Храм “Света София”- Българският Помпей

Храмът “Св. София” се издига в североизточната, най-високата част на София, а на 17 септември чества по традиция един храмовите си празници. Не само старите пътешественици отбелязват, че “Св. София” се е виждала като най—висока и най-лична постройка твърде отдалеко. В началото на ХХ век, историците пишат, че тя продължавала да бъде най-видният пункт на града, който от голямо разстояние се хвърля в очи. Те също отчитат, че въпреки всички удари на съдбата, тя е устоявала продължение на хиляди столетия, на всички разрушителни стихии, символизираща по този начин себе си в миналото и трайността на самия град.

“…и аз на своят ред ще си отмина
трева и мен ще растне над прахът.
Един ще плаче, друг ще ме проклина,
но мойте песни-все ще се четат.
…и много имена и лесна слава,
годините без жал ще изметат
ил ще покрие пепел на забрава,
но мойте песни все ще се четат.”

Така е писал българският поет Иван Вазов в началото на двайстото столетие, когото дори приживе българите признали за народен писател и за патриарх на Новата си литература.

И поетичното предсказание се сбъднало. Неговите стихове продължават да са емблематична основа на следосвобожденската ни поетическа словестност. Затова и тук, в центъра на българската столица, има един благороден и спокоен негов паметник. Наистина “патриаршески” паметник. Дай Боже всеки му, който благословено вае езика и възвеличава добродетелите на сънародниците си. Трябва обаче да се преодолее още едно малко условие. Да си написал 22-тома избрана литература, да си неотменно в читанките на поколения българи. И да си спечелил любовта и доверието им. Абе, просто трябва да се казваш Иван Вазов – поне. Докато паметникът датира някъде от петдесетте години на миналият век, то гробът на поета, зад олтарната стена на храма, носи мъдрата автентика на скръбната му кончина.

Комисията по погребението оценява пристрастността на големия писател към най-видното и свещено място в българската столица и постановява тялото на псалмопевеца български да намери приют именно тук. Където е естествения некропол на землището и където вековете си дават среща завинаги. На това място, до основите на храма “Света София”. И така, току до храма символ на българската столица почива и един от символите на българската духовност. Нека пръстта да му бъде лека, закриляна от вековечната витошка морена, докарана тук с осем чифта биволи на неизвестния подуенски шоп, който на всичко отгоре отказал да вземе и грош-пара за услугата. А някои твърдят, че литературата не облагородявала. Лошото е, че дядо Вазов, никога няма да научи за този феномен на националната ни щедрост!

И все пак, само от романтично пристрастие ли книгописецът е пожелал тялото му да намери покой на метри от най-старата християнска базилика в София. Едва ли?

Храмът “Св. София” се издига в североизточната, най-високата част на София. Не само старите пътешественици отбелязват , че “Св. София” се е виждала като най—висока и най-лична постройка твърде отдалеко. В началото на ХХ век, историците пишат, че тя продължавала да бъде най-видният пункт на града, който от голямо разстояние се хвърля в очи. Те също отчитат, че въпреки всички удари на съдбата, тя е устоявала продължение на хиляди столетия, на всички разрушителни стихии, символизираща по този начин себе си в миналото и трайността на самия град.

Изгледът на града често се е изменял. Народи са идвали и са заминавали, дворци са се издигали и събаряли, големи сгради и яки крепости са изчезвали безследно от земята. Царства и религии са се наследявали или са си отивали. Но само “Света София”- геният на града – е стоял здраво на основите си. Верен свидетел на времето. Каквото и да е то. С пълно право можем да кажем, че историята на базиликата “Св. София” е историята на самия град София. Ненапразно народната фантазия е създала толкова легенди за тази черква, чиято вековна древност я е обкръжила с ореола на свръхестественото.

Това тясно единение на град и храм, подпомогнато също и от обстоятелството, че “Св. София” е била митрополитска катедрала е намерило своя реален израз и в промяната на името на града. От средновековното Средец – образувано по народна етимология от старото име Сердика – в София. И няма начин, след като базиликата дава на града и честното си име, тя става един вид негова емблема, неразделна част от неговото минало. И слава Богу – от неговото настояще. Тук му е мястото да припомним, че изображението на храма влиза и състава на герба на новата българска столица на третото българско царство.

Умен човек е бил тогавашният кмет Харалампи Тачев. Макар и художник, артист един вид. А в българското съзнание е залегнало тирето, че артист къща не храни. Храни обаче историята. И то с положителна енергия. И послания, както е модерно да се говори сега. За каква мода можем обаче да говорим пред вечност, като “Света София”.

Някогашният град Сердика е играл важна роля в развитието на ранното християнство в Източна Европа. По време на византийското управление на града, особено през 4-6 век, християнското изкуство, култура и архитектура процъфтяват. Днешната късноантична базилика се издига на мястото на няколко по-ранни култови сгради, строени последователно. Предполага се, че най-старият християнски храм, неголяма еднокорабна и едноабсидна базилика под сегашната “Св. София” е била строена като мемориален параклис край гробовете на християнски мъченици в началото на 4 век или дори по-рано. В нейната апсида – полукръгло или многостенно засводено пространство разположено в източния край на църквата – е открита великолепна византийска подова мозайка от 4 век с изображение на кипариси и гълъби, които пият от “извора на живота”. В тази именно базилика през 343 година е свикан Поместният сердикийски народен събор, събрал епископи и църковни водачи от цялото Средиземноморие, от близкия изток до Испания. Сердикийският събор бил свикан от Синовете на император Константин Велики – Конктанций, който владеел Византия и Констанс, управител на Рим.

Скоро обаче след официалното приемане на християнството във Византийската империя, император Юлиан Отстъпник прави неуспешен опит да възстанови езическите култове и подгонва християните. Люто и отмъстително. Това става някъде през 363 година. Тогава параклисът е разрушен а по-подир на негово място се въздига по-голяма, вече три корабна християнска базилика. Чийто под е с 40 сантиметра по високо над първата. По-късно обаче се явява Атила. Оня бич Божи, който заедно с другите си вандалщини срутва и Сердика. Оправят се криво ляво с Атила. Обезглавяват го, а император Юстиниян Велики през средата на 6-ти век решава да оправи и Сердика и прочутият храм. Възстановява я. Почти в сегашният и вид. Спокоен е, че я е спасил от хуните.

През средновековието Юстинияновата “Св. София” – Премъдрост Божия е действаща съборна базилика. Някъде през 14 век чак обаче тя ще даде името на града, който закриля. Междувременно точно тук му е мястото да отворим старите жития и легендарни бележници и да припомним как хората си обясняват името на базиликата. Според изследователите, пръв такава легенда записва далматинецът Вранчич, посетил София през 1553 година. По това време София бил отворен град.

“Има стара църква от гръцки стил, вече не се употребява, но нямах време да я видя. Обаче жителите ми разправяха за нея, че имало един гръцки цар, който заедно с жена си почитал като защитница Св. София. Той и съградил храм в Цариград. А жена му в Улпиана – София. От това време престава да се употребява името Улпиана, като се замества със София.”

Същата легенда се явява под друга форма у Соломон Швайгер, духовник на посланика Синцендорф, когото придружавал при отиването му в Цариград през 1577 година. Швайгер видял “Св. София”, като джамия, която се намирала срещу хана в който отседнали. Говорело се, че била съградена от св. Елена, която била изпратена от баща си в главния град на България и след смъртта си била погребана в съградената от нея църква.

Почти същото нещо, обаче с по-големи подробности, намираме един век по-късно у пътешественика Джовани Беналия, който посетил София през 1682 година: “Посетихме църквата “Света София, сега джамия, срещу нашия хан. Вярва се, че е основана от София, дъщеря на императора Константин и на св. Елена, и че оставена от баща си в този главен град на България, умряла и била погребана в една арка в същата църква. Разправят за нея различни неща, че се явявала нощем и че говорела. За тези неща нека оставим всеки да вярва, а аз разказвам каквото чух.”

Все от това време имаме друга една, много по-сложна вариация на същата легенда у турския пътешественик Евлия Челеби, който е бил в София през 1652 година: “Във века на Исуса Христа, когато в Цариград владеел крал Елина, в Пловдив се прочула една мома на име Света София, която събрала много войска и завладяла София, където царувала 150 години. Тази мома намерила във Витоша много съкровища, с които украсила града, вследствие на което той получил името град София. Баща й като научил за това, повикал я в Цариград и с намерените пари цели 40 години обогатявал черквата “Св. София”, от което обстоятелство е получила и тя името си. След смъртта си тази основателка била погребана в един мраморен ковчег, поставен на върха на стълба, който е до самия казаскерски хамам при Ени – Джамия. Този ковчег бил пълен със змии и други влечуги.”

С най-големи подробности ни предава легендата за съграждането на “Св. София” Корнели фон ден Дриш, секретар на посланика граф Вирмонд, с когото той се спирал в София на път за Цариград от 29 юни до 1 юли 1719 година. “Този град София е построен от императора Юстиниан, а не от една принцеса София по млада от жената на император Юстин ІІ, която носела същото име, както турците, като слабо запознати с историята погрешно говорят. Така например разправят, че тя дълго време лежала болна и по съвета на придворните лекари си избрала едно високо място, където има здрав въздух и хубава вода. И понеже тя намерила тук и двете в благодарност накарала на това място да построят един град, а после и едно църква, която тя нарекла на нейно име. Така също се разправя, че когато тя бягала в църквата от преследването на брата си и той тъкмо пред входа все пак я уловил и искал да и нанесе смъртен удар с един нож, който вече извадил, тя моментално изчезнала в църковната врата. За това тя се счита от тях за света жена, която Бог поради благочестивия и живот не искал да изостави и я взел право в небето. При това прибавят, че братът имал замък наблизо. От лявата страна когато се иде откъм Ниш.”

Нека споменем и част от писанията на историка от 16 век Йоан Леунклави, като част от литературните или простонародните легенди за градежа и името на храма. “…Обаче тук такъв храм никога не е имало, нито пък може да се познае по някакви руини. А, че този град е бил наречен по името на цариградски храм, който Юстинян въздигнал по най-блестящ начин на св. София, тоест на името на Божията Премъдрост, кой би повярвал, когато той отстои на 14, 15 дена път от Цариград.”

Да, не може историкът да повярва и да чуе за храма, защото тя вече е превърната в джамия. Но неговият холандски колега Райм пише през 1571 година: “На 17 юни си починахме в София. И разгледахме всички старини в града. Най-първо старинската църква “Св. София”, която едно време е била много хубава, съградена по подобие на “Св. София” в Цариград. Пред входа и турците са устроили място, където да се молят, обаче главната част на църквата остава празна. Те искали много пъти да я разрушат, но както ни казаха самите турци, щом пристъпвали към разрушаването и, всеки път измирало по едно турско семейство.”

През годините на робството, обособената джамия и служела и плашела. Ту хора измирали, ту гласове и песнопения плашели мюсюлманите. Ту музика се чувала. Минаре даже и издигнали. Оловен покрив и сложили. Храмът все оцелявал. И при две земетресения не падал. Само на 18 септември 1858 година, когато отново силно земетресение ударило София, минарето паднало и затиснало до смърт синовете на Есад –Ефенди – мютевеллия на джамията Ая – София. Въпреки търсенията никой не открил останките на мъртвите. Беят полудял от мъка, а християните знаели, че това било Божие наказание, защото той бил разтурил олтара на черквата, да си направи хамам. Баня един вид.

Поредното поругаване е било извършено през 1892 година. Вече в освободена християнска България върху куполът й била построена противопожарна кула, за да се наблюдава софийското поле за палежи. През 1900 – та година софийските християни решили да строят нова църквица в десния страничен кораб на базиликата. Тогава се възстановили и църковните служби.

Реставрацията и започва някъде през 1926 година и в общи линии е приключена към 1935-та. Тогава храмът е преосветен от екзарх Стефан. И въпреки, че много от вярващите не свързват името на храма с Божията Премъдрост, а с християнския подвиг на великомъчениците Вяра, Надежда, Любов и майка им София, извършен по времето на римския император Адриян, храмът не остава празен. Божествените литургии и службите от ежедневния богослужебен кръг привличат християни от цяла Европа. Тук е и паметният знак на избитите църковни служители по време на комунистическия режим, въпреки, че точно през 1980 година започна голямата реставрация на “Св. София”. И това имаше за цел още един действащ храм да се превърне в тих и рядко посещаван музей на архитектурата. Така и не се намериха средства обаче за камбанария и за още много други неща. И до днес единствената камбана е приютена в клоните на кичест кестен, от където плаши църковните гълъби.

Зримият контраст на църквата със “Св. Александър Невски” тутакси се набива на очи. И мисля, че в полза на историята, и духовната скромност. “Св. София” е куполна базилика с вписан латински кръст в плана, три кораба и просторен правоъгълен нартекс – вътрешен притвор. Има една абсида и един св. престол. Дължината и е 46 метра и половина, а височината на централния кораб – 16 метра. Той е засводен с полуцилиндричен централен свод, подържан от зидани стълбове.

Днешните едноетажни странични кораби, разположени по дължините на западните междурамия на кръста, първоначално били двуетажни, а нарниката е била фланкирана от две кули звънарни – сега несъществуващи. За което май вече говорихме. Западната фасада с главния вход, откъдето започна нашата среща, е сдържана, и по християнски скромна. Виждаме прекрасно овладените и естетски прозорци. Градежът е особено интересен и демонстрира типичната за ранновизантийската епоха открита тухлена зидария с декоративен ефект. Както видяхте, храмът е така оформен и отвътре. И никога не е бил изписван, нито вътре, нито вън. И въпреки всичко прави не само впечатление за сдържан вкус, но и за едно богобоязливо съпричастие към епохалната вяра.

Архаиката е ярко подчертана и от двата реда сводести прозорци, които осветяват тухлената зидария, образуваща фигури и подчертават конструктивните елементи. Гробниците на християнските мъченици от 4-6 век са изписани отвътре със сакрални фрески. Те са изключително ценни и се броят на пръсти из Европа. Затова се пазят във фонда на Археологическия музей. Може би затова точно те дават подтик за развитие на българския сецесион у нашите художници в 20-те години на миналия век.

Храмът “Св. София” е уникален спомен за всеки, който го посети и разбере част от изключителната му историческа стойност. Стойност духовна, общочовешка и планетарна. Стойност и национална и емоционална и лична, ако щете. Защото, влизайки в този православен християнски храм, не можем да не си спомним думите на първия ни следосвобожденски министър на просвещението за наше съжаление чех – Константин Иречек, който казва: “Под София има цял Помпей!”.

Да един Помпей на вярата. Чиято и да е тя. Моята, вашата… Защото всяка вяра е съзидателна, в който и да е век. Дори и в най-модерния, когато май искаме да избягаме от нея.