Селска църква крие болярска гробница

През 1997 г. заминах за столицата на Молдова, Кишинев. Там се провеждаше международна научна конференция за античната и средновековната скална архитектура в Югоизточна Европа. България току-що бе разтърсена от бурните политически събития покрай драматичното падане на правителството на социалистите. Финансовата криза бавно отстъпваше, но страната беше в икономически колапс. И все пак изглеждахме като Западна Европа на фона на западналата бивша съветска република.
На форума се бяха събрали колеги от различни страни. Беше ми особено приятно да се запозная с проф. Даница Попович от тогавашна Югославия, чиито трудове върху средновековното балканско изкуство познавах добре. За мен това бе шанс да я попитам за една тема, която ме озадачаваше отдавна.
Става дума за няколко научни публикации на сръбски археолози и историци от 80-те години на миналия век. В тях се разказва за странната църквица
"Св. Никола", намираща се в малкото селце Станичене край магистралата между Пирот и Ниш. На пръв поглед това е съвсем непретенциозна сграда, а вътрешността е покрита с фрески от ХIХ в. Когато през 70-те години реставрират старината, започват да се откриват неочаквани неща. Преди всичко под основния живописен слой от възрожденската епоха излиза друг, който без съмнение се датира в ХIV в. Пред смаяните погледи на учените се появява цяла галерия от портрети на средновековни аристократи в цял ръст. Нагоре пък се развиват многофигурни религиозни композиции, изпълнени в най-добрия стил на епохата.

Аз обаче се интересувах и от един друг факт. Лошо запазеният ктиторски надпис на първия стенописен пласт разказва, че църквата и нейните фрески са създадени при управлението на българския цар Иван Александър (1331-1371). А при изкопни работи под пода попадат на зидан гроб, в който намират
златовезани одежди с монограми на същия владетел. Именно за тях питах Даница и, честно казано, не вярвах в съществуването им. За мое учудване проф. Попович се подсмихна и ми отговори, че те наистина са открити при разкопките. Но и че в съвременна Югославия цари националистическа атмосфера, която ще отложи представянето на находката пред обществеността. Все пак става въпрос за Иван Александър, а не за цар Стефан Душан. Това бе напълно достатъчно за мен. През октомври 1998 г. заминах за Югославия, като основната ми цел бе тайнствената църквица. Пътуването далеч не беше безопасно. Времената бяха трудни и режимът на Милошевич вървеше бавно към своя край. НАТО непрекъснато предупреждаваше диктатора и всеки момент се очакваше ракетно нападение над западните ни съседи. В тази напрегната обстановка аз все пак успях да посетя църквата "Св. Никола" в Станичене.
Никога няма да забравя първото си впечатление след влизането в неугледната сграда.
Буквално отвсякъде ме обградиха образите на горди средновековни аристократи. Вече бях виждал нещо подобно, и то отново в българските Западни покрайнини на Югославия. Църквата в с. Долна Каменица се намира само на около 30 км от Станичене и е построена също през ХIV в. Нейните стенописи крият изображенията на десетима български боляри от епохата. Това са ктиторът, жена му, братя и роднини, всички облечени във великолепни аристократични костюми. До тях пък са представени назначеният от Търновград управител на областта, деспот Михаил Шишман и неговата съпруга.
Десетима български боляри са нарисувани и в църквата "Св. Никола". Всъщност такива образи е имало и в притвора, но там са безвъзвратно унищожени. В централната част на храма сега добре се виждат ктиторите монаси Арсений и Ефимия, главният дарител Константин и неговата съпруга, синът им Крубан, както и множество техни роднини. По специфичните пози се разбира, че някои от тях вече са починали при строежа и стенописването на църквата. С изключение на духовните лица всички останали са облечени в разкошни одежди на високопоставени аристократи. Те са извезани със злато и обсипани с бисери и скъпоценни камъни. Главите и гърдите на дамите са украсени с изящни набори с копринени воали и пищни накити от злато и сребро обеци, наушници, огърлици, пръстени.
По дрехите на Константин и жена му са извезани със златна сърма двуглави орли. Според изискванията в българския царски двор такива костюми могат да носят само трите най-висши болярски степени – кесар, севастократор и деспот. Така е показана непосредствената връзка със самодържеца монарх, който единствено има право да носи двуглавите орли върху пурпурните си ботуши и да стъпва върху червени възглавнички със същите изображения. Според повечето учени главният ктитор на храма "Св. Никола" притежава ранг на кесар или севастократор и упражнява властта от името на българския цар в Нишко-Пиротския район.
Светлина върху тези взаимоотношения хвърля частично запазеният ктиторски надпис отвътре над вратата на църквата. От оцелялото в текста се разбира, че храмът е издигнат и стенописан с труда и средствата на Арсений, Ефимия и Константин. В последните редове се говори за осъществяването на строежа при управлението на благоверния цар Иван Александър и неговия наместник в областта господин Белаур. Щастливо е съхранена и годината на завършване – 1331-1332. Ктиторският надпис от Станичене е с важно историческо значение. За драматичните събития на Балканите от 1331 г. се знае много малко. В злощастната битка при Велбъжд на 28 юли 1330 г. амбициозният български
цар Михаил III Шишман е убит а на престола е възкачено ненавистното сръбско протеже Иван Стефан. Негов единствен поддръжник е видният болярин Белаур. Недоволството на аристокрацията избухва в държавен преврат през пролетта на 1331 г., който е оглавен от неговия племенник и ловешки деспот Иван Александър. Той е провъзгласен за цар на мястото на Иван Стефан, а Белаур вдига бунт в северозападната част на страната. Надписът от Станичене показва, че цар Иван Александър успява бързо да се справи с непокорния си чичо и да го принуди да му принесе васална клетва. В отплата го оставя да управлява западните области на България, простиращи се чак до Ниш. Но в църквата "Св. Никола" аз имах и друга важна задача – загадъчния гроб със златовезаните дрехи. Сега от него бе останал само каменният капак. Според оскъдните данни скъпоценното съдържание е било пренесено в Белград. Именно натам трябваше да продължи моето търсене.