Литургично изследване на тайнството Кръщение

От няколко века насам Църквата практикува почти изключително кръщаване на младенци. Въпреки това, в литургично отношение тайнството е запазило формата и структурата си от времето, когато мнозинството кръщаващи се са били възрастни. Това се вижда особено в подготвителните правила, които в нашите съвре-менни богослужебни книги са групирани под заглавието „Молитви за приемане на оглашения”.

ГЛАВА I

Подготовка за Кръщение

1. Значението на подготовката

Тази част от последованието, днес относително кратка, е последният оцелял елемент от дългата подготовка за Кръщението, която в миналото, според местните традиции е продължавала от една до три години. Кандидатите за Кръщение, наричани оглашени, били въвеждани постепенно в живота на Църквата чрез специални обреди, които включвали екзорсизми (прогонване на нечистите духове), молитви, преподаване на учението на Свещеното Писание и т. н. В подготовката участвала цялата християнска община, като по този начин самата тя също се готвела за приемането на своите нови членове. Тъкмо тази двойна подготовка – на оглашения и на Църквата – станала начало на предпасхалния богослужебен период, който днес наричаме Велик пост. Това било време на решаваща и напрегната подготовка за святата нощ, чийято кулминация би-ло именно просветлението на онези, които идвали при Христос и търсели спасение и нов живот в Него.

Какъв е смисълът на тази подготовка? Въпросът е важен, защото преобладаващото днес кръщаване на мла-денци като че ли превръща някои от тези подготвителни правила в ненужни отживелици. Но очевидното им значение за древната Църква и за съвременното литургично предание, както и запазването на онази струк-тура на Кръщението, според която се кръщавали тогава възрастните, ясно показва, че в очите на Църквата подготовката е била неделима част от кръщелното тайнство. Ето защо изследването на Кръщението трябва да започнем с отговора на този въпрос.

Първо трябва да осъзнаем, че подготовката е постоянна и съществена страна на църковния молитвен живот изобщо. Невъзможно е да вникнем в духа на богослужението, да разберем неговия смисъл и реално да участваме в него, без да сме разбрали, че то се основава най-вече на двойнствения ритъм на подготовка и извършване, и че този ритъм е основополагащ за църковното богослужение, защото открива и истински осъществява двойнствената природа и функция на самата Църква.

От една страна, самата Църква е подготовка – тя ни подготвя за вечния живот. Нейната функция е тя така да преобрази целия ни живот, че самият той да се превърне в подготовка. Чрез проповед, учение и молитви тя непрестанно ни разкрива, че пределната ценност, която дава смисъл и посока на нашия живот, е „в края”, тя е „в бъдещия век”, на нея трябва да се надяваме, нея да очакваме, нея да предчувстваме. Без това основ-но измерение на подготовката просто няма християнство, няма Църква. В този смисъл богослужението на Църквата е винаги подготовка – Църквата посочва и се съотнася с нещо отвъд самата себе си, отвъд настоящето. Нейната функция е да ни накара да започнем тази подготовка и чрез нея да преобрази живота ни, като го съотнесе с неговото възпълване в Божието Царство.

От друга страна, Църквата в основата си е и изпълнение. Събитията, които са я създали и които са източник на нейната вяра и живот, вече са се случили: Христос е дошъл. В Него човекът е обожен и издигнат до небесата. Светият Дух е дошъл и Неговото идване е възвестило Божието Царство. Благодатта е дадена и Църквата е истинският „рай на земята”, защото чрез нея стигаме до трапезата на Христос в Неговото Царство. Ние сме получили Светия Дух и можем да станем причастници, на новия живот тук и сега и да бъ-дем в общение с Бога.

Тъкмо във и чрез богослужението се разкрива и предава двойствената природа на Църквата. Същностната функция на богослужението е да превърне Църквата в подготовка и да я разкрие като изпълнение. Така все-ки ден, всяка седмица, всяка година е преобразена и превърната в двойнствена реалност, в съотношение между „вече” и „още не”. Ние не бихме могли да се подготвим за Божието Царство, което тепърва трябва да дойде, ако това Царство не ни беше вече дадено. Не бихме могли да превърнем края в обект на нашата любов, надежда и копнеж, ако този край не ни беше разкрит като славно и блестящо начало. Не бихме мог-ли да се молим „Да дойде Твоето Царство”, ако не ни беше даден вкусът на това Царство. Ако богослуже-нието на Църквата не беше изпълнение, нашият живот никога не би могъл да стане подготовка. Двойственият ритъм на подготовката и изпълнението въобще не е случаен и съставлява самата същност на литургичния живот на Църквата, на богослужението, не само в неговата цялост, но и във всяка от съставни-те му части – всеки празничен период, всяка служба, всяко тайнство. Какво би била Пасха без светлата ти-шина на Велика събота? Тържественият мрак на Велики Петък без дългата подготовка на Великия пост? Не се ли превръща тъгата на поста в светла тъга от светлината на идващата Пасха? Ако днес за толкова много хора богослужението на Църквата е престанало да бъде най-дълбоката потребност и радост на техния жи-вот, причината е, че те са забравили или никога не са знаели основното литургично правило на подготовка-та и изпълнението. Те не чувстват изпълнението, защото пренебрегват подготовката, а пренебрегват подготовката, защото не се стремят към изпълнение. Тогава наистина богослужението изглежда като неле-по възкресяване на архаични форми, които трябва да се „съживят” с някой концерт или с изкуствена и безв-кусна тържественост.

Кръщението не е изключение от този основен принцип. То изисква подготовка дори и ако човешкото същество, което ще се кръщава, е само на няколко дни и не е в състояние да разбере какво се случва. Като се различава коренно от някои рационалистични секти, Православната църква никога не е разглеждала раз-бирането като условие за Кръщението. Нещо повече, тя утвърждава, че истинско разбиране се постига чрез Кръщението, то е по-скоро негов резултат и плод, отколкото условие. Далеч сме от плоската идея, че Кръщение не можело да бъде получено, докато не бъде „разбрано” и „прието”, и следователно трябвало да се извършва само над възрастни. Може би пределната благодат на Кръщението е именно в това, че ни пра-ви деца, възстановява в нас онова младенчество, без което, по думите на Самия Христос, е невъзможно да се придобие Божието Царство. Следователно подготовката е цялостен акт на Църквата, в който тя проверя-ва всичко, което прави възможно кръщелното възраждане. Защото цялата Църква се променя, обогатява и изпълва, когато поредното Божие чедо се приобщава към нейния живот и става член на Тялото Христово.

Както казахме, Кръщението е пасхално тайнство, а Пасха означава „преминаване”, „излизане”. Това преминаване започва с подготвителните обреди и ги прави истинско начало на тайнството, подготовка за онова, което предстои да се извърши в тайнството на водата и Духа.

2. Оглашението

Молитвата за оглашения в Требника се предшества от следните указания:

Свещеникът развързва пояса на кръщавания, обръща го на изток, духа три пъти в лицето му и три пъти благославя челото и гърдите му, слага ръка на главата му…

Тези указания трябва да бъдат обяснени, а описаният обред да бъде поставен в контекста на цялостната предкръщелна подготовка.

В древната Църква желаещият да стане християнин бил довеждан при епископа на местната църква от сво-ите възприемници, тоест от онези членове на християнската община, които можели да свидетелстват за се-риозните намерения на кандидата и за истинския характер на неговото обръщане. Разбира се, самото обръщане, е отвъд всяко обяснение. Какво довежда човека при Христос? Какво го кара да повярва? Въпреки всички опити да се систематизират и опишат „видовете” обръщания винаги остава неизследимо тайнството на уникалната връзка на Бога с човека, създаден от Бога за Самия Него. Следователно нашето обяснение за-почва на етапа, в който този тайнствен процес е довел до обективно решение – да се потърси Кръщението, да се влезе в Църквата.

Обърналият се бил довеждан при епископа, който в древната Църква е бил свещеник, пастир и учител на местната християнска община. След като се уверял в сериозните намерения на обърналия се, епископът за-писвал името му в списъка на оглашените. После прекръствал три пъти лицето му и възлагал ръка на глава-та му. Този първоначален обред, наречен записване, означавал, че този човек вече принадлежи на Христос, че е записан в Книгата на живота. Във времето на св. Йоан Златоуст това записване ставало в началото на Великия пост. Днес то е първата стъпка на кръщелното последование, а смисълът му намираме изразен в първата молитва за оглашения:

Господи, Боже на истината, от Твоето име и от името на Единородния Ти Син и Светия Ти Дух възлагам ръката си върху раба Ти, който се е удостоил да прибегне към Светото Ти име и да се запази под заслона на крилете Ти: отстрани от него старата заблуда и изпълни го с вяра, на-дежда и любов към Тебе, за да познае, че Ти едничък си Бог истинен, и Единородния Твой Син, Господ Иисус Христос, и Светия Твой Дух. Дай му да постъпва по всички Твои заповеди и да пази угодното на Тебе, защото, ако човек стори тия неща, ще живее чрез тях. Запиши го в Книгата Си на Живота и го съедини със стадото на наследието Си. Нека се прослави върху него Светото Твое име и името на възлюбения Ти Син, Господа нашего Иисуса Христос, и на животворящия Ти Дух. Нека очите Ти винаги милостиво да гледат в него и ушите Ти да чуват гла-са на молбата му. Развесели го в делата на ръцете му и във всичкото му потомство, за да Те величае, като се покланя и слави великото Ти и възвишено име, и да Те хвали винаги през всичките дни на живота си. Защото Тебе възпява всяка небесна сила, и Твоя е славата – на Отца, и Сина, и Светаго Духа, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Така още в първата молитва, в самото начало на кръщелното последование, виждаме истинските измерения, същинското съдържание на обръщането. Преди всичко то е излизане от света, който врагът е от-нел от Бога и е превърнал в затвор. Обръщането е събитие не само в областта и на равнището на идеите, както мислят повечето хора днес. То не е избор на идеология и дори не е отговор на „проблемите” – термин, мъдро избягван от древната Църква и от Свещеното Писание. Обръщането е истинско излизане от мрака и отчаянието. Човек отива при Христос, за да бъде спасен, и защото друго спасение не съществува. Първото действие на кръщелното последование е действие на защита – ръката на епископа, ръката на Самия Христос, защитава, подслонява, „покрива с крила”, защото предстои смъртна борба и в тази първа молитва чуваме именно за нейната изключителна сериозност.

Оглашеният сега е записан в Книгата на Живота и скоро ще бъде „съединен със стадото на наследието” Божие. В същото време му се посочва и крайната цел на Кръщението – възстановяване на истинския живот, който човекът е загубил в греха. Този живот е описан като величание, поклонение и прослава на ве-ликото и възвишено Име. Но това всъщност е описание на рая и вечността; на онова, което вършат небес-ните сили във вечността пред Божия Престол. Спасение, възстановяване на живота, дар на вечния живот – това са измеренията на Кръщението, разкрити в първата стъпка на неговото последование. Решителното съ-битие е започнало.

3. Изгонването на нечистите духове

Подготовката за Кръщение на оглашения включвала наставления и екзорсизми (изгонване на нечистите духове). Но тъй като днес, преобладава кръщаването на младенци и наставлението във вярата по необходи-мост се отлага за след Кръщението, ние ще разгледаме първо екзорсизмите, които в съвременното кръщел-но последование на Кръщението непосредствено следват молитвата за оглашения.

Съвременният човек, бил той и православен, обикновено е доста изненадан, когато научи, че кръщелният обред започва с думи, отправени към дявола. В неговия религиозен мироглед дяволът няма място; според него той принадлежи към паноптикума на средновековните предразсъдъци и грубия примитивен манталитет. Затова и много хора, включително и свещеници, на тази основа предлагат заклинанията просто да се пропуснат като ненужни и несъответстващи на нашата просветена „модерна” религия. Що се отнася до неправославните, те отиват дори по-далеч и настояват за демитологизирането на самия Нов Завет, за неговото освобождаване от архаизирания мироглед, чийто показателен израз е демонологията, която уж скривала неговото автентично, вечно послание.

Нашата цел ни не е да очертаем, дори повърхностно, православното учение за дявола. Всъщност, Църквата никога не е формулирала по систематичен начин ясно и кратко учение по този въпрос. Но важното за нас е, че Църквата винаги е имала опит за демоничното, казано с прости думи, винаги е имала познание за  дявола. И ако това непосредствено знание не е било формулирано в ясно и систематизирано учение, то е поради трудността, ако не и невъзможността ирационалното да се обясни по рационален път. А демоничното, и по-конкретно злото са категории именно от реалността на ирационалното.В опита си да обяснят и така да рационализират опита от съществуването на злото, някои богослови и философи го обяс-няват като отсъствие, отсъствие на добро. Сравняват го например с мрака, който е отсъствие на светлина и се разпръсква, щом тя се появи. Тази теория междувременно се възприема от всички видове деисти и ху-манисти и все още е част от съвременния ни мироглед. В нея като средства срещу всяко зло винаги се по-сочват просвещаването и образованието. Например: обяснете на тийнейджърите механизма на пола, пре-махнете тайнствеността и табутата и те ще го използват рационално, тоест добре; увеличете броя на училищата, и човекът, който е по природа добър, ipso facto ще живее и ще се държи разумно, тоест добре.

Не такова обаче е разбирането за злото в Библията и в опита на Църквата. Тук злото съвсем определено не е просто отсъствие. То е присъствие – присъствие на нещо тъмно, ирационално и много реално, макар и произходът на това присъствие да не е задължително напълно ясен и незабавно разбираем. Така омразата не е просто отсъствие на любов; тя е присъствие на тъмна сила, която може да бъде много активна, умна и дори изобретателна. Тя определено не е и резултат на невежество. Ние можем да знаем и едновременно с това да мразим. Колкото повече някои са знаели за Христос, колкото повече са виждали Неговата светлина и доброта, толкова повече са Го мразели. Това усещане за злото като ирационална сила, като нещо, което ни обладава и направлява в действията ни, съвпада с опита на Църквата и с опита на всички, които се стараят, всеки според мярата си, да „станат по-добри”, да се противопоставят на собствената си природа, да се издигнат към по-духовен живот.

И така, първо утвърждаваме съществуването на демонична реалност – злото като тъмна сила; като присъствие, а не просто отсъствие. Но можем да продължим и по-нататък. Защото, както не съществува любов извън любящия, тоест личността, която обича, така не е възможна омраза извън мразещия, тоест из-вън личността, която мрази. Ако пределната тайна на доброто е свързана с личността, то и пределната тай-на на злото също трябва да бъде личностна. Зад тъмното ирационално присъствие на злото трябва да има личност или личности. Трябва да съществува свят на личности – тези, които са избрали да мразят Бога, да мразят светлината, да бъдат против. Кои са тези личности? Кога, как и защо са избрали да бъдат срещу Бога? На тези въпроси Църквата не дава точни отговори. Колкото по-дълбинна е реалността, толкова по-малко тя може да се вмести във формули и схеми. Затова отговорът остава обвит в символи и образи, които ни разказват за първия бунт срещу Бога в създадения от Него духовен свят; за ангелите, повлечени в този бунт от гордост. Произходът на злото тук се разглежда не като невежество или несъвършенство, а тъкмо обратното – като такова знание и степен на съвършенство, които правят изкушението на гордостта възможно. Който и да е той, дяволът е бил сред първите и най-добри Божии творения. Той е бил, така да се каже, достатъчно съвършен, достатъчно силен, може да кажем дори достатъчно божествен, за да познава Бога и да не Му се покори; да Го познава и да избере да бъде срещу Него, да пожелае да бъде свободен от Него. Но тъй като тази свобода е невъзможна в любовта и светлината, които винаги водят към Бога и към свободно послушание пред Него, тя по необходимост се овеществява в отрицание, омраза и бунт.

Разбира се, тези думи са слаби, и въобще не съответстват на ужасяващата тайна, която се опитват да изразят. Всъщност ние не знаем нищо за тази първоначална катастрофа в духовния свят, за омразата към Бога, възпламенена от гордостта, и за възникването на странната реалност на злото – нежелана, несътворе-на от Бога. За всичко това знаем само от собствения си опит от нея, от собствения си опит от злото. Този опит е винаги опит от падение, от нещо ценно и съвършено, отклонило се от целта си и предало собствена-та си природа, от неестествения характер на това падение, което е станало неразделна и „естествена” част на нашата природа. И когато се сблъскаме със злото в себе си и извън нас, в света, колко невероятно евтини и повърхностни стават всички рационални обяснения и всяко свеждане на злото до подредени рационални теории! Ако има нещо, което можем да научим от духовния си опит, то е, че злото не трябва да бъде обяснявано, а прието като нещо реално, с което трябва да се борим. Сам Бог се е справил със злото именно по този начин. Той не го е обяснявал, а изпратил Единородния Си Син да бъде разпнат от силите на злото, за да ги разруши със Своята любов, вяра и послушание.

Това е пътят, който трябва да следваме и ние. По този път неизбежно срещаме дявола в момента, в който вземем решение да следваме Христос. Ние започваме обреда на Кръщението – акт на освобождаване и победа, със заклинания, защото по пътя към кръщелния купел неизбежно се натъкваме на тъмната властна фигура, която го препречва. Ако искаме да продължим, тя трябва да бъде отстранена и прогонена. В мига, в който ръката на свещеника докосне главата на Божието чедо и го осени с кръстния знак, дяволът е вече там, защитавайки това, което е откраднал от Бога и претендирайки да бъде негов собственик. Макар да не го виждаме, Църквата знае, че той е там. Може да не изпитваме нищо повече от приятната топлина на се-мейното тържество, но Църквата знае, че предстои смъртна битка, чийто краен залог не са някакви обясне-ния и теории, а вечният живот или вечна смърт. Защото, независимо дали искаме, или не, дали знаем, или не, всички участваме в духовната война, бушуваща от самото начало на света. Разбира се, решителната битка, вече е спечелена от Бога, но дяволът още не се е предал. Напротив, според Писанията, той устройва последната, най-жестоката битка точно когато е смъртно ранен и обречен. Той не може да направи нищо срещу Христос, но може да направи много срещу нас. Затова заклинанията са начало на борбата, която представлява първото и най-съществено измерение на християнския живот.

Ние говорим на дявола! Именно тук се проявява християнското разбиране за словото като сила. В десакра-лизирания и секуларизиран мироглед на съвременния човек словото, както всичко друго, е обезценено, све-дено единствено до рационалното ìó значение. Но в библейското откровение Словото е сила и живот. Бог създава света със Словото Си. То е творческа сила, но и разрушителна сила, защото чрез него се предават не само идеи и мисли, но преди всичко духовни реалности, положителни и отрицателни. От гледна точка на светското разбиране за словото, е не просто безполезно, но направо смешно да говорим на дявола, защото не може да има никакъв рационален диалог със самия носител на ирационалното. Но прогонването на не-чистите духове не е обяснение, не е теза, която трябва да бъде доказана на онзи, който от века мрази, лъже и разрушава. Според св. Йоан Златоуст думите на молитвата са „страшни и чудни заповеди”, действие със страшна „плашеща и ужасяваща” сила, което обърква и унищожава злите сили на демоничния свят:

(*) Запретява на тебе дяволе, Господ, Който дойде в света, живя между човеците, за да разруши твоето робство и да освободи човека; Който на дървото победи вражеските сили, когато слънцето се помрачи, земята се разтресе, гробовете се отвориха и телата на светиите възкръснаха; Който със смърт смъртта разруши и порази оногова у когото е властта на смъртта, сиреч тебе дявола.

Запретявам ти чрез Бога, който яви дървото на живота и постави херувимите и огнения меч, за да го пазят. Запретен си! Запретявам ти чрез Оня, Който ходеше по морската повърхност като по суша и запрети на бурните ветрове, чиито поглед изсушава бездните и те се топят; и сега Той, Същият, ти запретява чрез нас:

Трепери, излез и остави това създание, така че да не се върнеш, нито скриеш в него, нито да го срещнеш или да му въздействаш, нито нощем, нито денем или сутрин или по пладне; но иди в тартара си, докато дойде великия ден на съда. Уплаши се от Бога, Който седи на херувимите и поглежда в бездните, от Когото треперят ангели, архангели, престоли, господства, начала, власти, сили, многооки херувими и шестокрилати серафими, от Когото треперят небето и земята, морето и всичко в тях; излез и остави запечатания и новоизбран воин на Христа, Нашия Бог, понеже запретявам ти чрез Него, Който ходи на ветрени криле, Който прави ангелите си изгарящ огън; излез и остави това създание с всичката си сила и всичките си ангели!

Запретителната молитва е всъщност поема в най-дълбокия смисъл на думата, която на гръцки означава сътворение. Тя истински изявява и извършва онова, което казва, отново изпълвайки думите с божествената енергия, от която произлизат. Всичко това се постига, защото молитвата се произнася в името на Христос и е изпълнена със силата на Христос, Който е „навлязъл” в територията на врага, приел е човешкия живот и е направил човешките думи свои, побеждавайки демоничните сили отвътре.

След като е изгонил нечистите сили, свещеникът казва следната молитва:

Милостно погледни на раба Си: потърси, издири и прогони от него всички действия на дявола; запрети на нечистите духове и ги изгони, очис-ти творението на Твоите ръце и като употребиш силното Си действие, смажи сатаната скоро под нозете му и дай му да побеждава над него и над нечистите духове, та, получавайки от Тебе милост, да се удостои с безсмъртните и небесни Твои тайни… Сам Ти приеми в небесното Си Царство и това свое създание. Отвори очите на ума му, за да сияе в него просветлението  на Евангелието Ти.

С освобождаването от демонската власт започва възстановяването на човешката природа. Завършекът е Царството Небесно, където човекът е приет в Христос, така че възхождането на небето, общението с Бога и обожението наистина са станали най-висша човешка съдба и предназначение.

Според указанията, докато изгонва нечистите духове от оглашения, свещеникът, „духва три пъти на устата, челото и гърдите на кръщавания”. Дишането е основна биологична функция, която поддържа живота ни и ни прави напълно зависими от света, който е безнадеждно замърсен с грях, зло и смърт. В истински христи-янския мироглед няма място за съвременното противопоставяне на духовното и материалното; той разг-лежда човека в неговата цялост, в органичното единство и взаимозависимост на духовното и физическото в него. Целият свят е отровен, болен и актът на освобождаване е не само духовен, но и физически; той е очистването на въздуха, който дишаме, който, в акта на екзорсизма, отново става чист, отново става дар от Бога и който е самият живот, възстановен като зависимост от Бога – онзи живот, който Бог изначално е дал на човека.

Свещеникът продължава:

Изгони от него всеки лош и нечист дух, който е скрит и се е загнездил в сърцето му. Дух на заблуда, дух на лошота, дух на идолослужение и всяко користолюбие, дух на лъжа и всяка нечистота, която се върши по научаване от дявола. И направи го разумна овца на светото стадо на Христос Твоего, почтен член на Църквата Си, съсъд осветен, син на светлината и наследник на Царството Ти, та, като преживее по заповедите Ти, като запази печата неповреден и уварди дрехата неопетнена, да получи блаженството на светиите в Царството Ти.

Завършено е прогонването на нечистите духове; извършено е първото освобождаване. Човекът е възстано-вен като свободно същество, способно на истинска свобода – не свободата, която само наричаме така и ко-ято прави от човека вечен роб на собствените му желания и апетити, а свободата да получиш отново истин-ския живот, който идва от Бога и води към Бога; свободата да направиш единствения истински свободен и освобождаващ избор – избора за Бога. Именно този избор е в основата на следващия етап на кръщелния обред.

4. Отричането от сатаната

Това последование, както и това, което – изповядването на Христос – обикновено се извършвало малко преди самото Кръщение – или на Велики Петък, или на Велика събота, като двата обреда били завършека на цялата огласителна подготовка. В съвременното последование те се извършват непосредствено след из-гонването на нечистите духове.

Свещеникът обръща кръщавания на запад. Кръщаваният е съблечен, бос, с вдигнати ръце.

„… на запад.” Западът тук е символ на тъмнината; това е посоката на сатаната. Оглашеният се изправя с лице към дявола – заклинанията са го направили свободен да се отрече от него, да го предизвика и да го отхвърли. Самото обръщане на запад вече е акт на свободната воля, първият свободен акт на освободения от робството на сатаната човек.

„…съблечен, бос, с вдигнати ръце…” Оглашеният е лишен от всичко, което е скривало от самия него поло-жението му на роб; от всичко, което му е помагало да изглежда свободен в собствените си очи, без да подо-зира за своето робство, трагедия и пленничество. Сега обаче той знае, че е бил пленник, „а пленниците хо-дят голи и боси”. Отхвърлил всичко, което е прикривало пленничеството му, принадлежността му към сатаната, той „знае от какво зло е освободен и към какво добро се е забързал”. Вдигнатите му ръце показват, че се подчинява на Христос, иска да бъде Негов пленник, търси онова пленничество, което, по ду-мите на св. Йоан Златоуст „обръща робството в свобода… връща човека от чуждата земя и го води в родината, в небесния Йерусалим…”

Свещеникът пита кръщавания три пъти:

Отричаш ли се от сатаната, и от всичките му дела, и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от всичката му гордост?

Оглашеният или възприемникът също три пъти му отговаря:

Отричам се.

Свещеникът пак пита три пъти:

Отрече ли се от сатаната?

Оглашеният или възприемникът на всяко питане му отговаря:

Отрекох се!

След това свещеникът казва:

Духни и плюни на него!

Когато възникнало последованието на отричането от сатаната, значението му било самопонятно и за оглашения, и за цялата християнска община. Те живеели в езически свят, чийто живот бил проникнат от pompa diaboli, от идолопоклонство, от участие в култа към императора, от обожествяване на неодушевени предмети и т. н. Оглашеният не само разбирал от какво се отрича, но той бил напълно наясно и за „тесния път”, за трудния живот – наистина неконформистки и радикално противоположен на начина на живот на хо-рата около него, на който го обричало това отричане.

Чак когато светът станал „християнски” и се отъждествил с християнската вяра и култ, значението на отри-чането постепенно било загубено и днес то се разглежда като анахронизъм и архаичен обред, любопитна подробност, която не следва да се приема сериозно. Християните до такава степен свикнали християнство-то да бъде неделима част от света, а Църквата – начин за религиозно изразяване на светските им ценности, че самата идея за напрежение или конфликт между вярата и света постепенно изчезнала от живота им. Дори днес, след трагичната гибел на всички т. нар. християнски култури, империи, нации, държави много христи-яни са убедени, че със света всичко е наред; в него няма нищо принципно погрешно и човек може спокойно да приеме неговия начин на живот, всичките му ценности и приоритети, като в същото време изпълнява и религиозните си задължения. Нещо повече, днес самата Църква и християнството се разглеждат като средс-тва за постигане на успешен и спокоен живот в света, като един вид духовна терапия, разрешаваща всички напрежения и всички противоречия, даваща онзи душевен мир, който осигурява успех, сигурност и щастие. Самата идея, че християнинът трябва да отрече нещо и това нещо не са просто няколко очевидно греховни и неморални действия, а преди всичко една цяла определена представа за живота, „набор от приоритети”, фундаментално отношение към света; идеята, че християнският живот е тесен път и борба – всичко това е изоставено отдавна и вече не стои в сърцевината на християнския ни мироглед.

Ужасяващата истина е, че огромното мнозинство християни просто не виждат присъствието и действието на сатаната в света и следователно не чувстват нуждата да отхвърлят „неговите дела и цялото му служе-ние”. Не забелязват очевидното идолопоклонство, което е проникнало в идеите и ценностите на съвремен-ния човек, които оформят, определят и заробват живота му много повече от откритото идолопоклонство на древното езичество. Слепи са за факта, че демоничното се състои главно в подражанието и фалшификацията, в отнемането истинския смисъл на иначе положителни ценности, в представянето на чер-ното за бяло и обратно, в елегантна и коварна лъжа и заблуда. Не разбират, че такива положителни и дори християнски идеи, като „свобода”, „освобождение”, „любов”, „щастие”, „успех”, „постижение”, „израства-не”, „себереализация” – идеи, които изцяло оформят мотивацията и идеологиите на съвременния човек и общество, могат да бъдат изпразнени от истинското си съдържание и да се превърнат в оръжие на демоничното.

А същността на демоничното е винаги гордостта, pompa diaboli. Истината за съвременния човек е, че не-зависимо дали е конформист, който строго спазва закона, или бунтарски настроен противник на конформизма, той е преди всичко същество, изпълнено с гордост, формирано от гордостта, покланящо се на гордостта и поставящо гордостта на върха на своята ценностна система.

Да се отречеш от сатаната, не означава да отхвърлиш едно митологично същество, в чието съществуване сам не вярваш. То означава отхвърлянето на цял един светоглед, основан върху гордостта и самопревъзнасянето, върху онази гордост, която е отклонила човешкия живот от Бога и го е превърнала в мрак, смърт и ад. И можете да бъдете сигурни, че сатаната няма да забрави това отричане, това отхвърляне, това предизвикателство. „Духни и плюни на него!” Обявена е война! Започва борба, чийто за-лог е вечният живот или вечно осъждане. Това е смисълът на християнството, това означава нашият избор.

5. Изповядването на Христос

След като кръщаваният или възприемникът му направи това, свещеникът го обръща на изток, с отпуснати надолу ръце.

„…обръща на изток…” Ако западната посока при отричането означаваше сатаната и неговия мрак, обръща-нето на изток означава обръщане към рая, сътворен на изток, обръщане към Христос, светлината на света. „Когато се отречеш от сатаната, пише св. Кирил Йерусалимски, решително скъсвайки всеки съюз с него, онова древно съглашение с ада, за теб се отваря  Божият рай, който бе сътворен на изток и от който нашият праотец беше изгонен заради греха си. Това означава, че ти се обръщаш от запад към изток, към мястото на светлината.”

„…с отпуснати надолу ръце…” Сега бунтът срещу Бога се заменя с послушание, покорство и мир. „Обърни се на изток, отпусни ръце, поклони се” – това са били думите на епископа, отправени към оглаше-ния в древното посладование на Константинополската Църква.

Следва изповядването на вярност към Христос.

Съчетаваш ли се с Христос?

Оглашеният или възприемникът му на всяко питане отговаря:

Съчетавам се.

„Съчетаваш ли се с Христос?” Гръцката дума, използвана тук, е συνταξις, която означава „свързване”, „връзка”, „принадлежност”, противоположното на αποστασις, използвана за обозначаване на отричането, чието буквално значение е „отказване”, „скъсване. Следователно формулата подсказва нещо повече от ня-каква психологическа привързаност. Тя е изповядване на лична вярност към Христос, на влизане в редиците на тези, които служат на Христос, и има нещо общо с военната клетва.

Свещеникът пак пита три пъти:

Съчета ли се с Христос?

Оглашеният или възприемникът отговаря му на всяко питане:

Съчетах се!

Свещеникът отново пита:

И вярваш ли в Него?

Оглашеният или възприемникът му отговаря:

Вярвам в Него като в Цар и Бог.

Решението е взето и клетвата е положена веднъж завинаги; те не могат да се премислят или преоценяват „от време на време”, защото „никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие” (Лук. 9:62). Такъв е смисълът на повторното питане – преход от сегашно към минало свършено време.

На християнски език това решение се нарича вяра. А вярата (на гръцки pistis, на латински fides) има много по-дълбоко значение от това, което днес ѝ придават – на интелектуално издигане към система от учения и принципи. Тя означава преди всичко вярност, безусловна преданост, цялостно отдаване на този, на който ще се подчиниш и който ще следваш независимо от обстоятелствата.

Оглашеният изповядва вярата си в Христос като в Цар и Бог. Двете думи не са синоними. Да вярваш в Христос като в Бог не е достатъчно, защото бесове също вярват (срв. Иак. 2:19). Да го приемеш като Цар и Господ, означава желание и решение да Го следваш, да превърнеш живота си в служение, да живееш според Неговите заповеди. Ето защо най-ранното християнско изповядване на Христос е било провъзглася-ването му за Кириос, „Господ” – термин, който в религиозния и политическия речник на онова време съ-държа идеята за реална и абсолютна власт, изискваща безпрекословно подчинение. Християните били прес-ледвани и избивани поради отказа им да използват титлата Кириос спрямо римския император. „Ти едничък си Господ”, провъзгласява един от най-древните християнски химни, Великото славословие, който се пее на всяка утреня в църквите ни, макар и да сме забравили за предизвикателството към всички земни власти и господари, което той съдържа. Изповядването на Христос като Цар означава, че Царството, което Той ни е открил и явил, не е царство на далечното бъдеще, на отвъдното, и затова никога непротиворечащо на всич-ките ни земни царства и поданичества. Принадлежим на това Царство тук и сега; на него служим преди всички други „царства”. Нашата принадлежност и лоялност към каквото и да било от „този свят” – държава, народ, семейство, култура или друга ценност – имат значение само доколкото не противоречат или не накърняват основната ни принадлежност, синтаксиса ни, съчетаването ни с Христовото Царство. В светлината на това Царство никоя лоялност не е абсолютна, никой не може да изисква от нас безусловно подчинение, никой не е „господар” на живота ни. Особено важно е да се запомни това сега, когато не само „светът”, но и самите християни твърде често абсолютизират своите земни ценности – национални, етнически, политически, културни, като ги превръщат в критерии за християнската си вяра, вместо да ги подчинят на единствената абсолютна клетва – тази, която са положили в деня на своето кръщение, в деня на записването им в редовете на онези, за които Христос е единственият Цар и Господ.

6. Изповядването на вярата

И оглашеният чете Символа на вярата.

Това е Никео-Цариградският Символ на вярата, приет на Първия Вселенски събор в Никея (325 г.), допъл-нен на Втория събор в Константинопол (381 г.) и оттогава служещ за общоприета вероизповедна формула на Църквата. Важно е да подчертаем, че символите на вярата за пръв път са се появили и са били използва-ни във връзка с подготовката за Кръщение, като кратки изложения на наставленията, давани ежедневно на готвещите се за Кръщение в продължение на седем седмици преди самото тайнство, извършвано на Пасха. Едни от най-важните моменти от тези наставления били преподаването на учението и мистагогията (тайноводството), тоест обяснението на тайнството на Литургията. Traditio symboli – предаването на цър-ковната вяра и живот на оглашените – започвало в първите дни на пасхалния Велик пост и завършвало на Велики петък, след отричането от сатаната и съчетаването с Христос с redditio symboli – тържествено чете-не от оглашения на Символа на вярата като израз на вече собствената му вяра. Това, което Църквата му е дала, той връща обратно на Църквата, в която предстои да влезе. Знанието му за Христос е на път да стане познаване на Христос; истината, съхранена от Църквата в Преданието, е на път да стане вяра и живот на но-вия член на Църквата. Затова дори и днес, когато цялата общност произнася Символа, той започва не с „Вярваме”, а с „Вярвам”. Църквата е тяло, организъм, но организъм, съставен от отделни личности с тяхна-та лична вярност. Вярата в нейната цялост се дава на всеки поотделно и всеки е отговорен за цялата вяра. Всичко в тази обща и непреходна вяра се приема лично, за да стане онази сила, която променя живота на човека.

След прочитане Символа на вярата свещеникът пак пита три пъти:

Съчета ли се с Христос?

Оглашеният или възприемникът му на всяко питане отговаря:

Съчетах се!

След третия отговор свещеникът казва:

И поклони Му се!

Оглашеният или възприемникът му се покланя и казва:

Покланям се на Отца, и Сина, и Светаго Духа, единосъщна и неразделна Троица.

Отричането от сатаната беше запечатано с духването и заплюването му. Сега запечатваме нашата вярност на Христос с поклон пред Светата Троица. Поклонът е изключително древен и универсален символ на благоговение, любов и покорство. Днес ни учат, че достойнството и свободата на човека се състоят именно в това – да не се покланяш пред никого и пред нищо, в непрекъснатото утвърждаване на човека като единст-вен господар на себе си. Колко жалко и нищожно е това „достойнство” и тази „свобода”! Каква карикатура на човек е това човече – обожествено, обсипано с почести и глезено от цялата ни култура, което мисли, че постига себе си в тази арогантност и самодостатъчност, себепревъзнасяне и самодоволство! И колко истин-ски човешки, благородни и свободни са ония, които все още знаят какво означава да се поклониш на Върховния и Светия, на Истинния и Прекрасния; които знаят какво означават поклонението и почитта; ко-ито знаят, че истинското условие за свободата и достойнството е да се поклониш на Христос. Христос е бил единственият истински свободен човек, защото се е подчинил докрай на Своя Отец и е вършил само Неговата воля. Да станеш член на Църквата винаги е означавало да се подчиниш на Христос и да намериш в Него истинската човешка свобода.

„…единосъщна и неразделна Троица.” Познаването на Христос е познаване на Неговия Отец и на Светия Дух, на Бога като Троица. Това е пределът на всяко знание и съдържанието на вечния живот. И отново кол-ко важно е да помним това днес, когато толкова много хора превръщат Христос в символ на собствените си „човешки, твърде човешки” ценности, въжделения и пристрастия и свеждат Иисус до преходните си при-щевки и емоции. Трябва твърдо да заявим, че не може да има истинско религиозно възраждане, ако не се възроди първо религията на Самия Христос, която е тази на Отца, чийто Син Той е, и на Светия Дух, Който Той изпраща от Отца Си; с други думи, ако не се върнем към тайнството на Тайнствата, към откровението на откровенията, към дара на даровете и радостта на всички радости – Триединния Бог, Светата и Животворяща Троица, единосъщна и неразделна.

Подготовката е към края си. Всичко е готово за самото действие – смъртта и възкресението – по подобие на Христовата Смърт и Възкресение.

Свещеникът възглася: „Благословен Бог, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината…” В заключителната молитва той се моли така:

Владико Господи, Боже наш, призови раба Си за светото Твое просветление и удостой го с тая велика благодат на светото Твое Кръщение: снеми от него старостта и го обнови за живот вечен, изпълни го със силата на Светия Твой Дух за съединение с Твоя Христос, та да не бъде ве-че чедо на тяло, а чедо на Твоето Царство. По благоволение и благодат на Единородния Ти Син, с Когото си благословен, заедно с пресветия, благия и животворящ Твой Дух, сега, и винаги, и во веки веков. Амин.

*Със знак (*) са отбелязани молитвите, които не са включени в съвременния български Требник, а тук са преведени от църковно славянски. (бел. прев.).

Превод Пламен Сивов

Из Книгата „От Вода и Дух“, Протоиерей Александър Шмеман

ИК Омофор 2005