Възкресението

В предхристиянския и в нехристиянския свят е разпространена вярата в някакъв вид оцеляване след смъртта. Новото, което Църквата предлага, не е тази обща и неопределена вяра, нито вярата в безсмъртието на душата, представено в древната елинска и особено в платоническата философия, а вярата във възкресението на човека като единно душевно-телесно битие. Бог, Който е сътворил човека, има власт да го възкреси и от унищожението, до което се стига чрез тлението и смъртта.

Символики и преживявания. Символ на Възкресението е естественото цъфтене (вж. 1 Кор. 15:36 сл.). Едновременно с това обаче Възкресението се предполага и в социалния живот, който по своята природа е свръхиндивидуален. Създаването на наследници, чрез което се увековечава човешкият род, дава някаква утеха за преодоляването на индивидуалността. Въпреки че това преодоляване не преминава границите на настоящата реалност, то създава усещането за свръхиндивидуален живот, защото се разпростира отвъд индивидуалната биография и води към човешкото общество в най-широк смисъл на думата.

Любов и любяща памет. Превъзмогването и запазването на човешкия живот отвъд индивидуалността, както и отвъд непосредствеността на света, може да се почувства по-дълбоко чрез любовта и любящата памет. Чрез любовта човекът приема другите в себе си, както и самият той живее в личността на тези, които го обичат. А чрез любящата памет поддържа живо присъствието на хората, които са далеч от него по място и във времето. Така за него може да бъде живо присъствието на личности, които са далеч или са починали и са престанали отдавна видимо да съществуват. Понякога дори присъствието на конкретни починали хора в паметта може да има по-голямо значение за живота на някои личности в сравнение с присъствието на живите. Накрая, като превъзмогва своята индивидуалност, човекът може да свърже смисъла от запазването на живота си с обичани хора, за които може да се жертва.

Усещане за свръхиндивидуален живот. Когато поддържа другите в пространството на личния си живот или когато присъства в пространството на личния живот на другите, човекът получава някакво усещане за свръхиндивидуален живот. Това усещане било по-силно в прединдустриалното общество, в което колективният дух е бил по-силен. Обратно, в съвременното общество, с неговия индивидуалистичен дух, това усещане било притъпено. Този дух на индивидуализъм е сериозна пречка и за преживяването на Възкресението на психологическо и на социално равнище. Човекът се бронира в своята индивидуалност и вижда в смъртта пълно унищожение. За него не съществува нито Възкресение, нито истинско общение; съществуват само разединение и разпад.

Връзката със света. Индивидуализмът е форма на идеализъм, който няма нищо общо с истината за личността и за нейния живот. Човекът не е и не може да съществува като изолиран индивид, който е продукт само на логическа абстракция. Човекът съществува във връзка и общение с други личности. Неговото собствено тяло е отворено към света, който е най-широкото му тяло. Човекът преодолява своята индивидуалност и става истинска личност в степента, в която принася себе си като пространство, в което може да има място за всички други и техният живот да стане негов живот.

Външното пространство и външното време. Външното пространство разделя хората и нещата. Пространството на всяка личност или на всяка вещ по необходимост се различава от пространството на другия. В една и съща точка от пространството не могат да съществуват заедно много личности или предмети. Ако някой не се отдалечи, на неговото място не може да дойде друг. Обратно, външното време се явява обединяващ фактор. В един и същ времеви момент съществуват заедно много хора и много предмети. Само вътрешното или жизненото време се различава от една личност в друга. Едновременно с това обаче времето води до унищожение. Това, което бива унищожено във времето, попада в мястото за „отпадъци” – пространството, в което властва смъртта [1].

Вътрешното пространство и прошката. За разлика от външното пространство вътрешното пространство на човека се открива като сфера на живот. Умрелият може да остане жив във вътрешното пространство на личния живот на живите. Той може да съществува като „опростен”. В Църквата мъртвите се определят като „опростени”, т. е. като присъстващи в пространството на личния живот на живите. По този начин опростените живеят в личностите на живите и паметта за тях се запазва, докато има живи, които ги помнят.

Онтологично опрощаване. Това „опрощаване-вместване”, което се извършва на психологическо равнище, допринася за доближаването до онтологичното опрощаване, инициирано от Църквата. „Пространството” за опрощаване-вместване на това равнище е Самият Бог, Който става Човек и приема цялото човечество в Своята ипостас. Така в крайна сметка всички хора са „опростени” в Тялото Христово. Като вечно Живият Христос е Този, „Който е, Който е бил и Който иде” (Откр. 1:8). Той е Възкресението и животът на човеците (вж. Иоан 11:25), Той е пространството за тяхното спасение и вечно присъствие. В тази перспектива Църквата изобщо не преувеличава, когато обещава вечна памет на починалите.

Възкресението на Христос. Според учението на Църквата Възкресението на Христос не е само един елемент от Неговия живот, а е онтологично събитие, което открива нова перспектива за човешкия род. В Православната църква Възкресението се изобразява чрез слизането на Христос в ада. Надписът върху тази икона обикновено не е „Възкресение Христово”, а просто „Възкресение”. В крайна сметка Христовото Възкресение принадлежи не на Христос, а на цялото човечество. Освен това, както беше отбелязано, Христос е станал това, което е станал, и е пострадал това, което е пострадал, заради човеците [2]. Смъртта и Възкресението на Христос имат смисъл не за Личността на Божието Слово, а за човешката природа [3]. Христовото Възкресение е възкресение на човека, а възкресението на човека е влизането му във вечния живот.

Вечният живот. Вечният живот не е абстрактен, а ипостасен, защото вечният живот е Самият Христос (вж. 1 Иоан. 5:20). „Първороден из мъртвите”[4] (срв. Рим. 8:29), Христос приема човека в Своя живот и го утвърждава като личност „по Свое подобие”. Бог става „място за спасените” [5]. Той става дом, одежда, храна, питие, светлина, богатство, царство и всяко нещо, което укрепва техния живот [6]. Общението с Бога е участие във вечния живот. Това участие не е безлично, а лично, и отговаря на възприемчивостта на участващите в него [7].

Необходимост и свобода. Човекът претърпява възкресението, така както претърпява и раждането си. С други думи, както не избира раждането си, а само начина на живот след него, той също така не избира възкресението си, а само начина на възкресения живот. Този избор става чрез свободното определяне на човека спрямо Христос в настоящия живот. Бог не налага спасението на човека. Той го сътворява като личност и го призовава към абсолютна свобода. Материалната природа на човека го свързва с необходимостта на света, но чрез вярата и живота в Христос той постепенно се откъсва от нея и напредва в свободата на Духа. Църквата дори отхвърля поддържаното от Ориген Божие предопределение, според когото Божията благост ще намери някакъв начин да спаси всички хора, без да наруши принципа на свободата [8].

Преминаване през смъртта. Възкресението в Църквата съществува не само като очакване, но и като жизнен опит, чиято основа е тайната на Кръста. Възкресението не идва след смъртта, а чрез смъртта. Чрез смъртта Си Христос побеждава смъртта, а чрез Възкресението Си дарува на човека вечен живот. Краткият и съдържателен химн на Възкресението – „Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи и на тези, които са в гробовете, дарува живот” – открива по несравним начин най-дълбокия антропологичен смисъл на Христовите смърт и Възкресение. Смъртта се премахва чрез самата смърт и дяволът е победен чрез собственото си оръжие [9]. По този начин човекът получава възможност да влезе в общение с Бога и да намери истинския живот.

Послушанието „до смърт” на вярващия към Божията заповед води до победа над смъртта. Както Христовата слава започва от Кръста, където са съкрушени силите на мрака, така и прославянето на вярващия започва с доброволното приемане на смъртта заради името Христово. Пазенето на Божията заповед, чиято граница е смъртта, вече е пътуване от смъртта към живота, защото самата заповед като божествена енергия е вечен живот (вж. Иоан 12:50).

Опитът от Възкресението. Преминаването от смъртта към живота, както и преминаването от живота към смъртта, е преди всичко духовно събитие. Опитът от Възкресението в Христос се утвърждава на равнището на социалния живот чрез любовта към братята. Доколкото любовта към братята утвърждава преминаването от смъртта към живота, тя става опит от нашето възкресение. Свети евангелист Йоан пише: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята” (1 Иоан. 3:14). Другите са нашето възкресение, а ние сме възкресението на другите.

Значимостта на опита. Човек не може да намери смисъл в живота без вярата във Възкресението. Нещо повече, без този опит от Възкресението той не може да победи страха от смъртта. Предвкусването на Възкресението укрепва вярващите сред скърбите, дава сила на подвижниците в духовните подвизи и насърчава изповедниците и мъчениците в мъченията. Така се обяснява и радостта, с която мъчениците на Църквата са вървели към смъртта заради името Христово. Заплахата от смъртта се използва от вярващия като повод, за да се утвърди още повече в перспективата на Възкресението [10]. Като се лишава от това, което утвърждава неговата индивидуалност, вярващият възлага живота си на Бога, Който като Господ Вседържител побеждава смъртта и дарува Възкресението.

Възкресният етос. Като явено в историята събитие Христовото Възкресение открива нова перспектива в човешкия живот, която превъзхожда историята и води до истински живот и свобода. Вярващият, който влиза в тази перспектива, трябва да култивира същия този дух. Като участник в Христовото Възкресение той е призван да насочи ума и мисълта си към небето [11]; да живее „в обновен живот” (Рим. 6:4), свободен от страха от смъртта и с възкресен етос. Този възкресен етос е етос на любовта и свободата и той явява новата онтология, в която вярващият участва от настоящия живот като член на Тялото Христово и гражданин на новото творение.

Бележки

1. Вж. Rosenstock-Huessy, E. Soziologie. Т. 1. Stuttgart, 1956, S. 292.
2. Вж. Св. Григорий Палама. Беседа 21. – PG 151, 277AB.
3. Свети Симеон Нови Богослов пише във връзка с това: „Възкресението Христово е и наше възкресение, на лежащите долу. Понеже Той, Който не е изпадал някога в грях, както е писано, нито се е променил в Своята слава или някак иначе, как някога ще възкръсне или ще се прослави, като винаги е преславен и свръх всяко начало и власт, пребивавайки неизменен? Възкресението и славата Христова, както се каза, е наша слава, която чрез Неговото възкресение заради нас възсиява, показва се и става видима за нас” (Св. Симеон Нови Богослов. Катехези, 13, 56–64. – SC 104, с. 194).
4.Отпустителен тропар, глас 3-и.
5. Св. Максим Изповедник. Различни глави, 4, 51–52. – PG 90, 1328BC; Богословски и домостроителни глави, 1, 68. – PG 90, 1109C.
6. Вж. Св. Григорий Нисийски. За душата и възкресението. – PG 46, 104B.
7. „Бог с безкрайно могъщата сила на Своята благост ще обгърне ангелите и хората, добрите и злите, но те няма наравно да станат причастни на Бога, Който неудържимо прониква всичко, но всеки според своята мяра” (Св. Максим Изповедник. Различни глави, 4, 53. – PG 90, 1328D).
8. Вж. Софроний, архим. Ще видим Бога както си е, 143–144.
9. Вж. Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Послание до евреи, 4, 4. – PG 63, 41.
10. „Но сами в себе си носехме смъртната присъда, за да се не надяваме на себе си, а на Бога, Който възкресява мъртвите” (2 Кор. 1:9).
11. „И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното” (Кол. 3:1–2).

Превод от гръцки: Константин Константинов

 Из книгата на проф. Георгиос Мандзаридис „Християнска етика“, том II, ИК „Омофор“, 2013