На църква в Брацигово

В едно ранно, но жарко лято. Срещу празника на св. Йоан Предтеча, търсим упование на вярата си в Брацигово. Малък български градец в Западните Родопи. На 36 километра от Пловдив и на 136 от София. Ако ти стигне горивото. Примерно. Може да се отбием и от Пазарджик, но е все тая. По националната класация пътищата са трета и четвърта категория. Тоест неподдържани. Казват, че се нуждаят от инвестиции. Определено, не възразяваме и ние. Тук влакът за жалост е на изчезване. Жалко – наистина. Излетите с влак са пълни с емоции.

А иначе красота – като във Вазова поезия. Нива в жълто. Някой я коси. Лозя. После – пак път. Красоти всякакви. Това е градчето от птичи поглед. Тук живеят около 7-8 хиляди човеци. Иначе брациговчани из страната – дал Господ.

Ето я и табелката. На излизане също има. Старец с каручка. И дъх на рози. Но за тях по-късно. А това е центърът на Брацигово. Читалището. То се казва “Васил Петлешков”. Аптекар и национален мъченик. Изрекъл сакралните думи: “Сам съм. Други няма!”. Паметникът пред огромната сграда с името му, обаче не е негов. Този с пушката е в прослава на неизвестен партизанин. Събирателен образ. Така да се каже. А защо сме тук на празника на свети Йоан Кръстител, ли? Защото храмът в Брацигово носи неговото име. И защо за първи път тук у нас ще бъдат изложени за поклонение мощите на светеца. Уникално събитие. Те никога не са напускали Гърция. А по точно женската света обител “Света мъченица Параскева” в областта Радоливос.

Идват за три дни и после монахините си ги отнасят обратно. Кой се докоснал – докоснал. А кой е св. Йоан Кръстител. Оня, Предтеча, който вика в пустинята, каквато и да е тя и сочи пътят. Оня, който изрекъл: “Не съм аз Христос, след мене идва Един, Него слушайте!” И сам Го кръстил във водите на река Йордан.

По право пръв да посрещне светите мощи е владиката. Това е дядо Николай. Около него са свещениците и монасите от епархията и духовната област. Тук е и местния свещеник и миряните от града и околността. Има и много странници, като нас. Има и генерал от Военновъздушните сили. И военна музика. И деца, които носят хоругвите и иконите. И естествено бабите им, които ги наглеждат. При нужда. Божията благодат в една българска баба е вечна. Какви ли ще израснат тези деца от малкия градец. Дали утре те ще бъдат боголюбиви българи или цялата им вяра ще потъне в духовната пустота на глобалното село.

Ето го и цивилизационното разминаване: Един възрожденски и бунтовен град е на колене пред компютърното село. Но за това, нищо май не е казано в Свещеното Писание. Или е предначертано, но ние не го разбираме. Все още.

Какво му трябва на един малък и красив град като Брацигово. Лято, духовни лица, владика, генерал и военна музика. Но докато молитвеното литийно шествие е устремено към църквата, ще ви разкажа за нея. За уникалната храмова камбанария. Часовня, която според регионалните патриоти е най-високата на Балканския полуостров. Цели 35 метра. Дано да е така? Вярвам, все пак съм гост. Пък и легендите около храма и камбанарията са знаменателни.

Още преди заселването си в Брацигово в средата на седемнадесети век, бежанците костурчани трябвало да обещаят на татар пазарджишкия бей, че ще му строят сгради, пътища, чешми и всичко, което тогава се е наричало “обществена поръчка”. Тези мъже били прочути дюлгери. Затова Любен Каравелов пише за тях по – късно :“Зидарите, които градят каменни здания и зидове, са българи от Брацигово… Те се наричали “джонджоре”. Какво ли означава тази дума с италиански привкус – днес можем само да гадаем.

Със сигурност знаем обаче, че учител на прочутия Колъо Фичето е бил брациговецът Никола Томчев –Устабашийски, построил ред църкви в Българско. Брациговски майстори оставили спомен за себе си и в градежа на Рилския манастир. През 1816 и 1834година. В началото на 18 век и трите православни храма в града били опожарени. И “Св. Иван” и “Св. Георги” и “Св. Илия”. След Одринския мир, когато се разрешило нашенци да строят храмове и над земята, местните извадили султански ферман и между 1832 до 1833 година съградили “Св. Йоан Предтеча”. Майстор е Насе Гърнето-Мечкарин. Роден бил през 1776 година и починал малко след като завършил “Св.Йоан”. А прякора си носил, щото във всички храмове, вграждал поне 200-300 глинени гърнета. Та да има резонанс на песнопенията светли. Трикорабната базилка е дълга 32 метра, широка е 14 метра и половината и е висока девет. Първоначално църквата имала две кубета. С годините едното било пенсионирано. На другото има църковно гнездо. И сега… Иконостасът от липово дърво е варненска направа. Резбарят Петър Филипов дарил миряните с райски картини. Ангелчета, грозде д листа, гълъбчета и ред плетеници. Брациговският трендафил е венец на украсата. Върху иконостаса гледаме и два крилати змея. И тайната вечеря гледаме и светият Кръст е Разпятието.

Зимният параклис “Св. Димитър Бесарбовски” също е любопитно хрумване на строителите. Уютен, изчистен и топъл в зимата. Само за единение с Бога.
На седемдесет крачки от храма се виси прочутата брациговска камбанария. Строителството й начева на 21 март 1883г. и е завършена година след Сръбско-българската война през 1886 –та.

По време на строежа обаче, дипломиран архитект. Някой си! Се присмял на майстора Иван Драгов, че имало пукнатина на часовнята и тя всеки момент ще се срути. Майстор Иван залепил късче цигарена хартия на пукнатината, в отговор. На следващия ден всички видели. Кулата стои. Непомръднала. “Не падиня! Не падиня?” – ревнал майстор Драгов. И продължил градежа. Камбанарията трябвало да бъде двуетажна. Но някой пак се изглумил на уста Иван Драгов, че етажите няма да издържат. Ето какво той рекъл: “Ке падне ли? Ветар! Я ке сложа още един етаж”. Ето я и до днес. На три етажа и висока 35 метра.

А камбаните, те са дар от Георги Джамбазов. Виден гражданин. Търговец на сапун в Браила, родом от Брацигово. По днешному спонсор. Давал пари за наука и църкви. Първата камбана, дарена от него се сурнала и се пукнала. Хитрите брациговчани я преплавили на две. Те и до днес бият на празник. Като този.
Деца, старци. С хляб и сол посрещат св. мощи на Предтеча в църковния двор. Хлябът е ритуален, но и за наяждане. Розите са за хаир и лепото. Нали някога много брациговчани са ги отглеждали, препитавали са се и с варене на гюлово масло. Но точно днес мисълта за препитаването е отстъпила на усещането за вярата. И на чудото, което тя може да стори.

Храмът е пълен. Владиката е млад, но хората го слушат, сигурно размислят нещо. Дано битовото християнство най-сетне отстъпи място на истинската духовност. Онази, която е бранила човеците векове наред. Но и на бунт ги е пращала. В името на свободата. А вярата е просто неосъзната свобода. Или пък прикрито нейно ластарче. Филиз, някакъв, който избуява. А както става винаги, благородните градинари, поливачите на надеждата ги премахват. Те са опасни. Затриеш ли водачът, черешовете топчета се превръщат в обикновени дървени чутури. Като през Априлското въстание от 1876г.

Достойният градски аптекар Васил Петлешков е една от иконите на България. Искал е да лекува с хапове, вяра и благородство. И с емблематичните дървени топове. Петлешков има гениална фраза, написана във възванието за бунта на 17 април от същата 1876г.: “Бъди юнак неустрашим срещу неприятеля, сражавай се, воювай геройски, но не отказвай благоволението си и към роба.” Всичко започва тук. На “Синджирли бунар”, където Васил ще обяви мечтата за реалност. Мечтата е свободата. Реалността – смърт. В Брацигово 732- ма души с 463 пушки, 817 пищова и шест черешови дънера поели към вечността. А аптекарят Васил Петлешков глътнал отрова след краха на събитията и рекъл: “Сам съм – други няма! Аз ги водих, аз заповядвах” После клади. После подействала отровата. Но словото останало. Както и онези думи на Хасан паша. Врагът. Също начетен офицер, завършил френската военна академия Сен-сир : “Не може заради една буна да се затрие такава красота като Брацигово”. И го пощадява. Така гласи легендата.

Пак има аптеки в Брацигово. Пак се говори за свобода на духа и мисълта. И така ще е винаги. Затова са паметниците, да ни призовават към непокорство. И да предупреждават. Прочее това е градът, в който има най-много паметници и паметни плочи. На някои зидове и по две. Аз преброих до 111. Сигурно са повече. Сигурно. Но един надпис много ме трогна, докато чаках в жегата, надвесен над чучура на чешмата край параклиса “Св. Тодор”. “Во время избавления, согради се източник за спомен на преселението 1791 година, седмого юлия.” Тогава мърваците станали брациговци.

А сега наследниците на Кольо Соре, Димитре Стою, Петро Дупчин, Медиго Драгану, Димчо Байку, Киро Димитро се молят в храма. Шептят молитви и искат да се сбъднат мечтите им. Вярват на мощите на свети Йоан Предтеча. Вярват във … доброто и го очакват.
А вие идете в Брацигово. На църква. На гости просто на хотел. Пийте от лековитите извори. Пийте и вино от лозниците. Пийте въздуха под дърветата. Станете рано и идете в Балкана. Там чуйте песните на пилетата и си пожелайте някое от щъркеловите брациговски бебета да намери полет и до вашия комин. Над вашата къща. Така щастието ставало пълно. Разбира се, ако вярвате в предзнаменования. Или просто идете като мен. Вижте колко нещо се научава от едно поклонение. Важното е да уцелиш точното място и точното време. И да се надяваш на светеца.