Оазис в пустинята

Източник: The Arizona Republic

Анастасия Лагос чакаше под камбанарията, когато монахът се изкачи по стълбите, за да удари камбаната за вечерня.

В присъствието на мъже, отдали живота си на православното монашество, Лагос носеше кърпа на главата си и дълга пола. Не бива да има никакво разсейване.

27-годишната Лагос беше пропътувала пътя от родината си, Гърция, дотук, за да се поклони в православния манастир “Св. Антоний”, чийто куполи и камбанарии се издигат над осеяната с гигантски кактуси пустиня във Флорънс.

Сърцето на пустинята може да изглежда необичайно място за манастир, прочут сред православната общност по света. За стотиците поклонници като Лагос обаче, които пътуват дотук дори и в палещата жега на лятото, спокойствието и атмосферата наоколо напомнят за манастирите от древността.

„В сърцето на пустинята е толкова спокойно – сякаш живееш преди векове”, споделя Лагос. „Времето тече бавно.”

Изминали са около 10 години, откакто манастирът се е установил тук, но кубетата и църквите във византийски стил, които се издигат над тучния пейзаж от палмови дървета, кактуси и вечнозелени храсти, създават впечатлението, че манастирът е тук от стотици години.

Като се изключи рядката поява на камиони за доставки, манастирът напълно се вписва в една по-стара епоха от преди векове.

Поради разположението си в пустинята Аризона той е уникален сред 17-те православни манастира в Северна Америка.

Отец Ефрем, духовният наставник на манастира “Св. Антоний”, избрал пустинята край Флорънс за построяване на своята обител. Той харесал тишината и климата.

После, продължава историята, пътувайки из пустинята, за да търси земя за своя манастир, старецът чул звън на камбани, спомня си отец Маркелос, един от монасите в “Св. Антоний”. Откъде точно е дошъл този звън никой не знае. “Това е загадка”, казва Маркелос. Но отец Ефрем бил привлечен от камбаните, които се чували над един участък от повече от 400 декара, където се издига манастирът днес.

Старецът Ефрем довел шестима монаси от Атон в Сонорската пустиня, за да построят манастира. Рамо до рамо, монасите и строителните работници издигнали първо кръстокуполната базилика в традиционния византийски стил. Вътре се намира специалната икона на манастира, Богородица Аризонска (Arizonitissa), рисувана в Гърция. Кръстове, пръстени, огърлици – дарове за Богородица – са окачени на позлатената икона. Гори една-единствена свещ.

Навън се извиват пътеки през китни градини, отвеждащи към още четири параклиса.

Отначало е имало шест монаха, сега са близо 40. Денят им започва в полунощ с лична молитва, последвана от утренни молитви. След лека закуска и почивка те започват работа.

Отец Маркелос е висок и младолик, но не разкрива своята възраст. Обикновено той е монахът на централния вход, който проверява, дали посетителите са прилично облечени. Той подчертава също, че е забранено снимането на живописните фигури на монасите в черни раса.

Макар и някои от монасите да са над 80-годишни с дълги бели бради като отец Ефрем, те имат едно неподвластно на годините, младежко излъчване.

Облечени са в черно, а тихият шепот на техните молитви може да се чуе из зеленчуковите градини, сред маслиновите дръвчета, в овощната градина и дори в книжарницата, където те предлагат своето екологично ябълково пюре и винен оцет.

Това което са създали, казват монасите, е един оазис.

Не само тишината привлича православните поклонници в “Св. Антоний” от цял свят – отец Ефрем идва от Света гора с нейното свещено наследство.

“В православния свят това е може би най-известният манастир в Америка”, казва Джон Алън Джоунс, поклонник от Кодиак, Аляска.

“Гърция има Света гора, Америка има “Св. Антоний” във Флорънс. Това е частица от Света гора в Америка.”

Известен сред поклонниците от цял свят, манастирът “Св. Антоний” е също светиня и за местните православни християни.

“Да стъпиш на монашеска земя като Флорънс, означава да напуснеш обичайното време, обичайния свят”, казва Виктория Кийгън от енорията на православния храм “Успение Богородично” в Скотсдейл.

Нейното първо пътуване до манастира е знаменателно. “Когато дойдох тук за първи път, изпитвах мъчително безпокойство, защото се борех с нещо”, казва тя. “Когато пристъпих под арката, избухнах в плач – почувствах, че съм намерила убежище.”