Записки по българските манастири

И мрака направи Свое покривало, а сянка около Себе си – водния мрак…
Псалом 17:12

Няма други пътеки в пустинята, освен онези, които правиш, вървейки.
„Идването на Бог”, Мария Боулдинг

Има три обекта, които почти всеки турист, посетил България, включва задължително в програмата си. Два от тях са записани в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО – Рилският манастир и Боянската църква, третият е природен парк Витоша, също неизбежен, поради близостта си до столицата. Споменавам ги не толкова, за да започна с тях, а за да не започна. Като отправна точка към другата България, към пръснатите манастири около София, известни като малката Света гора, за които не се знае много. Не че фреските в Рилския манастир, дело на Захари Зограф, равностоящ до гръцкия Теофан Грек и руския Андрей Рубльов, не са сякаш възкръсващи, както и самият архитектурен комплекс със своята шевичеста позлата; не че тези от Боянската църква, смятани за най-ранно свидетелство на Ренесанса в една периферна на Европа страна с тяхната близост до портретите от Фаюм не са сякаш оживяващи, не че пистите на 20 минути от центъра не са притегателни, но далеч по-привличащи са онези просеки, водещи до манастири като кибритени кутийки, със самобитни фрески, повечето свързани с името на св. Пимен Зографски и периода, когато се е подвизавал по тукашните места – 16 век. С две думи, не онова от списъка, а другото извън е важно, така както в духовността устната традиция предшества писмената, или изборът на мястото за църква е по-важно от основите.

„Аз съм пътят”, казва Христос, и след това изброява „истината и животът”. Пътят, който води към истина и истината, която води към живот. Пътят, за който гръцкият поет Константинос Кавафис пише в своята „Итака”: „богат с каквото в пътя си спечелил”. Пътят от хиляди мили, който поклонниците изминават до Сантяго де Компостела или „Свети Яков от Полето на звездата”, за да се поклонят пред мощите на Апостола. Въобще, пътят от превръщането на камъка от Соломоновия храм в глава на ъгъла.

Повечето манастири в България имат еднаква история – построени през Средновековието, зографисани от незнайни зографи, разрушени и поругани по време на турското робство, възобновени в периода след Освобождението до днес. Те сякаш повтарят хоризонталния път на библейското Сътворение, падение и Възкресение, но и вертикалния, който Христос изминава към Голгота. Някои от тях вкопани, други на морското равнище, трети (най-трудно достижимите) високо в планините, но стигането до тях – едно лично изживяване на Възкресението. Изсъхналото дърво по пътя към Сапаревобанския манастир, възкръснало в светлина, подобно на онази в сумрака на църква, която превръща праха в звезди, или другото – саморасло с надвиснали буреносни облаци, в чиято пролука се очертава лика на Богородица, или третото, разцъфнало върху саваната на хълма като Нов живот от хляба-тяло – наричам ги Великденски триптих. И макар да не стигаме до манастира, краят на пътя не се вижда, вие се нагоре като змия – разбирам какво е изкушение – да искаш да продължиш, да не искаш да спреш. Много планинари са намерили смъртта си така, както и Христос е могъл, бидейки изкушаван в пустинята, но в различния отговор се разкрива разстоянието между човешкото и Божественото. Манастирите по високите места и на това учат – че не винаги и на всяка цена трябва да се стигне до тях; учат на смирение. Защото какво друго е изкушението, ако не надеждата за край, когато такъв не се вижда, в меандъра на пътя?

Тайната вечеря, Елешнишки манастир

В притвора на църквата на Елешнишкия манастир фреските от 16 век напомнят лабиринт. Едно въже подобно на пъпна връв, на графичната формула на ДНК свързва Едемската градина с Вечния съд и Небесното царство. Нимбовете на светците са като развълнувано море от куклен театър. Фреските в наоса, от 18 век, изобилстват от прозрачно-бели (може би светлото на бялото е прозрачността) ореоли около фигурите на Христос, на Бог Саваот, на ангелите. Църквата с най-много видове светлина, която съм посещавала. Пронизващата през тесните прозорци, крехката на свещите, на напуканата мазилка като светкавица, на луминесцентните капсули. Насядалите в кръг апостоли от Тайната вечеря с обърнати лица към гърбовете си приличат на рисунка на кубист, а наивистичните им изражения потвърждават библейската истина, че децата гледат Бог право в лицето, че ако не станем като едни от тях, никога няма да влезем в Царството Божие.

Изкушението е навсякъде. Дебнещите проститутки в дерето до Чепинския манастир, пияните в двора на Балшански манастир, или психично болните до Куриловския манастир, кръстосали ръце на гърдите си, защото няма кого да прегърнат, освен себе си. Блудниците, пияниците и обладаните – истинските болни, които Христос дойде да спаси, намиращи се в непосредствена близост до светите места. А също и натоварената магистрала до Пловдив, която с изгорелите си газове почерня оградата на Лозенски манастир.

Отвътре оградата е белосана, двор, осеян с лалета и лястовици – едните в четирите цвята на дифракцията на светлината, другите – черни като фитил на свещ, от който изхожда светлината. Тогава разбираш, че този ад отвъд и този рай вътре, дори и граничещи, не се засягат. Че разстоянието не е въпрос на километри, а на различност. Не е хоризонтална, а вертикална категория – онзи ангел с меч или перодръжка, застанал пред вратите на Рая. Между главите на спасените, скупчени върху гърдите на Бог Саваот и главите на чакащите на опашка. Бездната между живи и мъртви, която не може да се премине.

В купола на Кладнишкия манастир лалетата са вече черни. А Троицата прилича на рисунка на Пикасо или Шагал. Книгата в ръцете на Бог-Син, която, според православната иконописна традиция трябва да е изписана, е празна. Онази бяла страница, от която така се боим. А може би бялата страница е единствената написана, може би ние не пишем, а просто повтаряме написаното от Бог, както с натиск върху онези детски дъски, на които с едно дръпване на листа всичко се изтрива. Отвън на стената кръстът на стрехата и нарисувания от местен монах, необичайно разлистен за Разпятие, те връщат към Дървото на познанието, от което трябваше да отхапем, всъщност да изядем всичките му плодове век след век, докато стане гол кръст, за да се надяваме на Нов живот.

В Рилския манастир разбираш разликата между фокус и чудо. Тегля от различни тестета с картички на икони, но попадам все на една – св. архангели Михаил и Гавриил. Както илюзионистът избира някой от публиката, за да познава картите му. Но докато при него фокусът е предварително заучено „чудо”, тук нещата стават единствено в единодействие с вярата. За разлика от фокуса, чудото не може да бъде извършено само от един. Една бяла пеперуда се насочва от слънцето в зенита си към мрака в църквата, макар насекомите никога да не се стремят към тъмнината. С естествените си наметки около голото тяло.

Молитвената скала, Рилски манастир

Криле са нужни и за да стигнеш до гроба на св. Йоан Рилски и да се промушиш през двете дупки на пещерата, в която се е под­визавал, с надежда за опрощение на греховете. Суеверие разбира се, при което успяват по-слабите. Успехът обаче не винаги е в резултата, той е в мотивацията, която води до него. Пустинниците, както се знае, са пребивавали пред Бога в постоя­нен пост и молитва, хранейки се с корени и диви плодове. Което автоматично не изчиства греховете на всеки с тънка талия. Все пак етосът на целта е, който оправдава средствата, или иначе казано, зависи какъв е стремежът ти, за да стигнеш до Спасение.

Всяко нещо има своята духовна подплънка, своя конец откъм опакото, който държи лицевия стегнат. Така отец Стефан от Батулийския манастир ми показва карта на всички манастири „Св. Николай”, която прилича на звездна. Или може би небето проектира пътищата си върху свети места. Което тутакси оборва вечния спор между наука и религия.

Вървя към Кокалянския манастир – звезди и риби сред клоните. Намира се на около 700 метра надморска височина, почти колкото Голгота. Изкачвам това каменисто място и се чудя дали приликата с Голгота е била причина да го кръстят Кокалянски (от кокал, кост) или местонахождението му до селото със същото име. Ако приемем причинно-следствената връзка, ще се идентифицираме с втория отговор, ако повярваме, става дума за чудо. Чудото, когато извървяваш тези метри с пот на чело, привличайки тълпа от комари да те отклоняват от пътя ти, разбирайки, че кръстът има смисъл не просто, когато се носи на гръб, но когато се изкачваш с него. Не по равно, не по нанадолу има смисъл кръстът, нито Възкресението, а само в това вървене нагоре. След първото му и единствено снемане, за да тръгне сред хората. А понякога дори е по-леко да носиш товар на гръб – ходещите с раници из планините знаят – отколкото отпред. Затова и кръстовете на гърдите ни, малките златни или сребърни, съвсем не са по-леки.

За първи път преживявам буря в планината, тръгвайки от Драгалевския манастир в посока Симеоново. Става тъмно и мокро, като при гмуркане. Плуването е, когато го изпитваш на някоя оживена улица в центъра на града, скривайки се в най-близкия вход. Две отчаяни туристки ме задминават тичайки, сякаш няма къде да се скрият сред толкова много стрехи. Наблюдавала съм буря в планината от прозореца си, но никога не съм предполагала, че точно там, отвъд моята стая, моя квартал, моя град, в този фон има някой. Че фонът е по-важен от центъра, дори и в една картина. Че е обитаван. Че в крайна сметка и ти един ден ще станеш част от него, без да го взимаш за злополука. Защото в природата (си) нещата не се делят на добри и лоши, те просто се случват, както се случи да го изпитаме и ние. Когато в окото на бурята, в мрака, виждаш някакво сапфирено синьо като онова, върху което са стъпили Божиите нозе, и разбираш, че от всяка дупка-зеница има излизане, през цветовете на живота-ириса чак до бялото отвъд-белтъка. Че никой мрак не е пълен, дори и защото само светлината има способността да прониква.

***

Цветанка Еленкова е родена в София през 1968 г. Завършила е икономика в София, има академични степени от Атинския университет и Института Питман. Има издадени три стихосбирки и книга с есета за Балканите. Преводач и издател. Заедно със съпруга си Джонатан Дън, английски поет и преводач, имат издателство (www.smallstations.com), специализирано в издаването на литература на български и английски.

Статията е публикувана за първи път в есенния брой за 2008 г. на американското списание Absinthe. Преводът от английски, както и фотографиите в тази статия са на Джонатан Дън.

Списание Свет, бр. 8/2010

Поръчай >>>

Свали списанието като PDF файл >>>