Преобразяващата сила на тайнството Изповед

Когато обаче вниманието на Адам било пленено от сътворения свят и престанал да изпълнява Божията заповед, той изгубил лъчезарното одеяние на Божието дихание. Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници (Бит. 3:7). От този момент срамът влиза в живота на човека. Адам и Ева изгубили духовното достойнство, с което били увенчани, и повече не били в състояние да понасят присъствието на своя божествен Благодетел. Затова се скриха Адам и жена му от лицето на Господа Бога (Бит. 3:8). В резултат на отдалечаването и отчуждаването си от Бога, човекът заприличал на безсловесните животни и викал с вкаменено сърце: Няма Бог (Пс. 13:1).

Още в рая човешката природа била смъртоносно увредена от падението на Адам. Тя станала подвластна на тлението и смъртта. Св. пророк Исаия описва този провал, когато в светлината на божественото присъствие, съзира истинските измерения на падението: От пети до глава няма у тоя народ здраво място: струпеи, синини, гнойни рани, неочистени, непревързани и неомекчени с елей (Ис. 1:6). Цялото същество на човека претърпява силно изкривяване и той отпада в начин на живот, който е противен на неговата истинска природа.

Христос идва, за да изцели болната човешка природа. Той взема върху си нашите немощи и чрез доброволните си страдания и възкресение обновява нашето естество, умъртвено от греха. В Стария и Новия Завет пише: Дух Господен е върху Мене; затова ме помаза да благовестя на бедните, прати ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година (Лук. 4:18-19). Така Христос предава Себе Си за света като истински Лекар на човешката природа. Той, Новият Адам, поема тежката задача да изцели падналото човечество. Имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисус Христос, Който заради предстоящата Нему радост претърпя кръст, като презря срама и седна отдясно на престола Божий (Евр. 12:2). С други думи, с това, че Христос търпи позора на Кръста, Той изтрива нашия срам и ни спасява. Но човекът също трябва да участва в делото на своето спасение. Христос казва: …здравите нямат нужда от лекар, а болните … не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9: 12-13). Господ призовава болните и грешните към покаяние. Ето защо покаянието е необходима част от изцелението. С него е неразривно свързано нашето излекуване.

Христовото благовестие започва с думите: Покайте се, защото се приближи царството небесно (Мат. 4:17). Тези думи възобновяват разговора между Бога и човека, разговор, който прекъснал в рая поради непослушанието на Адам и Ева. Сега тези думи са насочени към ново творение, нов род, чийто родоначалник е Христос, Самият Творец. Така покаянието е средството, чрез което се унищожава грехът и чрез което окончателно се постига изпълнение на изначалното Божие слово за човека: Да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие. (Бит. 1:26)

Но за да се покае и да получи изцеление, човекът първо трябва да осъзнае греховете си. Далече от Бога, той тъне в мрак и не е способен да схване величината на своето падение. Когато обаче, чрез вярата в Христос, той приеме Божието слово, заедно с това той получава в сърцето си и небесния огън на Божията благодат.

Така човекът се просветлява свише и добива нови прозрения, ново духовно виждане. Това виждане е на две равнища. От една страна, небесният огън извайва в сърцето на вярващия небесния образ на Словото, неговия Създател; от друга – това виждане разкрива духовната нищета и мрачната бездна, в която се намира човекът след падението. Това виждане е чуден небесен дар и то непрестанно вдъхновява човека за покаяние. То поражда у него жаждата да изхвърли всяка нечистота и набрана злоба (Иак. 1:21) от душата си и с покаяние да се завърне в дома на Отца си, „Който е на небесата“.

Главното препятствие, за да бъде получено това виждане и просветление, е гордостта. Тя вкаменява сърцето и отслабва духовното зрение на душата; тя не може да схване греха в неговата метафизична природа и дълбочина. Гордостта води човека до изолиране, опиянява го с тежката сладост на сатанинското самообожествяване. Тя го тласка към потискаща празнота, към робството на ада, към лудост. Измъчван от насилието на страстта на гордостта, задушавайки се от празнотата вътре в себе си, човекът се опитва да намери облекчение в заобикалящата го действителност. Той изцяло се предава на неуморно търсене на външни удоволствия. Тогава постепенно започва да затъва във все по-голяма извратеност и гибел, става способен на всякакво престъпление и грях. В това трагично състояние човекът се изправя пред ужасната дилема: или да се скрие от Лицето на Господа Бога, понеже не може да понесе срама за своите грехове и така да умре в греховете си (Иоан 8:26), или, след като отхвърли изкривеното мислене, с което оправдава греховете си, да приеме призива на Христос към покаяние.

Да обобщим: приемането на Господнето учение просветлява душата, дарява й ново двойно духовно виждане. Тогава тя съзира светостта и безгрешната Христова любов и в същото време се ужасява от мрака на греха и лукавството на страстите. Това просветление, плод на благодатта, не само дава прозрение на душата, но то й дава и силата да направи скока към изповедта. Веднага щом вярващият разпознае греха в себе си, той не го крие, а изповядва пред Лицето на Бога своето падение. Той изважда греха си на светло и по този начин грехът се заличава. Ето в това се крие силата на тайнството Изповед. Както казва апостолът: Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда. (1 Иоан. 8:9)

Чрез покаянието и изповедта ние преди всичко свидетелстваме за една всеобща истина – истината за нашето падение. Можем да кажем, че, ако човек иска да бъде непогрешим, и то особено пред Бога, това става само когато той признава своята греховност. Тогава човек действително е истинен. А когато човек е истинен, той привлича Духа на Истината, Който дава на вярващия силно да усети духовната си нищета, и така го води към покаяние. Същият Свети Дух дава едновременно изцеление и оправдание.

На следващо място с акта на покаянието и изповедта християнинът свидетелства, че спасението е от Бога и показва, че не се надява нито на хора, нито на ангели, a на Самия Христос, Който ни е изкупил с кръвта си чрез Своята кръстна жертва.

Покаянието и изповедта са кръстът, който вярващият носи, за да получи оправдание и спасение. Те са деен израз на неговата вяра. Но Господ предупреждава: …който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род и Син Човечески, ще се срами от него кога дойде в славата на Отца Си… (Марк. 8:38). С други думи, този, който се срамува да признае Христос като разпнатия Бог и Спасител и посланието на Кръста, който е Неговата Блага вест, като сила Божия за спасение на всеки вярващ (Рим. 1:16), него Христос няма да приеме в славния ден на своето пришествие.

Израз на това намираме и в други Негови думи: И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и аз него пред Моя Отец Небесен, а който се отрече от мене пред човеците и аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен (Мат. 10: 32-33). Тези думи на Христос разкриват, че за християнина да изповядва и да носи Христовия кръст като действащ член на Неговото тяло, т.е. да знае, че целият свят лежи в злото (1 Иоан. 5:19), означава да търпи безчестие. Да се търпи безчестие е тежко, но това търпение е източник на сила и носи вечно спасение. Христос дава на човека възможност да изповядва вярата си в Него и така му отдава чест, защото го почита като равен на Себе Си. Ако човек се отрече от Христос, тогава и Христос ще се отрече от човека. Колкото и жестоко да изглежда това положение, то същевременно е и израз на Божието снизхождение. Човек е само слуга, а Христос е Господ на всичко съществуващо. Това твърдение е жестоко, за да ни вдъхне страх и да ни избави от срама на края – срама на осъждането и гибелта. Това положение съдържа и милост; чрез срама от нашето недостойнство, то ни води към благодарност за великия дар на Божието спасение. И когато видим, че не заслужаваме това благодеяние, да се стремим усилено да пазим достойнството си и да отдаваме благодарение. (..)

Същото достойнство човекът, опозорен от греха, получава и в изповедта. Вярващият изпитва срам пред изповедника, който е подвластен на същите страсти. Веднага щом види беззаконието си, човекът бърза да го открие: ще изповядам Господу моите престъпления (Пс. 31:5). За срама, който човекът изпитва при изповедта, Господ опрощава нечистотата на сърцето му и го обновява, като изпраща върху него благодатта на вечното спасение. (…) Излишно е да споменаваме, че каещият се грешник получава и уважението на свещеника, тъй като заедно с него са небесните сили, които се радват: казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лука 15:7).

Чувството за срам, което човек изпитва по време на изповедта, не само е нормално и здравословно, но то е и доказателство, че покаянието се принася от дълбините на сърцето. Това е действие, което се извършва доброволно и с голямо смирение. Този, който се кае искрено на изповед, взема върху си цялото бреме на греховете си, поема цялата отговорност за тях, а не се оправдава като Адам в рая. Той не хвърля вината върху Бога или ближния си, а смирено и смело понася позора за своите доброволно извършени грехове. Това благородно деяние изцелява човека от смъртоносния тумор на гордостта и му носи смирение. Смирението на свой ред привлича изцеляваща Божия благодат, за което свидетелства Писанието: на смирени дава благодат ( Притч. 3:34).

Изповедта трябва да се извършва свободно и с желание. Доброволното разкриване на греха показва, че вярващият повече не желае и не приема този грях. Тъй действа в духа следната молитва, която се чете на Петдесетница: Пред Тебе едничкия съгрешавам, но и само на Тебе едничкия служа, Христе Боже наш.

Такова изповядване, т.е. изповедта, подготвя вярващия да приеме благодатта на Светия Дух, а това впоследствие ще погълне и греха. Чрез покаянието и изповедта човек се научава на правилното отношение към Бога, как подобаващо да се обръща към Него. Той се научава да разбира Божията воля и така намира пътя към спасението. Чрез покаянието и изповедта ние събличаме плътския ум на „вехтия човек“ и обличаме ума, който е в Иисус Христос (Филип. 2:5) Умът на Христос е смирен докрай, тъй като той отвежда Господа дори до най-долните места на земята в Неговото желание да намери и избави пленниците на ада. Посоката на Христос е противоположна на тази на Адам. Адам искал да се възнесе със собствени сили и да стане равен на Бога, затова той е отпадал в гибелната бездна. А посоката на каещия се е снизхождането, като следва примера на Господа, Вторият Адам.

Когато вярващият достигне пълна нищета в смирението, тогава той се превръща в материал, подходящ за ново творение. На Бога на християните е присъщо да твори от нищо. Преди да се покае, естествените сили на човека са насочени надолу, към земята, от която е взет. Умът му е раздвоен и разсеян, прикован от сътворения свят. Човекът носи празнота. Неговото предназначение остава неосъществено. Той се приближава към бездната на небитието.

Истинското покаяние и смирената изповед винаги се придружават от съкрушено сърце. Съкрушението нараства в дълбока болка при вида на отвратителното ни падение. Тази болка и срамът, породен от греха, като плуг преминават през пресъхналото сърце на каещия се и изкореняват нечестивите страсти. Те изцеляват и възсъединяват силите на душата и така човек става способен да изпълнява заповедта за любов към Бога и да предстои пред Господа в дух и истина (Иоан 4:24).

Покаянието няма край на земята. Божиите чеда не престават да очистват себе си чрез тайнството Изповед, защото Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина (1 Иоан 1:5).