Преподобна Мария Египетска

Из житието на светицата

“… Той видял как прочути с дейния (т.е. борещи се със злото, греха, покварата и порока в себе си) си живот и съзерцание старци служат на Бога: псалмопението в монастира никога не замлъквало и траело всенощно, в ръцете на монасите винаги имало някаква работа, а на устните им – псалми, никой не продумвал празна дума, грижи за преходното не ги тревожели, годишни приходи и грижа за житейската печал били непознати даже по име в обителта. Единственият стремеж на всички бил всеки да е мъртъв телесно, защото е умрял и престанал да съществува за света и за всичко мирско. Постоянна храна били боговдъхновените слова, а тялото монасите подкрепяли само с най-необходимото: с хляб и вода, защото всеки горял от любов към Бога. Зосима, като видял живота им, възревнувал за още по-голям подвиг, приемайки все по-тежък труд, като намерил и сподвижници, прилежно трудещи се на Господното лозе.”

“След свършването на това правило (Св. Причастие) монасите отваряли портите, пеейки в съгласен хор псалма: “Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого да се плаша?” (Пс. 26, 1), излизали от обителта… Всеки се запасявал с каквото можел и с каквото искал от храната: един вземал колкото му трябвало хляб, друг – сушени смокини, трети – фурми, четвърти – накиснат боб; някои не вземали със себе си нищо, освен вретище, което покривало телата им и когато изпитвали глад, се хранели с растящите в пустинята треви…”

“’Наистина, авва, седемдесет години се борех в тази пустиня с необузданите се страсти, като с люти зверове. Когато ядях, щеше ми се месо и египетска риба, жадувах за вино, което толкова много обичах, защото, живеейки в света, аз много пиех, а тук, не намирайки и вода, изгарях от жажда и страдах неописуемо. Посещаваше ме и безразсъдното желание за разгулните песни, което ме смущаваше постоянно и ме караше да тананикам демонските им думи, които помнех. Тогава аз започвах да плача и се удрях в гърдите, припомняйки си обета, който дадох, преди да се отдалеча в пустинята и веднъж мислено се намерих пред иконата на Богоматер, моята застъпница и и се оплаках, умолявайки я да прогони съблазните, които дебнат злощастната ми душа. Веднъж, когато много плаках и се налагах, колкото ми стигаха силите, някаква светлина внезапно ме озари. И оттогава настана за мене велико спокойствие сред тревогите. Как да ти изкажа, авва, за помислите, тласкащи ме отново към блуден грях? В окаяното ми сърце гореше пламък, който цяла ме изгаряше, възбуждайки похотта. Щом ме посетеше този помисъл, аз се хвърлях на земята и я заливах със сълзите си; струваше ми се, че моята застъпница и защитница идва тук, за да накаже нарушителката на обета си. Понякога денонощия лежах така, докато онази сладостна светлина не ме огряваше, като прогонваше съблазняващите ме към грях помисли. След това винаги повдигах духовния си поглед към моята застъпница, молейки я да помогне на мене, която търпях бедствие в морето на тази пустиня. И тя беше опора в моето разкаяние. Така в много изкушения преминаха 17 години. Но оттогава до днес св. Богородица не ме оставя и ме ръководи във всичко.’

Зосима и казал: ‘Нима не си изпитвала недостиг на храна и дрехи?’

Тя му отговорила:’Когато изядох онези хлябове, за които споменах, 17 години се хранех с треви и с каквото можех да намеря в пустинята. А химатият, с който бях, когато преминах Йордан, се износи. Немалко страдах от студа и летния зной, когато ме опалваше жегата или трепереща ме сковаваше студ така, че често падах на земята и лежах почти без душа неподвижно. Постоянно се борех с козните и ужасните изкушения на дявола. Но от тогава досега Божията сила всякак отбраня грешната ми душа и жалкото ми тяло. Защото само споменът за това, от колко опасности бях спасена от нея, ме насища с нетленна храна и с надежда за спасение. Защото моя храна и сила е словото Господне. Защото не само с хляб живее човек и съблеклите покрова на греха се обличат със скала, когато няма с какво да скрият голотата си.’ Зосима като чул, че тя още пази в паметта си словата на Писанието, и казал: ‘Ти, моя госпожо, само Псалтира ли си чела или и други свещени книги?’ Тя се усмихнала на това и казала на стареца: ‘Наистина, не съм видяла човек, откак преминах Йордан, освен тебе днес, и не съм срещала нито звяр, нито каква да е друга твар, откак дойдох в тази пустиня. Никога не съм учила четмо и даже не съм чувала как се пеят псалми или се чете нещо от тях. Но Словото Божие, имащо живот и сила, самó дава на човека знание. Тук свършвам повествованието си…”