Благодатната земя Атонска

Сега, когато се връщам в мислите си към Света Гора, аз се опитвам да си отговоря: може ли да се опише с думи светостта на Света Гора Атонска? Изобразима ли е със средствата и таланта на живописеца? Какво вдъхновение внушава това място на певеца, музиканта или поета?

Казвам това, понеже имах милостта на Бога, Който ме удостои да посетя това райско обиталище на светостта.

Още със стъпването ми на тази благоуханна земя усетих в себе си нещо умилително. Сякаш душата ми се бе отделила от тялото и бе хвръкнала да гони прекрасните хълми, които величествено се надвесваха над нас и тайнствено ни прикътваха в прохладата си. Долових нещо ново за мене, изпитах нещо непонятно в тези мигове.

Сякаш времето беше спряло: един поглед в планините като че бе за мене един век. Колкото повече се вглеждах в тази друга за мене духовна ширина, все не можех да й се нагледам.

Когато вървяхме и бродехме из тази скъпоценна земя, струваше ми се че, всяко цвете, всеки храст и дърво си имат свое предназначение. Усетих, че редът, който цари там, че тази благоуханна природа е поддържана не от обикновена ръка, а от нещо друго, скрито за нашия разум. Докато стъпките ни извървяват светогорските пътеки, докато съзерцаваме тази градина на Пресвета Богородица, за миг помислям, че Пресветата майка освежава с благодатното си присъствие този невероятен райски кът на земята, на който ние, нейните синове, се наслаждаваме и се опитваме да го проумеем.

За моя духовна радост, можах да участвам молитвено в нощни бдения заедно със светогорските монаси. Благодарение на тези служби можах да се докосна до някаква частица от духовния живот на светогорските братя. В лицето на всеки от тях съзрях чистата, детската любов, която като че ли бях изгубил в себе си. Усетих как душата напълно се отдава на богослужението; монотонните песнопения на монасите и начинът, по който те служеха, ме върнаха назад в годините, когато всичко за мене беше истина, когато за мен нямаше лоши хора – във времето на моето детство. Усетих колко неизразима е сладостта да служиш на Бога, безответно, с чисто сърце.

Като видях колко всеотдайно се молят всички, започнах да се укорявам. Казвах си: ето тези хора, за които няма почивка и са в постоянно изнурение на плътта, сега се молят и за мене, и за всички ни, докато аз спя в леглото си съвсем безгрижно, без дори да съм направил и три поклона…

Но когато се запалиха полиелеите и цялата църква грейна в светлина, вълна от други чувства ме заля. Усетих някаква голяма радост, която бушува вътре в мене. Сякаш самата Божия Майка беше с нас и милостно гледаше от иконите. Сякаш и Тя беше в църквата и участваше в богослужението, изпълваше всичко със своята безмерна благост и доброта! – Едва ли бих намерил верни думи, с които да опиша радостта и умилението, които изпитвах в този момент.

Авторът е ученик от V семинарски (ХІІ) клас,
Софийска духовна семинария "Св. Йоан Рилски"