Украинският разкол: еклисиологични и богословски последици

Едностранните действия на Вселенската патриаршия в Украйна, завършили с подписването през януари 2019 г. на т.нар. „томос за автокефалия“ въпреки волята на епископата, духовенството, монасите и миряните на Украинската православна църква, предизвикват и до днес остра дискусия в църковните среди. Анализът на публикациите по темата показва, че за много участници в дискусията украинският въпрос е директно свързан с такива ключови за православната еклисиология понятия като „апостолска приемственост“, „икономия и нейните граници“, „устройство на Православната църква на вселенско ниво“, „съборност“ и „първенство“. Обоснована тревога за запазването на неповредената апостолска приемственост в Църквата в контекста на решенията на Синода на Вселенската патриаршия, който прие в евхаристийно общение лица без законна хиротония, може да се забележи в писанията на немалко автори, в това число и гръкоезични.

Ключовите тези, използвани от Вселенската патриаршия, за да обоснове действията си в Украйна, вече бяха подробно разгледани от Синодалната библейско-богословска комисия в коментара ѝ към публикуваното от Вселенската патриаршия писмо на патриарх Вартоломей до Албанския архиепископ Анастасий от 20 февруари 2019 г. Предвид продължаващото обсъждане на украинския църковен въпрос сред епископата, духовенството и миряните на поместните Православни църкви, секретариатът на Комисията публикува своя коментар по най-важните теми на дискусията.

Имат ли епископите на новата украинска „църква“ апостолска благодат?

Повечето хиротонии на епископата на „Православната църква на Украйна“ възхождат към бившия митрополит Киевски и на цяла Украйна Филарет Денисенко, който на 27 май 1992 г. беше запретен в свещенослужение от Архиерейския събор на Украинската православна църква, а на 11 юни 1992 г. беше низвергнат от Архиерейския събор на Руската православна църква. Поради липсата на покаяние и продължаващата разколническа дейност, в това число и на територията на други автокефални църкви, Архиерейският събор на Руската православна църква, който се проведе на 18-23 февруари 1997 г., отлъчи монаха Филарет от Църквата и го предаде на анатема. Въпреки нееднократните му жалби до Константинополския патриарх, неговото осъждане беше документално признато от Константинополската и другите поместни Православни църкви.

През октомври 2018 г. Константинополската патриаршия внезапно заяви, че е разгледала поредната жалба на Филарет и го е възстановила в неговия сан и в бившето му достойнство на митрополит Киевски. При това никакво покаяние от страна на Филарет не беше заявено, а решението на Синода на Константинополската патриаршия не беше обусловено от ново разглеждане на материалите по неговото дело и повдигнатите срещу него обвинения. Пет месеца след предоставянето на „томоса за автокефалия“ Филарет Денисенко заедно с неколцина други „епископи“ се отцепи от новосъздадената „Православна църква на Украйна“ и заяви, че възстановява „Киевската патриаршия“, като ръкоположи нови „епископи“ за нея.

Трябва да се отбележи, че създаването на разкол беше главната, но не и единствена причина за низвергването на Филарет. В акта на събора от 11 юни 1992 г. са посочени и други негови провинения: „авторитарни методи на управление… тотално игнориране на съборния глас на Църквата“, „клетвопрестъпничество“, „съзнателно изопачаване на решенията на Архиерейския събор“, „единолично присвояване на съборната власт“. Справедливостта на тези обвинения беше отхвърлена без всякаква проверка от Константинополския Синод, но при това много скоро потвърдена отново от самия Филарет, който създаде нов разкол, този път в рамките на новосъздадената структура, т.е. извърши по същество същото, за което беше низвергнат преди 30 години. По този начин единственият йерарх на бившата „Киевска патриаршия“, който е имал навремето канонична хиротония, напусна новата „автокефална църква“ и публично отхвърли т. нар. „томос за автокефалия“.

Освен йерархията на „Киевската патриаршия“ на Филарет, в епископата на новосъздадената „Православна църква на Украйна“ се вля изцяло и йерархията на т. нар. „Украинска автокефална православна църква“, чиито корени отпращат към „хиротониите“, извършени през 1990 г. от бившия Житомирски епископ Йоан Боднарчук (през 1989 г. низвергнат с решение на Синода на РПЦ) и бившия дякон Виктор Чекалин (лишен през 1988 г. от сан за аморални постъпки) – самозванец, който се е представял за епископ, но в действителност никога не е имал дори разколническа епископска хиротония. Опитите на разколниците с помощта на фалшифицирани свидетелства да „докажат“, че в хиротониите на първите „епископи“ на УАПЦ освен Боднарчук е участвал и още един архиерей, бяха внимателно изследвани въз основата на архивни материали и се оказаха напълно лъжливи.

Част от йерархията на „Украинската автокефална православна църква“ беше преръкоположена от Филарет Денисенко, и въпреки това на Чекалиновите „хиротонии“ дължат и до днес „сановете“ си някои „епископи“ на тази структура, в това число и бившият ѝ глава Макарий Малетич, който също е получил епископската си „хиротония“ от създадената от Чекалин „йерархия“. Без да има апостолска приемственост, бившият протойерей Николай Малетич беше „възстановен“ от Константинополската патриаршия в сан „митрополит Лвовски“. Това потвърждава факта, че Светият Синод на Константинополската патриаршия е взел решението си за оправдание на двамата лидери на разкола заедно с техните „йерархии“, без да проучи обстоятелствата на тяхното изпадане в разкол, тяхното осъждане и въпроса за автентичността на разколническите „хиротонии“ – и дори без да се запознае с основните факти на техните биографии.

Икономия – да или не?

Първото и най-необходимо условие за прилагането на икономия (снизхождение – бел. прев.) при приемането на разколнически епископи или клирици в Църквата е тяхното покаяние. Св. Василий Велики в своето 1 правило нарежда „отделилите се в самочинни сборища да се поправят с прилично покаяние и обръщане, и пак да се присъединяват към Църквата“ и свидетелства, че „дори онези, които имат църковни степени и са отстъпили заедно с непокорните, когато се покаят, нерядко биват приемани отново в същия сан“. Необходимостта от покаяние единодушно сочат в своите тълкувания на посоченото правило и тримата най-авторитетни византийски канонисти Йоан Зонара, Теодор Валсамон и Алексий Аристин [1]. Правило 8 на I Вселенски събор, посветено на начина за приемане на връщащите се от новацианския разкол, нарежда тези хора да бъдат приемани само след поднасяне на писмено удостоверение, че ще следват във всичко определенията на Вселенската църква. И най-сетне VII Вселенски събор приема в общение иконоборческите епископи едва след като всеки от тях прочита публично своето отричане от предишните заблуди (1 Деяние на VII Вселенски събор).

Принципно важно е, че прилагането на принципа на икономията към разколниците е възможно само при спазване на друг древен принцип, според който каноничните запрещения могат да бъдат отменени само от онзи субект на църковната власт, който ги е наложил. 5 правило на I Вселенския събор определя, че „по отношение на онези, които епископите, всеки в епархията си, са отлъчили от общение… трябва да важи правилото, с което се постановява: отлъчени от едни не трябва да се приемат от други“ (вж. също 32 Апостолско правило и 6 правило на Антиохийския събор). При това съгласно 2 правило на VI Вселенски събор, утвърдил съответните постановления на Картагенския събор, отлъченият от събора на своята църква няма правото да обжалва това решение пред съда на патриарха на друга църква. По този начин въпросът за свалянето на запрещенията, наложени на разколниците, и приемането им в техния сан може да бъде положително решен или от църквата, която е наложила тези запрещения, или от Вселенски събор, но при задължително участие и отчитане на позицията на онази Поместна църква, която е пострадала непосредствено от дейността на разколниците. Характерен пример е прецедентът с прилагането на икономия към епископите-мелетиани, създали разкол в Александрийската църква. Този случай е разгледан от I Вселенски събор. При това решението на събора е взето при непосредствено участие и с отчитане на позицията на Александрийския епископ Александър, който, както е посочено в източниците, „беше главен деятел и участник на всичко, извършено от събора“. В най-новата църковна история по същия начин беше сложено началото на лечението на разкола в Българската православна църква на Всеправославния събор в София през 1998 г., който по икономия прие в техния сан разколническите йерарси, след като последните заявиха публично покаяние и се възсъединиха със своя законен предстоятел – Българския патриарх Максим.

По такъв начин едностранното решение на Константинополската патриаршия за приемане на украинските разколници с техните санове не може да се смята за канонично, дори ако изхождаме от принципа на икономията, защото не бяха изпълнени двете най-важни условия: покаянието на разколниците и тяхното помирение с онази църква, от която са се отцепили те, и която им е наложила запрещения.

Съществено важно е, че в течение на цялата си история Православната църква във всички случаи, когато е прилагала икономия към разколници, е имала работа с лица, чиято хиротония поне формално чрез последователността на ръкоположенията е възлизала към епископи с канонична хиротония. Историята не познава случаи на приемане в „сана им“ на лица, чиято хиротония възхожда към самозванци без никакво епископско ръкоположение. Ето защо по отношение на повечето „йерарси“ на т.нар. „Украинска автокефална православна църква“, която се вля в целия си състав в новообразуваната от Константинопол църковна структура, дори самото поставяне на въпроса за евентуално прилагане на икономия е абсолютно невъзможно.

Украинска ли е „Православната църква на Украйна“?

В историята на Православната църква (в това число и в най-новата ѝ история) са известни случаи на непосредствено участие на държавата и политическите власти при провъзгласяването на автокефалия. Именно по този начин през XIX – началото на ХХ в. са образувани повечето днешни автокефални църкви. Процесите, водещи към автокефалия, са били най-често продиктувани от появата на нова суверенна национална държава (Гърция, България, Румъния, Сърбия) и са се разглеждали като елемент от изграждането на нацията. Легитимността на новата автокефална църква като общонационално дело е била подкрепяна от абсолютното мнозинство от населението.

Проектът, свързан със създаването на автокефална Украинска църква, който беше предложен през 2018 г. от президента Петро Порошенко, също се опираше върху вярването, че ако не всички, то поне голямото мнозинство на вярващите в Украйна ще подкрепят идеята за автокефалия. В своите публични изяви Константинополският патриарх Вартоломей, доверявайки се, както изглежда, на информацията, получена от украинските власти, също изразяваше увереност, че към новата „единна църква“ ще се присъединят ако не всички, то поне по-голямата част от православното население в Украйна.

И все пак последвалите събития доста ясно показаха, че идеята за „автокефална църква“ в действителност няма подкрепата на мнозинството православни християни в тази страна. Структурата, създадена от Константинополската патриаршия, бе съставена почти изцяло от представителите на двете разколнически групи. От 90-те епископи на каноничната църква само двама минаха към новата организация. Оглавяваната от законния Киевски митрополит Онуфрий Украинска православна църква си остава, както и преди, най-голямата религиозна конфесия в страната както по броя на епископите, духовенството и енориите, така и по количеството вярващи. Така отново се оправдават думите от Посланието на източните патриарси от 1848 г.: „Пазител на благочестието у нас е самото тяло на Църквата, сиреч самият народ, който винаги желае да запази вярата си неизменна“.

Поражението на Порошенко, който превърна автокефалията в една от основните точки на предизборната си програма, на президентските избори през пролетта на 2019 г. само потвърди колко необосновани са претенциите на т.нар. „Православна църква на Украйна“ да бъде наистина общонационална, украинска църква.

Ролята на „първия“ в Православната църква

Експертите и членовете на Синодалната библейско-богословска комисия в споменатия по-горе коментар към писмото на патриарх Вартоломей вече са разгледали подробно претенциите за изключителни властови пълномощия на Константинополските патриарси в цялата Православна църква. Тезите на Константинопол включват следните положения:

a) учението за „трансграничната отговорност“ на Константинополския патриарх при окончателното решаване на различните канонични ситуации, възникващи в другите Поместни църкви, сиреч правото му да се меси във вътрешния живот на всяка друга Поместна църква;

б) учението за правото му като „върховен надзорник“ и „арбитър“ да решава споровете между Поместните църкви, да „усилва“, дори по собствена инициатива, онези действия на предстоятелите на автокефалните църкви, които той сметне за недостатъчни;

в) учението за „първенството по власт“ на Константинополския патриарх на вселенско ниво като абсолютно необходимо условие за битието на Църквата – подобно на първенството по власт на епископа в неговата епархия и на патриарха в пределите на Поместната църква;

г) правото да определя и преразглежда границите на Поместните църкви, да изважда епархии, епископат, клир и миряни от свещената, строго защитена от каноните църковна юрисдикция на една Поместна църква и да ги прехвърля на друга; правото самостоятелно да провъзгласява автокефалия на части от други Поместни църкви, дори против волята на тези църкви;

д) правото да приема обжалвания и да излиза с окончателна присъда по съдебните дела на епископи и клирици от всички автокефални църкви.

Посочените от нас аспекти на тази нова доктрина влизат в противоречие със Свещеното Предание на Христовата Църква, изопачават грубо светоотеческата еклисиология, водят защитаващите ги йерарси и богослови на Константинополската патриаршия към създаване на модел за църковно управление, близък до средновековния папизъм. Светите отци на Православието, йерарсите и богословите на древните източни патриаршии са се потрудили немалко в борбата с идеята на папизма. Руската православна църква и до днес продължава да следва неотклонно това, което са бранили тези отци в полемиката си с папизма през изминалите векове. Не е излишно да напомним още веднъж думите на Патриаршеското и Синодално послание на Константинополската църква от 1895 г., в което тя свидетелства за споделяното от нея по онова време православно разбиране за първенството:

„От това правило [28 правило на IV Вселенски събор] се вижда, че Римският епископ е равночестен на епископа на Константинополската църква и на епископите на всички други църкви, и в нито едно правило и при нито един отец няма дори намек за това, че епископът на Рим е единствен началник на Вселенската Църква и непогрешим съдия на епископите на останалите независими и автокефални църкви“.

Тази вяра нашата църква е приела от своята майка, древната Константинополска църква, и стои в нея, без да приема никакви изопачения и нововъведения.

Защо бе прекъснато евхаристийното общение

Поради неканоничните действия на Константинополската патриаршия в Украйна Руската църква беше принудена да прекъсне евхаристийно общение с нея, ръководейки се от прякото нареждане на светите канони, които забраняват общение с лица, „общуващи с отлъчени от общение“ (2 правило на Антиохийския събор). Уместно е да напомним как по време на V Вселенски събор светият император Юстиниан е призовал отците на събора да прекратят споменаването на папа Вигилий, като „не споменават повече чуждото на християните негово име в светите диптихи, за да не се приобщят сами към нечестието на Несторий и Теодор“. Ако продължаващото общение с лице, подкрепило осъдено от Църквата учение, означава приобщаване към неговото нечестие, то какво да правим при положение, че йерарсите и клириците на Константинополската патриаршия са приели в общение хора, които до последно време цялата пълнота на Православието смяташе за безблагодатни разколници и самозванци? Нима това не е грях срещу Църквата и светата Евхаристия?

Прекратявайки споменаването на папата, император Юстиниан е подчертал, че въпреки това „ние запазваме единство с апостолския престол… защото дори падението на Вигилий или който и да било друг не може да навреди на мира на църквите“ (Acta Conciliorum Oecumenicorum. IV, 1. P. 202). Затова и Руската църква не се е отделила и не се отделя от нищо, което е свято и наистина църковно в Константинополската църква, но при това не смята за възможно да участва в неканоничните деяния на нейния предстоятел, стремейки се да огради от тях своите верни чеда. По този начин, направеният по неволя отказ от участие в тайнствата на Константинополската патриаршия, встъпила в църковно общение с лица без апостолска приемственост, е продиктуван от благоговение пред Божествената Евхаристия и невъзможността дори косвено да споделяме светинята на Тайнството с разколниците. Този отказ е продиктуван от грижата за запазване на чистотата на вярата и строгото следване на църковното Предание.

Отправяме горещи и усърдни молитви към Троичния Бог за възможно най-скорошно прекратяване на смута, създаден от Константинополската патриаршия, и за възстановяване на единомислието и любовта в Православната църква.

Текстът е подготвен от секретариата на Синодалната библейско-богословска комисия на РПЦ

 

Бележки

[1] Йоан Зонара: „А намиращите се в самочинни сборища се присъединяват отново към Църквата, ако се обърнат с прилично покаяние, и се присъединяват така, че нерядко запазват същата степен“.

Теодор Валсамон: „Създаващите незаконни сборища се съединяват отново с Църквата, ако се разкаят по достоен начин, тъй че нерядко биват приемани с предишните си степени“.

Алексий Аристин: „Такива, ако се разкаят и се поправят с прилично покаяние и обръщане, се съединяват отново с Църквата като едно тяло“; (Тълкувания към 1 правило на св. Василий Велики).

 

Превод: Андрей Романов

Източник: Patriarchia.ru