Православието в един следобед

ОСНОВНИ БОГОСЛОВСКИ ПОЛОЖЕНИЯ

Какъв е Бог според православните?

Има само един Бог. Всичко е създадено от Него. Той е всемогъщ, всевиждащ, справедлив, милостив и човеколюбив.

Какво е Светата Троица?

Бог има една същност и три лица: 1. Бог Отец, 2. Бог Син (Иисус Христос) и 3. Бог Свети дух. Трите лица са неразделни, но не сливащи се едно с друго. Всяко от лицата има специфична и важна роля за спасението на човека и света.

Познаваем ли е Бог?

Същността на Бог е напълно непознаваема за човека. Бог се разкрива чрез лицата си: чрез първото (Отец) и третото (Св. Дух) се разкрива частично. Чрез второто (Син – Иисус Христос) се разкрива най-пълно пред хората (защото Христос е станал човек от плът и кръв). Освен това Бог е познаваем по своите дела и по благодатта, която излъчва към хората и света.

Какво е благодатта?

Благодатта е, най-общо казано, благотворната енергия, излъчвана от Бога. С нея Той освещава, върши чудеса и пр. Светиите са изпълнени с тази Божия благодат.

Кой е Иисус Христос и каква е ролята му за спасението на човека?

Иисус Христос е второто лице на Св. Троица – Бог Син, наречен също Бог Слово (Логос) и Премъдрост Божия (София). Името Иисус Христос е гръцки вариант на еврейското Йешуа Машиах и означава „Спасител Помазаник”.

За разлика от другите две лица на Св. Троица, които имат само една природа – божествената, И. Христос има две природи – божествена и човешка. Те се обединяват в лицето (личността) на Спасителя.
Спасителната мисия на Христос на земята:

а) От мистична гледна точка: в личността на Христос божествената природа пречиства и освещава човешката природа. Христос премахва пръвородния грях. С Възкресението смъртта е победена и е отворен пътят на спасението за хората.

б) От морална гледна точка: целият земен живот и дела на Богочовека И. Христос дават моралните норми (безгранична вяра, смирение, любов към ближните, жертвоготовност), чрез които човек да върви към своето спасение.

Коя е Света Богородица?

От историческа гледна точка: Мария (Мариам) е еврейска девойка, дъщеря на Йоаким и Ана. Според традицията нейното семейство произлиза от стария царски род на Давид. Мария е посветена на Бог и като дете живее при Храма в Йерусалим. Когато пораства, по еврейските закони трябва да се задоми. Дават я формално на Йосиф – много по-стар от нея вдовец, който се съгласява да не я докосва, за да не се наруши обета й пред Бога.

Според преданието Мария зачева по свръхестествен начин от Бог и ражда Иисус Христос.

От мистична гледна точка: 1. Мария е обикновен човек, имащ първороден грях като всички други. Тя обаче постига изключителна нравствена и духовна чистота и така го превъзмогва, изпълва се с Божията благодат и нещо повече – става достойна да бъде избрана за земна майка на Бога. За разлика от православните при католиците съществува идеята, че Богородица няма първороден грях, което я прави принципно свръхестествена и различна от обикновените хора. 2. Преди да умре на кръста Христос предава майка си на грижите на Св. ап. Йоан Богослов като по този начин на практика Мария осиновява апостола. Според преданието в лицето му Богородица символично осиновява и целия човешки род.

И така, тъй като е майка не само на Христа, но и символично на човешкия род, Богородица е непрестанна молителка и застъпница за хората пред своя Божествен Син.

Православната традиция представя Девата като родена с първороден грях, но превъзмогнала го – това я прави особено съпричастна към човешките мъки и особено близка до сърцето на всеки обикновен човек. При католиците има тенденция Св. Богородица да се представя като недокосната от нищо земно, различна от обикновените хора – почти като богиня. Това прави образа и някак по-далечен и чужд (поне в очите на православните).

Какво е първородният грях и как може да се спаси човек?

Човек е създаден по образ и подобие Божие, живеещ в пълно съзвучие с Бог, изпълнен с Божията благодат, безгрешен и безсмъртен. Първородният грях, извършен от Адам и Ева обаче го откъсва от това райско състояние. От там нататък всеки при раждането си придобива първородния грях.

Всеки човек има свободна воля. Като оставим настрана първородния грях, който е наследен, човек върши грехове със свободната си воля. Със същата воля обаче той може и да се въздържа от тях.

Христовата жертва премахва първородния грях за всички вярващи (ритуалът/тайнството за отмиване на първородния грях от човека е Св. Кръщение). От там насетне вярващият трябва със свободната си воля да се въздържа от грехове, а ако извърши някой – да се разкайва искренно и да моли Бога за прошка. Живееки такъв чист живот, следвайки Христа, човек ще се спаси.

Окончателното спасение се поставя от традицията след смъртта на човека, но още преди това праведността му ще го изпълни с Божията благодат. Именно това е светостта.

Пример за хората как да се върви по пътя на спасението е самият Иисус Христос, Св. Богородица и светиите.

Какво е Църквата?

Църквата е на първо място общност на вярващите в Христа. От мистична гледна точка църквата е тяло Христово, като главата е самият Христос, а останалите части представляват вярващите. Единството на Църквата се гарантира по мистичен и ритуален начин от тайнствата, като особено важни в това отношение са: 1. Св. Кръщение, с което човек се приема за член на Църквата като се премахва първородния му грях и 2. Св. Причастие, при което всеки път, приемайки тялото и кръвта Христови, вярващият потвърждава, че е част (причастява се) от Църквата – тяло Христово.

СВЕТИИ, АНГЕЛИ И ДЯВОЛИ

Какво е светецът?

Светецът е обикновен човек, християнин, който е постигнал с вяра и праведен живот висока нравствена и духовна чистота и се е изпълнил с Божията благодат още приживе. Възможно е светецът:
1. да е загинал за вярата си в Христа (мъченик), 2. да е страдал за вярата без да е убит (изповедник), 3. да е свещенник, 4. монах и дори 5. съвсем обикновен човек.

Всеки вярващ християнин може да стане светец.

Каква е ролята на светеца?

След смъртта си светците се превръщат в молители и застъпници за човешкия род пред Бога. Светците не са самостоятелни (т.е. не са нещо като божества). Доколкото могат да помагат на хората, да вършат чудеса и т.н., това е винаги с благословията на Бога.

Как се канонизира светец?

В православната традиция няма специални условия, както е при католиците, за да се признае един човек за светец. Всичко става спонтанно. Народът започва да почита даден човек за светец и известно време след смъртта му, ако култът му се утвърди, Църквата признава и канониза светията.

Какво са ангелите?

Ангелите са безплътни сили – добри духове, създадени от Бога и отдадени изцяло на изпълнение на Неговата воля.

Ангелите се делят на няколко групи (чинове) според своята приближеност до Бога и според функциите, които имат. Псевдодионисий Ареопагит (визант. автор-богослов) представя стройна схема от девет чина: серафими, херувими, престоли, господства, сили, власти, начала, архангели и ангели. Тази система обаче почти изобщо не отговаря на традиционните представи за ангелите, които всъщност са доста объркани. Съвсем в разрез с Дионисиевата система е дълбоко вкоренената представа за архангелите (най-висшите ангели!) Михаил, Гавриил, Рафаил и Уриил.

Всеки човек има ангел-хранител, който бди над неговата душа и му помага във вършенето на добри дела.

Какво са дяволите?

Дяволите са персонификации на злото. Според преданията дяволите са паднали ангели, които са се обърнали срещу Бог. Християнството не е дуалистична, а монотеистична религия (т.е. вярва се че има само едно начало – Бог, а не две равнопоставени – Добро и Зло, както е например в Зороастризма). В християнството злото (респективно – дяволите) е подчинено на волята Божия. Дяволите изкушават хората, а след смъртта на грешниците отнасят душите им в ада. Устояването на изкушенията обаче се възприема като средство за духовно каляване на човека – в този смисъл дяволите също имат някаква (доста особена!) роля по пътя на спасението.

ПОЧИТАНЕ НА РЕЛИКВИ И ИКОНИ

Какво са реликвите?

Реликвите са два вида: а) тленни останки от светци; б) предмети, свързани с Христос, Богородица и светиите. Първите се наричат на български още „мощи”. Вторите се наричат просто „реликви” или „контактни реликви” (защото са били в контакт със светата личност, т.е. докоснати са от святото). Контактни реликви са например Дрехата на Богородица, Кръстът Господен, Трънният венец и т.н.

Защо реликвите са свети?

Светецът е човек, изпълнен с Божията благодат. Чрез нея той може да върши чудеса. Когато умре, благодатта се запазва в тленните му останки и те остават свети и запазват способността на чудотворството.

Съществува верски принцип, според който предмет или флуид, допрян до святото сам се освещава. Така дрехата, носена от Богородица става също свята и се превръща в реликва (вторична).

Защо телата на светиите се разчленяват?

Вярва се, че светостта на целите тленни останки се запазва изцяло и в най малкото късче от тях, ако се разчленят. Телата (по-точно костите) се раздробяват, за да може да се занесе светиня на повече места. Освен това има църковно правило, според което в олтара на всяка църква трябва да има частица от свети мощи.

Телата на светиите тленни ли са или нетленни?

Няма ясна концепция по въпроса. Във Византия, Св. Гора и България като цяло преобладава идеята, че нетленността е признак не за праведност, а за греховност. Напротив, в Русия е обратното. Но тези представи не са последователни. Така например казва се, че тялото на Св. Йоан Рилски е нетленно и това се сочи като знак за святост, докато пак в Рилския манастир се пазят мощи-костици (т.е. с изтляла плът) от други 36-ма светци.

Какво са иконите?

Иконата е изображение на свята личност и/или свещено събитие. Върху икона може да се изобрази само този, който е видян и това, което се е случило, т.е. съдържанието й не е измислица. От тук следва, че Бог може да се изобрази само като Христос (Отец не се е явявал в образ, а само е говорил като безплътен небесен глас; Св. Дух се е появявал по различни начини – гълъб, светлина, огнени езици и т.н., но това не са пълноценни образи, а серия от символи, несравними с въплътилия се в човешки облик Христос). Католиците изобразяват и Отец – практика, която с времето неправилно е възприета и при православните, но си остава неканонична.

Иконата е портрет, който не цели да покаже земната природа на изобразения, а божествената благодат, която го изпълва. Тъй като тази благодат не може да се изобрази натуралистично, защото е неуловима за телесните очи – представя се символично. Това става: 1. чрез схематизиране на формата и материята, за да се обезцени значението на физическата красота; 2. чрез златния фон, златния ореол и златните или бели блясъци по дрехите и по плътта – все представящи Божествената светлина (благодат), изпълваща святата личност.

Защо иконата е свята?

Иконите са святи на принципа на подобието. Благодатта на изобразената свята личност се предава и върху изображението. Иконите също могат да бъдат чудотворни, като механизмът е: човек се моли на светията пред иконата му – светията помага отново чрез иконата си. Разбира се, святата личност може да извърши чудото и чрез мощите си или изобщо без посредник.

Защо иконите изглеждат толкова еднакви? Копират ли се?

Не е задължително иконите да са еднакви. Има обаче известен брой древни икони, които са се прославили с извършването на много чудеса. Смята се, че ако една такава икона се копира дословно или поне наподоби, то нейната чудотворност ще се предаде и на копието (подобието). Така се утвърждават иконографски типове, които са много устойчиви през вековете. Нищо не пречи обаче да се създават и нови икони, стига изображението да не противоречи на христианското богословие.

Православието забранява ли другите изобразителни изкуства освен иконописта?

Не. Нама канонична забрана нито срещу скулптурата, нито срещу другите изобразителни изкуства. Иконата обаче е тази, която най-адекватно успява да изрази православните богословски идеи и затова се е утвърдила. Отделен е въпросът, че иконата може да е направена по най-различен начин: нарисувана върху дъска, изписана върху стена, изработена в нисък релеф от камък, дърво или метал и т.н.

Какво представлява иконоборството?

През VІІ – ІХ в. на няколко етапа във Византия се води борба (включително от някои императори) против всякакви религиозни изображения. Основанията на иконоборците са изведени от погрешно и превратно тълкуване на култа към иконите. В крайна сметка цяла серия богослови блестящо и по съвсем логичен начин оправдават култа. На VІІ Вселенски събор в Никея 878 г. иконопочитанието окончателно е обявено за канонично.

ПРАВОСЛАВНИЯТ ХРАМ

Какви са основните типове църкви?

Има три основни типа (според архитектурните им планове:

а) ротонда – планът е центричен – кръгъл или многоъгълен. Такъв е храмът над Гроба Господен в Йерусалим, мемориалните храмове над гробовете на много от мъчениците и някои други църкви. Пример за ротонда от България е известната Кръгла църква на Цар Симеон във Велики Преслав (Х в.).

б) базилика – има правоъгълен план, разделен от колонади на три или повече (винаги нечетен брой) части (кораби). Този тип църкви първоначално е много разпространен в целия християнски свят. По-късно той се запазва в католическите страни (и до днес), а във Византия и останалите православни държави се утвърждава кръстокуполният храм.

Подобна на базиликата е еднокорабната по план църква. Тя е с най-простия възможен план – правоъгълник без никакви разделения.

Най-величественият пример от България за базилика е т.нар. Голяма базилика в Плиска (края на ІХ в.).

в) кръстокуполна църква – планът представлява кръст. В средата му върху четири стълба, свързани помежду си с арки, лежи купол (оттам „кръстокуполен храм”). Кръстът може да е или да не е вписан в квадрат. При вписания кръст се печели повече пространство. Кръстокуполната църква е измислена във Византия и е най-адекватната архитектурна форма за въплъщаване на православните богословски идеи. Този тип църква е подчертано православен и не се използва от католиците.

Каква е символиката на различните типове храмове?

Ротондата символизира вечността. Базиликата символизира Ноевия ковчег, което транскрибирано в духа на Новия завет означава „кораба, с който праведниците ще преминат през бурните вълни на живота и ще намерят спасение”. Кръстокуполният храм комбинира кръст – символ на Христовата саможертва и от там на спасението на човека и кръг/купол – вечността на Божията слава.

Как е ориентиран православният храм?

Православният храм винаги е ориентиран изток-запад, като олтарната част винаги сочи изток. Това е така, защото Христос е наречен „Слънце на правдата” и изгрева се смята за символ на човешкото спасение.

Кои са основните и задължителни части на православния храм?

Храмът се дели на три основни части, независимо от плана: олтарно пространство, наос и притвор (наличието на притвор не е задължително).

а) олтарно пространство – винаги разположено в най-източната част на сградата. Задължителен елемент в него е апсидата – полукръгла ниша, завършваща в горния си край с полукупол. Апсидата сивмолизира едновременно Витлеемската пещера и Гроба Господен. Пред апсидата е поставена олтарната маса, върху която се отслужва Литургията. Понякога олт. пространство има по-сложен план, като от север и от юг са прибавени допълнителни помощни помещения, свързани с ритуала.

В православните храмове олт. пространство е закрито от иконостас, докато в католическите такъв няма и олтара се вижда от богомолците.

б) наос – основното пространство на храма. Простира се западно от олт. пространство. Дели ги иконостас. Там се събират богомолците. Наосът може да има различна форма: кръгла, кръстовидна, правоъгълна (в зависимост от плана на храма).

в) притвор (нартекс) – предверие, долепено отзапад на наоса. Понякога има две предверия (външно и вътрешно – съответно нартекс и екзонартекс). Не е задължително една църква да има предверие. Принципно то служи за някои по-второстепенни ритуали, а също така в ранната Църква по време на Литургия там са стоели хората, които са се подготвяли за покръстване, но още не са били кръстени.

Какво е иконостасът?

Иконостасът е висока, декоративно оформена преграда от дърво или мрамор, украсена с икони, която отделя олт. пространство от наоса в православните храмове. Такава в католическите храмове няма.

Иконостасът се развива в течение на векове, като първоначално представлява нисък мраморен парапет с релефни изображения. По-късно над него окачват завеси. Почват да се добавят икони и постепенно се стига до съвременния иконостас.

Иконостасът има три врати: средните са най-важни и в миналото са се казвали Свети двери, а днес – Царски двери.

Редовете икони: а) Най-ниско е т.нар. „Царски ред”, състоящ се от големи икони. Когато човек застане срещу Царските двери, отдясно е иконата на Христос Вседържител, а отляво – на Богородица с Младенеца. Според византийско-българската традиция до Богородичната икона е патронната икона на храма, а до Христовата – иконата на Св. Йоан Предтеча. Според руската традиция двете икони са наопаки. Другите икони в този ред не са строго определени. б) Над Царския ред е т.нар. „Апостолски ред” (по-малки по размер икони). В средата е представен Христос. От двете му страни са Св. Богородица и Св. Йоан Предтеча, обърнати с молитвени жестове към Спасителя (композицията се нарича Дейсис). Влаво и вдясно от тях следват 12-те апостоли. в) Над този ред е т.нар. „Празничен ред” – неголеми икони, изобразяващи Господските и Богородични празници. Най-отгоре иконостасът е увенчан от дърворезбен кръст, върху който е изписан разпнатия Христос.

Описаната украса на иконостаса е характерна за византийско-българската традиция и е много устойчива през вековете. В Русия иконостасът се развива допълнително и много сложно, като се добавят още редове и т.н.

Каква е украсата на църквата?

За разлика от католическите православните храмове имат сравнително бедна външна украса, за сметка на изключително пищна вътрешна. Стените, сводовете и куполите са декорирани с мозайки или стенописи. Стенната украса има сложна система от сюжети, всеки от които има конкретно и важно богословско значение и заема точно определено място. Кръстокуполният храм, украсен със стенни изображения, съгласувани с каноничните предписания, представлява най-гениалното творение на средновековната православна мисъл и много точно въплъщава православните богословски идеи.

Като примери за задължителни изображения в православния храм могат да се посочат: Христос Вседържител – в купола и Св. Богородица – в апсидата.

ПРАВОСЛАВНОТО ДУХОВЕНСТВО

Какво е „клир”, „монашество” и „миряни”?

Клирът са свещениците от всички степени. Влизането в него става чрез тайнството Ръкополагане. Монасите от своя страна са обикновени хора, които са се отдали на Бога като са приели трите основни монашески обета (за послушание, за бедност и за целомъдреност). Един монах може чрез ръкополагане да влезе в клира, както и един клирик може да стане монах. Клириците (не монаси) могат да се женят (това е т.нар. „бяло духовенство”). Приелите монашество – не могат (това е т.нар. „черно духовенство”). Миряните са обикновените християни, приели Св. Кръщение, но не принадлежащи нито към клира, нито към монашеството.

За разлика от католическата традиция, при православното монашество няма ордени.

Каква е йерархията в клира?

Има три основни йерархични степени, които са свещени: (във възходящ ред) дякони, презвитери и епископи. Всички останали степени са допълнителни и имат административен характер. Така например патриарх, архиепископ и митрополит принадлежат все към степента на епископите. Обикновените свещеници са презвитери.

Епископите и презвитерите могат да отслужват Св. Литургия, а дяконите могат само да помагат за отслужването й.

Какви одежди носят трите степени в клира?

Всяка одежда има символично значение.
Основните одежди:

а) дякони: широка везана риза, дълга до глезените (стихар); върху нея е преметната дълга платнена лента (орар) с извезани кръстове и надписи „Свят Свят Свят”. Дяконът издига края на лентата когато приканва вярващите към обща молитва.

б) презвитери – тънък и семпъл стихар. Върху него – епитрахил – широка везана лента с кръстове, преметната на врата, като двата края, падащи отпред на тялото, са пришити един към друг. Без епитрахил свещеникът не може да служи. Над епитрахила презвитерите носят широка дреха, подобна на наметало, която се нахлузва през главата. Тя се казва фелон, а ако е украсена цялата с кръстове – полиставрон (на бълг. букв. „многокръстник”).

в) епископи – носят всички одежди на презвитерите, но над фелона на раменете е преметната друга широка лента с големи кръстове, наречена омофор (на бълг. букв. „нараменник”). Висшите духовници понякога носят корони.

Какви одежди носят монасите?

Долната дреха на монасите се казва подрасник. Върху нея се носи аналав – широко правоъгълно парче плат, което се нанизва през главата и се спуска отпред до коленете подобно на престилка. Украсено е с кръстове и надписи (основен надпис е „ΙΣ ΧΣ ΝΙКΑ” т.е. „Иисус Христос Победи”). Връхната дреха на монасите е расото, традиционно черно на цвят. На главите си монасите носят черни шапки, а монахините са забулени.

СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И СВЕТОТО ПИСАНИЕ

Какво е Св. Предание?

Това е сбор от всички разкази, правила и традиции, признати от Църквата за боговдъхновени от библейски времена до днес. Тъй като Църквата продължава да се развива, то и църковното Свето Предание също постоянно се обогатява.

Какво е Св. Писание?

Св. Писание е по малообхватно от Св. Предание. На практика Св. Писание представлява записани по-късно части от Св. Предание. Свещените книги носят името Библия (от гр. „книги” мн. ч.). Включват т.нар. Стар и Нов завет (съответно писани преди и след Христос).

Св. Предание и Св. Писание са признати за еднакво свети и боговдъхновени. Това се отнася както за православни, така и за католици.

РИТУАЛИТЕ НА ЦЪРКВАТА

Какво са Св. Тайнства?

Това са църковни ритуали, при които по мистичен начин се осъществява връзката между Бог и богомолците, като върху последните се призовава Божията благодат. Всяко от тайнствата има дълбок смисъл и мистично съдържание.

Кои са тайнствата на Православната църква?

Тайнствата са седем. Всички те са установени от Иисус Христос и са дадени от Него на последователите Му – членовете на Църквата.

1. Кръщение – това е своеобразният вход на човека в Църквата. При това тайнство той се освобождава от първородния грях и става християнин. Тайнството Кръщение се извършва върху един човек само веднъж.

2. Миропомазване – съпътства тайнството Св. Кръщение. Новопокръстения се помазва с миро, като така на него се поставя „печата на Св. Дух”. При православните тайнството се извършва веднага след Кръщението от епископ или презвитер. При католиците се извършва само от епископ и то отделно от Кръщението, след като кръстеното дете стане на 8 – 10 години.

3. Покаяние(Изповед) – обикновено е предшествано от пост и молитва. Резултатът от това тайнство е получаване на Божията прошка и възвръщане към невинността, която човек има след Кръщението. За разлика от католиците при православните по време на изповедта каещият се и свещеникът-изповедник са лице в лице, а не скрити в отделни стаички.

4. Причастие (Евхаристия) – Приемане на хляба и виното, мистично преобразени по време на Литургията в тяло и кръв Христови. Причастието е тайнството, което най-силно изразява единството на Църквата-Тяло Христово.

Литургията е основното тайнство, изпълнявано в църковната сграда, чиято цялата й архитектура и украса е съобразена със символиката на отделните обредни действия.

Една важна разлика между католици и православни, обект на много спорове през вековете, е това, че православните ползват квасен, а католиците – безквасен хляб. Предвид дълбоката символика на всеки елемент от тайнството, тази разлика се оказва много съществена.

За да се причасти един човек, трябва да е кръстен, миропомазан и изповядал се (покаял се).

5. Свещенство – ръкополагане в една от трите йерархически степени. Дякон и презвитер (свещеник) се ръкополагат от епископ, а епископ – от най-малко двама други епископи.

Православни и католици ръкополагат само мъже. Абсолютно недопустимо е ръкополагането на жени, както има практика в някои протестантски църкви и отскоро в Англиканската.

6. Брак – тържествено освещаване пред лицето на Бога на брачното съжителство между мъж и жена.

Православната Църква е по-склонна при определени условия (основно изневяра) да разреши развод. Разрешават се в редки случаи три последователни брака, а само при изключителни обстоятелства – четири (като законността на четвъртия по принцип остава под въпрос). Католическата църква има много твърди позиции по въпроса за брака и принципно отказва да дава развод независимо от обстоятелствата.

7. Елеосвещение (Маслосвет) – помазване с елей на тежко болен с цел да се призове Божията благодат над него и той да бъде изцерен.

Има ли други ритуали освен Седемте тайнства?

Има, но те нямат толкова дълбока духовно-мистична стойност.

Какво е Света Литургия?

За Св. Литургия вече стана дума. Тя е основното богослужение в храма. Състои се от молитви и ритуални действия. В нея участват клирът и кръстените христиани. Цел на Литургията е призоваването на Св. Дух над Св. Дарове т.е. над хляба и виното и превръщането им по мистичен начин в тяло и кръв Христови. С тях се извършва тайнството Причастие, което е неразделна и органична част от Литургията.

В Литургията (Причастието) според християнските представи небесният и земният свят се събират в едно т.е. Църквата се разкрива в своята пълнота.

Православната Църква си служи с няколко варианта на Литургията (разликата не е в смисловото съдържание, а в подбора на текстовете и отчасти от последователността при четенето им). Най-тържествената е Василиевата, а след нея Златоустовата литургия (съставени съответно от Св. Василий Велики и от Св. Йоан Златоуст).

СЪБОРИ. ЕДИНСТВО И РАЗКОЛ МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА

Какво са съборите?

През първите векове на християнството, когато тази религия още не е разрешена, съществуват множество поместни църкви. Разпокъсаността води до доста разлики в богословските представи и в обредността. За да се решат наболели проблеми (като тези с ересите), се свикват събори. Те имат също задачата да създадат единен стандарт за богословието и ритуалността и така да се демонстрира единството на Църквата

По принцип християнската Църква се управлява колективно (т.е. от съвет/събор), така че регулярно по места се провеждат събори с различен ранг, зависещ от участниците в тях.

След признаването на християнството за равноправна религия (от император Константин І Велики с Миланския едикт от 313 г.) започва епохата на т.нар. Вселенски събори. В тях участват представители на петте най-влиятелни църкви (по-късно наречени патриаршии): Римска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска и Константинополска.

Кога и къде са проведени Вселенските събори?

І Вселенски събор в Никея (325 г.)
ІІ Вселенски събор в Константинопол (381 г.)
ІІІ Вселенски събор в Ефес (431 г.)
ІV Вселенски събор в Халкедон (451 г.)
V Вселенски събор в Константинопол (553 г.)
VІ Вселенски събор в Константинопол (681 г.)
VІІ Вселенски събор в Никея (787 г.)

!!! На теория решенията на Вселенските събори важат за целия Християнски свят (Изтока и Запада). По късно Западът прави разни изменения, които го отдаличават от утвърдените канони, съхранени и до днес от Изтока.

Каква е дейността на Вселенските събори?

Изработват се канони – правила, които дават конкретно обяснение на неясни богословски въпроси. В резултат – всички, които не са съгласни с изработените правила се обябяват за еретици.

За съжаление Вселенските събори се организират винаги много късно, след като проблемните богословски идеи вече са широко разпространени. Като следствие – населението на цели провинции се оказва еретично.

Особено ценен плод на съборите е Символът на вярата, изработен на І-я и ІІ-я Вселенски събор (оттам Никео-Цариградски символ). В 12-те члена на Символа се изказва в синтезиран вид в какво вярва православния християнин.

За православните символът е непроменен до днес. Католиците променят част от член 8 – т.нар Filio que („филио кве” от лат. „и от Сина”). Според правосл. (автетинчната) версия Св. Дух произхожда само от Отец, а според катол. версия (по-късната) произхожда от Отец и от Син. Филиокве-то променя отношенията между лицата на Троицата по начин абсолютно неприемлив за православното богословие. Спорът за филиокве е може би най-основният препъни-камък в отношенията между католици и православни.

Кога се влошават отношенията между Изтока и Запада?

Векове наред официално Изтокът (Константиноплската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската църква) и Западът (Римската църква) са единни. Участват заедно във Вселенските събори, коват заедно канони и пр. Историческата действителност обаче променя нещата. Начело излизат Рим (за Запада) и Константинопол (за Изтока). Църквите на Александрия, Антиохия и Йерусалим пригласят на Константинополския патриарх, а постепенно, в резултат на персийските и арабските нашествия в техните области, съвсем губят авторитет. Започва конкуренция между Рим и Константинопол. От една страна се натрупват богословски и обредни различия между Изтока и Запада, а от друга се води борба за земи и народи (кой кого да покръсти, над кого да влияе и т.н.). Ябълката на раздора са Балканите и най-вече България.

Неведнъж Рим и Цариград се карат, късат отношения, анатемосват се, а после пак се сдобряват. В средата на ХІ в. обаче явно разликите вече са повече от общото, защото поредният разкол (на гр. схизма) през 1054 г. се оказва и последен. Това е т.нар. Велика схизма (Велик разкол), от който насам Вселенската църква е разделена на две – католици и православни.

Какво мисли всяка от Църквите за разкола?

Положението е огледално. И католици и православни се смятат за прави и анатемосват другите. Интересно е, че още от преди Великата схизма Църквата принципно се нарича и католическа (от гр. „всеобхватна, вселенска”), и ортодоксална (от гр. „православна”). След разкола всяка от Църквите запазва и двете названия за себе си. Означаването на западната с „католическа”, а на източната – с „православна” е изкуствено, но с времето се е наложило в езиците.

Защо се разделят Църквите?

Причините са много, но могат да се разделят в няколко групи: а) политически и икономически причини (борба за земи и влияние – респективно данъци); б) богословски (например филиокве, догмата за липсата на първороден грях у Дева Мария и т.н.); в) обредни (например кой и кога да извършва даден ритуал, безквасен или квасен да е хлябът за Причастието и т.н.); г) административни (Православната църква се управлява, както винаги е било, от събор на архиепископите, сред които патриархът е само пръв сред равни; Католическата църква се управлява от папата, имащ на практика неограничена власт, особено след приемането на догмата за неговата непогрешимост).

Какво прави всяка от Църквите след разкола?

Православната църква запазва всички правила от Вселенските събори. Повече събори от такъв мащаб не са свиквани, защото целостта на християнския свят е нарушена (без Рим). На събори с по-нисък ранг продължават да се решават наболели въпроси, но само такива, които не засяга в същина по-старите положения. Съвсем различно е на Запад, където често се позволяват нововъведения, принципно деформиращи старото християнство – например догмата за непорочността на Дева Мария, тази за непогрешимостта на папата (която е най-нелепата) и т.н.

Има ли опити за сближаване?

Да. Правени са опити за унии (т.е. обединяване на двете Църкви). Проблемът е, че те са винаги свързани с политическата ситуация и винаги Православната Църква търси помощта на Католическия Запад (срещу нападенията на мюсюлмани). От позицията на силния, Рим иска признаване на върховенството на папата, което от своя страна е неприемливо за православните. Византия прави няколко опита за унии и даже сключва такива, но опозицията в самата империя е толкова силна, че проектите практически не успяват. България също три пъти търси контакт с Рим (при Борис І и при Калоян и през ХІХ в. малко преди Освобождението). Първия път се търси признаване на самостоятелността на Българската църква, вторият – признаване на българската царска титла, а третия – помощ от Запада за освобождаването на България от турско робство.

В наше време Източната и Западната Църква се опитват да затоплят отношенията помежду си. До голяма степен на човешко равнище това става, но различията в богословско-канонично и обредно отношение остават сериозна пречка.

ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ

Кога прониква християнството сред българите?

Това става още преди идването им в земите отсам Дунав. Вече почти няма съмнение, че хан (кан) Кубрат е покръстен от Византия през 632г. Единични случаи има сред българите и след идването им в земите на днешна България. Смята се например, че хан (кан) Тервел е покръстен. Със сигурност се знае, че престолонаследникът Енравота-Войн (син на Омуртаг и брат на Маламир) е покръстен, при това без съгласието на баща му. Омуртаг го лишава от престола, а по-късно Маламир го убива. Енравота Войн е първият известнен по име български светец-мъченик. Под Голямата базилика в Плиска има останки от малък кръстовиден по план параклис, който доста смело е определян от някои учени като мемориален храм (мартириум) на Св. Енравота-Войн.

Вероятно християни е имало повече сред славяните в България, защото те по-отрано са в обсега на християнска Византия.

Кога се покръства цяла България?

Това става в средата на 60-те години на ІХ в. Има няколко мнения за точната година: 863, 864 и 865 г. Напоследък все по-популярна е третата дата.

Кой и как покръства българите?

Покръстването става при хан (кан) Борис І (852 – 889). Първоначално той се кръщава тайно заедно със семейството и приближените си. Новата вяра е приета от Византия. Кръстник на българския владетел е византийският василевс Михаил ІІІ, чието име Борис прибавя към своето (оттам Борис-Михаил). Езическата титла хан (кан) е заменена с християнската архонт (на старобълг. княз), която е по-ниска. Доколко Борис ползва титлата княз на практика в България е спорно.

Какъв е обхватът на Покръстването?

Целта на Борис І е да покръсти всички свои поданици (прабългари и славяни), като така създаде условия за премахване на различията и за смесването им в един славянобългарски народ. За този процес се искат векове време, но историята показва, че успехът е налице. Без съмнение самото кръщаване на масите става не наведнъж, а системно и поетапно в продължение на няколко десетилетия.

Как е прието Покръстването?

Веднага след Покръстването има езическа реакция – бунт на боилите срещу Борис. Те се опасяват, че с християнството в България ще проникне силно византийско влияние. Бунтът е потушен по най-кървав начин.

Втора езическа реакция има при княз Владимир Расате (син на Борис І, но убеден езичник). През 893 г. Борис го сваля от трона, ослепява го и поставя на негово място друг от синовете си – Симеон (убеден християнин, учил в Константинопол).

Защо България се покръства от Византия, а не от Рим?

Факт е, че България е територия, за чието духовно управление се борят Рим и Константинопол. Истината е обаче, че страната е много по-близо до Византия, отколкото до Рим, особено щом става въпрос за сфери на влияние. От геополитическа гледна точка е щяло да бъде доста необичайно, ако България се приобщи към Католическия свят, а не към Православния.

Защо България започва дипломатическа игра между Рим и Константинопол? Какво печели накрая?

Защото Византия покръства българите, но ги поставя под пълно свое църковно управление (в лицето на Константинополския патриарх). Това е в ущърб на българските държавни интереси. Плиска иска самостоятелна Българска църква. С тази цел се късат отношенията с Цариград и се повиква католическа мисия в България. Притиснати от опасността савсем да загубят влияние над съседна България, на 04. ІІІ. 870 г. византийците признават относителната самостоятелност на Българската църква, която става Българска архиепископия (дъщерна на Вселенската патриаршия). Католическото духовенство е изгонено.

Пръв глава на Българската архиепископия е Йосиф (Стефан). Седалище става старият, изоставен от византийците християнски център Дръстър (Силистра).

Дипломатическата игра на Борис І с Рим и Цариград продължава и големият успех идва през 879 г., когато на 24. ХІІ. Константинопол признава автокефалността (на практика пълната самостоятелност) на Българската архиепископия.

При управлението на цар Симеон Велики (893 – 927) по инициатива на владетеля българският висш клир обявява архиепископа за патриарх. След ръкополагането си патриархът коронясва княза за цар (= василевс). Т.е. България извоюва абсолютна самостоятелност и върховност на своята политическа и църковна власт. Двете титли са признати от Византия по-късно (или в края на управлението на Симеон, или в началото на управлението на сина му Петър (927 – 969)).

Какъв е езикът на богослужението в Българската църква?

Първоначално е гръцки. С идването на латинската мисия е сменен на латински. След март 870 г. отново става гръцки. С идването на Кирилометодиевите ученици в България (885 г.) започва да се прокарва българския. Накрая, с решенията на Всенародния събор 893 г., имащи сила на закон, окончателно става български.

Трябва да се има предвид, че под „български” се разбира славянски език. В България тече процес на славянизация и славянският език постепенно започва да доминира над този на прабългарите и накрая го измества.

Кои са създателите и разпространителите на българския език?

Създатели са Св. Св. Кирил и Методий (855 г.). Те измислят т.нар. глаголическа азбука. Превеждат част от богослужебната книжнина. В спорове в Рим успяват да оборят Триезичната догма, според която може да се служи само на три езика – еврейски, гръцки и латински.

За разлика от Рим Константинопол не е голям привърженик на Триезичната догма, тъй като тя не отговаря на византийската политическа теория. Не трябва да се забравя, че Светите братя работят именно в империята. От друга страна обаче Византия винаги преследва своите политически цели и когато обстоятелствата изискват, Вселенската патриаршия отстоява богослужението на гръцки и преследва това на славянски (исторически примери има почти до наши дни).

Разпространители на българската писменост в България са учениците на Св. Св. Кирил и Методий – Св. Климент, Св. Наум, Св. Горазд, Св. Лаврентий и Св. Ангеларий (заедно със своите учители те са т.нар. Св. Седмочисленици). Учениците на Светите братя пристигат в България през 885 г. Те са покровителствани първо от Борис І, а после от Симеон. Създават се две основни книжовни школи – във Велики Преслав и в Охрид. Кипи книжовна и художествена дейност. Това е епохата от българската история, наречена Златен век.

Какво са глаголицата и кирилицата?

Св. Св. Кирил и Методий измислят глаголицата. Известно време се работи нея. Графиката на тази азбука обаче е много сложна и необичайна за епохата. След идването си в България Кирилометодиевите ученици променят изписването на буквите. Глаголицата е сменена с т.нар. кирилица (!!! неин автор не е Св. Кирил, а вероятно Св. Климент). Кирилицата копира част от гръцките букви (които са много по-добре познати за българите от онова време), а липсващите в гръцката азбука са допълнени с нови знаци. С малки изменения (основно отпадане на някои букви) кирилицата се ползва и до днес.

Кое е седалището на Българската архиепископия/патриаршия?

Първоначално това е Дръстър (Силистра) – стар християнски град, изоставен от византийците, когато българите преминават Дунав. Той е предпочетен пред чисто езическия Плиска. Имайки предвид огромните църковни строежи в столицата обаче (напр. Голямата базилика), вероятно много скоро българският църковен глава започва да резидира именно там. Освен това в Плиска той е по близо до владетелския двор. По-късно, няма съмнение, че Велики Преслав, който е чисто християнската нова столица на България, резиденция на цар Симеон и книжовна школа, става също седалище и на патриаршията. След превземането на Източна България (971 г.) от византийците и установяването на царския двор в Македония (Югазападната част на тогавашна България), резиденцията на патриарха се мести няколко пъти и накрая се установява в Охрид. Завладяването и на западна част на страната (1018 г.) от Византия ликвидира самостоятелността на Българската патриаршия, която е понижена в архиепископия с център Охрид и подчинена на Вселенския патриарх. С възстановяването на държавата при Асен и Петър (1185 г.) център на Българската църква става Велико Търново. Османското завоевание (края на ХІV в.) ликвидира Българската патриаршия. Едва през 1870 г. тя се възражда под формата на Българска екзархия с център в османската столица Истанбул. Чак през ХХ в. седалището на българския църковен глава се пренася в новата столица София, където е и до днес.

Кога българският патриарх губи титлата си и кога я възстановява?

Губи я, когато Византия завладява България през 1018 г. Патриаршията (в този момент резидираща в Охрид) е понижена в архиепископия).

Възвърща я след възстановяването на България от Асен и Петър. В Търново е избран за архиепископ Василий, но той няма никакво международно признание. По времето на Калоян (1197 – 1207) България отново започва игра между Рим и Константинопол, както по времето на Борис І. Целта е патриаршеска титла за Василий и царска за Калоян. Калоян сключва формална уния (1204 г.) с Рим и получава титлите крал (вместо цар) и примас (вместо патриарх) – по-ниски, но все пак международно признати. Положението естествено не задоволява Търново и през 1231 г. цар Иван Асен ІІ отхвърля унията. Византия (по това време Никейска империя) използва случая да привлече отново България и признава патриаршеската и царската титли (1235 г.).

Последният търновски патриарх е Св. Евтимий – блестящ богослов и църковен деец, участвал и в защитата на Търново от турците. Умира като изгнаник някъде в южна България, вероятно в Бачковския манастир.

Турското нашествие ликвидира Българската патриаршия, като църковните й области са разпределени между други църковни центрове. Постепенно българските епархии са погълнати от Вселенската патриаршия. Забранен е българският език в богослужението и е въведен гръцкият.

В резултат на църковната борба на българите през ХІХ в. се създава Българската екзархия с център Цариград (1970 г.). Вселенската патриаршия не приема решението и обявява Българската църква за разколническа. Това положение се запазва чак до 1945 г.

През 1953 г. (за отбелязване е, че това става по време на Комунистическия режим) Българската патриаршия е възстановена със седалище София. Днес титлата на българския църковен глава е Патриарх Български и Митрополит Софийски. През 1953 г. за патриарх е избран дотогавашният пловдивски владика Кирил.

Имало ли е ереси в България и кои са те?

Естествено ереси е имало, както навсякъде. Най-известната българска ерес е богомилството, което се появява съвсем скоро след Покръстването. От религиозна гледна точка то е дуалистично, т.е. вярва се, че в света има две равнопоставени начала – добро и зло (съответно Добър Бог и Зъл Бог), които са във вечна борба за човешките души. От социална гледна точка (която е по-ключова) богомилството се обявява срещу земните институции (Държава и Църква) и затова се преследва от властите като опасно за държавните интереси. Богомилството има книжнина, която естествено се възприема от Църквата като апокрифна (напр. „Тайната книга на Богомилите”).

Богомилството взаимства от по-стари източни учения, но изгражда една в много отношения оригинална религиозна система. Тази система (за добро или лошо) е един от най-ярките плодове на българската религиозна мисъл. От България тя се разпространява из цяла Европа, като оказва силно влияние на катари, албигойци и т.н.

В Православния свят ересите обикновено се осъждат и анатемосват, еретиците се гонят и изпращат в изгнание. Без съмнение е имало и екзекуции (например еретика Василий Врач в Константинопол 1111 г.), но те не са обичайна практика, както е в Католическа Европа (Инквизицията).

БЪЛГАРСКИТЕ СВЕТИИ

Кои са българските светии?

България има много светци, като е интересно, че сред тях преобладават монасите, но също има мъченици, мъченици-войни и свещенослужители.

Най-таченият български светец, избран за покровител на всички българи, е Св. Йоан Рилски. Той е монах-отшелник, живял по времето на цар Симеон и цар Петър. Мощите му са пазени през вековете в различни градове, сред които Велико Търново и София, а днес са върнати в основания от самия светец Рилски манастир и са положени в ракла пред иконостаса на главната църква.

Не по-малка е почитта към създателите на българската писменост Св. Св. Кирил и Методий. В България техният празник е на 11. V., но много по-тържествено се чества паметта и делото им на датата по стария стил (24. V.), когато е и Празника на Просветата. Българската народна библиотека и университетът в старата столица Търново са наречени на Светите братя.

Върху Самарското знаме, носено от българите в боевете по време на Освободителната война 1877 – 1878 г., има представени две икони. Едната е на Св. Богородица, а другата – на Св. Св. Кирил и Методий.

Светите братя са тачени като просветители от всички славянски народи, а неотдавна папа Йоан Павел ІІ ги обяви от името на католиците за покровители на Европа (заедно със Св. Бенедикт).

В България има култ и към учениците на Св. Св. Кирил и Методий. Заедно със своите учители те са познати като Св. Седмочисленици. Тяхната памет се почита и поотделно, като особено известни са Св. Климент Охридски и Св. Наум Преславски. Най-старият университет в България – Софийският носи името на Св. Климент Охридски.

Интерес предизвиква култът към една светица, която по произход не е българка, но е толкова почитана в България (особено след пренасянето на мощите и в Търново през ХІІІ в.), че народът я приема за своя. Това е Св. Параскева-Петка Българска (или Търновска).

България има и свои царе, обявени за светци. Такива са например Св. цар Борис І Михаил Покръстител и Св. цар Петър. Канонизиран е и не един български патриариарх, като несъмнено най-известен е Св. Евтимий.

Първият познат по име български мъченик е Енравота-Войн, пострадал по времето на хан (кан) Маламир (ІХ в.) независимо, че е бил брат на владетеля. Повечето български мъченици принадлежат към времето на турското робство. Те са наречени новомъченици. Такива са Св. Георги Нови Софийски и Св. Никола Нови Софийски (ХVІ в.), Св. Злата Мъгленска (ХVІІІ в.) и др.

Характерно е, че в България са на особена почит светците книжовници. Освен Св. Седмочисленици в тази група трябва да се споменат Св. патриарх Евтимий (ХІV в.), Св. Паисий Хилендарски (ХVІІІ в.), Св. Софроний Врачански (ХVІІІ в.) и др.

Сред българските светии има и такива, отдадени на някое от изкуствата. Например ангелогласният черковен певец Св. Йоан Кукузел (ХІІІ в.) и заграфът Св. Пимен Софийски (или Зографски) (ХVІ в.).

Сред българските светии заслужават особено внимание Двадесет и шестимата зографски мъченици. Те са монаси и миряни, изгорени в една кула на българския манастир Зограф в Св. Гора при едно нападение на наемници-католици (1274 г.).

БЪЛГАРСКИТЕ МАНАСТИРИ

Какво е устройството на православните, в това число и на българските, манастири?

Най-често православните манастири не са големи и монашеските братства са малобройни (за разлика от огромните обители в Католическите страни). Има два типа манастири според начина на живот, воден в тях. Едните са киновийни (общежитийни). При тях монасите живеят заедно в манастира, работят, молят се и се хранят заедно. Животът им е строго регламентиран от типика (устава) на манастира. Другият тип са идиоритмичните манастири (т.нар. „лаври”). При тях монасите живеят почти отшелнически в отделни келии, разпръснати в дадена местност и се събират само за определени големи богослужения.

По характерен е планът на общежитийните манастири, които са и по-често срещани. В средата на комплекса е главният храм (католикон). Наоколо са разположени жилищните крила, обърнати с фасадите си към църквата. Крилата могат да са разположени в дъга или да затварят отвсякъде вътрешния двор, в който попада храма. Не е задължително манастирският комплекс да е затворен от стени и жилищни крила. Такива укрепени манастири са характерни за по-късно време (в навечерието на османското нашествие и през вековете на робството). Някъде из крилата на манастира задължително има помещение-трапезария, което понякога е много изящно украсено (със стенописи например, както е в Бачковския манастир).

Има една особена група манастири – скални. Те са свързани с развитието на отшелничеството и със съзерцателното течение в православието – исихазма. В Средновековна България има доста такива обители, съсредоточени все в североизточната част на страната. Такива са Аладжа манастир до Варна, Ивановските скални манастири в скалите над р. Русенски Лом и др. Помещенията са издълбани в скалните отвеси, а в миналото са били свързани със система от дървени чердаци. В някои помещения са запазени висококачествени стенописи. Днес в България действащ е само един скален манастир – Бесарбовският.

Къде се строят манастири?

Различно. Има манастири в сърцата на средновековните градове (в Константинопол, в Преслав, в Търново); има крайградски манастири (примери от същите градове); има и манастири в самотни местности (най-често в планини) (такива са например Рилския, Бачковския, Скалните манастири и други).

Особено положение заемат манастирите в Св. Гора (Атон). Полуостровът е земя, запазена само за монаси (включително до наши дни). Наречен е „Градината на Св. Богородица” и е едно от най-святите места на земята за православните. Българското присъствие там е осезаемо през вековете. Днес български е само манастирът Зограф (основан вероятно през Х в.), но преди е имало много българи монаси и в други от манастирите (особено в Хилендар).

С какво се занимават монашеските братства?

Първата задача на монасите е постът и молитвата. Освен с молитва обаче монасите се занимават и с работа. Има манастири (например в Преслав), които по археологически данни приличат направо на фабрики. Изработват се изделия от дърво, кост, метал, прави се керамика и пр. Особено специфично за преславските манастири през Х в. (Златния век) е производството на рисувана керамика с много висока художествена стойност. Пример за това е керамичната икона на Св. Теодор, изработена в манастира в м. Патлейна до Преслав (Х в.).

Манастирите са станали нарицателни като книжовни средища. Доколкото в православните страни се е развивала книжовността, това е ставало в дворците на владетелите и в манастирите. Най-известният книжовен център в Константинопол е Студийският манастир, в Преслав е имало голяма книжовна школа, в Охрид също (в манастирите, основани от Св. Климент и Св. Наум), в Търново също има книжовни школи (в Килифаревския манастир на Св. Теодосий и в основания от Св. Евтимий Патриаршески манастир „Св. Троица”). След ликвидирането на православните държави от турците (оцелява само Русия) манастирите са тези места, където паметта на православните народи се запазва. Книжовната дейност продължава, макар с по-малък размах. Показателно е, че началото на Българското Възраждане е поставено именно от един книжовник в манастир – Св. Паисий Хилендарски. Той започва „История Славянобългарска” в Хилендар и я завършва в Зограф през 1762 г.

Просветата носена до Възраждането от манастирските килийни училища отстъпва едва с утвърждаването на новото светско образование.

Кои са по-важните български манастири?

Повечето манастири в днешна България са подчинени на съответните владици. Най-големите обаче са подчинени директно на Св. Синод и патриарха. Те се наричат ставропигиални. Такива са Рилският, Бачковският и Троянският манастир. Най-големият български манастир в пределите на страната е Рилският. Там се пазят мощите на Св. Йоан Рилски – покровителят на българите. В наши дни той е и резиденция на патриарха. От гледна точка на архитектура, иконопис и др. изкуства манастирът е нещо изключително. Той е основан още в Х в. от Св. Йоан, но в днешният си вид е изграден през Възраждането.

Други известни манастири са Роженският, Преображенският, Кремиковският, Драгалевският и мн. др. В някои от тях са запазени ценни средновековни и възрожденски стенописи и икони.

Български (при това най-голям) е манастирът „Св. Георги Зограф” на Атон. Той обаче не влиза в диоцеза на Българската патриаршия, поради особения статут на светогорските обители.

БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКОВНА АРХИТЕКТУРА

Кое е специфичното за българската църковна
архитектура?

На първо място тя се влияе много силно от византийската. Още в Преслав Х в. е въведена кръстокуполната църква, която измества базиликите.

Перлата на Първото Българско царство е Кръглата църква в Преслав. Тя се датира в началото на Х в. (времето на цар Симеон) Планът й е уникален за България. Намира някои паралели на Запад (в ротондата на Карл Велики в гр. Аахен), и на изток (например в Армения); като прототип може да е послужила разбира се и ротондата на Гроба господен в Йерусалим.

Украсата на преславската ротонда е била много пищна и се е състояла от златни мозайки, керамични орнаментални пана, цветни мрамори и каменни релефни корнизи.

През Второто Българско царство родната църковната архитектура придобива някои много характерни черти. Показателни паметници от това време са църквите в Несебър, в Търново и в др. градове. Това са неголеми кръстокуполни храмове, чиито фасади са декоративно оформени с пояси бели блокчета и контрастиращи ярко червени тухли, образуващи геометрични орнаменти.

Как се строят църкви през турското робство?

Има забрана да се строят църкви по-високи от турчин, яхнал кон. Затова се изграждат вкопани черкви. Отделно е забранено да се строят нови храмове и за да си издействат разрешителни за строеж от властите, българите-християни обикновено лъжат, че се възстановява стар разрушен храм. Има забрана и за външната украса, заради което църквите от това време са с много бедна декорация по стените. Нещата се променят през Възраждането, когато християните успяват да се сдобият с повече свобода. Забележителни архитектурни и художествени паметници са храмовете в Зографския, Рилския и Троянския манастир, църквите в Търново и околнастта и много други.

Какво е църковното строителството след Освобождението?

Усеща се силно влияние от Русия. Тъй като няма вече ограничения, започват да се строят големи и представителни църкви (най-вече в митрополитските центрове). Особено впечатляваща е катедралата във Варна „Св. Успение Богородично” и разбира се патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” в София (1904 – 1912 г.). Години наред тя е най-големият православен храм на Балканите („Св. София” в Истанбул вече не е действаща църква). Вероятно ще бъде надмината от строящата се в момента катедрала „Св. Сава” в Белград.

БЪЛГАРСКОТО ХРИСТИЯНСКО ХУДОЖЕСТВЕНО НАСЛЕДСТВО

Какво е оцеляло?

Твърде малко на фона на това, за което се знае, че е съществувало.

Става въпрос за произведения на архитектурата, икони, стенописи, ръкописи с миниатюри, ювелирни изделия, дърворезби и пр., а също така песенно творчество.

За съжаление българските земи са разоравани от не един нашественик и са малко средновековните (да не говорим за по-старите) архитектурни паметници, оцелели до днес. Цели църкви от Първото Българско царство, разбира се с много преправки, има от Охрид (например манастира на Св. Наум) и от Несебър (т.нар. Нова Митрополия). По-запазени са църквите от Второто Българско царство в Несебър, в Търново и в Македония. Повече паметници има от времето на турското робство, но те са по-семпли като архитектура. По обясними причини от Възраждането са останали много на брой красиви черкви и манастири, не малко, от които функционират и днес.

Средновековните църкви са били целите изписани, но малко стенописи са достигнали до нас. Такива има от времето на Византийското владичество (ХІ – ХІІ в.) (Бачковската костница) и повече от времето на Второто българско царство (например в Боянската Църква край София, в Ивановските скални манастири и пр.). От времето след падането под турска власт са оцелели стенописи в доста църкви – повечето малки и невзрачни постройки, но със стени, целите покрити с изображения (има много такива храмове в Софийско и въобще в Западна Българя). От това време има стенописи също от Несебър, Арбанаси и др. Естествено най-много стенна живопис има от Възраждането.

Поради нетрайността на материала, твърде малко икони върху дъски са се запазили от времето преди падането под турско робство. Повечето са по-късни. Най-много са възрожденските. Известно е, че в България през Възраждането работят няколко иконописни школи, сред които най-известни са Самоковската и Тревненската. И в двете школи се рисуват икони на дъска, а самоковци развиват значително и стенописта.

Едно от най-характерните изкуства за Средновековна България е рисуваната керамика. То не е уникално за епохата, но никъде не се развива толкова много както в Преслав през Х в. (Златния век). Върху керамични плочки се рисуват орнаменти и от тях се правят пана с най-разнообразни комбинации. Върхът обаче е рисуваната керамична икона. Изображението на светеца може да е върху една плочка или да е съставено от няколко плочки (като пано). Точно такава, изработена от много плочки, е великолепната икона на Св. Теодор Стратилат от манастира Патлейна край Преслав (Х в.).

Сред другите изкуства/занаяти ще спомена само дърворезбата. Има податки, че тя е била развита още в средновековието (т.нар. „Хрельови врати” от старата църква в Рилския манастир са целите в дърворезба (ХІV в.)). През Възраждането обаче художествената обработка на дърво достига наистина върхове. Могат да се посочат например иконостасите в тревненските църкви, този в Рилския манастир и много други. Един от истинските шедьоври на миниатюрната дърворезба е големият т.нар. Рафаилов кръст в Рилската света обител (кр. ХVІІІ – нач. ХІХ в.).

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ДНЕС

Какво представлява Българската Православна църква (БПЦ) днес?

В наши дни БПЦ е напълно самостоятелна църква (Патриаршия) в семейството на православните църкви. Управлява се, както е характерно за православието, от Свети синод – съвет съставен от българските митрополити, като начело (пръв сред равни) е патриархът. Цялата му титла е „Патриарх Български и Митрополит Софийски”, а обръщението към него е „Ваше Светейшество”. В момента (от 1971 г. насам) български патриарх е Максим.

Какво е съвременното състоянието на БПЦ?

Като цяло ХХ в. се оказва доста труден за БПЦ – особено втората половина на столетието, която е белязана от комунизма. След демократичните промени Българската църква преживява разкол, който дори няма канонични, а само икономически и политически причини. Теоретично днес разколът се смята за преодолян, но стабилността на Църквата още не е възстановена напълно.

Понастоящем Църквата отново е в труден период. Погледнато като цяло духовната дейност е замряла, а оттам и авторитетът на БПЦ е спаднал много. Доколкото съществува църковен живот, той е на ниво енорийски свещеници. Църковната култура и в частност – изкуство от доста време вече не е грижа на духовниците, а на университетите и музеите, което е едно много интересно и парадоксално явление. Повечето паметници на църковна архитектура и изкуство днес се създават от творци, неразбиращи църковната традиция и това личи в произведенията им.

Съществен проблем е това, че незаинтересуваността на БПЦ към съвременните духовни проблеми на българите води до: отдалечаване на обикновенните хора от Православието и даване на зелена светлина за всякакви чужди религиозни учения.
Предвид многовековната и променлива история на православното християнство обаче, може да се предполага, че случващото се днес е само пореденият по-труден период, време на застой, което ще премине.