Едно циганско лято в Адриатика

„Не ми харесват пътуванията с екскурзоводи. Наистина виждаш много неща и за
кратко време, но твоите впечатления са лишени от живот. В тях няма
изненадите на случайността, нито интимността на индивидуалното преживяване…”
 (Атанас Далчев, фр. 331)

Реших да не се вслушам в мъдрите слова на големия наш поет и християнин Далчев, а да се запиша в поклонническата екскурзия, организирана от фондация „Покров Богородичен” и туристическата агенция „Сканер” от Пещера. Цели – Корфу в Гърция и Бари в Италия. Време – от 3 до 8 октомври 2006 г. Ръководители – свещ. Борис Борисов от с. Радилово, Пещерско, и Гергана Станчева. Но първо, както е редно днес, започнах да ровя в интернет, за да зная какво да очаквам. Ето какво препоръча един сайт: „Не си слагайте краката на масата, това е знак за смърт!” (И наум не ми е идвало да си изпружа обувките между чиниите). „Не говорете високо на английски по улиците и не споменавайте за войната по никакъв повод” (Единствената война у нас, за която се сещам е тази, която властоимащите водят вече 17 години срещу властонямащите). После се сетих, че тези предупреждения са предназначени за американските туристи, които не са чак толкова чести птици по Средиземноморието.

Моите очаквания за състава на групата до голяма степен се оправдаха – главно жени на средна и пенсионна възраст, които, както се казва, са си надвили на масрафа, защото само пътуването струва 270 лв. Повечето са от Южна България и София. Записа се и една монахиня, моя бивша студентка от Шуменския университет и бивша челистка в симфоничен оркестър – Минодора от манастира Кабиле до Ямбол. Другите участници бяха светски люде, които се смятаха за православни. Срещал съм руски „паломники” – мъжете с бради, жените с кърпи, които мерят времето по броя на прочетените акатисти и доста се различават от моите спътници. Тази разлика е забелязана още от Михаил Маджаров при пътуването му до Божи гроб през ХІХ в. Срещнатите от него руси се държат много по-благочестиво и богоугодно от българите. Може би като монах имам по-строги разбирания, но не съм привърженик нито на непрекъснатото женско дърдорене, нито на пушенето на цигара от цигара, нито на поп фолка (да не кажа чалга), който се лееше от уредбата почти през цялото време. Но както забелязва Далчев:

Много от възгледите и твърденията ни не биха били тъй категорични и крайни,
ако нямаше хора, които да мислят по-инак от нас (фр. 55).

Теофраст би открил в рейса цялата галерия на своите характери. Тук е приказливата кокетка, която постоянно се оплаква, че била „стара”, с потайната надежда да чуе комплимент в обратен смисъл. В групата щастливо съжителстват: алпинист на пенсионна възраст, жена, завършила начална педагогика, ерген на средна възраст (който не посмя да заговори нито една жена от групата и не разказа нито един виц). Тук е и задължителната за всяка група истеричка, която използва всеки повод, за да опъне нервите на останалите.

Пътуването с автобуса от София до гръцкото пристанище Игуменица премина нощем. Сутринта взехме полупразния ферибот и по гладкото като стъкло море отплавахме за остров Корфу (Керкира). Той има формата на сърп (затова в древността е наричан „Дрепанон”) и е разположен в северната част на Йонийско море приблизително срещу Албания. Корфу е най-зеленият остров на Гърция, която е бедна откъм вода, и е наречен на името на нимфата Керкира. Никога не е владян от турците, а от венецианците, което личи както в архитектурата, така и в манталитета на местните. От 1814 до 1864 г. Корфу е британски протекторат. Теренът е планински, а плажовете – тесни и каменисти. Леглата за туристите в едно селище са изчислени да съответстват на капацитета на съответния плаж. Не се позволява да се строят нови хотели, ако се надхвърли вместимостта на плажната ивица. Направете сами сравнение с днешна България, в която варварски се застроява черноморският бряг, без да се мисли за бъдещето. Корфу е много красив, но не ми хареса, че единствените поминъци са туризмът и търговията. От какво ще се препитават хората, ако световна криза внезапно нанесе удар на туристическата индустрия? Монополът е гибелен във всяка област, включително и в литературата:

Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както занимаването му само с
литература (А. Далчев, фр. 33).

Всички сгради в Корфу са превърнати в хотели и таверни. Повечето от тях през октомври са унило празни. Впрочем същото „светло” бъдеще очаква и България, която вече се превръща в санаториум за западните пенсионери, а българите – в обслужващ персонал. Животът в Гърция рязко е поскъпнал след влизането в Европейския съюз. Пица, купена на улицата, струва 2,50 евро, а в ресторант – 8. Двуетажни къщи в селата струват между 180 000 и 300 000 евро, а апартаментите в града – 1,5 милиона.

Настанихме се в хотел със смешното име „Спити Прифти”. Дворът беше изпълнен с дървета, храсти и цветя, които издаваха упоителен аромат. За първи път през живота си се озовах в хотел, в който нямаше сапун, шампоан и кърпи. Явно собствениците бяха решили, че от българи може да се пести. Разгледахме двете крепости на града, но нашата цел беше друга – да видим колкото може повече от 800-те църкви на острова.

Църквата „Св. Спиридон”, построена в стил ампир от фамилията Булгари, се откроява с високата си камбанария. Тук са мощите на св. Спиридон Тримитунтски – епископ в Кипър, участник в Първия вселенски събор в Никея през 325 г. и покровител на Корфу. За разлика от днешните владици светецът е безсребреник и в православната иконография се откроява с митрата си, плетена от тръстика. Мощите му, които са силно потъмнели, са поставени в сребърна ракла на мястото на южния престол и се откриват за поклонение след св. литургия. Проповед не се произнася, вероятно защото повечето богомолци са чужденци. На големи празници духовенството извършва шествия из града с мощите. Купихме сувенири от църквата, а не от хилядите магазини в града, много от които са златарски. Не открих нито една книжарница. Поради голямата влага повечето сгради са мухлясали и с окопала мазилка. Тук срещнах една руска група начело с игумена на Муромския манастир, който ме покани на гости (чакайте пътепис!).

Отбихме се и в църквата „Св. Богородица Спелеотиса”, в която са положени мощите на св. Теодора – съпруга на последния иконоборец император Теофил. Когато той умира през януари 842 г., тя се явява пред събора и моли мъжа й да не бъде осъден, защото преди да издъхне, той се разкаял и целунал св. икона. Тази сцена е отразена в една миниатюра на Манасиевата летопис, преведена в Търново през ХІV в. Пред църквата е издигнат бюст на цариградския патриарх Атинагор, при когото са отменени взаимните анатеми между православни и католици от 1054 г. Прави впечатление, че на иконостасите на много гръцки храмове са поставени икони на св. Говделав и Методий Патарски. Според мен чрез тях се визират турците. Говделав е мъченик в Персия, а турците често са наричани „персийци” от православните автори. Методий е автор на известен апокалипсис, също свързан с ориенталските народи от рода на Гог и Магог.

Пътьом минахме и през храма „Св. Йоан Предтеча” от ХV в., който е на три етажа. В стъклена витрина са запазени одеждите на учения архиепископ Никифор Теотоки. Той е роден в Керкира и служи в Русия, където умира през 1800 г. Неговият „Кириакодромион” е преведен от св. Софроний Врачански и отпечатан в Ръмник (1806).

Дворецът „Св. Арх. Михаил и св. Георги” в центъра на града е останал от времето на английското „робство” (да ви имам робството!). В него е поместен Музей на азиатското изкуство, което минахме на тръс сякаш организаторите гонеха рекорд на Гинес по бързо обикаляне на музей. Творби, орнаменти, стилове – всичко се сля в някаква сива лента. Централната зала с нейния изящен купол силно напомня за тази в унгарския парламент.

Църквата „Кира (Богородица) Антивуниотиса” от края на ХV в. е частна собственост на няколко семейства до 1979 г., когато я подаряват на държавата. В нея е открит Византийски музей, който също разгледахме, но по-бавно. Всъщност точното наименование на музея е Поствизантийски, защото най-ранните икони в него датират от ХV в. Направи ми впечатление една руска вотивна икона на св. мъченик Кодрат.

Следващият обект беше разкошният летен дворец на австрийската принцеса Елизабет, по-известна като Сиси. Той е построен от 1890 до 1898 г. на планинския склон на 8 км от Корфу. Архитектурният стил е еклектичен с преобладаване на класицизма. Принцесата е почитателка на гръцката древност и дворецът е изпълнен с мраморни статуи най-вече на умиращия Ахил – вероятно алюзия за собствения й син, който умира млад. За тези статуи не се полагат грижи и те се разяждат от лишеи. Самата Сиси е убита през 1898 г. в Женева от един анархокомунист, който забива пила в сърцето й. Панорамата от терасата към морето е една от най-красивите в света и едва се откъснахме от нея. Както казва един старец на Далчев:

– Нали е хубаво това място?… Толкова е хубаво, че и на оня свят ще си спомня
човек за него (фр. 337).

С рейса обиколихме крайбрежието на целия остров. В залива на с. Перуладес с неговия фамозен „Канал д’амур” се спряхме, за да могат повечето екскурзианти да плуват в морето. По-интересна беше Палеокастрица – крепост и манастир от 1228 г. в северозападната част на острова. Местността е много живописна със скали, обкичени от кипариси и маслини, които се спускат стремглаво в морето и напомнят за Атон. Тук се качихме на лодки и обиколихме морските пещери. Поради силното вълнение тази невинна разходка се превърна в цяло приключение. В с. Понтикониси разгледахме отдалеч два малки изящни острова – единия с църква, а другия с девически манастир.

Последва нощен преход от Корфу до Бари с ферибот, наситен с миризми на коне, кучета и клошари. В бара и ресторанта на ферибота работят предимно българки. Бари, центърът на провинция Апулия, е разположен в тока на италианския „ботуш”. Този град има бурна 3500-годишна история и днес наброява 328 000 жители. Нашият къмпинг се намираше на 30 км по пътя за Бриндизи. За разлика от България земята тук е изцяло обработена. Лозята са покрити с найлон за по-бързо узряване и защита срещу птици и градушка. Впечатляващи са многобройните малки постройки от камък с формата на иглу, за които се твърди, че били гробници от епохата на етруските. В къмпинга телевизорите предлагат главно италиански програми. Една от тях е католическа – канал TRBC (Tele Radio Buon Consiglo), който не излъчва реклами, но на драго сърце приема дарения.

Сградите в центъра на града са издържани в стил класицизъм. Улиците са типично средновековни – тесни, сенчести, покрити с плочи. Минахме през катедралата „Възнесение Богородично” (Св. Сабин), която в сегашния вид датира от ХІІ в. В крепостта „Свево” по някакво чудо попаднахме на двудневна изложба на оригинални илюстрации на Пикасо, след която разгледахме добре охранявана изложба на скъпи бижута и часовници от световноизвестни марки. В „Словото” Бешков нарича Пикасо „мръсник” поради причудливостта, с която си играе с формата, но за да достигне това ниво на творческа свобода, гениалният испанец е усвоил рисунъка до съвършенство.

Църквата „Св. Николай Мирликийски” е трикорабна базилика в романски стил с три трансепта, построена през 1087 г. след пренасянето на мощите на светеца от Мала Азия. Поддържа се от Доминиканския орден. Над портала е поставена статуя на лежащ сфинкс. Дясната кула е камбанария. Сводът се поддържа от 26 мраморни колони, а позлатеният плафон е късноренесансов. Полуизтритите фрески датират от 1304 г. Вдясно в църквата е поставен фашистки паметник на италианците, убити през Първата световна война. В криптата на храма се намира заобиколеният от решетки престол, под който е ковчегът с мощите на св. Николай. Въпреки трикратните опити на ръководителите на екскурзията да убедят клисаря да отвори ковчега, това не стана. Всъщност мощи в смисъл на запазено тяло няма. Още Василий Барски през ХVІІІ в. описва останките като кости, които плуват в източваното от тях миро. На площада срещу катедралата се издига голяма статуя на св. Николай от скулптора Церетели, поставена от Русия.

В неделя сутрин присъствахме на литургия в православния параклис до мощите, осветен през 1966 г. Служеше румънски свещеник, пееха гръцки монаси и се молеха заедно християни от всички православни църкви. Имах странното усещане, че присъствам на литургия в далечното бъдеще, когато държавите и юрисдикциите, светските и църковните условности най-сетне ще бъдат премахнати. За съжаление в Бари липсваше и време, и желание да посетим градските музеи и галерии.

Малко съм резервиран към написаното от Атанас Далчев, че:

най-хубавият момент от пътуването е завръщането (фр. 307).

Обратният път – отново нощем – ни отведе с ферибота до Игуменица, където пристигнахме в 2,30 часа. Веднага се качихме на рейса и продължихме за София. Като се добави и пътуването от столицата до провинцията с прословутите български влакове, събраха се над 30 часа в непрекъснат преход без сън и почти без храна, което е доста изтощително. Но като цяло това поклонничество беше не само приятно, но и полезно. Слава Богу, времето беше прекрасно, запознахме се с нови земи и хора, изпълнихме се с впечатления и спомени. Какво повече може да иска човек?