Пътуване на юг

Нужен ни беше близо час за да излезем от София. Но ето че в крайна сметка пътувахме на юг. Беше приятно, слънцето се надигаше и ние установихме, че някак си в забързаното си ежедневие сме пропуснали да забележим настъпилата есен! А тя била красива – златна, изпъстрена в най-прекрасните багри от Божествената палитра. По пътя се гонеха паднали есенни листа, завихрени от повея на вятъра или от профучаващите автомобил. Слънцето къпеше всичко наоколо в оранжево и розово, а небето беше невероятно синьо, такова, каквото може да бъде само през есентта, когато есенните ветрове са прогонили лятната мараня, а природата се готви за зимен сън.

Ето я и първата ни отбивка – пътят за с. Ощава. Мой познат ми описа какво прекрасно място е. Реших, че си заслужава да се види. Пътят се виеше в посока на Пирина. Започнахме да се изкачваме, а гледките край нас ставаха все по-удивителни. Ето че достигнахме до най-високата точка, спряхме и излязохме от колата. Пред нас беше целият Пирин, забулен в облаци, наоколо цареше тишина и слънце. Наоколо обикаляше и едно дружелюбно куче. После продължихме напред.

Следващата спирка от нашия маршрут беше Горнобрезнишкия манастир.  Пътят ни беше осеян от дървета и поляни, обагрени в златно – приличаше на есенен тунел от надвиснали клони… Пред манастира имаше поляна с люлки и занимавки за деца. Посрещна ни един човек – мирянин,  който се грижи за манастира. Строеше се нова, голяма и хубава църква. Разгледахме. Поклонихме се в параклиса. После отново поехме по пътя си.

Отправихме се към гр. Сандански и близкия манастир, посветен на св. св. Козма и Дамиан. Тук не за пръв път се сблъскахме с обърканите понятия на хората за “манастир”, “църква”, “църквичка” и “манастирче”. Търсихме манастира, а се озовахме пред градски храм.  Е, след втория опит вече бяхме пред манастира, или – както го наричат жителите на  Сандански – “манастирчето”. В него няма монаси, няма дори жиллищна сграда, единствено храма и параклиса се разполагаха сред широкия двор.

Отправихме се към Петрич. Подминавайки всички табели за Рупите и “църквата” на Ванга, навлязохме в Петрич и заразпитвахме за манастира. Този път ни изпратиха на Самуиловата крепост в близост до града И това не беше лоша идея. Ние с голям интерес разгледахме каквото имаше за разглеждане. Но с голямо съжаление установихме, че никой не стопанисва тази старина, и че хората рядко я посещават. Удиви ни гледката на дървени колиби със сламени покриви, в които явно имаше живот. Имахме усещането, че сме се върнали 1000 години назад! Намирахме се в долния ляв ъгъл на България.

Върнахме се в Петрич. От втория опит намерихме манастира. Също като предишния, той беше безлюден и за стопанисването му се грижеше мирянин. Нямаше ги монасите. Тръгнахме си скоро. Имаме още време, денят още не беше приключил. Следваща спирка: Мелник и Роженския манастир. Първо посетихме Роженския манастир. Това наистина е един от най-хубавите манастири в България. Природата, архитектурата, стенописите – наистина е красиво! Но това, което за нас беше най-ценно, бяха монасите! Запознахме се с един от тях – млад, смирен, отдаден на братолюбие. Впечатли ни много! Ето това ни беше накарало да тръгнем на това пътуване – жаждата за среща с хората, отдали живота си на Бога, жаждата да поговориш не за ежедневното, не за мирското, а за Вечното. Тръгнахме си замислени, мълчина се разположи посред нас.

Продължихме към Мелник. В Мелник сама поех към манастира “Св. Богородица”. След като запотена се озовах не една от височините над градчето съзрях изоставената църквица и останките от сгради.  Влязох вътре – не беше заключено, на иконостасът нямаше икони… Само тук таме имаше някоя друга хартиена репродукция – всичко ценно беше изнесено. Все пак, личеше си, че макар и отдавна, някой е поставил цветя, подреждал е помещението. Слънцето клонеше към залез, есенният ден беше към края си, затова забързана поех към останките на средновековната църква “Св. Никола” – толкова значима за българското изкуство и за историята на християнството по тези земи. От нея не е останало много. Небрежността на хората беше оставила руините на произвола. Последните слънчеви лъчи обливаха стенописите в абсидата на храма, оставени на благосклонността на атмосферните влияния! Добре е, че голяма част от тях са свалени от стените и се намират в музейни депа, очаквайки по-добро време. Някой беше направил огнище в центъра на храма. Обзеха ме смесени чувства – от една страна, се намирах на място, където преди 1000 години е имало прекрасна църква, в която незнайни хора са служили на Бога, молили са се…; от друга страна, тези руини бяха в резултат, не само на изминалото време, а и на самите нас – наследниците им! Заслизах забързано към колата. Потеглихме към Хаджидимовския манастир, където щяхме да нощуваме. Слънцето бързо се скри и макар ранния час, мрачината покри всичко наоколо.

Ето че пристигнахме пред портите на манастира. Намерихме отец Епифаний, който ни очакваше. Поговорихме с него, той извика един послушник, който ни настани и ние зачакахме биенето на клепалото за вечерня. Не след дълго, чухме неговия зов и се отправихме към храма. Там беше уютно и вечернята вече беше започнала, сгуших се в един от по-тъмните ъгли, наслаждавах се на прекрасните песнопения и не можех да повярвам, че съм на това място! Всичко беше толкова НОРМАЛНО! Не знам защо, но като че ли все разни аномалии са край нас и когато се срещнем с нормалното не можем да спрем да се удивляваме. В манастира имаше монаси и те се държаха и изглеждаха като такива. Служеха както беше редно! Какво по-нормално от това?!

Вечернята приключи и всички започнаха да се разотиват. В двора беше тъмно и нищо , не можеше да се види, но наоколо имаше хора. Прибрахме се в стаите си умислени. След малко на вратата ми се почука. Един послушник носеше поднос с храна за вечеря! Толкова приятно, толкова трогателно. И в същото време толкова нормално! Никога преди това не ми се беше случвало да благодаря за храната си на Господа с такава увереност, да благодаря толкова много (ако, разбира се, благодарността може да се измери по някакъв начин). Рано на другата сутрин Литургията в храма отново ни събра. Сърцето на манастира туптеше в своя естествен ритъм! След Литургиятаотново имахме възможност да поговорим с отец Епифаний, този разговор беше също толкова нормален – за борбата на всеки един от нас в света, за взаимната помощ и братолюбието. Отецът ни покани на закуска – уж скромна, а всъщност направена с толкова любов, че най-големите деликатеси на света са несравними с нея! Замислих се за това, как нещото наречено “любов” няма граници, измерими с нашия свят. Тя, любовта, е независима от граници.

Ето, тръгнахме си, отецът стоеше на прага на манастира и гледаше към нас, докато не се скрихме зад завоя. Изпрати ни като най-велики гости! Ето, това е Любовта! Това е НОРМАЛНО! Скоро манастирът беше далеч от нас и ние се отправихме към следващия, който искахме да посетим. Оказа се малко женско манастирче с две монахини. Строителни дейности кипяха в двора му, една от сестрите ни посрещна и заедно с нея се поклонихме в храма. Монахинята беше лъчезарна, отворена за разговори, разказваше ни дружелюбно историята на манастира. Имахме планове за още посещения в деня, така че побързахме да тръгнем.

Ето ни в китното селце Добринище, тук желанието ни да посетим Обидимския манастир беше неизпълнимо, поради малкото време и лошия път до него. Разгледахме селото и продължихме напред. Следващата ни спирка беше в Банско, където строителни дейности занимаваха всички, така че ние скоро се отправихме към последното място в нашата програма – с. Паталеница, Пазарджишко и Баткунския манастир.

В с. Паталеница ни очакваха в старата църква и ние имахме удоволствието да се докоснем до тази позабравена или по-скоро непозната средновековна църква. И там кипяха строителни дейности. Разглеждахме стенописите и се дивяхме на майсторството им. Поканиха ни и в музея на селото – едно будно село, в което учениците имат театрална школа, много кръжоци, хората се събират на големи тържества. След като се запознахме с експонатите от музея, посетихме и Баткунския манастир – недалеч от селото. В него работеха и живееха няколко миряни. Приличаше повече на стопански двор с църква, отколкото на манастир, но такива бяха и повечето от манастирите, които посетихме в тези дни. Леко натъжени от тази констатация, ние отпътувахме обратно за София.
В това двудневно пътуване видяхме и хубави и не чак толкова хубави неща, може би, не чак толкова хубавите неща, бяха малко повечко, но пък хубавите стоплиха сърцата ни, накараха ни да повярваме отново в себе си, в любовта!
Късият есенен ден беше към своя край, когато пристигнахме в София… Ние отново попаднахме в задръстване…