Пето слово за свещенството



1099За това каква вещина е нужна на учителя, за да се сражава заради истината, вече изложих достатъчно доводи. Искам обаче освен това да кажа и за нещо друго, което става причина за хиляди опасности. По-добре е да се каже, че не то е причина, а онези, които не умеят добре да се ползват от него.

Тази дейност иначе може да даде спасение и много блага, когато с нея се занимават сериозни и способни мъже. И тъй, кое е това нещо? – Големият труд, който се изразходва за водене на публични разговори пред народа. Първо, повечето пасоми не искат да се отнасят към говорещите като към наставници, а престават да бъдат ученици и стават като зрителите, които присъстват на светските състезания. И както там тълпата се разделя, и едни вземат страната на един, а други – на друг, така и тук те се разделят, едни – за един, други – за друг, слушат говорещите с приятелска или враждебна нагласа. И не само в това е трудността, а не по-малко и в друго. Ако се случи някой от говорещите да вплете в думите си част от чуждо съчинение, понася повече укори, отколкото крадците на вещи. Често, също както изобличените, пострадва и онзи, който само е заподозрян и в това, макар да не е взел от никого нищичко. Защо говоря за чуждите трудове? Често човек не може да се ползва от своите собствени съчинения, защото повечето хора са привикнали да слушат не за полза, а за удоволствие, сякаш оценяват трагически поети и певци. И онази сила на словото, която изхвърлихме сега, тук е така желана, както не дори при софистите, когато се принуждават да се състезават помежду си.

2. Следователно и тук е нужен човек с благородна душа, превъзхождаща много нашата немощ, за да обуздава неприличното и безполезно удоволствие на мнозинството, и да може да го пренасочва към слушане на полезното, така че народът да го следва и да се покорява, а не той да се води по хорските прищевки.

Това обаче не може да се постигне по друг начин, освен по тези два начина: с презрение към похвалите и със силата на словото. Ако едно от двете липсва, другото е безполезно без него. Онзи, който е презрял похвалите, но не предлага учение, подправено с привлекателност и със сол, лесно бива презрян от народа, без да получи никаква полза от великодушието си. Ако обаче успее в това, но се прелъстява от славата на ръкоплясканията, се получава еднаква вреда и за народа, и за самия него, понеже от желание за похвали се старае да говори повече за удоволствие, отколкото за полза на слушащите. И както този, който не е пристрастен към похвалите, но не умее да говори, макар че не угажда на народа, не може да му принесе и някаква значителна полза, понеже не може да каже нищо, така и онзи, който е воден от стремеж за похвали, макар да има с какво да облагороди множеството, вместо него предлага онова, което най-много се нрави и с това си купува шумни овации.

3. Най-добрият водач трябва да бъде силен и в едното и в другото, за да не би липсата на едното да обезсмисли другото. Когато той излезе пред хора и започне да изобличава живеещите в лекомислие, а после се спъне, започне да прекъсва и бъде принуден да се черви от неумението си, на мига пропилява цялата полза от казаното. Изобличаваните, понеже страдат от думите му и нямат друг начин да си отмъстят, го обсипват с подигравки заради неумелостта му, с надеждата така да прикрият собствените си недостатъци. Затова трябва като превъзходен колесничар да е овладял отлично и двете способности, за да може да използва и едната и другата. Когато стане безукорен, тогава ще може да наказва и да опрощава всички, които са му подвластни, напълно свободно. Преди това обаче е трудно да прави тези неща.

Великодушието не бива да се ограничава само с презиране на похвалите, а е нужно да отива и отвъд него, за да не остане ползата отново половинчата.

4. И тъй, какво още е нужно да презира? – Клеветата и завистта. Добре е нито прекомерно да се опасява и страхува от несправедливи обвинения (защото предстоятелят неизбежно понася неоснавателни укори), нито съвсем да ги пренебрегва, а дори и да са лъжливи, и да ги повдигат срещу нас случайни хора, трябва да се стараем да ги опровергаваме бързо. Нищо не преувеличава лошата и добрата мълва така, както безразсъдното множество, което е свикнало и да я слуша, и да я разпространява, без да я изследва. То повтаря всичко, което е чуло, без да го е грижа изобщо за истината. Затова не бива да пренебрегва тълпата, а лошите подозрения трябва да оборва още в зародиш, убеждавайки обвинителите, дори да са най-неразумни от всички, и като не пропускаме нищо от всичко онова, което може да премахне лошото мнение. Ако обаче обвинителите не искат да се вразумят, макар да направи от своя страна всичко, тогава трябва да се отнесе към тях с презрение. Понеже ако някой скоро падне духом поради такива неприятности, никога не ще бъде в състояние да извърши нещо доблестно и достойно за похвала. Унинието и непрестанните безпокойства могат да съсипят силата на душата и да я докарат до крайно безсилие. Свещеникът трябва да се отнася към управляваните също както баща се отнася към своите невръстни дечица. Както не го взимаме присърце, когато ни нанасят оскърбления или удрят, или плачат, а когато се смеят и умилкват около нас, не се превъзнасяме, така и свещеникът не бива нито да се възгордява от похвалите на хората, нито да се огорчава от техните укори, когато го достигнат безпричинно.

Мъчно е това, блажени, а по-скоро мисля, че не е възможно. Не зная успял ли е някой някога да слуша похвали, без да се зарадва, а който им се радва, той естествено желае и да ги получава. Който желае да ги получава, непременно е унил и тъжен и му е мъчно и тежко, когато не ги постигне. Както радващите се на богатството страдат, щом обеднеят, и свикналите с лукса, не могат да понесат да живеят в лишения, така и обичащите похвалите не само, когато ги порицават напразно, но и когато не ги хвалят непрестанно, се съсипват в душата си като от глад, и най-вече, когато са привикнали към похвали, а чуят, че са хвалени.

Колко мъки и колко огорчения, мислиш, че предстоят на онзи, който се е захванал с труда на учителя с такова желание? Невъзможно е нито морето някога да не се вълнува, нито душа на такъв човек да остане без грижи и скръб.

5. И когато някой има голяма сила на словото (а тя у малцина може да се намери), дори и той не е свободен от непрестанни усилия. След като способността да говори не се дава от природата, а се придобива с образование, макар някой да я доведе до най-високо съвършенство, дори тогава той все пак може да я изгуби, ако не се грижи за нея с постоянно усърдие и упражняване. Така че по-мъдрите трябва повече да се трудят, отколкото по-малко образованите, защото наказанието за нехайство не е еднакво за едните и за другите, а е толкова по-голямо, колкото е разликата между това, което владеят едните и другите. Никой не би укорил вторите, ако не покажат нещо значимо. А първите, ако не надхвърлят очакванията на всички за тях, биват подлагани от всички на големи нападки. Освен това едните и за малко биха получили големи похвали, а ако думите на другите не са съвсем удивителни и смайващи, не само не получават похвали, а и мнозина ги укоряват. Слушателите преценяват не толкова казваното, колкото славата на говорещите. Така че, когато някой надминава всички по красноречие, той има нужда от по-усилно старание от останалите. Не му е позволено дори това, което е присъщо на човешката природа – не винаги да успява. Ако казаното не отговаря напълно на големината на очакванията, той си отива с безброй насмешки и укори от мнозина. Никой не си мисли, че обзело го униние, безпокойство, угриженост, а често и гняв, са помрачили ясната мисъл и са попречили думите му да бъдат безупречни, и че е невъзможно човек да е винаги същият, нито да успява във всичко, а е естествено и да сбърка понякога, и да покаже по-малко, отколкото може.

Нищо от това, което казах, не желаят да си помислят, а го обвиняват така, сякаш оценяват ангел. И изобщо човек е такъв по природа, че да пренебрегва постиженията на ближния си, дори да са многобройни и големи. Ако обаче се открие недостатък, дори и да е малък и да се е проявил отдавна, веднага го усещат, охотно се залавят за него и го помнят завинаги. И това малко и незначително нещо често накърнява славата за много и велики дела.

6. Виждаш, благородни, че най-способният да говори се нуждае от по-голямо усърдие, а наред с усърдието и от такова търпение, от каквото не се нуждаят дори всички онези, за които говорих преди всички споменати по-горе от мене. Мнозина непрестанно застават срещу него неоснователно и безпричинно и като няма в какво да го укоряват, освен че се ползва с добро име пред всички, го намразват. И трябва мъжествено да понася клеветите им. Понеже не издържат да скриват тази проклета омраза, която натрупват без каквато и да е причина, те злословят и укоряват, клеветят тайно и явно злосторват.

Ако душата започне да скърби и да се огорчава при всеки такъв случай, тя скоро би загинала от мъка. Те не само лично се сражават с него, а се стараят да го правят и посредством други. Често те избират някого от онези, които не умеят нищо да кажат, превъзнасят го с хвалби и му се възхищават повече, отколкото заслужава. Едни само от лудост, а други и от невежество и завист правят това, за да унищожат славата му, а не за да представят за възхитителен този, който не е такъв. На онзи благороден човек предстои война не само с тях, а често и с невежеството на целия народ. След като не е възможно цялото събрано мнозинство да се състои от образовани хора и по-голямата част от църквата е от прости люде, а останалите, макар и да са по-схватливи от последните, изостават много повече от хората, способни да оценяват красноречието, отколкото всички останали – от тях. И едва един-двама имат тази способност, то неизбежно този, който е говорил по-добре, получава по-малко ръкопляскания, а понякога остава и без каквито и да е похвали. Човек трябва да понася благородно тези несправедливости и на тези, които постъпват по този начин от незнание, да прощават, а онези, които вършат това от завист, да оплаква като нещастни и будещи съжаление и да бъде убеден, че силата му не е отслабена нито от едните, ни от другите. По същия начин отличният и надминаващ всички в своето изкуство живописец, като гледа, че хора, които не разбират нищо от това изкуство, осмиват изрисуваната от него с голямо старание картина, не трябва да пада духом и да смята тази картина за лоша заради преценката на невежите, нито да смята за възхитителна и хубава наистина лошата картина само затова, че £ се дивят невежите.

7. Нека отличният творец сам да бъде и съдия на своите произведения! За добри и лоши те трябва да се смятат тогава, когато умът, който ги е изваял, вземе решението. За мнението на външните хора, което е погрешно и невежо, не бива дори да се замисля. Така и този, който е приел съревнованието по учителстване, не трябва нито да обръща внимание на похвалите на външните хора, нито да пада духом поради тези неща. Като подготвя поученията, така че да угоди на Бога (защото единствено това трябва да му бъде правило и цел за най-добрата им изработка, а не ръкопляскания, нито похвали), ако бъде хвален от хората, нека не отхвърля похвалите, но ако не ги получава от слушателите, нека не се стреми към тях и не страда, защото за него достатъчно и най-важно насърчение за усилията е това да може да има съзнание, че е съставял и построявал поученията си за Божия угода.

8. Понеже, ако бъде обзет от страст да получава неразумни похвали, той няма никаква полза нито от усилния си труд, нито от силата на словото си. Защото душа, която не умее да понася неразумните отсъждания на мнозинството, отслабва и губи желание да се упражнява в говорене. Поради това човек трябва да се научи най-вече да презира похвалите, защото умението да се говори не е достатъчно за запазването на тази способност, ако липсва това.

Ако някой поиска да изследва внимателно и този, комуто липсва тази способност, ще открие, че той не по-малко от другия се нуждае от презрение към похвалите. Той ще бъде принуден да върши множество грешки, ако се подчини на мнението на мнозинството. В безсилието си да стане равен на тези, които се славят с красноречие, той не ще се въздържи от интриги и завист към тях, и от безпричинни порицания, и от много такива безобразия, а ще дръзне да стори всичко, пък ако ще и да погуби душата си само за да сведе тяхната слава до низостта на собствената си незначителност. Освен това, той ще спре да се труди усилно сякаш някакво вцепенение е обзело душата му. Това, че с много усилия печели малко похвали може да изнури и да приспи в дълбок сън онзи, който не умее да презира похвалите.

По същия начин и земеделецът, принуден да се труди над неплодородна нива и да обработва камениста земя, бързо се отказва от работата си, освен ако не е силно привързан към нея или не го притиска страхът от глада. Прочее, щом хората с голям талант в красноречието се нуждаят от постоянни упражнения, за да запазват постигнатото, то този, който нищо не е постигнал преди, а е принуден да се упражнява по време на самите състезания, какви трудности ще понесе, какво безпокойство, какво смущение, за да постигне с много труд малък успех. Ако някой низшестоящ и поставен по-ниско от него, успее да се прояви по-добре в тази област, тогава е нужна някаква божествена душа, та нито да бъде обзета от завист, нито да рухне от отчаяние. Това човек, който е на по-висока почит, да бъде надминаван от по-нискостоящите и да понася това благородно би било присъщо не на каква да е, нито на моята, а на някаква стоманено твърда душа. Това поражение става търпимо, когато онзи, който го е надминал, е скромен и твърде умерен, ако обаче той е дързък, горделив и честолюбив, тогава победеният всеки ден ще се моли да умре – толкова ще вгорчи живота му другият, като го оскърбява открито, като му се присмива тайно, като отнема от авторитета му и иска сам да е всичко. А най-здрава опора във всичко това му е спечеленото право да говори открито благоразположението на мнозинството към него и привързаността на всички пасоми. Не знаеш ли каква любов към красноречието се е вселила сега в душите на християните и че занимаващите се с него най-много биват почитани не само от езичниците, а и от своите по вяра?

Кой може да понесе такъв срам? По време на негова беседа всички да мълчат, да смятат, че им досажда и да чакат края на словото като някакъв отдих от работа, а другия, дори и да говори дълго, да слушат търпеливо, да недоволстват, когато иска да спре, и да се гневят, когато не иска да говори?

Ако сега всичко това ти се струва маловажно и пренебрежимо, това е така поради липсата ти на опит, но то може да потуши желанието и да отслаби душевната сила, освен ако някой се освободи от всички човешки страсти и се постарае да се уподоби на безплътните сили, които не заболяват нито от завист, нито от любов към славата, нито от друга подобна болест. Ако съществува такъв човек, който да може да стъпче тоя неуловим, непобедим и див звяр – прославата от множеството, и да отсече многобройните му глави, или по-скоро – от самото начало да не им позволи да поникнат, той ще може лесно да отбива всички тези нападения и да се наслаждава на някакво тихо пристанище. Ако не се е освободил от нея обаче, товари душата си с разновидна война, с постоянно смущение и униние, и с множество останали страсти.

Защо да изброявам и останалите затруднения, които не може нито да опише, нито да разбере никой, който не е бил вътре в нещата?

 

Превод от старогръцки: Светослав Риболов

 

Из книгата „Шест слова за свещенството“, ИК „Омофор“, 2005

 

 

 

 

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...