са се срещнали, допаднали са си. По-нататък – за да се задълбочи запознанството, започва разговор-диалог. Те разказват един на друг за себе си, споделят мисли. Между тях се изгражда взаимно разбиране, задълбочава се приятелството, може да възникне любов.

Вторият етап – създаване на семейство. Когато връзката между двамата укрепне и стане трайна, настъпва време за сливане на двата живота в един. Ражда се семейството. Тук обикновено завършват всички детски приказки за любовта. А в щастливите бракове приказката едва сега започва…

Третият етап. Сега трябва да се учат да живеят заедно, да съгласуват всички свои действия, взаимно да си прощават обидите, да носят съвместно кръста на семейния живот, да си помагат във всичко… Така семейството се оформя като пълноценно и здраво.

Думите на Спасителя, цитирани по-горе, са много сходни с това, което казахме относно формирането на сполучлив брачен съюз.

Първо – „научете”: т. е. запознайте хората с Христос, помогнете им да изградят лични взаимоотношения с Него. Четейки и осмисляйки Евангелието, ние чуваме думите на Спасителя, насочени към нас. Учим се да разбираме Него и това, което Той очаква от нас. Молейки се, ние се учим да откриваме душата си на Бога и със сърцето си да отговорим на Неговата любов. Четенето на Евангелието и молитвата ни помагат да видим греховете си, които по-рано сме смятали в най-добрия случай за недостатъци или грешки. А сега изпитваме срам пред Бога и пред себе си. Приближаваме се до покаянието.

Когато попитали апостол Петър: как можем да станем наследници на Божието царство, той отвърнал: „Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Духа Светаго” (Деян. 2:38).

Щом липсва вяра и покаяние за греховете, извършени в миналото, нима можем чрез кръщението да се очистим от тях и да получим дара на Светия Дух? Ако вярваме на апостол Петър, следва да дадем отрицателен отговор. Работата не е само в това Бог да прости греховете ни – трябва да се очистим от духовните им последствия.

Когато човек приема тайнството Кръщение без покаяние и промяна на своя живот, и без осъзната вяра, нерядко греховете и изкушенията се нахвърлят върху новопокръстения с двойна сила.

Вторият етап: извършване на тайнството. Човекът влиза в Христовото семейство – светата Православна църква. Влиза, но да изгради нови духовни отношения с Христос дори не се и опитва. Какво добро ще излезе от това? Не заблуждаваме ли Господа? Обещал да обича и да вярва, но дори не се старае да изпълнява обещаното.

Тук често чуваме възмутен хор от гласове: „Как така, нали вярваме, че Бог съществува”. Какво от това? И бесовете вярват в Неговото съществуване (Иак. 2:19), въпреки това вярата им не ги спасява нито от греха, нито от осъждане в огнената геена. Вярата е връзка с Бога като пълно доверие в Него. Понякога казваме: „Вярвам в този човек”. Но не за подобна вяра става дума.

Третият етап е въцърковяването, т. е. придобиването на духовен опит от живота в християнската община – енорията.

Само ако преминем през тези духовни етапи в изграждането на лични отношения с Бога, ще се осъществи обещанието на Иисус Христос да бъде винаги с нас.

А как да постъпваме сега, в постсъветската епоха, когато мнозинството от хората искат само формално да станат християни. Да говорим с тях за Бога, за Неговата любов и за безсмъртието. За по-доброто възприемане на тези истини нека вземаме примери от земния живот, включително такива как се изграждат взаимоотношенията между хората и много други.

А можем ли да кръщаваме без подготовка, без покаяние и вяра? Ще извършим обреда, но къде са плодовете на кръщението?

Как се отнесе Христос към безплодната смоковница? Нали и тя е била пораснала, дори с листа е била покрита. Но когато я срещна по пътя си, Той не видя в нея плодове, прокле я и в същия миг тя изсъхна (Мат. 11:12-20).

Най-напред трябва да се опитаме да убедим човека да не се отнася към Бога лекомислено.

След това да му помогнем да започне да създава лични взаимоотношения с Него. Нека прочете нещо от Евангелията на Лука или Марк, да положи усилия да разбере Христос и Неговата любов, да се постарае да й отвърне, да види своите грехове… За да узрее за покаянието. Като минимум той следва да научи и да осмисли дори само молитвата „Отче наш” и да се моли със свои думи за себе си и за близките си.

Мисля, че в мнозинството от случаите не си струва да обучаваме тези хора на елементарна догматика. Проповедта на апостолите към езичниците била христоцентрична. Такава трябва да бъде тя и днес на етапа на началната катехизация. Главното е с Христос да се изградят отношения на основата на доверие, вяра и любов. Макар и не веднага, в бъдеще можем да очакваме плодовете на кръщението – обновление на живота.

Струва ми се, че това е реалният минимум, при който можем да отведем човека до тайнствата Кръщение, Покаяние и Причастие. Но по този начин много от онези, които искат да се кръстят, да кръстят децата си или да станат възприемници, ще отидат в други храмове. Да, еднократно ще се напълни касата на други енории. Но немалко от хората, които приемат тези условия, ще се сродят с вашия храм. Освен това немалко хора, тръгнали по лесния път, след това ще се върнат при вас. Болните предпочитат да ходят при лекари, които се опитват да ги лекуват, а не само да попълват болнични листове.

Какво да правим? Да се уповаваме единствено на всеосвещаващата Божия благодат и на магическото действие на тайнствата? Но Църквата категорично отрича всяка магия. Благодатта Божия, разбира се, е всесилна, но въпреки това Иисус Христос възложи на Своята Църква апостолска мисия във всички векове, затова Православната църква се нарича Апостолска. И защо ли апостолите отдаваха живота си за проповядване на Евангелието?! Да не би да седяха в домовете си и да чакаха, докато Бог свърши всичко вместо тях!

Може би трябва да задължим всички да провеждат катехизация? А ще има ли смисъл от катехизацията, ако тя се превърне във формално извършвана практика? До революцията във всички учебни заведения Закон Божи е бил задължителен учебен предмет. Това не спаси страната ни нито от трагедията на революцията, нито от духовната деградация. Освен това, по-възрастното поколение се е преситило от формално извършвана идеологическа работа в многострадалната ни родина. Вярата без любов е мъртва, а не можем да принудим хората да обичат.

Смятам, че е необходимо с всички сили да провеждаме просветителска дейност и по възможност да я поощряваме. Да съдействаме на катехизацията във всичките й форми, включително и при подготовката за кръщение. Да издаваме подходяща съвременна литература. Да подготвяме не само свещениците в енориите, но и активните вярващи за просветителска работа. А подготовката на кандидатите за свещенослужители в учебните заведения да бъде не формална, като за изпълнители на богослужебен ритуал, а като просветители на народа. И най-важното – да обичаме своето служение! | www.pravmir.ru

 Превод: Радостина Ангелова