Св. Григорий Палама за подражанието на Христовото смирение и дълготърпение

Подражание на Христовото смирение

Унижението, умалението на Христос се дава от св. апостол Павел на вярващите като пример за подражание още в най-ранните години на Църквата. Христовите последователи са длъжни да се борят с духа на егоизма и идолослужението, да възпитават у себе си себеотричане и смирение според примера на своя Водач. Те са длъжни да подражават на Господа във всичко. Христовият ум трябва да стане техен ум, ум на християните: „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ [1]. Той чрез своето въчовечаване умали, понижи славата и величието на божеството Си и възприе образ на раб. Той унизи Себе Си, като стана покорен до смърт, и то смърт кръстна. Поради това Бог Го въздигна прекомерно като човек и постави името Му по-чтимо от цялото творение [2].

Проповядваната преди идването на Христос истина, че „Над кощунници Той се присмива, а на смирени дава благодат“ [3], се подсказва още от идването на земята и живота тук на предвечната Премъдрост на Отца [4].

Снизхождането на Словото Божие към човека го учи за водещия към висините път на смирението. Като говори „За въплътното домостроителство на нашия Господ Иисус Христос“ и анализира целта на божественото въчовечаване, св. Григорий Палама отбелязва следното: „Синът Божи стана човек…, за да покаже до каква висина ще ни възведе…, за да ни стане Той образец за смирение, което плътта обладава и… лекарство изцеряващо гордостта“ [5]. Целият живот на Христос представлява проповед за смирението [6].

В друга омилия, посветена на Възнесение Господне, той отбелязва, че „чрез смирение и безславие“ Христос се въздигна в небесната висина в онази наша слава, която по плът прие [7]. Оттук св. Григорий Палама прави следния извод: ако Бог е въздигнал Своя Христос (Помазаник), тъй като последният се смири, приготви, биде изкушаван и премина през кръстна смърт, как така Бог ще прослави и въздигне нас, хората, ако не се смирим и не покажем взаимна любов, търпение и самоотверженост [8]?

Примерът на Христос бива даван на ангелите и човеците за подражание. На това Той поучи ангелите – че пътят на въздигането и богоподобието не е превъзнасяне, а е смирение. Оттук те получиха и своята „нетленност“. Това предлага на човеците – пътя на призванието и поправянето. И поради това най-сетне първосъгрешилият дявол, „бидейки с голямо самомнение, бе надвит и победен“ [9].

Себеотрицанието и смирението се взаимодопълват и откриват в материалната бедност. Тя отличава и земния живот на Христос. Бедността по отношение материалните блага не е ценна сама по себе си, а получава нравствена стойност, когато е свързана със смирението, което също е бедност, но от друг вид. Св. Григорий Палама различава три вида бедност. Първият е житейски вид и се отнася до имуществото, следователно е ограничаване на нуждите в живота. Противно на нея е богатеенето. Вторият вид е бедността на тялото, предизвикана от простота на живота и оскъдна храна. Третата е бедността в мисленето на душата, т.е. смирението, и е противопоставена на всяко високомерие [10]. Когато жи- тейската и телесната бедност се свържат с високомерие и егоизъм, те водят до жалко състояние [11]. Когато пък се обвързват със смиреномъдрието на душата, те водят до блажено състояние. Господ облажи бедните духом [12] и по този начин подсказа, че корен и извор на блаженството на бедността е смиреномъдрието [13].

Тази истина св. Григорий Палама изрича като послание на радост за бедните. Той казва: „Чухте и се въз- радвахте, които сте бедни и нуждаещи се! Защото сте Божии братя в това отношение“ [14]. Разбира се, има и мнозина, които не по своя воля са бедни и не по свой избор се намират в нужда. Те обаче могат да превърнат в доброволно и благоприятно за себе си това тежко състояние, като станат дълготърпеливи и благодарят на Бога за него. Много повече обаче са призвани към блажена бедност богатите, за да станат наследници на Божието царство. И тук св. Григорий Палама предлага примера на Иисуса Христа. Той „доброволно обедня за нас“, за да се обогатим ние със спасение [15].

Подражание на Христовото дълготърпение

Унижението на Христос се свързва с покорство дори до смърт към Неговия небесен Отец [16]. Това съ- битие има онтологично и етично значение. Чрез това покорство въчовечилият се Божи Логос проявява подчинение на Отца и цялостната Си човешка природа [17]. Непослушанието на Адам превръща човеците в чеда на гнева. Чрез покорството на Христос обаче те стават деца на благоволението и синове на любовта [18]. Както чрез непокорството на Адам бе предизвикано тлението и смъртта за цялото човечество, за целия човешки род, така и чрез покорството на небесния Адам то беше призвано към небесата и удостоено с божествената слава и благодат [19].

Това учение на св. Григорий Палама има апостол Павлов характер и произход. То предава всъщност ду- мите на самия апостол: „както чрез непослушанието на един човек мнозина станаха грешни, тъй и чрез по- слушанието на Едного мнозина ще станат праведни“ [20]. Греховността на мнозинството според източните отци и според Палама не свидетелства за тяхната причастност в греха на Адам, а е следствие от това, че произхождат по род от него [21]. Доколкото коренът на човешкия род задлъжнява, естествено е да започне да произвежда аналогични издънки. Адам поради своето непокорство не предава на следващите поколения личната си вина, а тленната и подлежаща на смърт природа. Чрез Христос обаче е въведен нов корен, способен да предаде живот на всички човеци [22]. Така се възстановява обичайната връзка между Бога и човека, за всеки вярващ се открива възможност за усъвършенстване в покорство [23].

На този етап се изисква сътрудничеството на човека за послушание на Бога по подражание на Христа. Това послушание е и характерен белег на християнския живот. Видът покорство е показан от Христос. То трябва да е пълно или дори до смърт. Както Той беше покорен и изпълни волята на Бога и Отца, така и хората са длъжни да вършат делата Му и да вярват в Него: „Тъй като по волята на Отца страданието стана образец за нас, погубените заради непослушание, посредством послушание се спасяваме, до степента, в която се покоряваме“ [24]. Християнският Бог обаче не е единствено Отец, а е и Синът, Който се е въплътил в Христа. Волята на Христа е и воля на Бога. Знанието за Бога е безсилно, такова е и послушанието на волята Му без знание и покорство на Христа. Подражанието на Христос се проявява и като покорство Нему [25].

Заповедите и наредбите на Христос не се свързват във всички случаи с примера на Неговия земен живот, и следователно не попадат винаги в рамките на подражаването Му. Така например призивът към покаяние, макар че се предполага поради начеване и продължение на подражанието на Христа, не представлява елемент от него. Иисус Христос живя без грях и следователно Той няма нужда от покаяние. Има събития обаче от живота на Христос, като например различните Му чудесни дела, на които човек не би могъл да подражава. Характерно за такива случаи е „метафоричното“ подражание на Христа. Така, вместо изцеляване на телесните болести човек трябва да се лекува духовно, да изцелява духовните си болести чрез застъпническо слово. Онзи пък, който не може да учи и води чрез слово своите ближни към добродетел, може чрез примера си да им служи като работник на благото [26]. Изобщо чрез призванието към послушание човек бива увещаван да скъса връзката си със света и да подчини себе си на Господнята воля. Той е призван да отхвърли себе си и да „погуби душата си“ заради Христа и заради Евангелието [27]. Този изход на човека от границите на относителната сигурност на живота към пълна сигурност в името на Господа е в действителност вход към пълна сигурност. Това обаче е невъзможно да бъде постигнато без вяра, която, според св. Григорий Палама е зрение на сърцето и неотвратима убеденост на сърцето по Бога [28]. Без вяра пътят на послушанието е непроходим [29]. Единствено чрез вяра човек може да намери сигурност в Христа и да върви по пътя на покорството към Бога. И единствено чрез послушание верният може да остане близо до Господа си и да живее като подражател на Господа в света.

Бележки

1. Филип. 2:5.
2. Срв. Филип. 2:6-11.
3. Притчи 3:34.
4.  Омилия 43, 1, Οἰκονόμου, 16.
5. Омилия 16, PG 151, 201D.
6. По този въпрос са и наблюденията на св. Василий Велики (Омилия 20 за смирението 6, PG 31, 536C-537D): „Всичко свързано със земния живот на Господа учи на смирение. Когато беше бебе, още в пещерата, той нямаше ложе и бе поставен в ясли. В дом на дърводелец и бедна майка Той се покоряваше на майка Си и на нейния жених. Той нямаше нужда да слуша онова, което чуваше, но питаше и дори с въпросите си учудваше с мъдрост. Покори се на Йоан и прие кръщение от роба на Владиката. Той не въстана против никой от стоящите над Него, а се покори и допусна временната власт да упражнява силата си според присъщите ѝ възможности. Като застана сред архиереите в образ на подсъдим, доведен при прокуратора, понесе и съдебен процес, за да изобличи с присъствието Си клеветниците и с мълчание понесе клеветите им. Понесе и заплювания от роби и разхайтени младежи, като се предаде на смърт, и то на най-срамната сред людете смърт. Така като човек премина през всичко човешко – от раждане до края – и след толкова дълбоко смирение показа славата Си, прославяйки заедно със Себе Си онези, които са Го прославили“.
7. Омилия 22, PG 151, 285C.
8. Пак там, PG 151, 285D-288A.
9. Омилия 58, 4-5. Οἰκονόμου, 228.
10. Омилия 31, PG 151, 393B.
11. Пак там: „Онези имам предвид – бедните в живота и в тялото, ако придобият смиреномъдрие на душата, достойни са за блаженство. Ако обаче са отделени от смирението с високомерие, стават изпълнени с нещастие“.
12. Мат. 5:3.
13. До монахиня Ксения, PG 150, 1060C.
14.  Омилия 4, PG 151, 57C.
15. Пак там.
16. Филип. 2:8.
17. Омилия 5, PG 151, 65B.
18. Омилия 16, PG 151, 201B.
19. Омилия 5, PG 151, 65BC. Срв. До монахиня Ксения, PG 150, 1049D-1052A.
20. Рим. 5:19.
21. Кирил Александрийски (Тълкувание на посланието до римляните 5,17, PG 74, 789AB) отбелязва следното: „Природата се разболя от греха поради непокорството на едного, т.е. на Адам. Така мнозината станаха грешници, не като съгрешили заедно с Адам – защото още не съществуваха, – а като причастни на неговата природа, изпаднала под закона на греха“. Срв. и св. Йоан Златоуст, Тълкувание на посланието до римляните 10, 1-3, PG 60, 475-477.
22. Омилия 52, 2, Οἰκονόμου, 121-122: „Тъй като онзи доброволно и умишлено се предаде на слабост, макар и да не биваше, беше победен и се разболя, и бидейки корен на нашия род, съответно произведе нас като смъртни младочки… Нужен беше за нашия род нов корен, т.е. корен от новия Адам“.
23. Омилия 16, PG 151, 205B: „Поради това единственият неопетнен – Христос, и принесе в приношение на Себе Си и начатък принесе на Отца за нас, така че като гледаме към Него, като повярваме в Него, и чрез покорство към Него, да се окажем привързани чрез Него към лицето на Бога и да получим помилване всички, като се осветим“.
24. Омилия 16, PG 151, 208A.
25. Омилия 24, PG 151, 309AB: „Ако някой иска да встъпи в тая слава… нека чуе заповедите Ми и нека подражава на Моя живот съобразно силите си“. Срв. 2 Кор. 10:5.
26. Вж. Омилия 44, 8, Οἰκονόμου, 36.
27. Марк. 8:35.
28. Вж. В защита на свещеноисихастващите 2, 3, 40, 573-574.
29. Bonhoeffer отбелязва буквално: „Само вярата познава и само познанието вярва“, Nachfolge, München 1964, 29.

Превод от гръцки: Светослав Риболов

Из книгата на Георгиос Мандзаридис „Паламика”, ИК “Омофор” 2016 г.