На чия страна е Бог

 

За Църквата и властта, за патриарх Тихон и болшевиките, за влиянието на Руската православна църква върху властта, за обидата и националната идеология на днешна Русия, за монашеството и Киево-Печорската лавра, за войната. Интервю на Татяна Попова с проф. Андрей Кураев*, от поредицата „Хроники на войната“, със съкращения.

Отец Андрей, как мислите, трябва ли и може ли Църквата да подкрепя държавната власт – така, както сега това се прави в Руската федерация?

Работата е там, че този въпрос, по-точно неговият отговор, може да доведе до радикален ревизионизъм – преразглеждане на християнската история, глобалната, не само руската, през последните повече от хиляда години.

До средата на четвърти век християнската църква е била гонена от Римската империя и от съседни страни. И тогава въпросът каква държавна политика да подкрепя Църквата просто не стоял. Едно нещо било очевидно: ако варварите пресекат границите на Римската империя, това е лошо за всички. Защото за варварите било без значение дали си патриций, християнин, вярващ в Христа или в някакви древноримски богове или германски, все едно – твоята съдба ще бъде достатъчно печална. И затова нуждата от самозащита била очевидна, и още през втори век е имало християни на военна служба. Апостол Павел също се е молил за началника, който носи меч.

В трети век ситуацията малко се променила и усложнила от християнска и богословска гледна точка. Вече се чували мнения, че ако да кажем, войник приеме кръщение, той е длъжен да остави службата. А ако човек е станал християнин, а пък после се запише за военна служба, той се отлъчвал от Църквата. Имало различни позиции, които съществували паралелно. Някои автори пишат, че християните са най-храбрите войници; а други – че християнин не може да държи в ръцете си оръжие.

В края на четвърти век, когато Църквата станала имперска институция, официална, всички тези спорове улегнали и се редуцирали до това равнище – дали е допустимо за свещеника да държи в ръцете си оръжие.  Стигнало се до консенсус, че свещеникът не бива, но за мирянина е нормално. Когато църквата станала държавна, тя също така се отказала от своето право, а може би и задължение, да дава етическа оценка на текущите политически събития. Може да осъждаме това, може да му се радваме, но все пак е важно да отчитаме един определен факт. И този факт, можем да го наречем литературен, е, че никъде в книгите на Новия Завет, който разказва за живота на Христос и Неговите  ученици, не виждаме какъвто и да е интерес към текущата вътрешна и външна политика на огромната Римска империя. Когато тази политика касае Христос и принуждава Неговите родители да бягат от Палестина, това се описва; и ако някаква  власт, местна или римска, арестува апостол Павел, това също се описва. Но самите персонажи на Библията от Новия Завет не се намесват в политиката. Молят се за всички. И Сам Иисус Христос не прави никакви коментари на политическия дневен ред.

Тук възниква едно питане – а трябва ли ние да бъдем изцяло подобни на първите християни в отношението си по този въпрос? Най-простият отговор е, че да, разбира се, трябва. Но той води до друг въпрос – а във всичко останало не трябва ли да сме им подобни? Знаете ли, винаги има такъв въпрос –  в какво трябва да подражаваме на Христос и защо обикновено избираме само това, което ни е лесно да направим. Всъщност, пред всеки човек, който се нарича християнин, лежи тежък, отговорен избор: по какъв начин, в какво и в каква степен аз да подражавам на Христос и на Неговите ученици в този свят, в който по Божи промисъл живея, в нашия 21 век, тук, в тази наша най-източна Европа. Как да живея тук и да разпознавам знаците на Божията воля. Това е един въпрос, който сам трябва постоянно да задавам на Бога: Господи, подскажи ми. И да се моля за това, разбира се, и да размишлявам. В Стария Завет е казано, че Бог е дал на хората тежка задача – да различават добро от зло. Това е тежък труд, ежедневен. И той не се извършва в неделното училище или в семинарията, еднократно, а е нещо, което всеки трябва да върши сам и постоянно.

Така че – към  вашия въпрос дали  Църквата е в политиката, или е извън политиката:

От една страна, да, константата на църковната история показва, че Църквата неизменно рано или късно започва политически да поддържа  управляващите на територията на даден епископ. Дали тази територия се нарича Луганска народна република, или Новгород, или Киев, или Съветски съюз, или Полско кралство и т.н. –  няма никакво значение. След време, все едно – може би след първоначалните опити да се бори за своите независими интереси – в православния свят в крайна сметка винаги настъпва симфония с властта, дори с атеистичната власт.

Така например, в началото на двайсетте години на миналото столетие, патриарх Тихон дори се извинявал пред болшевиките – „… Да, аз така и така в началото, но не знаех, че вие сте наистина власт. Мислех, че това не е сериозно, че е за малко…“

Чакайте, но по времето на червения терор те са убивали огромно количество свещеници, именно през двайсетте години болшевиките са ги убивали?

Той е осъждал терора. Има послание на патриарх Тихон, за което се твърди, че в него е проклел болшевиките. Не е истина. В това послание той не отправя никакви анатеми към болшевиките, а осъжда  всеки, който някога е бил кръстен и се счита християнин, но при това върши насилие. А работата е там, че в деветнадесета година, или осемнадесета, когато било отправено това послание, насилие в бившата Руска империя вършел кой ли не: бандите на Махно, белогвардейците невинаги били пример и образец  на нравственост, в това число по отношение на мирното население, болшевиките също. Нещо повече – в това послание има интересен нюанс: възмущението на Патриарха е предизвикано именно от насилието по отношение на престарели и вече в оставка чиновници на царското правителство. Той започва обръщението си с описание на техните беди. И по този начин показва класово-кастова солидарност именно с тях – с тези елити на Империята; за нея се застъпва. Никакви болшевики и каквито и да е идеи на болшевизма той не обсъжда и не проклина там, изобщо не влиза в полемика с идеите на болшевизма в това послание. А ексцесии наистина е имало, това е известно, щом даже Сталин е осъждал някои крайности, проявени на места, и т.н.

Затова е по-правилно да се каже, че патриарх Тихон все пак не е осъдил руската власт. Става дума по-скоро за някакво пропагандно клише. От една страна на властта, а от друга – на руската емиграция. А после да, същият патриарх Тихон е писал знаменитото си прословуто Завещание, в което всецяло декларирал своята пълна лоялност към съветската власт.

Може да тръгне и по друг път Църквата, но това би било изключение. Имало е такъв случай в историята на Византийската империя, в която патриархът поддържал държавен преврат, не много охотно, но все пак поддържал революционерите. Но това наистина е единичен случай в Империята и изобщо в историята на източното християнство, който ми е известен.

Не бива да изключваме възможността някой църковен йерарх да се изкаже и против властта. Но струва ми се идеята не е да чакаме това, а всеки да отговори сам за себе си. Не всички сме митрополити, слава Богу. Но трябва всеки сам да разбере как да прилага християнските заповеди в своя живот и в живота около нас. Има някаква, натрапена с векове от църковната върхушка игра на инфантилизъм. И тази игра в крайна сметка поражда печалното неумение на хората и на цели народи да управляват собствения си живот. А от друга страна се поражда илюзията, че след като ние не умеем, то и другите също не умеят. И това позволява да се каже например за киевчани:  „Хохли нещастни, купиха ги със сладкиши на Майдана и те отидоха да скачат“.  Ето го цялото обяснение. Понеже Русия няма опит от самоорганизация на обществения живот, затова ни се струва, че и в Украйна не може да има. Причини за този социално-политически инфантилизъм могат да се открият в силно йерархичния църковен модел на поведение, както и в това, че на децата от малки и дълго се втълпява, че не трябва да имат никаква самостоятелност. Особено по политически въпроси. Има упълномощени лица, да кажем патриарх, който има право да се изказва за политическите проблеми, след като се е посъветвал предварително с президента. А вие няма нужда да правите това.

Руската православна църква наистина ли няма никакво влияние върху властта? Видях Ваше предишно интервю, в което казвате, че патриарх Кирил въобще не влияе на Путин. Или все пак има някаква възможност да оказва влияние?

Влияние безусловно има; и това е още едно, от моя гледна точка по-трудно ниво на размисъл над тази ситуация. Става дума за това, че в някакъв смисъл властта в Русия, ключът към властта се търкаляше по земята след разпада на Съветския съюз. А ключът към властта е достъпът до умовете на хората, до тяхната съвест и убеждения. След краха на съветската идеология само мързеливият не повтаряше по цялото  постсъветско пространство, че сме във вакуум, идеологически вакуум. И най-естественото нещо ни се струваше нуждата да се обърнем към изворите на историята, и някъде в досъветските страници на нашата култура да намерим рецепта за това, как да живеем в края на двадесети и началото на двадесет и първи век. И разбира се, Църквата, като консервативна институция, много активно издигаше тази идея. Когато се говореше, че има нужда да се създаде национална идеология, в отговор много църковни публицисти казаха, че не, няма нужда да се създава такава идеология, няма нужда да се измисля, трябва просто да се възроди това, което се е установило през вековете от нашия народ; като се подразбираше, че това е Православието.

И като се има предвид, че Православието тогава беше почти непозната религия, ставаше много лесно.  Много хора имаха потребност да вярват, че Църквата – това са мъдреци от някаква православна Шамбала, едни беловласи старци, които пазят невероятна духовна мъдрост и имат истински отговори на всички-всички въпроси, в това число въпроса за отношението към англосаксонците, за икономическите реформи, и така нататък.

После някой много активно започна да разпространява сред кремълския елит текстове на най-примитивния руски религиозен философ, Иван Илин. Знаете ли, Иван Илин е сложен човек. Много талантлив философ, и може би най-сложният от руските философи, когато става въпрос за анализа му на Хегел, тоест неговите ранни работи. А не когато, вече е в емиграция и започва да пише дописки до вестници, да произвежда вестникарска публицистика, която публикуват като леки, актуални политически коментари. И неслучайно в речта, с която Путин обяви разширяването на подвластните му територии, той цитираше и Иван Илин. Иван Илин има много интересна критика на Толстой в един текст за непротивенето на злото със сила, много интересна. Но за съжаление поне това не взеха от него, а именно тези вестникарски публикации.

И така, Църквата хвърли една закваска в мисълта на нашия държавен апарат, на нашето чиновничество. Това беше преди всичко тезисът на покойният патриарх Алексий I, страшен тезис, който предизвиква в мен ярост: „Църквата винаги е служила на своето отечество.“. Вероятно всички сте чували тази фраза.  В устата на християнин това са страшни думи. Църквата трябва да служи на небесното отечество, а не на местния канцлер, фюрер, цар и така нататък. Но ето че даже Патриархът не забелязваше пошлостта и антихристиянството в тези свои често повтаряни думи. Аз помня даже как по съветско време, когато следвах в катедрата по научен атеизъм на МГУ, преподавателите ни говореха, че знаете ли, по едно време, през 70-те години, имаше много така наречени невъзвращенци. Шахматисти оставаха на Запад, футболисти, музиканти, учени… Но поповете, казваха,  никога не остават, те са истински патриоти и винаги се връщат в Съветския съюз. И това, впрочем, беше лъжа, както се изясни впоследствие. Имало е невъзвращенци и сред духовенството, но тези случаи са били малко известни.

Та, ето как малко по малко и някак незабелязано се получи така, че Църквата предаде на цялото общество идеологията на тази нова империя, заедно с комплекса на обидения. Да, Църквата ни имаше причини за обида в близкото съветско минало. И именно за това – че ето, нас ни обидиха и сега е нужно да ни върнат всичко, което ни дължат – много говореше патриарх Алексий I. Помня една негова любима фраза, която повтаряше често: „В 20-ти век ограбиха Църквата два пъти. Веднъж – когато болшевиките ѝ отнеха храмовете. Втори път – когато през 90-те години ги върнаха в руини.“

Това е много важно, този комплекс, защото именно върху този комплекс на обидения израсна нацизмът в Германия. Напомням, че от гледна точка на обикновените ветерани на Първата световна война, а това са милиони хора, финалът на войната е бил неочакван. Никоя от териториите на Германската империя не била завоювана от Антантата. Френските войски си стояли в Белгия и Франция, не говоря тук за Украйна или Белорусия, или Прибалтика…Севастопол, Крим бил под немски контрол. Защо изведнъж се стига до позорен мир с най-тежките условия?! И естествено се ражда мисълта „предадоха ни“; защото за тези войници не са достъпни дълбоките анализи. Предадоха ни и трябва да намерим виновния, врага.

Путин в тези случаи посочва англосаксонците, Хитлер е посочил евреите. Но разликата в дадения случай не е повече от стилистична и ситуативна. Тези понятия лесно се заменят; впрочем англосаксонците също са били почти синоним на жидовското иго и в нацистката пропаганда от средата на 20-ти век. (…)

Църквата първа започна да свири на тази струна: „Нас ни обидиха и трябва да ни компенсират“. И с времето това стана просто общ мотив на цялото руско общество. Нима ние изгубихме студената война?! Имахме най-бързите танкове, най-мощните ракети и т.н. Защо изведнъж стана така, че сега сме в едни граници, в които ни се струва, че сме прекалено малки?! Защо в света не се съобразяват с нас?! И това е впрочем удивителен сантимент, защото, извинете, но кой се съобразява с вас вътре в Русия? Разбирам в Русия да имаше работеща, действаща демокрация, тогава може да тъгуваме и да казваме, че да, знаем как се решават по демократичен път нашите проблеми вътре в страната и затова предполагаме, че на международната арена също трябва да бъде така – да се зачитат интересите на различните страни, на различни групи хора и т.н. А пък, ето че те не зачитат нас и нашия глас. В това би имало някаква логика. Но когато безправното население започне да говори, че, разбирате ли, Порт Артур трябва да бъде наш… Боже! Защо е твоя грижа чий е Порт Артур, или пък чий е Крим – ти там все едно няма да отидеш?

Какво мислят вашите бивши енориаши за принудителната мобилизация, какви съвети им давате?

Аз не им давам съвети. А какво мислят – на това е много опасно да се отговори, защото хората са различни. И аз мисля, че и Бог има за всеки човек Свой замисъл. В мен няма и най-малка увереност, че мога да отгатна този замисъл. Така е. Затова и сред свещениците виждам различни позиции.

В един храм служат трима свещеници, дружат, имат добри отношения помежду си. Единият е във възторг от текущите събития: ура, напред и така нататък. Вторият категорично отказва да отиде и да благославя новобранци. Не, казва, това е против моите убеждения (в един храм служат). Третият свещеник казва така: аз ще отида, но ще се моля само за едно – момчетата да оцелеят. Няма да ги благославям да участват във война и убийства. Моля се само „Господи, върни ги по-скоро вкъщи, при родителите им, жените им и т.н.“. Значи, дори сред свещениците има различно отношение. При това тримата са етнически руснаци. В Русия има много свещеници, които са украинци; но в този случай – в храма, който ми е познат, са руски свещеници с различни позиции.

Един такъв въпрос стои при нас много остро – въпросът за Киево- Печорската лавра. Чия трябва да бъде Лаврата? 

Относно статуса на Киево-Печорската лавра. Струва ми се е важно да напомня, че това е  държавна собственост, предоставена за безплатно ползване на монашеското братство на Лаврата към УПЦ (МП). Държавата, разбира се, има право да измени условията на договора, както и арендаторите. Затова въпросът не е в правото, а в целесъобразността. По този въпрос имаше заявление дори на президента Зеленски, че напълно излишно е в момента към бедите, които търпи страната, да се добавят религиозни раздори и спорове.

Второ, от  гледна точка на самите монаси – аз опитвам да се поставя на тяхното място – за тях може да бъде дори полезно изгонването им от Лаврите (Почаевската или Киево-Печорската). Монахът по определение е жив мъртвец. Това е човек, който няма нищо свое, той проси само за едно – Господи, дай ми достойно да умра, и след смъртта си да намеря Теб. Може би сте гледали филма „Игра на тронове“, там един герой имаше девиз, че мъртвият не може да умре. Даже помня една интересна гледна точка, която ме порази, не знам доколко е достоверно това, че когато се кръщавали ранните християни, задържали ги под водата, за да почувства човекът границата между живота и смъртта и да разбере, че започва нов живот. Такава е символиката и на християнското кръщение, и на монашеския постриг. Ненапразно монахът слага в скоби фамилното си име – той си е отишъл от този свят.

В този смисъл, да бъдеш монах в манастир със стотици хиляди поклонници, в който се разхождат красиви момичета в летни тоалети и така нататък, в който има изискана кухня… Знаете ли, в Москва има един Даниловски манастир, първият от закритите манастири в Съветска Русия, отвориха го мисля 1980 или 1986 година. Та, дойде веднъж един монах, който бил постриган в същия този манастир, но още по съветско време. И аз помня неговия разказ, докато бяхме седнали да обядваме в манастира; хубав беше обядът, въобще в 90-те всичко вече беше прекрасно. Ето какво каза той: по наше време (съветско време, двайсетте години) монасите не сядаха на масата, ако няма поне шест вида риба. Вярвам му, че е било така. Разбира се, манастирската кухня е нещо прекрасно. Какво искам да кажа: разбирам и монасите, всички ние сме хора и имаме нужда да заместим липсата на семейство, на домашно огнище, с хубава кухня или с котка например, която в твоята килия се топли до теб… Но по принцип всички тези неща са отрицание на самата идея за монашество.

Разбирам, че ние не можем да вместим тази мяра. Но понякога Господ разтърсва такива затлъстели манастири. И казва: „А вие кои бяхте, какви обети давахте? Е добре, хайде сега да започнете да ги изпълнявате, да отидете да поработите, да се изхранвате със собствените си ръце, ora et labora (молитва и труд). А не така, както сте свикнали – в мъжки манастири да ви перат жени, жени да ви готвят и почистват след вас, а вие само да протягате ръчички, за да ги целуват. Така че от гледна точка на духовните интереси на самото монашество, може би и да е полезно монасите да напуснат тези центрове на културата и да отидат например в чернобилските гори и пущинаци, където да се молят за целия свят.

Там по-добре да не се намираш, в чернобилските гори. Там бяха руските войници, които имат проблеми със здравето сега.

За монасите това не е страшно, от монасите не се очаква да оставят потомство. За разлика от младите войничета. Монашеството е съвсем друг свят, съвсем друга система от ценности, ако сериозно се отнасяме към старите монашески книги, към техните правила и т.н. Да. Но разбира се, не е правилно да решаваш вместо другия и да му усложняваш живота, за да може той да изпълни по-добре своя древен обет. Така че, аз не призовавам за такова нещо. Просто казвам, че дори ако се стигне дотам, някакви монаси да бъдат помолени да напуснат някакви манастири, за тези монаси това означава, че Господ е почукал на вратата им; отворил им е портата, дал им е шанс. И тогава те не трябва да плачат, а да се радват. Слава Богу за всичко; благодаря Ти, Господи, че ни посети с тази привидна скръб, която може да се окаже нещо съвсем друго.

Опасно ли е за Вас сега да се намирате в Русия. Страхувате ли се?

Скоро ще ме съдят за втори път; първият беше през август (2022 – бел. прев.). Осъдиха ме за реч, дискредитираща руската армия. Буквално след няколко седмици ще има второ дело,  като вече ме заплашва и затвор. Съдебната практика е такава, че всеки може да напише донос за текст, публикуван и преди време. И съдът автоматично ще реши, че, да, това е дискредитиране на властта, не задължително на армията. И щом е така, то това е рецидив – има вече една присъда, човекът не се е поправил и значи трябва да го затворим…

На чия страна е Бог в този конфликт?

Отговорът ми сигурно ще бъде непопулярен. Бог е с всички. У Бога, мисля аз, няма такава избирателност. И съм убеден, че на Бога еднакво горещо се молят войничетата в окопите и от едната, и от другата страна на фронта. И техните майки се молят за тях.  Еднакво горещо. И аз мисля, че Бог чува тези молитви.

Помня, че веднъж в Румъния беседвах с един много възрастен свещеник, който е бил капелан в румънската армия през войната. И този свещеник ми разказваше такива истории, каквито бях слушал само от съветските фронтоваци. За чудеса на фронта; за това как например до тях не се взривява мина, ето такова чудо… Господ ги е запазил, и така нататък.  И аз сега го чувах от другата страна, от тази, която се нарича фашистка.

Аз съм убеден, че Господ е по-добър от нас.

 

 

* Проф. Андрей Кураев е руски богослов, философ, писател и публицист; блогер. В миналото известен православен мисионер и проповедник, носител на църковни награди за активна мисионерска дейност сред младите, преподавател в Московската духовна академия, дякон в РПЦ. По-късно изключен от числото на преподавателите и професорите за скандална и провокационна дейност в средствата за масова информация и блогосферата. Лишен е от духовен сан с решение на църковен съд от 2021 г.

 

Източник: https://www.youtube.com/watch?v=VpCzPM9kLPQ

 

Превод: Илиана Александрова