Защо музиката в Православната църква е акапелна

Акапелна музика (от ит. alla cappella – като в параклис) е тази музика, в която няма музикални инструменти, т.е. тя е само вокална. Пеенето акапела е широко застъпено в народното творчество на българи, руснаци, латвийци, естонци и др. В тази музика с по-голяма пълнота се разкрива красотата на човешкия глас. Затова и композитори от различни епохи са имали интерес към нея и са композирали такава музика.

Православната църковна музика е акапелна. В Православната църква за хваление на Бога се използва само човешкият глас, който е най-съвършеният музикален инструмент. Древните юдеи са използвали разни музикални инструменти в богослужението си като гусла, кимвал, псалтир, тимпан и др. През 660 г. по времето на папа Виталиан в католическото богослуженние бил въведен органът. Същият инструмент се използва и при някои протестантски богослужения. На музикални инструменти се свири и в богослуженията на църкви като Етиопската, Коптската и Малабарската. Използването на музикални инструменти по време на православното богослужение би направило от последното светска музикална проява. „Църковният писател Теодорит, епископ Смирненски, много сполучливо сравнява органа (който е в употреба при римокатолиците) с една изкуствена машинка за славене на Бога, и хвали православните християни, които вместо с изкуствен орган, хвалят Бога с естествен орган – гласа.” [1]

В началото на 20 в. в Руската църква са правени опити за въвеждане на инструментално звучене в православните богослужебни последования (например от композитора Александър Гречанинов [2]), които не са се увенчали с успех.

При акапелното пеене гласовете на певците са „оголени” от инструментално звучене, а пък последното е солидна основа за интонационна стабилност [3]. Така на преден план изпъкват правилното интониране на певеца и тембърът [4] на гласа му. Затова пеенето акапела е признато за символ на високо певческо и хорово майсторство.

За правилното интониране в православната едногласна църковната музика от важно значение е използването на исон. Исонът, или исо (от гр.  ίσον – равен) е особен вид пригласяне, извършвано от част от певците (исократи) чрез произнасяне на гласни звукове, доминиращи в изпълняваната дума, върху основния или други тонове на мелодията, докато другите изпълнители възпроизвеждат мелодичната линия на песнопението.

В южната ни съседка Гърция (а вече дори и у нас) някои църковни певци използват специално устройство за изкуствен исон (вид синтезатор), наречено исократима. Някои разглеждат използването на исократимата като нарушаване на акапелния принцип на църковната музика. Това не е съвсем вярно, тъй като исократимата замества исониращия глас на друг, допълнителен певец (който не винаги е наличен), а и самото звучене, което тя възпроизвежда, представлява предварително записани човешки гласове.

Инструменти могат да се използват в т.нар. православна духовна музика, която е извънбогослужебна. Текстовете на песните от този вид музика са с религиозен характер. Практикувана в страни като Гърция и Сърбия, тази музика е свързана с християнските празници и фолклора. Трябва да се отбележи и фактът, че в Гърция се наблюдава и явление, при което богослужебни песнопения се изпълняват с музикален съпровод (разбира се, извън богослужението). В някои православни страни се изпълняват и песни с християнски характер, които имат модерно звучене.

През многовековното си съществуване Православната църква остава вярна на принципа за акапелно изпълнение на богослужебните химни. Чрез този принцип Църквата акцентира върху музициране, основата на което е жива вяра и сърце, посветено Богу. Богослужебните химни могат да се изпълняват само от човека (най-съвършеното творение на Бога) посредством най-съвършения музикален инструмент – неговия глас.

Бележки

1. Богоев, М. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд., С.,1992, с.11-12.
2.На Поместния събор на Руската православна Църква (1917-1918 г.) Гречанинов поставя на обсъждане въпроса за необходимостта в православното богослужение да се въведе органът с цел „на църковната служба да се придаде по-голяма музикална красота, възвишеност и сила на въздействие върху молитвеното настроение на молещите се.”
3. Едно от значенията на музикалната интонация е – възпроизвеждане на тоновете при музикалното изпълнение от гледна точка на точността на тяхната височина.
4. Специфичен „цвят” на звука. Различните инструменти и гласове имат свой специфичен тембър.