Шесто слово за свещенството

Откъс от Шестото слово за свещенството на св. Йоан Златоуст…

1. Тукашните мъки са такива, каквито чу, но как ще понесем онези при Страшния съд, когато ще сме принудени да отговаряме за всеки един от поверените ни? Наказанието там не се изчерпва със срама, а ни очаква вечно мъчение. Макар че и преди изрекох думите: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души“¹, не ще ги премълча и сега, защото страхът от тази заплаха постоянно разтърсва душата ми.

Ако за онзи, който съблазнява само един и то най-малкия, е добре да му бъде надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морските дълбини² и ако всички, които смущават съвестта на братята си, съгрешават спрямо самия Христос, то как ще пострадат и каква отплата ще платят тези, които погубват не само едного, двама или трима, а множество хора? Не е възможно да се оправдава с неопитност, нито да се позовава на незнание, нито да изтъква принуда или насилие. По-скоро някой от подчинените, ако поне беше позволено, би могъл да използва това оправдание за своите грехове, отколкото предстоятелите за тези на другите.

Защо ли? – Защото назначеният да поправя незнанието на другите и да предупреждава за предстоящата битка с дявола не може да се оправдава с незнание, нито да каже: „Не чух тръбата, не предвидих войната!“. Както казва Иезекиил, затова е поставен, за да тръби на останалите и да предупреждава за наближаващи бедствия. Поради това е неизбежно наказанието, дори и само един да погине. Пророкът казва: Ако пък стражарят види идещия меч и не затръби с тръба, и народът не бъде предупреден, то, кога дойде мечът и вземе някому от тях живота, тоя ще бъде застигнат заради греха си, но кръвта му ще изискам от стражаря³. И тъй, престани да ме тласкаш към толкова неизбежна присъда! Понеже не за военоначалничество, нито за царуване ни е думата, а за дело, което изисква ангелска добродетел.

2. И от самите лъчи трябва да е по-чиста душата на свещеника, за да не го оставя празен Светият Дух, за да може да казва: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“⁴. Защото щом тези, които живеят в пустинята и са се отдалечили от града, от пазара и от тамошните смутове и винаги се наслаждават на пристан и на затишие, не искат да са спокойни поради безопасния си живот, а вземат и хиляди други предпазни мерки, като полагат около себе си ограждения – много внимателно се стараят да говорят и вършат всичко, за да могат със смелост и сияйна чистота, доколкото това е възможно за човека, да пристъпят към Бога, то каква, мислиш, сила и мощ според тебе трябва да има свещеникът, за да успее да изтръгне душата си от всяка мръсотия и да запази ненакърнена духовната си красота?

От много по-голяма чистота се нуждае, отколкото те, и него, който повече се нуждае, повече причини го принуждават да се оцапа, освен ако с постоянна бдителност и голямо усилие не направи душата си недостъпна за изкушения. Хубостта на лицата, изящността на движенията, изисканата походка, нежността на гласа, гримът на очите, пудрата по бузите, прическата и боядисването на косите, скъпите дрехи, пъстротата на бижутата, красотата на скъпоценните камъни, благоуханията на балсамите и всички останали неща, за които се грижи женският род, са способни да объркат душата, ако е станала неподатлива чрез строгостта на целомъдрието. Но не е чудно да те смущават тези неща. Напълно смайващо и непонятно е това, че дяволът е способен да стреля и пробужда душите на хората и с неща противоположни на тези. Някои са избегнали тези примки, но са били уловени от напълно различни – запуснат лик, занемарена коса, оцапано облекло, неугледна външност, простовато поведение, необразована реч, нестройна походка, твърде груб глас, беден живот, пренебрежение, беззащитност и самота, първо пробуждат у виждащия ги жалост, а после причиняват смъртоносна разруха.

3. Мнозина, които са избегнали първите мрежи – тези, изплетени от бижута, помади, дрехи и от останалите неща, които изброих, лесно са паднали в другите, макар че са толкова далеч от предните, и са загинали. А щом и бедността, и богатството, и украсата, и простата външност, и изисканото, и грубото поведение, и изобщо всички неща, които изброих, предизвикват война в душата на гледащия и го обграждат отвсякъде с козни, как ще успее да си поеме дъх, като е обграден от толкова примки? Какво убежище ще намери, нямам предвид от насилие (това не е особено трудно), за запазване на душата си несмущавана от нечисти помисли? И пропускам почестите – тези причини за безбройни злини. Почестите, оказвани от жените, отслабват благоразумието и често погубват този, който не умее да бди постоянно срещу такива коварства. А ако някой не възприема с душевно величие почестите, оказвани от мъжете, бива обзет от две противоположни страсти – робско угодничество и безумно високомерие, от една страна, се принуждава да се кланя пред онези, които попитат, от друга, се надува пред по-нискостоящите поради оказваните му тях почести и бива тласкан към пропастта на безумието. Тези неща вече бяха казани от нас, а каква вреда причиняват, човек би могъл да разбере само от опит. Защото не само на тези неща, но и на много по-големи и опасни от тях неизбежно се излага този, който живее сред хората. Обичащият пустинята е освободен от всички тегоби; ако нелеп помисъл някога му нарисува подобна картина и слаба е представата, и може бързо да бъде угасена поради това, че зрението не прибавя отвън гориво за пламъка. А и монахът се бои единствено за себе си. Дори ако бъде принуден да се грижи и за други, то те са съвсем малобройни. И повече да са, все пак са по-малко от онези в църквите⁵ и изискват много по-леки грижи от предстоятеля не само поради малкия си брой, а и защото всички те са свободни от светските грижи, и ни за деца, ни за жени, нито за нещо друго имат да се грижат. А това, че са много по-послушни към игумените и че имат общо жилище, прави така, че да е възможно прегрешенията им да се виждат ясно и да бъдат поправяни. Това именно не малко помага за напредъка в добродетелта – непрекъснатият надзор на учителя.

4. Обратното – повечето от тези, които са подопечни на свещеника, са сковани от житейски грижи и това ги прави по-невнимателни към духовната работа. Това налага наставникът да сее, така да се каже, ежедневно, така че чрез честото слушане словото да може да се закрепи у слушащите поученията. Прекомерното богатство, голямата власт, лекомислието, причинявано от разкоша и много други неща, освен тези, задушават посятото. А гъстотата на тръните често не позволява семената дори да стигнат до повърхността на земята. От друга страна, прекомерната угнетеност, принудата на бедността, непрестанните огорчения и други подобни, които са противоположни на предните, отклоняват от заниманията с божественото. А от греховете им и най-малката част не може да му (на свещеника) стане известна. Как иначе, като не познава повечето хора дори по лице? Думите му към тях го изправят пред много трудности. Но ако някой изследва задълженията му към Бога, ще види, че първите трудности са нищожни в сравнение с тези задължения.

Какъв трябва да бъде този, който говори като посланик на цял град – защо казвам на цял град? – на цялата вселена, и се моли Бог да бъде милостив към греховете на всички, и то не само на живите, но и на мъртвите. Мисля, че дори силата на словото на Моисей и Илия не е достатъчна, за да измоли толкова много. Сякаш му е поверен целият свят и сякаш сам той е отец на всички, така пристъпва към Бога, молейки се за потушаване на войните навсякъде, за прекратяване на смутовете, за мир, за благоденствие, за бързо спасение от надвисналите над всеки един негови частни и обществени бедствия. Трябва да е толкова различен във всичко от тези, за които се моли, колкото подобава да се отличава предстоятелят от подчинените.

Щом призовава Светия Дух и извършва най-страшното жертвоприношение, и непрекъснато е в досег с общия за всички Господар, то колко високо ще го поставим, кажи ми? Каква чистота ще изискваме от него и какво благочестие? Помисли си какви трябва да са ръцете, извършващи тази служба? Какъв езикът, който произнася онези думи? Колко чиста и свята трябва да бъде душата, приела този Дух? Тогава и ангели стоят до свещеника и всички чинове на небесните сили вопият, и мястото около олтара се изпълва в чест на Този, Който лежи върху него. Самите извършвани тогава свещенодействия са достатъчни, за да бъдем убедени. Аз пък веднъж чух някого да разказва, че един презвитер, възхитителен мъж, който често виждал откровения, му казал, че веднъж бил удостоен с такова видение: по време на службата изведнъж видял множество ангели (доколкото било възможно да ги види), облечени в блестящи одежди, които обграждали жертвеника и се били поклонили като войници в присъствието на царя. Аз вярвам на този разказ.

Друг човек, който не е научил това от друг, а е бил удостоен лично да види и да чуе, ми разказа, че ако тези, които са на път да си отидат от тоя свят, са се причастили към Христовите тайни⁶ с чиста съвест, то когато издъхват оттук ги отвеждат ангели, които ги охраняват заради приетото от тях. Още ли те е страх от това да въвеждаш душата ми в толкова свещено тайнство и възвеждаш в свещеническо достойнство облечения в нечисти дрехи, когото Христос е изгонил от обществото на останалите събеседници? Душата на свещеника трябва да свети като светлина, която озарява вселената. А моята душа е обгърната от такъв мрак поради нечистата ми съвест, че винаги да потъва в земята от срам и да не може смело да вдигне поглед към своя Господар.

Свещениците са солта на земята, а кой освен теб, който си свикнал прекалено силно да ме обичаш, би могъл да понесе леко моето безумие и неопитността ми във всичко? Свещеникът трябва не само да бъде толкова чист, колкото подобава на човек удостоен с така велико служение, но е нужно и да бъде извънредно вещ и опитен в много неща, да познава всичко светско не по-лошо от онези, които се намират в света, но и да бъде по-свободен от него дори от монасите в планината. Защото, щом се налага да общува с мъже, имащи жени, отглеждащи деца, притежаващи слуги, тънещи в голямо богатство, вършещи обществени дела и намиращи се на власт, той трябва да бъде разнообразен. Под това разбирам не лукав, лицемер, ласкател, а изпълнен с голяма свобода и смелост, знаещ и да бъде ползотворно снизходителен, когато положението на нещата изисква това, и да е добър, но едновременно с това – строг. Не може по един и същи начин да се отнася с всичките си подопечни, тъй както не е хубаво лекарите да се отнасят по един и същ начин с болните деца, нито за кормчията е добре да познава един и същ начин за борба с ветровете. И този кораб⁷ го размятат постоянни бури, но тези бури не само го нападат отвън, а и се пораждат отвътре; изисква се и голяма снизходителност и голяма строгост.

5. Всички тези различни неща са насочени към една цел – славата Божия, съзиждането на Църквата. Велика е борбата на монасите и голямо е изнурението. Но ако някой сравни тяхната пот с добре извършваното свещенство, ще открие такава разлика, каквато има между частно лице и цар. При монасите, макар че усилията са големи, борбата на душата и на тялото е обща, по-скоро обаче по-големите подвизи, се постигат чрез тялото. Ако то не е силно, остава само силното желание, което не може да се прояви на дело. Строг пост, спане на земята, бдение, неумиване, тежък труд и всичко останало, което спомага за изнуряването на тялото, всичко това отпада, ако това, което трябва да се наказва не е силно. Тук обаче се проявява единствено способността на душата и от доброто състояние на тялото няма полза, за да се прояви нейната добродетел. Защото с какво ни ползва силата на тялото за това да не сме горделиви, нито гневливи, нито невъздържани, а да бъдем въздържани, благонравни и скромни и всички неща, чрез които блаженият Павел изрисува образа на най-добрия свещеник⁸? За добродетелта на монаха човек не би могъл да каже това. Както чудотворците се нуждаят от многожество инструменти – от колела, въжета и ножове, а философът има цялото си изкуство в душата си, и не се нуждае от нищо външно, така е и тук.

Монахът има нужда и от издържливост на тялото, и от подходящи места за живеене, за да не е съвсем откъснат от общуване с хората, но и да разполага със спокойствието на пустинята, а освен това и да не е лишен от най-подходящия климат, защото нищо не е така непоносимо за изнурявания от пост, както лошия климат.

6. Няма нужда да говоря за изработването на дрехите и за храната и колко неща са принудени да правят, стремейки се винаги сами да свършат всичко. Свещеникът няма полза за себе си от нито едно от тези неща. А когато се труди усилено и се занимава с неща, които не причиняват вреда, той пази цялото си познание в съкровищницата на душата си. Ако някой се възхищава от живота в уединение и на липсата на общуване с хора, бих казал, че това е доказателство за твърдост, но не е достатъчно свидетелство за цялата сила на душата. Този, който стои на кормилото, когато корабът се намира в пристанище, не дава сигурно доказателства за изкуството си, но на онзи, който е успял да спаси кораба посред морето и в буря, никой не може да отрече, че е отличен кормчия.

7. Не бива прекалено да се възхищаваме на монаха, че живеейки сам не изпитва смущения, нито извършва много и големи грехове, защото няма нищо, което да смущава и безпокои душата му. Ако обаче някой е отдал себе си на цели народи и е бил принуден да носи греховете на мнозина, но е останал непреклонен и твърд и е направлявал душата в морската буря сякаш е в спокойни води, й е справедливо да получи възхищението и ръкоплясканията на всички, защото е дал достатъчно доказателство за своята способност.

Затова и ти не се учудвай, че като избягваме тържището и общуването с мнозина, не много са тези, които ни обвиняват. По същия начин не биваше да се учудваш, че като съм бездействал, не съм съгрешил, че като не съм се борил, не съм падал, че като не съм участвал в сражение, не съм бил раняван. Кажи ми, кой, кой ще може да ме обвини и да изобличи моята негодност? Този таван и тази стая? Но те могат да проговорят. Моята майка ли, която ме познава по-добре от всички? От една страна, с нея нямам какво да деля, нито някога сме се карали. От друга страна, дори ако това се беше случвало, не съществува толкова необичаща и мразеща своето чедо майка, че без никаква наложителна причина и без никой, който да я накара насила да очерня и клевети пред всички този, когото е носила в себе си и е отгледала.

И самият ти, който най-много от всички ни превъзнасяш с похвали пред другите, знаеш, че ако някой внимателно изследва душата ни, ще открие, че са много пороците й. А че не от скромност говоря така, припомни си колко пъти съм ти казвал, когато многократно сме водили такъв разговор; че ако някой ми предложеше да си избера, къде предпочитам да си спечеля добра слава – в ръководенето на Църквата или в монашеския живот, аз поне хилядократно бих гласувал за първото. Никога не съм преставал да възхвалявам пред тебе онези, които са успели да се справят добре с това служение. Никой не ще противоречи, че ако бях способен да го изпълнявам добре, нямаше да избягам от това, което съм възхвалявал. Но какво да правя? Нищо не е така безполезно за предстоятелстването на Църквата като тази бездейственост и безгрижност, която други смятат за някаква чудна аскеза, аз пък – за нещо като завеска пред собствената ми неспособност, с която прикривам повечето си недостатъци и не позволявам да се проявят.

Ако човек е свикнал да се наслаждава на такова бездействие и да живее в голямо спокойствие, дори и да има големи природни заложби, то необучеността му го кара да се обърква и смущава, а и липсата на упражнения отслабва не малка част от неговите способности. А когато едновременно и мисълта му е бавна, и е неопитен в такива речи и спорове (това всъщност е нашето положение), по нищо няма да се различава от камениста земя, след като приеме тази длъжност. Затова и се прославят малцина от онези, които преминават от онази палестра⁹ към тези борби. Повечето от тях биват упреквани и падат духом, и понасят неща неприятни и тежки. И нищо чудно. Когато състезанието е различно от това, за което човек се е упражнявал, то такъв състезател, по нищо не се различава от онези, които изобщо не са се подготвили. Идващият на този стадион най-вече трябва да е презрял славата, да е преодолял гнева, да е изпълнен с голямо благоразумие. А за този, който обича монашеския живот, няма причина да се упражнява в това. При него нито има мнозина, които да го раздразват, за да се погрижи да обуздае силата на гнева си, нито има такива, които да го възхваляват и да му ръкопляскат, за да се научи да презира похвалите на мнозинството, нито полагат много грижи за онова благоразумие, което се изисква в Църквата¹⁰. И тъй, когато се включат в борбите, за които не са придобили умения, те изпадат в безизходица, объркват се и се отчайват, че не прибавят нищо към добродетелта си, мнозина често загубват и способностите, които са имали, когато са дошли.

8. Василий: Защо? Да не би да трябва да поставим начело на Църквата хора, които се занимават със светското и се грижат за житейски работи, които са обръгнали на караници и хули, които са изпълнени с огромна злост и са се научили на разпуснатост?

Златоуст: Недей да сквернословиш, блажени! Защото за такива хора не бива дори да се сещаме, когато се избират свещеници. Трябва да се изследва дали някой, който общува и се среща с всички хора, може дори повече от монасите да запази непокътнати и непоклатими чистотата, спокойствието, благочестието, търпението, трезвостта и останалите блага, присъщи на монасите. Щом някой, който има множество слабости, но умее да ги прикрива и им попречи да се проявят, като не общува с никого, като застане пред хората, не ще спечели нищо друго, освен това да стане за смях; а и ще поеме и по-големи рискове. Това за малко щеше да се случи и с мене, ако Божията грижа не бе отклонила веднага този пожар от главата ми. Човек не може да скрие тези слабости, след като застане на светло, а винаги бива изобличаван, а както металите се изпробват през огън, така и изпитанието на длъжността показва душите на хората – дали някой е гневлив, малодушен, и тщеславен или горделив или каквото и да било друго, всичко това се разкрива чрез пробния камък на работата и тя веднага разголва недостатъците им и не само ги разголва, но и ги увеличава и усилва. Както чесането на раните на тялото ги прави трудно лечими, така е естествено възбуждането и раздразването на страстите на душата да ги прави по-силни и тези, които ги имат, неизбежно вършат повече прегрешения. Ако човек не е бдителен, работата го подтиква към славолюбие, горделивост, алчност, тласка го към разкош, разпуснатост и лекомислие, и лека-полека – към следващи и производни на тези злини. Много неща в света могат да отнемат силата на душата и да пресекат устрема й към Бога: на първо място от тях е общуването с жени. Но не е възможно предстоятелят, който се труди за цялото паство, да се грижи за мъжете, а жените да пренебрегва. Най-вече те се нуждаят от голямо внимание, поради податливостта си на изкушения. Този, комуто е отредено да бъде епископ, трябва да се грижи за тяхното здраве, ако не повече от мъжете, то поне също толкова. Нужно е да ги наглежда, когато са болни, да ги утешава, когато скърбят, да ги мъмри, когато са небрежни, и да им помага, когато са уморени.

Докато се върши всичко това, лукавият би могъл да намери много пробойни, ако човек не е обграден от бдителна стража. И поглед ранява и смущава душата, и то не само този на разпуснатата, но и онзи на порядъчната, и ласкателствата размекват, и почестите поробват; и пламенната любов, тази причина за всички блага, вече причинява безбройни злини на тези, които не я използват правилно. И непрекъснатите грижи притъпяват остротата на мисълта и правят окриления по-тежък от олово, и гневът, който обзема душата, я заслепнява като пушека. Защо човек да изброява останалите вреди, оскърбления, порицания, укорите, нанесени от висши и нисши, от умни и глупави?

9. Най-вече за тези хора, които са лишени от правилна преценка, е присъщо да укоряват и да не приемат лесно оправдания. Добрият предстоятел не би трябвало да презира дори и тези хора, а за всички неща, в които го обвиняват, трябва да ги убеждава с голямо смирение и кротост; и по-скоро да им прощава неразумния укор, отколкото да негодува и да се гневи. Щом блаженият Павел се уплаши да не бъде заподозрян в кражба от учениците си и поради това привлече и други, които да се грижат да имуществото, и каза: „да не би някой да ни укори при тия обилни приноси, за чието събиране ние полагаме грижи“¹¹, то как да не трябва да правим всичко, за да премахнем злостните подозрения, дори да са лъжливи, дори да са безумни, дори да са невероятни заради това, с което сме прочути? От нито един грях не стоим толкова далеч, колкото Павел от кражбата. Но въпреки че той нямал нищо общо с това злодеяние, все пак не пренебрегнал възможното подозрение на тълпата, колкото и да било безумно и налудничаво. Лудост щеше да е някой да заподозре в такова нещо този блажен и възхитителен водач. Той обаче, все пак предварително премахва предпоставките за това подозрение, което е толкова безумно и което би хрумнало само на луд. Той не е презрял безразсъдството на множеството, нито е казал: Кому може да хрумне да ме подозира в това, щом всички ме почитат и ми се възхищават и поради чудесата, и поради праведността на живота ми? Напротив, той е предвидил и очаквал това злостно подозрение и го е изкоренил или по-скоро не е позволил дори да възникне. Защо? „Ние – казва той, – залягаме за доброто не само пред Господа, но и пред човеците“¹². Толкова и още повече старание се изисква от свещеника, така че не само да възпира и препятства лошите слухове, а и отдалеч да предвижда откъде може да се появят, и да премахва предварително причините, които могат да ги породят; и да не чака да възникнат и да се разпространяват в устите на множеството. Тогава вече не само не е лесно да изчезнат, но е и твърде трудно и може би невъзможно, нито пък е безвредно, тъй като става, след като мнозина са били увредени. Но кога ще спра да гоня недостижимото? Това да изброявам всички трудности на тази работа е също като да измервам морето. Щом като, когато някой е чист от всякаква страст (а това спада към невъзможното), понася безбройни злини, за да поправи прегрешенията на другите, то си представи, ако към тях се добавят и собствените болести, каква бездна от усилия и грижи и какви страдания неизбежно понася онзи, който се стреми да преодолее и собствените си, и чуждите пороци?

Бележки

1.  Евр 13:17.
2. Срв. Мт. 18:6; 1 К 8:12.
3. 156 Йз 33:6.
4. Г 2:20.
5. Има предвид миряните в градските и селски енории.
6.  Т.е. с Тялото и Кръвта Христови.
7. Мт 22:13.
8. 1 Тм 3:2.
9. Между 12 и 14-годишните момчета след училище, т.е. следобед, посещавали παλαίστρα, която представлявала спортен комплекс с открити и закрити части. Вероятно с пясъчна настилка.
10. Има предвид градските и селски енории.
11. 2 К 8:20
12. 2 К 8:21

 

Превод от старогръцки: Светослав Риболов

Из книгата „Шест слова за свещенството“, ИК „Омофор“, 2005