Камбаните на “Св. Александър Невски”

ПРЕДИСТОРИЯТА

Боже, не премълчавай, не бъди безмълвен!

Не оставай в покой, Боже… (Пс. 82:1)

Така “Св. Ал. Невски” е бил замислен не само като нов храм в освободена България, а като паметник на това освобождение ­ посветен на велик руски светец, княз, пълководец и патрон на царя-освободител. Българските държавници искали в този храм да се възнасят молитви за упокой на православните войни, отдали живота си за България, изразявайки дълбоката благодарност на българите към техните освободители, и възвеличавайки неизменно свързващата ги с тях вяра в Бога. Този храм е следователно едно материално олицетворение на Христовите думи: “Дето са двама или трима в мое име, там съм и аз между тях.” Но е и повече от това. Защото в него и бъдещи люде ще се черкуват, молитвено споменавайки отминалите ­ с гласа на свещеника, който казва по време на Великия Вход ­ “Помени Господи … всех болгарских, русских и прочие войнов падше на поле брани … за верую и освобождение отечества нашего”. По този начин всички вярващи ­ живи и отдали живота си ­ мистично се срещат в Христа. А това прави “Св. Ал. Невски” храм необикновен, храм, в построяването на който се осезава голяма Божия благодат.

От полагането на първия камък до фактическото започване на строежа минали дванадесет години. Това било време, богато по-скоро на исторически събития, отколкото на активна дейност по подготовката на строежа. През него Комитетът по строежа наел руския академик арх. Иван С. Богомолов, който подготвил плана на сградата; бил основан и фонд за събиране на средства за нейното издигане. В периода 1886 ­ 1894 г. се провело Съединението на южна със северна България, последвано от Сръбско-Българската война. През 1886 г. русофилите начело с Драган Цанков принудили княз Батенберг да напусне трона, но няколко дни по-късно, макар и за кратко князът бил върнат обратно от поддръжнците си. Било образувано регентство, а Русия скъсала дипломатически отношения с България. Същата година починал и арх. Богомолов. На 25 юни 1887 г. Великото Народно Събрание избрало Фердинанд Кобурготски за княз на България, а начело на правителството застанал крайният русофоб Стефан Стамболов. Работата по храма замряла съвсем. Известно оживление настъпило през 1895 г. когато било дадено разрешение за строеж и било взето решение да се търси нов проектант. От 1897 до 1903 г. Комитетът по строежа влязъл в преговори с руския професор по архитектура Александър Н. Померанцев. Той приел да ръководи строителството, преработил плановете на предшественика си и като разширил значително размерите на храма, му придал днешния изящен и величествен вид.    

През следващите девет години ­ 1904 ­ 1913, храмът бил построен и украсен. Работата била преустановена за кратко, след като Балканският Съюз обявил война на Турция на 5 октомври 1912 г. След превземането на Одрин на 13 март 1913 г. тежкият звън на най-голямата храмова камбана отекнал за първи път.

Макар храмът вече да бил окончателно завършен, участието на България в последващите Междусъюзническа и Първа световна войни, както и честата смяна на правителствата отложили освещаването му. От 1914 г. храмът бил отворен за посещения, но в него не се служело. Интересно е да се отбележи, че след като през 1915 г. България влязла в Първата световна война на страната на тристранния съюз, руска ескадра бомбардирала Варна. Това разгневило цар Фердинанд и той поискал името на храма да бъде сменено на “Свв. Кирил и Методий”. Министерският Съвет и ХVII-то Народно Събрание (с указ от 4 март 1916 г.) взели това решение, което Светия Синод все пак не благословил.

След края на войната и абдикацията на цар Фердинанд, на 24 юни 1919 г. Светият Синод предложил на Министерството на Външните дела и Изповеданията на храма да се върне предишното име и той да се предаде на Светия Синод. В резултат на това няколко месеца по-късно Министерският Съвет постановил да се отмени решението от 4 март 1916 г., и на 8 декември 1921 г. ХIХ-то Народно Събрание решило официално храмът да се нарича “Св. Александър Невски”.

Подготовката за освещаването му започнала след потушаването на Септемврийското въстание ­ през 1924 г. Преди да бъде осветен храмът обаче, трябвало да се реши кой да го владее ­ дали Софийската митрополия или Светият Синод. След дълги дебати храмът бил обявен за ставропигиален2, под архиерейското наместничество на Светия Синод. С това всички пречки за освещаването били преодоляни и на 12 ­ 14 септември 1924 г. храм-паметник “Св. Александър Невски” бил осветен. За негов наместник бил назначен тогавашният председател на Светия Синод, пловдивският митрополит Максим.

Двадесет и седем години по-късно, на 1.1.1951 г. “Св. Александър Невски” бил обявен за Патриаршеска катедрала, съгласно новия устав на възстановената в Патриаршия Българска Православна Църква.

През 1965 г. в криптата на храма, превърната във филиал на Националната Художествена галерия, била открита постоянна изложба на антично и старобългарско изкуство, която се показва и днес. В края на 1998 г. от Св. Синод на Руската Православна Църква бе подарена частица от чудотворните мощи на св. Александър Невски. Сега тя се излага за поклонение по време на тържествените богослужения в храма.

Може да се каже, че този храм-паметник е рожба на уникално съчетание от благодарност, радост от освобождението и тържествуващо Православие. В известен смисъл той е резултат от една историческа симбиоза, започнала в IХ-ти век, когато България прие и създаде условия за работа на кирило-методиевите ученици, допринасяйки с това за религиозното просвещение и напредъка на всички славянски народи, за да я освободи от вековното османско иго един от тези народи ­ десет века по-късно.

СГРАДАТА

Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите!

(Пс. 83:1)

Сградата на храма е кръстокуполна базилика, в преобладаващо византийски стил ­ заради огромното централно кубе ­ съчетан с руски и български мотиви ­ последните различими в стила на камбанарията. За разлика от респектиращите, островърхи, шеметно устремени към небето католически катедрали, сградата на “Св. Александър Невски” е царствена, но и приканваща. Простор и лекота има в нейното излъчване, като че ли особен облак е слязъл от небето, за да се установи на градския площад. Покрит с мед и злато, увенчан с позлатени кръстове, а на фасадата му свети прекрасна мозаична икона на св. Александър Невски.

Взаимното допълване на архитектурата, зографията (с 82-те маслени икони и 273 темперни стенописи) и неземното звучене на хора ­ с тайнствата, напомня Христовите думи “вие сте храм Божи и Духът Божи живее във вас” (1 Кор. 3:16). Храмът е нежив аналог на живото човешко тяло, защото както Бог живее в човека, така човекът се моли и търси Бога, влизайки в храма. Бог присъства в храма заради измолената в него благодат, но и заради хората, които се събират в него с мисъл за Бога.

ВЪТРЕШНОСТТА НА ХРАМА

“Ти имаш небето за престол и земята за подножие, Всемогъщи…”

Икос 3

Вътрешността на храма символизира явяването на Божието царство в света. Храмът е дом Божи и дом на Църквата, годеницата на Христа. Той е място на откровението Божие, място за молитва и възторжена прослава на Бога. Спасението и съединението на църковните членове с Него е крайната цел на Божието домостроителство, и архитектониката и украсата на храма дискретно внушават това.

По хоризонтала храмът е построен по оста изток ­ запад. В източната част на храма е олтарът, Светая Светих, мястото на Божието откровение, раят. (Слънцето, което изгрява от изток, е символ на Иисус Христос ­ Слънцето на правдата, към Когото трябва да се обръщат миряните по време на молитва. Пак от изток преди 2000 г. се е появила и звездата, указала мястото на рождеството Божие по плът.) На запад е входът на храма, границата между мира сего и трансцендентния за човеците дом Божи, мястото от което пристъпваме, за да влезем в Църквата и да се осветим. Западната страна на храма е символ на неоправданото човечество, на ада. Не случайно на входа към кораба, след притвора3 на храма е написано с големи златни букви: “Дом Мой, Дом Молитвы” ­ да напомня на влизащите, че това е място за отърсване от оковите на греха, за молитва и покаяние.

По вертикала храмът съединява небето със земята. Ние, живеещите във времето членове на Църквата съвсем физически, триизмерно стоим на молитва в него. Палим свещите си, кръстим се и се движим във вътрешността му. Пренеслите се във вечното царство Божие наши свети братя ни гледат чрез своите двуизмерни духовни ликове от стените на храма ­ все по-нависоко и по-нависоко, додето погледът стигне самото небе, където е престолът на Бога, нашият Творец, Спасител и Съдия. Така храмът не е просто украсен със сцени от живота на Христа, с ликове на Негови ученици, пророци, царе и монаси; зографията на храма разказва и на тези, които не могат да четат как и защо сме спасени, а също и че не сме сами. За разлика от всички инославни храмове, в православния храм човек се чувства част от възстановената хармония между човеците и Бога и между тях самите. В него възгласът на ангелите при Рождеството на Христа: “Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение!” е осезаем. Тъй като, във възвестената от ангелите последователност, този възглас е реалност в Църквата.

“И светлината в мрака свети и мракът я не обзе.”

(Иоан. 1:5 )

Пълнотата на християнската реалия в нейната абсолютност и непостижимост е явена в православния храм и посредством осветлението.

Прозорците на православния храм са единствените прозорци, през които не се гледа навън. Те са предназначени само за да пропускат дневната светлина ­ под определен ъгъл, в определена степен ­ и да засилват внушението за незалязващ и неизгряващ ден, неподвластен на кръговрата на слънцето. Ден осми ­ на Въплъщението и Изкуплението ­ след седемте дни на ветхозаветното творение ­ и ден първи ­ на Възкресението и Спасението, на претвореното човешко естество. Времето в новозаветния храм е денят, в който завесата на старозаветния храм се е раздрала, за да открови Божествената тайна. За да онагледят нейната непостижимост, светлината и мракът в храма се намират във взаимно проникващо се тъждество. До известна степен този ефект се постига с местоположението на прозорците ­ само на две от стените, и високо горе в куполите, с тяхната опушеност и неголям брой. За него допринасят и свещите, които с живите си пламъчета озаряват и изпълват мрака, без да го прогонват напълно. Така той се стопля и засиява, но си остава мрак ­ както тайната на въплъщението-изкуплението-и-спасението е явена буквално, но в нейната свръхестествена мистичност. В тази мистична анагогия се включват и тамянените облаци, които забулват атмосферата, изпълвайки я същевременно с бистро и ясно благоухание.

Олтарът в храма е символ на невидимото небе, той е “пространство, което не принадлежи на отсамното”4. В него е Жертвеникът на Преображението ­ Престолът5 на Христос, Царя на Славата. По време на Евхаристията Престолът е символ както на гроба Господен, така и на мястото на Божието Възкресение.

“Св. Ал. Невски” има три олтара ­ едноименен централен, северен ­ на името на свв. равноапостоли Кирил и Методий, южен ­ на името на св. цар Борис, и три кивота6 ­ на св. благоверен княз Александър Невски, на свв. Кирил и Методий и на св. равноапостол цар Борис. В централния олтар над Светия Престол се намира царският балдахин ­ покровът над Божия Престол, пренесен в православния храм от древната еврейска скиния.

Иконостасът отделя олтара от централната част на храма7 и е условната граница между духовния и материалния свят. На него се поставят ликовете на Богочовека Иисус Христос, на Божията Майка и на Христовите най-близки светители. Поради закърнялостта на нашите духовни очи иконостасът разкрива пред анатомичните ни очи образите на хората, чието грехопаднало естество се е преобразило в Христа още тук, на земята. Те от твари са се превърнали в светии, свидетелстващи със самите себе си за съединението между Бога и човека. И макар да обитават невидимия, духовен свят, в молитвата можем реално да общуваме с тях от тук.

В случаите, когато иконостасите са по-високи, на най-долния ред се поставят икони, изобразяващи Шестоднева ­ сътворението на първите хора, живота им в рая и тяхното падение. На втория ред са т.нар. царски икони, над тях ­ големият дейзис8 ­ с 12-те апостоли ­ по шест от всяка страна на Царските двери, после иконите на 8-те Господски и 4-те Богородични празника, над тях ­ иконите на пророците и на старозаветните патриарси. Така освен ликове на светии, иконостасът явява и кулминационните моменти от спасителното дело на Иисус Христос, направили възможно новозаветното Божие домостроителство.

Централната част на храма в ранните векове на християнството е била мястото на кръстените членове ­ на земната, воюваща със злото Църква. Това е най-голямата част на храма. В “Св. Ал. Невски” тя е разделена по дължина от колони на пет части, които формират три кораба ­ срещу всеки от трите олтара ­ и две галерии ­ от двете им страни. На нейната площ от 3170 кв. м. могат да се поберат около 5000 богомолци.

От ляво на централния олтар е разположен амвонът от който протодяконът чете Евангелските текстове и от където се проповядва по време на Литургията. Авмонът символизира камъка при гроба Господен, от който ангелът благовестил на жените мироносици възкресението на Христа. От дясно на централния олтар са владишкият трон ­ по-скромен и в близост до олтара, с кръст на върха, и тронът на царското семейство ­ по-широк и по-величествен, с корона на върха. В “Св. Александър Невски” олтарът, троновете и амвонът са мраморни.

По вертикала на 45 метра височина е основният купол на храма. Малкият, незабележим балкон, обрамчващ вътрешната страна на купола е мястото, от което иподяконите хвърлят орехова шума на Петдесетница. И тогава изглежда, че сам Бог Отец я благославя за спомен на огнените езици ­ в осмия ден на спасение чрез тайнствата.               

Стенописът в купола изобразява Бог Саваот, Бог на Силите (евр.) на 300 кв. м. куполна площ. С развети коси и изпитващ и властен поглед на Създател на вселената, с широко разтворени всеудържащи обятия на Отец, Той отново кани людете при Себе си. Пред гърдите Му е гълъбът, символ на Светия Дух, а в скута Му седи момче с ореол ­ Неговият царствен Син. Стенописът изявява Бога в триипостасното Му единство ­ Отец, Творец на света и трансцендентен нему, Син ­ едновременно Човек, единосъщен нам и Бог, единосъщен на Отца, и Дух, изхождащ от Отца, устремен в полет към творението. Престолът на Бог Отец се намира над прозорците, отвъд светлината на този свят, в отворилите се, но недостъпни небеса, ограден от шестокрили огнени серафими. Този стенопис изразява непостижимата по рационален път същност на Триединството. Във всеки миг Отец “удържа” света, Син го осмисля, спасява и благославя, а Свети Дух го животвори и пребъдва с него до свършека на вековете.

Като доказателство за осиновлението ни от Отца, в барабана на купола, току под същия този стенопис със златни букви е изписана молитвата “Отче наш”, дадена ни от Спасителя. А в отговор ­ нашите молитви, песнопения и тамянено благоухание се възнасят нагоре и наистина се събират в купола, пред престола на Отца.

В източната част на храма, в купола над олтара, над светлината на света е изписано второто лице на Св. Троица ­ Сина, също заобиколен от серафими. И това изображение не случайно се намира там ­ в олтара се извършва тайнството на тайнствата ­ Светата Евхаристия9, спасяващо човечеството и разкриващо смисъла на съществуването, Логоса. Разкриващо Го като Човек, принесъл Себе Си в жертва, за да помири Бога и човека ­ чрез Себе си и в Себе си.

На една височина с това изображение, на противоположния купол в западната страна на храма е изрисуван Светият Дух ­ гълъб, излъчващ огнените лъчи, оживили и сгряващи творението.

Ако застанем на балкончето високо горе в основния купол и погледнем храма от там, ще видим, че долната част на храма е в непосредствена връзка с небесната. Това чувство се създава от шахматно подредената подова мозайка, чиито фигури съответстват на формите на куполите, полукуполите и пандативите10. Поради което усещането за вертикала е толкова силно, че има почти хипнотичен ефект. Зографията на храма пък създава усещането за молитвена концентрираност на цялата небесна църква върху нейните живи членове. Едновременно единени по дух ­ в Духа Светаго, но и драматично разделени от материалното и тленното, от виталността на тялото.

И накрая, притвора. В него в древните времена са се черкували т.нар. оглашени, готвещи се да приемат Кръщението люде. Поради това той символизира грешната земя, неоправданото човечество, ада. Притвора на “Св. Ал. Невски” има два параклиса от двете страни на входа, в които са разположени стенописи, изобразяващи свв. Кирил и Методий благовествуващи Словото Божие, св. цар Борис, съзиждащ храм Божи, свв. Константин и Елена, светители, монаси и мъченици на Св. Църква.

Хоровата естрада на границата между притвора и кораба е висока 6 метра. В северната и част има врата, водеща към кулата на камбанарията.

КАМБАНАРИЯТА

Тя се намира на върха на 53 метровата кула. Към нея се стига от хоровия балкон ­ през балкона в преддверието. В кулата има спираловидна стълба, виеща се стръмно нагоре. Тя се състои от 210 метални плоскости, разперени като увито около оста си ветрило.

След продължително, замайващо изкачване, задъхан и с вкочанени мускули човек стига на върха на кулата ­ до черна метална вратичка с изкривени панти. През нея той излиза на камбанарийната площадка и попада в един различен, неподлежащ на предвиждане свят.

Навсякъде около него са камбаните на гроздове, а долу ­ умалената и достъпна София, подобна на яйце в гнездото на околните планини. Площадката на камбанарията не е голяма и е оградена с парапет ­ като кош на летящ балон. На скеле, подпряно в осемте й краища са монтирани камбаните. От метален пиедестал в средата на площадката се бият по-малките камбани. Качен на него, главният звънар прилича на капитан на въздухоплаването, погълнат от звъненето и напълно отдаден нему.

Съществуват два вида биене ­ празнично и траурно. Празничното оповестява началото на богослужението и призовава миряните в храма. То звучи преди Великото Повечерие, преди всяка Литургия и след Литургиите, отслужени от Патриарха. Траурното, мертвено биене се разнася на Разпети Петък и при заупокойните служби. В него участват само двете най-големи камбани, редувайки се бавно една след друга през равни, тежки интервали от време. Те отбелязват и поредността на всяко от дванадесетте библейски четива на тържествената вечерня на Велики Четвъртък.

КАМБАНИТЕ

“Покойници оплаквам, гръмотевици разпръсвам,

празници определям, мързеливи събуждам,

ветрове разпръсвам, кръвожадни усмирявам”

Надпис върху камбана

Съществува удивителна диалектичност между веществеността на камбаните, когато са статични, и отвъдматериалния, метафизичен ефект, когато зазвучат. В замлъкнало състояние 12-те различни по големина камбани напомнят особен вид метални сталактити, прораснали по вътрешността на камбанарията. Те са изляти от мед и олово в московската леярна на Павел Н. Финландски. Пристигат в София през 1911 г. Подредени са в полукръг според размера им ­ най-малките най-нависоко, после средните, а двете най-масивни ­ от двете им страни, на няколко педи от пода на камбанарията. Двете най-големи камбани са украсени с майсторски изработени икони на Иисус Христос, св. Богородица, св. цар Борис, св. Александър Невски, св. Кирил, св. Методий, св. София и св. Иван Рилски, с герба на царска България, със серафими и цветни орнаменти.

Камбаните не следват осемтоналната музикална система, а природна, хармонична система, състояща се от тонове и полутонове. Това се дължи на пропорционалността в теглото им ­ всяка камбана е на половина по-лека от предишната. Най-тежката камбана е почти 12 тонна и при благоприятни атмосферни условия се чува в радиус от 30 км. Най-малката тежи само 10 кг.

Камбаните се бият ръчно. При биенето те остават неподвижни ­ чрез система от различни въжета и педал се движат само езиците. Десет от камбаните се бият от един човек. Четири от тях ­ подгласниците ­ носят ритъма, а останалите шест дават мелодията. Двете най-големи камбани държат такта или исото и се бият от още двама звънари.

Езиците на най-големите камбани тежат около тон, поради което преди да избият звука с тях, звънарите трябва първо да ги разклатят ­ да разбудят унеслия се в тишината метал. По оръфаните от времето, вятъра и ръцете на звънарите въжета с възли е отбелязано къде е най-добре да ги хванеш с едната ръка и къде да придърпаш с другата. Езиците на средните камбани са вързани с метални шнурове, по които звънарят удря с отсечени движения. Езиците на най-малките пък са събрани с въженца на къса летва и по начина на биене напомнят управляване на колесница.

Когато биенето започне, камбаните, макар и здраво закрепени, затрептяват на местата си. Изтръгването на звука от тях се съпровожда от активно разнопосочно движение ­ звънарите дърпат или удрят въжетата, раздвижените езици се удрят махово в ребрата на камбаните и ги размърдват на местата им, а въздухът обтича и поема това действие, отнасяйки звъна изпод купола на камбанарията. В такъв момент камбанарийната площадка се превръща в работилница за звън високо над града, в която хора, камбани и атмосфера участват по равно в тайнството на камбанобиенето.

ЗВЪНЪТ

“Хвалете Го със звучни кимвали,

хвалете Го с кимвали гръмогласни.” (Пс. 150:5)

Надпис върху най-големите храмови камбани

Биенето започва винаги най-голямата камбана. Тя прорязва глухия шумов фон на града с тежкия си, тържествен глас и звучи сама в продължение на няколко минути. След кратка пауза й откликват най-малките ­ с трепетно ликуване, което продължава като фон на цялата мелодия. Към тях се присъединяват и средните, благовестейки радостно и мощно идването на Спасителя. Накрая се включват и двете най-тежки камбани, създавайки усещането, че времето е спряло, а ставащото е съдбовно фиксирано и съсредоточено пред погледа на Бога. В симфонията на клариона тяхното ритмично биене символизира биологичното биене на сърцето, на фона на което душата ни се радва в Господа; но това е и биене, което предупреждава, че времето ­ най-ценното ни притежание ­ отминава, заедно с възможността да спасим душите си. Големите камбани са като тактомер, тежък и присъстващ, напомнящ и за Страшния Съд и за Йерихоновите тръби, с които той ще започне…

Мощната звукова вълна на камбанената мелодия откънтява през всяка клетка от телата на звънарите, блъсва се в околните сгради и се понася из софийския център. Това действие има особен, пречистващ ефект. При него ударите на езиците и последващата ги вълна постепенно напукват патината на отчуждението и настройват сърцето на всеки от нас ­ живото ни, отзивчиво сърце ­ за предстоящата служба.                                                          

Изглежда Господ е заложил тази способност в човешкото сърце ­ да откликва и се съкрушава от плътния, невидим, но пределно осезаем камбанен звън, да извиква той у него трепет и отговор, и да го извиква неизменно. Причината навярно е, че в този момент сърцето съвсем физически се съприкосновява с дланта на Христос, Чукащият на вратата, а ние, обикновените миряни, придобиваме представа за това, което исихастите са постигали чрез практикуване на Господнята молитва ­ ритъма на сърцето да съвпадне с ритъма на молитвата. При все че камбаненият звън е само символ на молитвата и само символ на сърцето на вярващия, точно в това обединение на символи в него единия се състои тайнството на камбанобиенето. Много често хората оставят без последици отговора на сърцата си, но могат да се видят и люде, забелязващи или заснемащи храма точно в момента, когато камбаните бият ­ в желанието си да запечатат както тяхната мелодия, така и вълнението си от нея.

“Пейте Господу песен нова;

хвала Нему в събранието на светиите.” (Пс. 149:1)

Надпис върху най-големите храмови камбани

Мелодията на клариона, разливаща се над града е не просто чиста, силна и хармонична. Тя е част от тайнствата, които се извършват в храма-паметник “Св. Александър Невски”. А последният, извисен на височина с арките, кубетата и кръстовете на тях, сякаш не е от този свят. Той изглежда дарен от Бога и спуснат отгоре ­ да съедини небето и земята. И понеже това съединение минава през кръста, през отрешението и личния катарзис на всеки от нас, Господ търпеливо го очаква. В това време камбаните продължават да възвестяват началото на всяка тържествена служба, като ни призовават: “Чуйте сърцата си, влезте в храма! Останете в него притихнали и заслушани. Това е първата крачка към царството Божие, което започва от тук и е в сърцето на всеки от вас.”

В края на биенето звънарите привързват въжетата на камбаните, сякаш привързват поводите на конете си до следващия път. И наистина ­ това биене е едно чудно пътуване ­ към вътрешната ни стаичка, в която сърцето се моли непрекъснато. То започва съвсем явно, съвсем тържествено и окриляващо ­ с камбани. За да завърши в тишина и покой някъде високо, неимоверно по-високо от камбанарията…

БЕЛЕЖКИ

1 По-малък брат на Любен Каравелов и член на тогавашната Народно-Либерална партия

2 Подчинен директно на най-висшата църковна власт. В случая със “Св. Ал. Невски” това означава, че храмът няма енория. Това е мястото, където служи българският Патриарх, най-висшият монах и свещеник в страната.

3 Наречен още нартекс (гр.)

4 Павел Флоренски, “Иконостас”, Изд. “Лик”, София 1994 г.

5 Каменната маса върху която се извършва Евхаристията. Около нея се служи, тя представлява физическия и мистичен център на олтара и на храма въобще. В Престола или под него се слагат мощи на светци, в продължение на древната традиция църквите да се строят върху гробове на християнски мъченици.

6 Страничен параклис.

7 Наречена още кораб или наос (гр.)

8 Застъпничество, моление

9 Тайнството Причащение с тялото и кръвта на Господ Иисус Христос.

10 Полусферични триъгълници между куполите и полукуполите.

Използвана литература:

1. Любен Стойков Каравелов, “Монография на храм-паметник “Св. Александър Невски” ­ непубликувана.

2. Иван Рашков, “Пътят към храма” ­ статия в сп. “Архитектура” ­ 2/1995 г.

3. Павел Флоренски, “Иконостас”, Издателство “Лик”, София 1994 г.

4. Калин Янакиев, “Религиозно-философски размишления”, София 1991 г.                     

5. Благой Чифлянов, “Литургика”, София 1996 г.

6. Храм-паметник “Св. Ал. Невски”, София 1924 г.