Доц. д-р Мариян Стоядинов: „Руската църква пропиля възможността да спечели сърцата на всички православни в Украйна“

Често православните обичаме да цитираме онези емблематични думи от Йоановото Евангелие за Истината, която ще ни направи свободни, и като контрапункт на това – земното, Пилатовото „Що е истина?“. Докато си служим с евангелските слова за Истината обаче, страстно спорим за нашите си вътрешноцърковни „истини“. На дневен ред е темата за Украйна (в която всеки се е барикадирал в крепостта на своята си истина), която остро очерта не просто разделителни линии, а цели разломи между епископи на Църквата. Между пастири на Христовото стадо. Но надежда винаги има – там, където сърцето като пазител на Истината (която ни събира заедно в светата Евхаристия) може да просветли помътнения ум. За да приемем съвсем реално смисъла, вложен в думите „…без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5)…

За политиката в църковните дела, за това има ли „криза на съборността“ и в очакване на позиция на Св. Синод на Българската църква по казуса „Украйна“, разговаряме с доц. д-р Мариян Стоядинов – зам.-декан и преподавател по догматическо богословие в Православния богословски факултет на Великотърновския университет…

Томосът, с който се обявява автокефалията на Православната църква в Украйна, вече е факт. Събитие – дългоочаквано и радостно за едни, за други – пораждащо възмущение и гняв. Какъв е Вашият коментар – само лист хартия ли е това без реална, канонична стойност – каквото се чу от публични коментари от Русия, или се случи нещо легитимно и… неизбежно?

Първо и най-важно: Бог промисля за всичко – и за врабчетата, и за останалото. Както казвате и Вие, томосът е факт. Аз бих добавил факт, който дори да бъде заобиколен или подминат като „лист хартия”, си остава факт. Оценката за факта не променя факта; личните предпочитания и пристрастия – също. Дали е било неизбежно – с оглед това, което се случва в Православната църква след края на Първата световна война – изглежда по-скоро като закономерно, отколкото като случайно събитие. Хронологията на тази закономерност може да бъде маркирана схематично в следния ред: 1) Докато революционните промени в Турция унищожиха Османската империя (1922) и Вселенската патриаршия се оказа с качествено нов статут, в Русия Октомврийската революцията (1917) бе последвана от възстановяване на Патриаршията, а десетилетие по-късно и от църковно признание на съветската власт като легитимна; 2) Първата осезаема проява на разлома между Константинопол и новата Московска патриаршия бе при отказа на гръкоезичните църкви да участват в инициираното от Сталин и Карпов Православно съвещание в Москва през 1948 г. Старите патриаршии не се отзоваха на поканата, защото разпознаха в инициативата желание на съветската власт да използва Православната църква за целите на своята международна политика; 3) След това спорадично напрежението се проявяваше по време на предсъборните съвещания, докато в случая с Естония през 1996 г. се стигна и до прекратяване на евхаристийното общение от страна на Москва, продължило няколко месеца; 4) Последва скандалът в Равена (2007), където руската делегация напусна поредната сесия от официалния диалог между Православната и Католическата църква, отново заради Естония; 5) Последва напрежението в предсъборните сесии по въпроса за даването на автокефалия, а накрая и руският бойкот на Събора (и св. Литургия на Петдесетница) в Крит през 2016 г. С последното бе даден знак, че всеки може да прави каквото си иска, а богословски некоректния израз „православни църкви” започна все по-често да се употребява вместо богословски коректния „Православна църква”.

Украйна в този смисъл е логично развитие на разлома не просто между двете патриаршии, но и между две еклисиологични визии за устройството и реда в Православната църква. Но последното е голяма тема, която заслужава отделен разговор или текст.

Една от основните критики към патриарх Вартоломей бе, че не свика Събор на поместните църкви, на който съборно да се обсъди казусът Украйна…

Първо, относно процедурата. Вселенската патриаршия винаги е давала томоси в рамките на своите правомощия. Нито през 1850-та година, когато дава томос за автокефалия на Гръцката православна църква, нито при следващите случаи, в които томоси са дадени на църквите в Сърбия (1879) Румъния (1885), Полша (1924), Албания (1937), България (1945), Чехия, Словакия (1998) и Грузия (1990) е бил свикван някакъв „събор на поместните църкви”. Ако да кажем в нашия случай през 1945 г. е трябвало да получим томос примерно от „събор на поместните църкви”, а не от Вселенската патриаршия, то би трябвало да чакаме… събора в Крит през 2016-та.

Сега относно идеята за събор към днешна дата. След 1 юни 2016 г. съм повече или по-малко скептик относно такава възможност, особено с оглед наложеното от Руската църква ново правило за консенсуса. Но все пак, ако – хипотетично – Вселенската патриаршия свика „събор на поместните църкви”, колко поколения трябва да работят, за да се случи такъв събор след, примерно, 55 години; и който накрая да бъде охулен от опортюнистите като невелик, несвят, несъбор и пр.? Сами разбирате, че идеята за събор – по въпроса за чиято и да било автокефалия – към днешна дата е задънена улица. В най-добрият случай е проява на пожелателно мислене. В последното само по себе си няма нищо лошо, но приложимостта му клони към нула. А парадоксалното е, че тази идея идва от същото поколение църковни политици и сановници, които вкараха Православната църква в задънената улица на предсъборните съвещания. Нима очаквате същите тези хора да направят нещо по-различно от това, което направиха през времето от Женева (1976) до Шамбези (2016)? Идеята за събор по повод автокефалия на църквата в Украйна означава ново начало на предсъборна дискусия за даването на автокефалия, т.е. връщаме се там, където спря работа междуправославната подготвителна комисия на Великия и Свят събор през 2011 г. Бойкотът на събора обезсмисли до голяма степен свършеното от комисията досега. Затова съм скептик и смятам, че приказките за събор към днешна дата са просто думи. Но думите са думи, фактите са факти. Ако някой държи да ме опровергае, да го направи с факти, като примерно започне с това: в организацията на колко Велики и Свети Всеправославни събора е участвал? На колко такива събора е участвал с право на глас?

Вселенският патриарх би могъл да покани предстоятелите примерно на „синаксис на предстоятелите” (формат, установен от самия него през последните години). И какво ще промени това? Не беше ли и Крит (2016) подготвян и от руснаци, и от гърци, и от нас включително, като своеобразен „синаксис на предстоятелите” и придружаващите ги архиереи? Нима предстоятелите биха постигнали консенсус, въпреки становището на Руската църква, блокирало през 2011 г. документа за даване на автокефалия?

Една от критиките към Руската църква и към патриарх Кирил бе именно поддържането на дух на непреклонност. Тоест въпросът с Украйна би имал развитие „по благовремие“ – когато и както Руската църква реши…

Ще започна от втората част на въпроса. Руската църква има подобен опит в случая с Православната църква в Америка. И до ден днешен обаче тази църква е извън диптиха на Вселенската патриаршия. С други думи – за да влезеш в този диптих, трябва да получиш томос не от Москва, а от Цариград. Украйна в голямата си част за руското (имперско включително) мислене, разбира се, не е Америка, нито дори Украйна, а Малорусия – нещо много подобно на Македония за нас българите или Косово за сърбите. Границите на днешна Украйна са последните граници на УССР (Украинската съветска социалистическа република), която, както всички други републики от СССР е болшевишки хибрид. Изобщо всички нови държави, произлезли от доскорошните пост-имперски федерации (като СССР и СФРЮ) изпитват дефицит на легитимност в очите на доскорошните им гравитационни центрове било поради исторически сантиментализъм, било защото те също са своеобразни микро-федерации в етнически смисъл. Утвърждаването на легитимността им донесе немалко войни и страдания и на Балканите, и на Североизток и все още като че ли е в процес. Формално обаче, след 1991 г. Украйна е суверенна държава, колкото и мнозина в Русия да я считат за своя покрайнина.

Да се върнем обаче на въпроса за църквата. Руската църква и днес има своята автономна структура в пределите на Украйна (също както и Сръбската църква има своята автономна структура в пределите на Северна Македония). Но Москва (както и Белград) не може да даде томос за автокефалия. Защото нито има право по силата на каноничното Предание, нито има модерна, утвърдена от всички поместни църкви, процедура за това. Последното щеше да е някаква възможност, ако Руската църква не бе блокирала решаването на този въпрос в контекста на предсъборните съвещания. Затова в момента няма друга процедура освен известната – томос за автокефалия се получава само и единствено от Вселенската патриаршия.

Ако обаче говорим не за автокефалия, а за единството на православните в Украйна, едно е безспорно – Руската църква имаше десетилетията след разпада на СССР като дар от Бога, за да спечели сърцата на всички православни в Украйна. Този дар бе пропилян, за съжаление, както в политически, така и в църковен план.

В тази тема се съдържа още една – тази за достойнствата/недостойнствата на възстановените в общение. Епископите са ясни. Апелирали са, получили са прошка. Каквито и да са били, да ги оставим поне за малко и на Божия съд. Въпросът обаче, какво правим с останалите, обикновените хора, които бяха схизматици по местоживеене, а днес отново са наши сътрапезници, остава без отговор от критиците. Някой може да каже, че това е популизъм, но все пак да попитам риторично: в Божиите очи само епископите ли имат значение, или и онези, малките?

Ще Ви разкажа една лична история. Когато започна разколът в Българската църква през 1992 г. живеех в София, а родителите ми във Враца. В рамките на един ден приумицата на част от българските митрополити ни постави от двете страни на една канонична разделителна линия по местоживеене. Ние, разбира се, си останахме едно семейство. След шест години с цената на големи компромиси, „снизхождение и по силата на пълна икономия” тази линия бе заличена. Предишната ни голяма схизма (1872-1945) бе заличена от Константинопол със същия мотив. Нима някой е считал, че решението на един мащабен (или дори семеен) конфликт е възможно без „снизхождение и по силата на пълна икономия”? Москва имаше време и не направи нищо, Константинопол прояви възможното снизхождение и приложи пълна икономия. Днешните студенти не знаят почти нищо за случилото в София през 1998-ма. След 50 години ще го коментират само шепа историци, колкото коментират и днес вдигането на схизмата над нашата Екзархия от 1945-та. Но линията вече я няма. Украйна има своите шансове да преживее същото.

Както споменахте, още в подготовката за Критския събор, в предсъборните заседания темата за автокефалията отпадна като „твърде деликатна“. Прот. Георги Флороски казва, че „за Църквата католичността е едновременно и даденост, и нещо, което трябва да се постигне“. На какво е симптом тази „оскъдица на съборност“ в Църквата, или да правим подобен извод е изкушение?…

Ние нямаме проблем със съборността в смисъла на католичност. Ние имаме проблем със съборността в смисъла на синодалност, и най-вече във вселенското измерение на синодалността. Константинопол търси вселенското в контекста на Византийското предание. В рамките на това предание Вселенските василевси на Новия Рим са свиквали вселенските събори, пишели са канонически и догматически текстове, защитавали са границите на Църквата като граници на Империята, в рамките на това предание Мехмед ІІ поставя Генадий Схоларий за етнарх на Рум (Рим) милета и тази практика остава валидна до самия край на империята (1922). Днес обаче имаме не една, а цял конгломерат от паралелни етно-вселени, всяка от които е приспособила към себе си Византийското предание. Всяка от тези наши паралелни етно-вселени има свой собствен микро Рим, всяка има своя етно-диаспора и транс-континентални епархии или екзархии. Дали това е изкушение? За буквално четящите правилата на Вселенските събори или едиктите на Великите Теодосий и Юстиниан – разбира се. Но във всички случаи е част Божия промисъл за нашето поколение. Съборното като католичност го имаме във всяка наша литургия, то е колкото даденост, толкова и предмет на вярата. Вселенското обаче е само спомен от историята. Всеки опит да бъде напомнено от Вселенския престол провокира федералистки и реформаторски обвинения в „константинополски папизъм”.

Казусите в Украйна, в Македония, а и възможността подобни ситуации тепърва да възникват и на други места в православния свят, макар и различни в своите специфики, повдигат въпроса – има ли нужда от някаква „реформа“ в устройството на Църквата като цяло, премахване на „националните“ църкви и изпълване с реално съдържание на понятието „поместна“ църква?

Разбира се, има радикални гласове, които призовават за такава реформа. Но преди да продължим разговора имам няколко въпроса. Първо – кой ще я направи? Ние, наследницитe на византинизма? Или благочестивият василевс ще свика събор? Или пък същият ще състави нов каноничен кодекс, като втори Юстиниан? В иконографията на вселенските събори в центъра винаги има една фигура – тази на Ромейския василевс. Днес такава фигура няма. Ние обаче сме наследили този иконографски сюжет като модел в нашата политическа философия и целият ни свод от канонически норми е функция от този модел. Реформирането му означава или да изтрием цялата история на Църквата от Византийския и пост-Византийския период, с всичките й „вселенски престоли”, „канони”, „патриаршии”, „пентархии”, „етнарси”, „митри и сакоси” и да приложим (примерно) апостол Павловата еклисиологична норма – всеки град отделна църква – или пък да изнамерим някаква модерна федерация или асамблея на православните народи с постоянно действащ форум като Съвета за сигурност към ООН или кой знае какво… Други реформатори ратуват за „ползване” на каноните избирателно, само и само, за да обезсилят Византийския модел. Ще ви дам пример: Констанитонопол е бил столица на Вселенска империя (което обяснява титула Вселенски на столичния патриарх). Днес такава империя няма, няма и Константинопол, така че – всичко, което касае този престол в каноническата традиция е излишно. Подобна, между другото, е политиката на модерната Турска република, която отрича „вселенския статут” на патриарха във Фенер и го нарича просто Fener Rum Patriği или Fener Greek Patriarchate. Подобни са полемичните оръжия и на руските реформатори, които наричат Вселенския патриарх просто „турски”. Та ако трябва да обобщя с няколко думи – реформата в първата си форма е мечтание, а във втората – политика. Защитниците й са в положение на хора, които гледат на историята като на сериал и постоянно се възмущават, че всяка следваща серия се различава от първата.

Каква е прогнозата Ви за реакциите на другите поместни църкви, каквито се очакват в скоро време?

Нямам прогноза. Както казах по-горе, след 1 юни 2016 всичко е възможно. Някой днес може да каже едно, утре да направи друго. И всеки със сигурност има своите си оправдания и за едното, и за другото. Всички или почти всички имат по нещо за губене, което продължават да считат за своя покрайнина. Затова дори, когато тръгват да решават принципни проблеми, те го правят през призмата на частните си интереси.

В интервю за BBC на въпроса – има ли оттук нататък стратегия за преодоляването на разделението с енориите, които са към Московската патриаршия, предстоятелят на новоучредената църква в Украйна митрополит Епифаний отговори, че тази стратегия ще бъде основана на евангелските принципи на любов, мир и братска взаимопомощ. „Разбираме, че ще има много хора, които ще искат да останат към Московската патриаршия, но нямаме против това. Всеки трябва да може да избира своя религиозен център доброволно. Ако решат на общо събрание да се присъединят към нас – ние ще ги приемем“. Как ще коментирате това и изобщо линията на публични изказвания на митрополит Епифаний?

Ако казаното илюстрира линията – звучи адекватно. Не съм обаче от познавачите на тази линия. Знам митрополита като ректор на Киевската духовна академия и като учен, който е защитил докторат по тема за Доникейските канонически сборници. Не се вълнувам особено и от линията на неговите опоненти. Но ме впечатли начина, по който последните третират живеещите или пътуващите в чужбина миряни като заложници и инструмент за натиск срещу опонента. Идентична бе реакцията на държавата след свалянето на руския СУ-24 от турските ВВС в Сирия през 2015-та. Тогава Кремъл призова руснаците да бойкотират турските морски курорти. Знам, че тук става дума и за пари, все едно дали разговорът е за туристи или поклонници, но знам и че свободата, която Христос е дарувал всекиму няма цена. Колкото по-малко епископите по подобие на князете господаруват, и колкото по-малко по подобие на велможите властват, толкова повече ще остават човеци по образа на Христа. А от такива плодовете няма да остават скрити и хората ще ги познават.

Принципно, в това съревнование между епископи, както и във всяко друго, ще „надделее” този, който съумее да запази своята християнска идентичност. Защото хората днес имат едно много просто, но ефикасно оръжие. Те просто игнорират. Има такива, които търсят Христос и в суматохата, но когато не откриват следи, губят интерес. Има и друг тип хора, които търсят дявола навсякъде и ако намерят дори трошица, подхвърлена от него, развиват зависимост.

Търсачите на апокалиптични знаци разпознават в настоящата ситуация белезите на „поднебесните духове на злобата“. Но каква е надеждата ни, какъв е изходът от настоящото положение?

Търсачите на апокалиптични знаци ще разпознаят такива и в химическата формула на водата, предполагам. Нямам квалификация за подобна клинична картина. А надежда винаги има, разбира се, когато спасяваме душите си, а не международното положение. За първото имаме ограничено време. Второто – би ни отнело и малкото, което имаме (но пък кой съм аз, че да казвам на пълнолетни хора какво да правят с времето си?). Ако някой намери полза в прочетеното, да възхвали Бога, да отиде на вечерня привечер или на утреня утре сутрин, ако не – да направи същото.