Болничният свещеник – между вярата и недоверието

В годините преди девети септември 1944 г. почти всяка болница в страната е разполагала с малка църква или параклис, а свещениците са полагали грижи за пациентите. Десетилетия по-късно тази практика е изчезнала почти напълно. 45 години комунизъм успя да възпита достатъчно атеисти, а промените след 1989 г. така и не бяха използвани както трябва от Българската православна църква, за да възвърне позициите си след хората, които загуби след 1944 г.

В резултат в наши дни възможността пациентите да бъдат обгрижвани и от свещеници звучи за много хора немислимо. Една от причините за това е, че не е ясно какво точно върши болничния свещеник и какви грижи полага за хората.

От думите на православни свещеници става ясно, че медицинските лица често подхождат с недоверие към духовенството, смятайки че един свещеник, който се разхожда свободно из отделенията, по-скоро ще пречи на тяхната работа, отколкото да помага на пациентите. Отец Живко Лозанов, който обслужва параклиса на „Пирогов”, намира това мнение за напълно нормално, като се аргументира, че все пак не е редно да бъде допускан всеки в реанимационните отделения. Той обаче е категоричен, че призванието на болничните свещеници е да помагат на всеки, който има нужда.

***

Отец Живко: Пациентите и лекарите трудно приемат свещениците

Отец Живко Лозанов е свещеник в храм „Покров Богородичен” в София. Обслужва параклиса към МБАЛ „Пирогов”.

Отец Живко, в какво се състои работата Ви в параклиса на „Пирогов”?

Грижа се параклисът да е отворен през деня. В него идват всякакви хора – и пациенти, и медицинският персонал на Пирогов. На Великден прочетох Евангелието през нощта, а дворът на болницата се напълни с хора. На службата дойдоха за малко част от дежурните лекари и пациенти, които можеха да се движат, за да запалят по свещичка. Иначе в самата болница извършвам предимно причастия. Тази година причестих обаче само един пациент – руснак, който се преби на ски в Банско. Трябваше да причестя и една жена в тежко състояние онзи ден, но не ми се обадиха. Не знам какво е станало. Дано да е жива и здрава. Иначе литургиите за болните ги извършвам в „Покров Богородичен”. В болницата няма какво друго да правя.

Според Вас защо липсват болнични свещеници в страната?

По принцип да има свещеници в болниците е римокатолическа практика. Навремето е било нещо нормално и за православната църква, но след 9 септември 1944 г. това нещо се унищожи. И сега не може да се възстанови. Самата църква сякаш не може да се организира и да го направи. Нека Светия Синод и владиците да кажат защо няма болнични свещеници, защото те трябва да ги назначат. А пък болниците трябва да го изискват. Настроенията обаче са други. Просто не се приемат нещата от хората – от лекарите и от пациентите. Някои доктори се сърдят, когато свещеник се опита да посети пациент в болничната му стая. Предполагам, че е нормално това. Все пак най-тежките случаи са все в реанимацията и не може всеки да влезе там. И не е редно, защото всеки може да носи някаква зараза с него. Гаранция от 100 процента няма.

***

Остава обаче въпросът как един умиращ пациент би получил последно причастие, ако той пожелае това, при условие, че в болницата няма свещеник или той не е допуснат до болничната стая. Отец Марио Йонов, които е бил болничен свещеник в Александровска болница, е категоричен, че недопускането на духовни лица до пациентите е нарушение на човешките права на болния, пожелал причастието. Той обясни недоверието на лекарите към свещениците най-вече с атеистичното възпитание на част от тях. Именно тези възгледи са и причината длъжността „болничен свещеник” да бъде закрита в Александровска болница, след като е съществувала там близо пет години, смята духовникът. Според него такава длъжност е необходима във всяка една болница в страната. Той бе категоричен, че специално подготвеният за тази длъжност свещеник може успешно да се справи с работата на клиничен психолог, като при това даде и духовна подкрепа на всеки нуждаещ се.

Как обаче трябва да изглежда в България длъжността „болничен свещеник”? В момента не малка част от болниците имат параклиси, които се обслужват от свещеници от най-близката църква. Тези параклиси обаче биват отваряни за пациентите само в определени часове от деня, а свещениците, които ги подържат, идват когато имат такава възможност. Тази практика, разбира се, е далеч от съвременната представа за болничен свещеник. Решение на този проблем са намерили в русенската многопрофилна болница. По инициатива на директора на лечебното заведение д-р Минчо Вичев е възстановена църквата в двора. Болничното ръководство се е ангажирало да заплаща режийните разходи на храма, а лекари участват в църковното настоятелство. В същото време местната епархия е осигурила постоянното пребиваване на свещеници, чиито заплати се осигуряват от църквата. Отец Добромир Димитров, който обслужва храма в МБАЛ Русе, разказва че първоначално лекарите са посрещнали с недоверие идеята свещеници да полагат духовни грижи за пациентите. С течение на времето обаче са разбрали, че църквата помага не само на пациентите, но и на болницата – с акции за набавяне на медикаменти или кръв.

***

Отец Добромир: Помагаме и на пациентите, и на болницата

Отец Добромир Димитров е свещеник и предстоятел на храма "Св. Василий Велики" и болничния параклис "Св. св. безсреб. Козма и Дамиан" при Многопрофилната болница за активно лечение в Русе.

Отец Добромир, в какво се състои работата на болничния свещеник?

Нещата с болничните свещници стоят така: има някаква нужда и тя трябва да бъде удовлетворена. Това обаче не може да стане със закон, който да задължи болниците да имат такива свещеници. Тук всичко е въпрос на личностна мотивация, защото на първо място самите свещениците трябва бъдат мотивирани да правят това. Отделно самите лекари трябва да са мотивирани да откликват на тази дейност. Лекарите не бива да виждат в наше лице човек, който им пречи на работата. В МБАЛ – Русе в началото лекарите бяха доста предубедени към нас. Но с времето видяха, че не сме дошли в болницата да изкараме пари от нея. Дори напротив – ние помагаме на болницата. Дарявали сме средства, купували сме понякога лекарства, организирали сме и кампании за даряване на кръв. Обикаляме енориите и се опитваме да набавим средствата или лекарствата, които са нужни.

Работата на болничния свещеник е комплексна и се изразява най-вече в това да подкрепя болните в тяхната болест. Ние не можем да лекуваме, но гледаме да дадем на нуждаещите се Христос. Всяка седмица в болницата ние имаме богослужение, което става в събота, когато болните не са толкова ангажирани с изследвания и са доста по-спокойни. Практика е да посещаваме и лежащо болните. Помагаме и на техните близки. Предполагам, че помагаме и на лекарите, щом ни допускат в болницата вече толкова години и дори ни смятат за част от персонала.

Как точно си сътрудничите с медицинския персонал в болницата?

Имаме много добра координация с лекарите и сестрите. Ако медиците видят, че имат пациент, който има отношение към църквата, към духовния живот, те ни викат при него. Идват при нас, оставят името му, в кое отделение е и в коя стая, и ние го посещаваме. Хубавото е, че имаме достъп до всички отделения, включително и в тези, в които лежат най-тежките случаи.

Как се роди идеята в МБАЛ – Русе да има свещеници?

В болницата преди време е имало църква, но по време на комунистическия режим е била взета и превърната в морга. Директорът на болницата д-р Минчо Вичев поде инициативата за възстановяването на стария храм, след като патоанатомичното отделение бе преместено в новия хирургичен блок. В резултат преди две години църквата в двора на болницата бе възстановена. Отделно имаме и параклис, който се намира в хирургичния блок. Повечето от хората от медицинския персонал, който работи в болницата, си го смятат за нещо тяхно и сами се грижат за него. А той е изключително удобен, защото е отворен постоянно. Освен това е близко до асансьорите на болницата и до него имат достъп и някои от по-тежко болните. Той е удобен и за лекарите и сестрите, които са дежурни през нощта или по време на празниците. И църквата, и параклиса са доста посещавани от пациентите и от персонала, защото хората имат нужда от общение с Бог. Живеем в едно общество, чиято цел е да консумира и което се стреми към материалното. Но в един момент в душата на човек се получава бездна, която трябва да се запълни с нещо. И след като не може да се запълни от материално, хората се обръщат към духовно.

Кой заплаща разходите за дейността на църквата в болницата?

За разходите около поддръжката на църквата и параклиса си има бюджет, който бива одобряван от съвет на епархията. Този съвет се сформира от църковното настоятелство на болницата, съставено от лекари. Всяка година се гласува бюджет и се прави, разбира се, и отчет. Разходите по ток, вода и отопление се поемат от самата болница, а епархията поема издръжката на църковните служители.

Има ли някакъв стандартен подход на грижите, които осигурявате на хората?

Не може да има стандартен духовен подход към всеки пациент. Все пак болните не са някаква таргет група и всеки има уникален начин на живот. Пациентите в болницата са едно малко общество – хора с различна работа, с различно семейно положение, с различно образование и дори с различна религия.

Търсят ли ви хора, които не са православни християни?

Ние отиваме при всички – независимо дали са православни, католици или мюсюлмани. Много често ни се случва да ни търсят мюсюлмани и ние нямаме нищо против да им помогнем. За нас е важно да не сме натрапчиви и да не се възползваме от факта, че човек е болен и хайде – на всяка цена трябва да го направим християнин. Ние сме там да помагаме с каквото можем.

Предимно пациенти с тежки заболявания ли ви търсят?

Не. Търсят ни всякакви хора. Когато човек е болен му светва една червена лампичка, която му казва, че не е господар на своето тяло. Когато се появи някакъв по-сериозен медицински проблем, човек започва да търси и духовния. И неминуемо тук идва и основният човешки проблем – за смъртта. За съжаление, когато болестта е много тежка, човек започва да търси изцеление на всяка цена. Това е естествено, но най-страшното, което може да му се случи, е да попадне на врачки и екстрасенси. Те обещават, че ще помогнат, „лекуват”, а болестта продължава да се развива. Има много такива случаи. Най-тежко е човек да почине пред телевизора си, без да е поговорил с близките си или с някой друг.

Според Вас имат ли бъдеще болничните свещеници в България?

Мисля, че има достатъчно млади и интелигентни свещеници, които биха могли да се занимават с това призвание. Да си свещеник – това не може да е професия.

***

В България присъства и моделът, които е типичен за Западна Европа – църквата да поддържа цели лечебни заведения. Става въпрос за римокатолическите ордени в страната, а не за Православната църква. В двора на манастира на Ордена на сестрите кармелитки например, който се намира в София, от 2000 година съществува Медицински Център "Йоан Павел Втори". В него работят лекари специалисти, като рентгенолог, мамолог, интернист, гастроентеролог, кардиолог, невролог, гинеколог и много други. За пациентите там се полагат освен медицински и духовни грижи. Този модел обаче трудно би могъл да бъде приложен в цяла България. Причината е, че католическата църква няма нужните позиции в страната. Същото важи и за евангелистката, която от време на време полага грижи за лица със зависимости. Православната пък или не е заинтересована чисто финансово да направи това, или не го прави, защото не е в нейните традиции.

Моделът, който бе организиран от отец Марио в Александровска болница през периода 2002-2007 г., също не е лесен за приложение. На първо място е факт, че са малко болничните ръководства, които биха се съгласили да поемат разходите по издръжката на болничния свещеник. Разбира се, парите за въпросните разходи би трябвало да бъдат събирани от приходите, които реализират параклисите към болниците от продажбата на свещи и извършването на някои по-специфични храмови служения. Като основен проблем обаче се очертава липсата на подготвени духовници. В изготвената от отец Марио Йонов служебна характеристика е записано, че болничният свещеник трябва да премине през специално обучение, за да се избегне възможността от негативен резултат върху психологическото състояние на пациента след срещата със свещеника. В момента обаче именно това обучение не може да бъде осигурено поради липсата на специализирана духовна школа, която да образова желаещите духовници. Като вариант остава попиването на опит от руската и румънската православна църква или католическите ордени в чужбина, но колко български свещеници биха се решили на такава стъпка? Освен това по всичко изглежда, че организирането на такъв тип образование към университетите, а и на всичко, свързано със самата работа на болничните свещеници, не е приоритет нито на Църквата, нито на държавата.

През 2002 г. тогавашният здравен министър доц. Божидар Финков е дал благословията си за откриването на длъжността „болничен свещеник” в Александровска болница. С това въпросът за намесата на властта като че ли се е изчерпал. В началото на 2008 г. обаче от Дирекцията по вероизповеданията поискаха законодателни промени, с които да бъде регламентирана свещеническата дейност в болниците, армията и затворите. Тогава председателят на комисията по правата на човека и вероизповеданията в Парламента Огнян Герджиков коментира пред медиите: "Едва ли е подходящо дейността на свещениците в тези институции да бъде регламентирана със законодателни промени. Тя е позволена и е въпрос на доброволен акт". Той добавя, че няма никаква пречка митрополията да подаде ръка на клиниките и армията, ако те се обърнат към нея. Официалната позиция на Българската православна църква по въпроса засега не е известна.

От всичко това става ясно, че е немислимо да има нареждане, спуснато някъде отгоре, от църквата или от държавата, в болниците да има болнични свещеници. Още повече, че ние не сме Русия, където именно това се е случило преди няколко години. Впрочем едва ли Русия е добрият пример за това как трябва да работи болничният свещеник. Въпреки че там всичко е организирано добре – и обучението на свещениците, и техният достъп до клиниките, все още хората там не са се отърсили от болшевишката практика нещата да стават на всяка цена, без да се пита какво мисли индивида. Български духовници обясниха, че в Русия едно от задълженията на болничния свещеник е да покръсти пациента на всяка цена, независимо от неговите убеждения. „Това не е хуманно”, коментира отец Марио. Според него основно правило в работата на болничния свещеник би трябвало да бъде да не досажда на пациента. В болницата има не само православни вярващи, но също така много атеисти, мюсюлмани, католици и протестанти. Ако тези хора се нуждаят от духовна грижа, болничният свещеник трябва да им помогне по най-добрия начин, при това без да им натрапва своите виждания, добави духовникът. | www.zdrave.net