Врати към планината и небето

Сп. Мирна, бр. 29, 2007 г.

Селото е разхвърляно по западните склонове на Родопите. Стари кафеникави къщи от камък и дърво със здрави зидове и любопитни прозорчета, потънали в бръшлян и диви лозници. Смесена растителност – иглолистни и широколистни гори, тук-таме храсти и буренясали дерета. Населението в района също е смесено. Докато стигнем до мястото, откъдето започва изкачването ни по планинския разнебитен път, минаваме през малки препечени селца в ниското и се взираме да видим минаре ли стърчи в центъра на селото или камбанария.

 

Откриваме с труд табелата, макар че от няколко години селото е дестинация за почитателите на селския туризъм. Първите няколкостотин метра се чудим дали да не се върнем, защото пътят е почти черен, с хаотични остатъци от минал асфалт, които повече пречат, отколкото улесняват движението. И минава през някакъв странен цигански квартал, за който е трудно да се каже към кое населено място принадлежи: типичната еклектична архитектура от тухли, тенекии, картон и пластмасови плоскости; прахоляк в четиридесет градусовата жега и деца, които махат на колата ни весело и дружелюбно, докато майките седят на приказка или простират пране по ръждивите телове край пътя. Разминаваме се с магарешка каруца, пълна с голи миловидни момченца, които изобразяват един артикул в различни номера, и поемаме по криволиците на шосето. То се вие все по-нагоре в планината и гледката се променя и отваря пред нас с всяка минута. Ако не се взираме постоянно в пътя, който тук-таме се разпада или препречва от някоя наскоро откъртена скална отломка, и не се тревожим, че ще отскочим отстрани в пропастта, сигурно ще видим планинските хребети, които стават все по-красиви, зелени и просторни.

Много е хубаво! Казваме си, и вече дишаме свободно – от жегата, от хаотичното натоварено движение дотук и дори от умората. Пълзим по хълма и неочаквано иззад дърветата надничат няколко стари български къщи. Те са закрепени около пътя, вкопани в жилавите скалисти улички и сякаш подпрени с дървета и овързани с лозници, за да не се плъзнат надолу по склона. Центърът на селцето се представлява от единствената кръчма и хубава стара църква до нея с красив сенчест двор. В това село живеят осем души. Скоро то остава зад гърба ни и отново сме сами на тесния планински път.

За да стигнем до нашето село, трябва да минем през още едно. Това място успява да ни изненада. Сякаш изведнъж се оказваме в някой от занемарените крайни квартали на София. Десетки причудливи конструкции са подредени от двете страни на пътя. Те напомнят гаражи, но представляват вероятно нещо съвсем различно, защото в тая беднотия и в тая планина нито има толкова коли, нито има толкова място, за да се движат. Докато се чудим какво е това, влизаме в селото, което кипи от живот. Със сигурност тук живеят повече от осем души. Много повече… Къщи, магазинчета, кръчми, коли, камиони, каруци, хора, багаж и въобще всичко необходимо е струпано едно върху друго около дългото тясно шосе – това представлява селото със сравнително нови, къде недоизмазани, къде недостроени къщи. Над покривите се вижда джамия. По-късно разбираме, че населението е изцяло помашко. Разминаваме се основно с жени в сини манти, забрадени с бели кърпи, но тук-там се срещат и млади непребулени жени и момичета с дънки или къси панталони.

Отдъхваме от изненадващия и неприятен хаос посред планината и се заглеждаме да видим сред зелените петна на широколистните корони край пътя нашето село. Не трябва да пътуваме дълго – виждаме първите къщи в зеленината пред нас; дървения надпис край пътя, каменната чешма – и вече сме там. Спираме колата на малкото мегданче срещу кръчмата и стъпваме на горещия калдъръм. Въздухът е топъл и ароматен – мирише на селски двор и на билки. Църквата е на две крачки надолу по каменната уличка. Заключена е.

Селото

Зимата тук живеят около четиридесет души. Лятото се оживява, защото идват много градски бегълци, жадни да се надишат и намълчат сред зелените хълмове. Има и туристи, дето вечер спят в селото на чисто и хладно, а денем ходят да се пекат на гръцките плажове. Това са новите богаташи, обяснява ни един местен мъж. Тук е забранено да се строят хотели и туризмът практически буксува. Но и никой не продава старите рушащи се къщи, защото явно чакат да падне забраната някой ден.

Селото е самата истина. Просто, старо и хубаво, хубаво… Ето къде сме ние – каквото и да значи това. Ето къде всичко можеш да проумееш и да приемеш: и тишината, и простото дървено корито от дебел дънер на калдъръмената уличка, за да пият козите след паша, и масата от две дебели каменни плочи, грубо откъртени от крайпътя и оставени сякаш за малко една върху друга, и тежката резбована порта с проядени от времето плетеници… и сладката вечерна прохлада, напоена с аромата на узряло сено и възторзите на щурците.

Какво му е толкова хубавото, чудя се, на това така старо и запуснато село? Защо така ми се иска да гледам и гледам наоколо, да стоя дълго облегната на топлите камъни и да запомня тези къщи? Може би имам някакви естетически причини? Може би… Но повече може това да е друго, по-дълбоко чувство. В него има обич и вълнение, то иска да запази всичко – и красивото и некрасивото – и да го има за свое. Това чувство те кара да се изправиш; като човек, който стъпва на твърдо, след като дълго е газил в пясък или се е катерил по заледена пътека. Осъзнавам, че всичко, през което газя ежедневно, всичко, произведено в САЩ, ЕU, Китай или в главата на съвременния универсален градски човек, ме кара десетки пъти на ден да се свличам и изправям в търсене на някаква точка на баланса между това, да имаш лице и да имаш функционалност. И десетки пъти да разбирам, че тази функционалност е невъзможно да се разработи върху схема на нещо, което не си. А „кое” тогава си ти; къде да търсиш? Отговарям си: трябва да търсиш навътре и назад; назад от трасето на глобалния спринт. Да търсиш в сърцето.

И изправена посред това забравено, изсъхнало село, аз разбирам, че сърцето ми го познава; че тук има история на душата ми, която тепърва трябва да открия. Тази история е българска и е православна.

Докато се опитва да снима обраслия в трева калдъръм, детето ми простичко обобщава всичките тия неизказани мисли с едно изречение. То казва: „В това село се чувствам като в църква.”

Църквата

Искаме да влезем в църквата с високата бяла камбанария. За тази цел жената, при която сме отседнали, ни изпраща при кръчмарката за ключ. Кръчмата е в центъра на селото – маси и столове от орехово дърво, чисти покривки и кафяви стени, които приличат на глинени. Събота е и има много посетители – почти всички маси на улицата са пълни и жената няма време да се занимава с нас. Тя изстрелва услужливо и бързо като скороговорка кратките указания: „Слизате по уличката, втората порта с ламарината, има куче, Джесика, не хапе, влизате и търсите ключа от Васко. Той ми е съпруг.” Изпълняваме и след една минута сме в двора. Васко се обажда на нашето повикване, без да се показва: „Сега е пет часа, идвам да бия камбаната, само да полея плочата.” Обръщаме се към изхода и в последния момент виждаме, че на два метра, в сумрачната сянка на дървения чардак лежи голяма немска овчарка и ни гледа съвсем дружелюбно и мълчаливо. Джесика.

Васко е мъж на видима възраст между четиридесет и петдесет години. Мълчалив, с много добри очи. Отключва църковната дървена порта и влизаме в двора. Докато бие камбаната, аз се омагьосвам от гледката, която се открива буквално зад високия зид. На няколко крачки до портата, от чардака пред дверите на храма се вижда цялата планина – пред нас и под нас има само зелени хълмове, гъсти гори и синьо небе. Необятни.

В храма е тихо и чисто. Иконите в български възрожденски стил греят от иконостаса в полумрака. Скоро се оживяват от светлината на свещите и в храма става толкова уютно и радостно, че няколкото чужденци, които са се появили отнякъде след нас, шепнейки застават отстрани до стената и усмихнати замълчават. Идват и двама-трима българи. За десетина минути храмът сякаш се напълва. Васко преглежда свещите, иконите, свещниците и излиза да си говори с нас на чардака. Кой е Васко? Ами човекът, който държи ключа от църквата. Просто така. Разпитваме го, а той е мълчалив и малко се притеснява да е център на вниманието. Но разказва.

– Много малко хора остават зимата тук. Преди години бяха няколкостотин. Сега са около четиридесет. Има по някой софиянец – пенсиониран лекар, един писател. Те са пришълци, но също остават и зимата. Казват: „На мен тук ми е по-добре. В София не мога на този шум и стрес.“ Обаче са малко хора. Тук понякога зимата е много трудно. Идват и от тези богатите, дето примерно тук спят нощем и отиват денем на морето в Гърция. Те имат бързи нови коли и не е проблем за тях.

Питаме го, кой служи в тая чудна църква.

– Ами има – казва – един свещеник, идва по задължение от града, обаче хората не са доволни. Не служи както трябва, претупва… На Великден имаше много хора тук; той не казва нищо както трябва. Аз казвам, каквото разбирам, че пропуска… дето не ми е работа; абе… Обаче сега владиката е казал, че ако някой иска да идва да служи тука нещо, той ще разреши. Да давам ключа.

– Какво, тука да се засели ли? – питаме.
– А-а, не, не. Просто, ако иска да се кръщава някой или нещо друго. Ето, миналата седмица имаше тука четири кръщенета. Така, ако някой се разбере… и дойде тук някой свещеник… тогава.

И разказва още – откъде е, как е дошъл в селото, как живеят… такива неща. Изчакваме хората да си тръгнат, човекът помага на дъщеря ми да се качи на камбанарията, за да погледне отгоре цялата ширнала се красота наоколо. После заключваме чудния храм, с намóлените икони и врати към планината и небето. И тръгваме по уличката към кръчмата, а ни се плаче. И ако наоколо не е толкова мирно, а четирима дядовци не играят белот на гиздавата масичка до нас, може наистина да заплачем. Но тук всичко се държи и изглежда, сякаш точно така и трябва да бъде то… И заключената църква – също. Като някаква красива и мъдра тайна, която Васко и добродушната Джесика пазят кротко, но вярно… Тази тайна знае да се открива по малко, тихо и търпеливо, ден след ден – дотогава, докато се изпълни времето на това човешко отдалечаване. А какво ще дойде след него, знае само Бог.

Параклисът на върха

– Защо не отидете и до параклиса? – пита на другия ден жената, при която сме отседнали. Много е хубав преходът и за дете, около един час е през гората. Ако погледнете през дърветата на ей онзи хълм, ще видите един голям кръст – там е параклисът.

Решихме да отидем и заразпитвахме за подробности около пътя. Оказа се на първо място, че ако искаме да видим параклиса, трябва отново да отидем в кръчмата, където ще ни се даде ключът. Стана ми смешно и се замислих за трите кита, на които се крепяло българското село – кметът, попът и даскалът. Има, казвам си, и четвърти – кръчмарят, чиято фигура не е достатъчно оценена.

Отново се озоваваме в кръчмата, където този път сме единствените посетители, защото е неделя и туристите са се поприбрали. Пак търсим ключ и път към храма, ако ще помогне това старо, но точно клише. Намираме първом развеселения поглед на кръчмарката, която пита учудено: „Сега ли? Ще ходите към параклиса?!” Пет часа следобед е, а слънцето буквално плющи върху нас, няма никакъв вятър и земята на припек още малко и ще запуши… Късно ли е, питаме, а тя ни отговаря весело: „Не е, ако не ви домързи…” Права е, че ако не те домързи, много невъзможни неща стават възможни.

Тръгваме към параклиса „Свети Георги”. Това пътуване, което трябваше да трае около два часа, се проточи доста и завърши по мрак. Вървяхме през тясна горска пътека, която в по-голямата си част приличаше на тунел. Чувствахме се, сякаш сме единствените хора в планината. И когато достигнахме върха с малкия спретнат параклис и огромен циментов кръст пред него – си казахме, че в това село няма как да е иначе. Сякаш си единствен и си много специален; сякаш пътят към всяко свято място тук се отваря само за теб и само сега. Някакъв благ промисъл реди картини и незначителни събития, които да подготвят сърцето ти за едно откровение, което то знае отдавна, но трябва да си преведе и изрече на глас.

Сядаме да отдъхнем на дървената пейка пред параклиса. Оттам се виждат безбрежно небе и планински хълмове, които постепенно стават сини в далечината. Не знаем кой е построил параклиса, кога и как. Изглежда сега е на всички, които се грижат за него, и на тези, които искат да отидат до там. Някак без да правиш усилия параклисът става твое място. Лично. Изобщо тук в това село много лесно се разсейват привиденията на насъщния урбанизиран, технологизиран и институционализиран начин на живот. Изпарява се неусетно илюзията, че някакви абстрактни организации са поели отговорност за живота ти, а ти си просто обект на тяхното въздействие. В това село Църквата не е институция, не е и абстракция. Тя означава едно от двете – или нищо, или всичко, от което си част. Параклисът не е недвижимост, стопанисвана от някого, нито обект с култово предназначение, или пък обществено църковно учреждение. Той е място за почивка, утешител (параклит) на душата ти, към което вървиш с един ключ, оплетен с плитка от дебело изпредена вълна, за да не се губи.

В параклиса е чисто, спретнато, хубаво. Тишината те подканя да пристъпиш и да чуеш важните въпроси – които отново са само към теб. Тези въпроси са кратки и тежат като оловни: Къде беше досега? Какво ще направиш сега? „Аз съм просто едно място за душата ти, където може да срещнеш Бога – продължава тишината – но потъвам все по-дълбоко в планината и заемам все по-малко пространство в света. Моето потъване не е страшно, защото имам място в Божията вечност. Страшно е твоето потъване.”

На връщане снимаме залеза над планината. Мълчим. В кръчмата ни разпитват как е минала разходката до параклиса. Разказваме. „Браво, добре, че отидохте, но ми изглеждате много уморени” – казва приятелски кръчмарката. Отново ни развеселяват виковете на четиримата дядовци, които играят белот под звездите. Гласовете им се чуват по-силно, защото в кръчмата няма хора. Единият дядо е много нервен и обяснява за десети път едно и също нещо на партньора си. Другият търпеливо го изчаква да си каже приказката и невинно пита: „Е-е?”, колкото да го извади от равновесие. Спорът започва отначало. Сигурно го водят последните има-няма петдесет години. 

Обратно

На другия ден поемаме обратно – към другото село, глобалното. Оставяме зад гърба си планината, домашното мляко, боровинките и много, много щурци. Ще се върнем по същия път. И ще спрем да видим тази църквичка, която на идване така ни подканяше със сенчестия си двор и широко отворени врати.

На площада има няколко старци. Сигурно са по-голямата част от жителите на селото, като се има предвид, че общият им брой е осем. Едно семейство „държи” кръчмата, няколко къщи и комай – храма. Вратата на църквата е отворена, горят свещи в полумрака. На земята лежи стар епитрахил, под него се вижда дървен кръст и до него – ръждясала кадилница. Все някога идва свещеник и на това място, мисля си. Кой знае…

И тук ни гледат стари и умилени икони. Някои са съвсем поразени от времето. Други са разрушени нарочно, като една Богородична икона – умиление. Не знам кой и защо е изчегъртал образа от дъската. Няма кого да попитам. Освен може би няколкото стари костенурки, които откривам спокойно да пълзят из храсталаците в двора. Те сигурно помнят, колкото и отдавна да е било. Но предпочитат да мълчат и да гледат безизразно с неподвижните си безцветни очи.

Пътят

Слизаме надолу по пътя. Постепенно пейзажът пожълтява и се изравнява. Пътят съвсем сдава багажа, разпада се в циганския квартал, откъдето отново ни махат весели дечурлига, конвулсира в най-отвратителните си криволици и дупки, прахоляк и скални отломки. И когато почти свършва в разбития камънак, внезапно се съвзема и преобразява в първокласен междуселски път, изграден с помощта на незнамсикакъв проект от европейските фондове.

Отпускаме се на седалките, поглеждаме навън, но вече няма нищо за гледане. Само прахоляк, прегорели ръждиви канавки около пътя и новостроящи се вили и хотели, очевидно подчинени на идеята за SPA туризъм около няколкото минерални извора в района.

Има села, до които можеш да стигнеш по много пътища, но до това село води само пътят през планината. Пътят през мохамеданското съвременно селище. Пътят, който се вие и разпада, и тъкмо, когато загубиш надежда и страхът започне да се обажда, една извивка открива пред теб напълно нов хоризонт – просторен, светъл и обещаващ.

Този път те дърпа да бягаш от всичко, което познаваш, но не разбираш, за да стигнеш до онова, което истински знаеш. Да стигнеш до смълчаното и уморено от годините село, където да си припомняш какво е да живееш пред лицето на Бога. Да почувстваш, че живееш в свят, който Бог непрестанно твори от любов и държи в ръката си, за да го предпази от разпада, който непрестанно творим ние, хората. Да разбереш опитно, че правилната вяра гледа истински на човека и света, и този поглед може да бъде споделен чрез делата на ежедневния живот. Делата, които снизходително омаловажаваме, защото не разбираме, че когато са истински, те остават и след нас.

Тази правилна вяра, тази радост от живота, която се дава на кротките и чистите по сърце, които „ще наследят земята”, е сърцето на духовната ни история. В селото осъзнавам, че вярата ни създава особен език, на който човекът общува със света; език на тялото, на действието, на труда и творчеството. Може да го доловиш и след двеста-триста години историческо време. Различим, специфичен и дълбок, той не се покрива с църковното благочестие, с външните прояви на вярата и обредите на църковния ни живот.

Този език се ражда в личната стихия, която завихря и преобразява целия човек и света около него. Всичко, с което той се съприкосновява, всичко, което докосват „енергиите” на неговата нова личност, светва. Всичко, което създава, такъв човек прави средство за общуване с Бога. Земята, улиците, къщите, тревите, дърветата и камъните, всичко, до което се докосва душата му, той открива отново, усвоява и изпълва с живот. И така запазено и преобразено, то винаги ще разказва своята приказка за живота – на всички, които още се интересуват от истински истории.

Има села, до които води само един път. Има и такива истини.