Американският журналист Род Дриър прие православието

Род Дриър (Rod Dreher) е редактор на неделната коментарна секция на Далас морнинг нюз и автор на известната книга "Crunchy Cons", претърпяла досега три издания в оригинал. Изразът, измислен от самия него и придобил широка популярност, е трудно преводим – с него авторът обозначава хора с консервативни схващания, най-често религиозни, които се стремят да опазят себе си от пороците на консуматорското общество. Дриър живо се интересува от техните духовни търсения, желанието им да преоткрият по-простия и здравословен начин на живот от миналото, противопоставянето им на либерализма и потребителството, неморалността и аборта. Обект на изследването му в книгата са католици, православни, протестанти и евреи.

Дриър е методист по рождение, през 1992 година приема католицизма. В статия от миналия четвъртък той разказва как наскоро е напуснал Римокатолическата църква и е преминал в православната вяра.

Най-непосредствената причина за това е трагедията със сексскандалите, разтресли Римокатолическата църква в Съединените щати, които Дриър разследва като журналист. След сблъсъка с тези мрачни явления сред целибатното свещенство той започва да губи доверието си в католицизма. Това, което най-много го кара да преосмисли вярата си обаче, е безсилието и усещането за липсата на здрава почва, породени от „упадъка на литургията и катехизацията” в американските католически храмове. Дриър споделя: „Бях станал като онези католици, които смятат, че да си погълнат от противоречията в Църквата и църковната политика е същото като да си погълнат от Христа. С приятелите ми се впускахме в дълги дискусии с часове за това, какво не е наред в Църквата, и всичко, което казвахме, беше истина. Но ако продължавате все в този дух, това си има своите последици. Една нощ, след като приятелите ни католици, с които водихме дълъг и оживен разговор през цялата нощ, си тръгнаха, двамата с Джули (съпругата на Дриър) стигнахме до заключението, че сме прекарали цялата нощ говорейки за Църквата, без да споменем нито веднъж Иисуса. Джули каза: „Имаме нужда по-малко от Петър наоколо и повече от Иисус”.

След месеци двамата вземат решение и посещават православната енория „Свети Серафим” в Далас. Това, което изпитват, Дриър изразява с думите: „Там има живот”. След време Род и Джули са поканени на вечеря в дома на архиепископа. Най-много ги впечатлява фактът, че гостуването прилича на голямо семейно събиране. „Домът на владиката беше претъпкан с енориаши, които празнуваха празника… с празник. Архиепископ Дмитрий беше в средата между тях и изглеждаше като стария Гандалф. През всичките си години като католик не съм срещал хора, които така да общуват с епископа си. Всичко беше толкова смайващо – общуването, молитвеното настроение, усещането за семейство. Не бях си давал сметка, колко много жадувах за църковно общение. Джули, която беше израснала в Евангелската църква, каза, че това е нещото, което я е съпътствало през цялото й детство и което е оставила, когато е станала католичка. Спомням си какво си мислех тази нощ по повод усещането си по време на литургията и след това на този енорийски празник: „Това е, което мислех, че ще бъде католицизмът, когато го приех”. И си казах, че наистина няма причина католицизмът да не може да бъде това. Не че православните владеят някаква извънредна магия. Но така стоят нещата”.