Съборът в Йордания – мисията невъзможна?

Мина една година от създаването на т. нар. “Православна църква в Украйна” (ПЦУ). Митовете, че тази структура ще донесе нещо добро на украинския народ, ще обедини православните християни в тази страна, се разпръснаха “яко дим”. ПЦУ не можа да обедини дори онези разколнически групи, от които бе създадена. “Патриарх” Филарет, виждайки, че ПЦУ в действителност е васално поделение на Вселенската патриаршия, излезе от ПЦУ и възстанови старата си “Киевска патриаршия”.

Както мнозина православни християни предвиждаха от самото начало, така и стана: с действията си патриарх Вартоломей предизвика глобална криза в световното Православие. За съжаление, той не се задоволи с “достигнатото” – в момента наред са Северна Македония и Черна Гора, като последната вече е на ръба на тежка общополитическа криза. Братските увещания, които мнозина предстоятели на църкви, архиереи, свещеници и миряни отправиха към Вселенския патриарх, не дадоха никакъв резултат.

Логично и неизбежно се роди идеята за свикване на общоправославен събор, който да разгледа тежката ситуация в Православието и да предложи някакъв път, някакъв изход.

С тази инициатива се нагърби Йерусалимският патриарх Теофил. Той предложи на предстоятелите на поместните църкви “да се съберат до края на февруари и до началото на Светия пост” в Йордания. Но Вселенският патриарх отговори високомерно на поканата от Йерусалим, смятайки я за посегателство срещу своята власт и привилегии:

“Не е нужно да Ви напомням за онова положение, което Вашата патриаршия заема в ранга на диптисите на светата Православна църква, а също и за каноничния ред, който винаги и до последния момент се спазваше от всички Православни църкви. Всеправославните събори на предстоятелите винаги са били свиквани от Вселенския партриарх, който ги председателства. На какво единство ще послужи Вашата инициатива, ако първият по ранг православен предстоятел отсъства на събора, който предлагате?”.

Всъщност тези думи съдържат едно невярно твърдение – че (според неизвестно кой канон) само Вселенският патриарх може да свиква всеправославни събори. Такива канони няма. Ако патриарх Вартоломей смята, че тази “привилегия” произтича от неговото предимство по чест в Православната църква, струва си да му напомним, че през първите десет века след Христа, когато са заседавали Вселенските събори, предимството по чест е принадлежало на римските епископи – папите. И въпреки това те не са свиквали Вселенските събори. Свиквали са ги императорите – и отново не защото някакви канони са им делегирали такива права, а просто по силата на житейските обстоятелства. 

Не е действал нито тогава, нито сега, и не е съществувал, и не съществува канон, който да предоставя някому “правото” или “привилегията” да свиква общоправославен събор. Това е още един пример на фенерското митотворчество. 

Същото е валидно и по въпроса за председателството. От уважение към предимството по чест на Константинопол православните патриарси са предоставяли първото място на съборите на Константинополския патриарх. Ако обаче той е бил обвиняем по църковни дела – а такива случаи има много в историята – председателството е било предавано на други предстоятели или авторитетни архиереи.

В своя отговор патриарх Вартоломей изразява също и обидата си от това, че посланието на патриарх Теофил е написано на английски, а не на гръцки език, макар да е очевидно, че предстоятелят на Йерусалимската църква влиза не в частна преписка между двама гърци, а, извършвайки общоцърковно деяние, се обръща към своя събрат така, както и към всички други свои събратя патриарси. При всички случаи в диалога между двама адекватни хора, загрижени за общото благо, въпросът за езика не би трябвало да бъде сериозен повод за натяквания. Не така обаче смята патриарх Вартоломей, който пише:

“Ние сме неприятно учудени от факта, че за пръв път в многовековната история на двете патриаршии правилно назоваваната “Гръко-православна Йерусалимска патриаршия” (τό ὀρθῶς ἐπιγραφόμενον “Ἑλληνορθόδοξον Πατριαρχεῖον Ἱεροσολύμων”) пише на Вселенския патриарх на чужд, а не на нашия роден език, сякаш тя изведнъж е престанала да се усеща наша сънародничка, принадлежаща към същата историческа и страдаща нация (ἱστορικόν καί μαρτυρικόν Γένος)”.

Изобщо писмото на патриарх Вартоломей, въпреки че титлата му е “вселенски”, а не “гръцки”, изобилства с гръцка националистическа аргументация. Той се тревожи от:

“…опитите за проникване в Светата Земя на сили, чужди на нашата нация (ξένων πρός τό ἡμέτερον Γένος δυνάμεων)”.

Патриархът е загрижен от:

“…последиците, които това действие (съборът в Йордания – бел. авт.) би имало за църквата и гръцкия народ (διά τάς συνεπείας, τάς ὁποίας θά εἶχεν ἡ ἐνέργεια αὕτη διά τήν Ἐκκλησίαν καί τό Γένος)”.

Важно е да се отбележи, че отказа си да участва в събора патриарх Вартоломей мотивира с: първо – незачитането на неговото върховно място и второ –  накърняването на гръцките национални интереси. И двата пункта на тези обяснения представляват ереси;  първото  е папизъм, второто е етнофилетизъм.

Веднага след разговора си с посланика на САЩ в Гърция Джефри Пайет на 22 ноември 2019 г., участие в събора отказа Атинският архиепископ Йероним. Кипърският архиепископ Хризостом, който по-рано се изказваше за съборно решение на кризата в световното Православие, промени мнението си и няма да участва в събора. Колкото за останалите 11 предстоятели, някои от тях подкрепиха идеята, а други не са изказали засега своето мнение. Очевидно е, че ако съборът се състои, той ще бъде непълен, и естествено се появява въпросът: нужен ли е той в такъв случай?

Според мен – еднозначно да. Защото само той би могъл да реши няколко много важни въпроси, без които конструктивният изход от общоцърковната криза е невъзможен.

Възможни теми за обсъждане на събора:

При първо вглеждане могат да се формулират два основни подхода, от които би могъл да се ръководи съборът.

Първият подход е да се разгледа въпросът за каноничността на действията на Вселенския патриарх в Украйна. Въпреки че на пръв поглед тази тема изглежда най-първостепенна и важна, в действителност тя води до задънена улица.

Участниците могат да си говорят колкото си искат за древните документи и постановления, канони, разколи и така нататък, посочвайки исторически примери, цитирайки светите отци, разсъждавайки за последиците в миналото и настоящето, но това няма да убеди патриарх Вартоломей. Същите документи, канони и постановления той тълкува по своему. Аргументи от този род вече бяха обсъдени в спора между него и предстоятеля на Албанската църква архиепископ Анастасий, но, въпреки убедителната аргументация на последния, не доведоха до нищо.

В един такъв стил диалогът може да продължава до безкрайност, защото каноните се различават в своите интерпретации, по различен начин се прилагат в различни исторически ситуации, има маса прецеденти на неприлагането им, – с цялата тази информация може да се жонглира до изнемога, и при това всеки ще си остане при своето мнение. Нещо повече, дори ако предположим нещо абсолютно фантастично – че патриарх Вартоломей под въздействието на каноничните аргументи признае, че е извършил грешка и отзове своя томос, то и това няма да реши главния проблем и същевременно основната причина за сегашната криза – стремежа на Фенер да подчини на своята власт световното Православие. Това няма да промени папистката стратегия на фанариотите, която ги кара да се месят отново и отново в живота на православните църкви, приписвайки си мегапълномощия и мегаправа. Без решаването на проблема с фенерския папизъм решението на всички останали въпроси е невъзможно.

Вторият подход, даващ перспектива за решение на съществуващата криза, е съборът да се концентрира върху принципния еклисиологичен и догматичен въпрос – въпроса за ереста на (нео)папизма в Църквата.

Според православното учение, ясно изразено в Светото Писание, “Христос е Глава на Църквата, и Той е Спасител на тялото” (Еф. 5:23). Той е “Глава на Църквата, която е Тяло Негово, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:22-23). Всички християни, включително и предстоятелите на поместните църкви, са членове на духовното Тяло Христово. Първенството в Църквата принадлежи не на някой човек, а само на Христос, защото “Той е глава на тялото, сиреч на Църквата; Той е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство” (Кол. 1:18). По време на земния Си живот Господ е осъдил стремежа към първенство у Своите ученици и завинаги им е дал следния съвет: “Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и слуга на всички” (Марк. 9:35), и затова да жадуваш за първенство е сериозен признак за духовна деградация и богоборство.

Съборните отци и цялото световно Православие трябва да отговорят на принципния въпрос: кой е глава на Православната църква – Господ Иисус Христос или Константинополският патриарх? – и в зависимост от отговора ще е ясно кои сме: Църква Христова или тоталитарна секта под управлението на обожествения лидер от Фенер.

В прословутия украински томос се казва директно: “Както и другите патриарси и предстоятели, така и автокефалната църква в Украйна смята за свой глава (κεφαλὴν) Светейшия Апостолски и Патриаршески Вселенски Престол”. Тоест се твърди, че Вселенският патриарх е глава не само на “ПЦУ”, но и на всички поместни църкви и че така уж смятат и “другите патриарси и предстоятели”.

Трябва да отбележим, че папистките претенции са залегнали в мисленето на Фенер от много отдавна, те са намирали израз в неговите документи, но доскоро не са нанасяли съществени щети на Църквата. Качествената отлика на днешния папизъм е в това, че съответните постановки и претенции започнаха да се въплъщават в дела. Да се правим, че не забелязваме това, означава да оставим Църквата беззащитна пред евентуалните следващи разрушителни действия на фенерския папа. Да видим накратко основните жалони по този път.

Генезисът на константинополския папизъм в документите за предоставяне на автокефалия

Опити за подчиняване на поместните църкви и за предоставяне на васален статут под формата на автокефалия Фенер прави от много отдавна, но досега съпротивата на поместните църкви успяваше да ги осуети. Например, в първоначалната патриаршеска грамота за автокефалия на Московската патриаршия от 1590 г. се казва от името на Вселенския патриарх, че московският предстоятел трябва “да споменава нашето име и на първо място да държи и да почита апостолския престол Константинополски, както и другите патриарси”.

Веднага след издаването на грамотата богословите откриват в нея доста грешки и неприемливи формулировки. За да бъдат поправени те, през 1593 г. в Константинопол е свикан събор на източните патриарси, представляващ пълнотата на Православната църква от онова време, в който участват предстоятелите на Константинопол, Александрия (временно управляващ по онова време и Антиохийската катедра) и Йерусалим. Съборът утвърждава автокефалията на Руската църква. В своето решение той напълно се отказва от авторитарните константинополски формулировки от първоначалната грамота и постановява, че Московският патриарх трябва да “бъде и да се зове брат на православните патриарси, с еднакъв ранг и престол и равен по сан и достойнство”. Тук вече няма никакво подчинение, а отношенията се градят върху равноправие и братство. Московският патриарх е “равен по сан и достойнство” на всички източни патриарси, а значи и на Вселенския патриарх. От това окончателно съборно постановление Руската църква се ръководи и до ден днешен. Ето как този опит на Фенер да наложи папистки модел е бил осуетен.

Впрочем, има и немалко църковни документи, в които Вселенските патриарси на най-високо ниво са отхвърляли идеята за папистко доминиране над другите поместни църкви. Например, в Окръжното послание на Константинополската църква от 1895 г. се казва:

“Божествените отци, почитайки епископа на Рим само като епископ на царстващия град на империята, са му предоставили почетна привилегия на председателството, смятали са го просто за пръв измежду другите епископи, сиреч за пръв сред равни, каквато привилегия са дали впоследствие и на епископа на Константинопол, когато този град е станал царстващ в Римската империя, както свидетелства 28-то правило на IV Вселенски Халкидонски събор… От това правило се вижда, че Римският епископ е равночестен на епископа Константинополски и на епископите на всички други поместни църкви. Нито в едно правило и нито при един отец няма никакъв намек за това, че Римският епископ е началник на католичната Църква и непогрешим съдия на епископите на другите независими и автокефални църкви”.

От документа ясно се вижда, че Рим или Константинопол нямат никакво първенство на властта и съда. Тук категорично се утвърждава принципът “пръв сред равни”. Със съжаление трябва да признаем, че днешният Константинополски патриарх и неговото обкръжение със своите действия и постъпки се отрекоха от ясната и категорична православна позиция на своите предшественици.

Интересно е да проследим зараждането и развоя на папистките тенденции въз основа на томосите, които Вселенската патриаршия е издавала през последните 170 години. Във всички документи за автокефалия, издадени до 1990 г., са декларирани напълно равноправни отношения между църквите.

В томоса за автокефалията на Еладската църква (1850) Вселенският патриарх не само не претендира за върховно място в Църквата, но и признава за единствен Глава на Църквата Господ Иисус Христос:

“Православната църква в гръцкото кралство, която има за свой Вожд и Глава, както и цялата Съборна православна църква, нашия Господ и Бог и Спасител Иисус Христос, да бъде отсега нататък законно самостоятелна…”

Вселенският патриарх разглежда Еладската църква като равноправна и братска:

“Учредения с туй съборно деяние Свети Синод на Гърция признаваме и провъзгласяваме за наш брат… Елинската църква – за самостоятелна, а нейния Синод – за в Духа брат наш и на всяка друга поместна православна църква”.

След 35 години в томоса, даден на Румънската църква (1885) също се подчертава непоклатимата догматична истина, че Глава на Църквата е изключително Господ Иисус Христос, никакви претенции за това място главата на Фенер все още няма:

“…та Православната църква на Румъния да пребъдва независима и автокефална… не признавайки в собственото си вътрешно управление никаква друга църковна власт освен самия Глава на Едната Света Съборна и Апостолска Църква Богочовека Изкупител, Който единствен е главният, крайъгълен и вечен Архиерей и Архипастир”.

Константинополскит Синод я смята за равна на себе си, а не за подчинена:

“Ние провъзгласяваме нейния Свети Синод за възлюбен во Христе брат, радващ се на всички притежавани от една автокефална църква преимущества и права… И тъй, въз основа на всичко това нашата света и велика Христова църква благославя от дълбините на душата си автокефалната и во Христе любима сестра – Румънската църква”.

В томоса, даден на Сръбската църква през 1922 г., вече не се говори за Христос като Глава на Църквата. И все пак Константинопол подчертава, че смята

“…възникналата света автокефална обединена православна Сръбска църква за своя сестра во Христе, която притежава и се радва на всички права на автокефалността съгласно с правилата и уредбата на Светата Православна църква”.

През 1924 г. аналогични формулировки и пълна липса на претенции за първенство намираме и томоса, даден на Полската църква:

“…Даваме своята благословия за това – тя да се управлява отсега нататък сама като наша духовна сестра и да решава делата си независимо и автокефално, в съответствие с чина и неограничените права на другите свети автокефални православни църкви, признавайки за своя върховна църковна власт Светия Синод, състоящ се от православните канонични епископи на Полша и имащ за постоянен председател високопреосвещенейшия митрополит Варшавски и всеполски”.

През 1937 г. една от най-малобройните поместни църкви – Албанската църква – добива заедно с автокефалията си и напълно равноправни отношения с Константинопол и другите църкви:

“Тази църква, която е наша духовна сестра, отсега нататък ще осъществява своето управление независимо и автокефално”.

През 1945 г. Българската църква също се определя като “духовна сестра”, като неин глава не е Константинополският патриарх, а българският Свети Синод и неговият председател.

“Отсега нататък тя е наша духовна сестра; нека да управлява и да решава своите работи независимо и автокефално в съответствие с реда и суверенните права на всички други православни автокефални църкви, признавайки за своя върховна църковна власт Светия Синод, който се състои от българските архиереи и чийто председател е блаженейшият митрополит Софийски и екзарх Български”.

През 1990 г. пълна независимост и равноправие получава и Грузинската църква:

“Ние я признаваме за наша духовна сестра, притежаваща правото да се управлява и да решава своите вътрешни дела самостоятелно и автокефално”.

Никъде във всички тези документи няма дори слаб намек за това, че Фенер е “Църква-Майка” и има претенцията да бъде висш авторитет, висша съдебна инстанция или нещо подобно.

Автокефалните църкви се определят навсякъде като “сестри”, а отношенията между тях се градят върху принципа на пълното равноправие и братството.

Но в момента, в който на Константинополския престол се възкачва патриарх Вартоломей (1991), формулировките на томосите започват да се променят. През 1998 г. в томоса, даден на Чехословашката църква, за равноправие вече не се говори. Тук за пръв път в историята Фенер декларира претенциите си за власт над световната православна диаспора:

“Всички, обитаващи варварските земи, сиреч всички християни, намиращи се извън границите на светите патриаршески и автономни църкви, са под духовната власт изключително на великия престол на Новия Рим”.

Църковният съд в тази църква е поставен под контрола на Фенер, който си запазва правото да бъде върховна съдебна инстанция спрямо клириците на Чехословашката църква:

“Дяконите и йереите са подсъдни на съдилища от второ ниво, архиереите – на съдилища от първо ниво; по всички въпроси на своите задължения те са подсъдни, съгласно светите канони, на канонично учредените синодални съдилища, за работа в които се канят, по съгласуване с Вселенския патриарх, йерарси изключително от юрисдикцията на Църквата-Майка, сиреч на Вселенския престол. Осъдените архиереи могат да обжалват своите присъди пред Вселенския патриарх”.

С други думи, църковните съдилища в тази поместна църква са легитимни само ако в тях заседават “ йерарси изключително от юрисдикцията на Църквата-Майка, сиреч на Вселенския престол”. За каква самостоятелност на Чехословашката църква може да става дума в такъв случай?

Именно това дискриминационно положение на томоса стана причина за дълбоката вътрешна криза в Чехословашката църква през 2012 г., когато йерарсите на тази църква отказаха да изпълняват цитираната точка и внесоха промени в църковния устав.

Тогава патриарх Вартоломей заплаши архиепископ Христофор, че ще отзове томоса и ще върне Чехословашката църква обратно в лоното на Вселенската патриаршия. Владика Христофор бе подложен на безпрецедентен натиск и принуден да си подаде оставката. Новия чехословашки предстоятел патриарх Вартоломей не признаваше до момента, в който той не се задължи да “поправи” устава в съответствие с текста на фенерския томос, според който връзките на Чехословашката църква с останалия православен свят и решаването на междуправославните въпроси също трябва да се съгласуват с Константинопол. В текста няма изрази, свидетелстващи за равноправни отношения, напротив – подчертава се подчиненото положение на чехословашките православни. Според него Вселенската патриаршия вече не е нито “братска църква”, нито “духовна сестра”, а “Църква-Майка”, която строго контролира своето “чадо”. По същество той създава подчинена църковна структура, въпреки че твърдения за доминирането на Вселенската патриаршия над поместните църкви и световното Православие в този текст все още няма.

Апотеоз на себевъзвеличаването на Фенер и унижаването на адресата е прословутият украински томос, издаден през януари 2019 г. Тук не само е събрано всичко от миналото, позволяващо да се подчертае второсортността на украинската “автокефалия”, но има и много иновации, разработени специално за този случай. В текста на украинския томос се твърдят следните неща:

• Вселенският патриарх е върховна съдебна инстанция не само за клира на новата ПЦУ, но и за клириците на всички поместни църкви;
• Православната диаспора в целия свят се подчинява на Фенер, а юрисдикцията на поместните църкви е ограничена само с границите на техните национални държави;
• Фенер е върховен авторитет по догматичните, каноничните и други църковни въпроси;
• Той има правото да се меси във вътрешните дела не само на ПЦУ, но и на всички поместни църкви;
• Въпреки украинската “автокефалия”, Фенер има собствена екзархия в Украйна и множество ставропигии в този страна;
• И най-крещящото нещо – глава на Православната църква не е Христос, а Вселенският патриарх: “Както и другите патриарси и предстоятели, така и автокефалната църква на Украйна смята за свой глава (κεφαλὴν) Светейшия Апостолски и Патриаршески Вселенски Престол”. С тази фраза се унищожава автокефалията не само на въпросната църковна структура, но и на всички поместни църкви, защото се твърди, че “и другите патриарси и предстоятели” смятат за свой глава Фенер.

Немислимо е глава на една поместна автокефална църква да бъде предстоятелят на друга поместна църква. Нещо повече, обявявайки се за върховен глава на всички православни църкви, Фенер претендира да бъде глава на Православната църква като цяло – а какъв тогава е Христос? Този цитат е документално потвърждение за появилата се в наши дни неопапистка ерес.

Византийската хитрост на украинския томос се заключава също и в това, че другите поместни църкви няма как да възразят срещу неговия текст, защото формално той не е адресиран към тях, но, признавайки новата украинска църковна структура, те имплицитно приемат за легитимно и валидно съдържанието на този документ, съгласяват се с неговите тези и стават съучастници в разпространението на неопапистката ерес.

***

И тъй, планираният събор в Йордания е първият реален опит за търсене на изход от кризата в световното Православие. Ако съборните отци успеят поне да формулират ясно и недвусмислено главните проблеми и болните места и да призоват за тяхното решаване, съборът ще бъде успешен при всеки свой състав. Нещо повече, съборът има реалния шанс да стане пример за възраждане на живата съборна активност на Църквата, където се вземат не предварително продиктувани “отгоре” решения, а се раждат идеи в процеса на прекия диалог и общуване.

Участниците в събора, решени да защитят чистотата на православната вяра и особено православното учение за Църквата, ще станат естествено ядро, около което биха могли да се консолидират всички онези православни християни от различни страни, за които Църквата е не рудиментарен орган на изчезналата византийска империя, а живо Тяло Христово. I pravoslavie.ru

Превод (със съкращения): Андрей Романов