Богочовекът
Християнството има един център, една ос, една причина за съществуване, една-единствена любов и надежда – Богочовекът Иисус Христос. Отнемете на християнина Христа, и можете да го превърнете в каквото си пожелаете – атеист, комунист, демократ, анархист, „модерен” човек, националист, теософ. Нещо повече – можете да го превърнете дори в „християнин”; да го убедите, че получава християнската си идентичност по наследство и че тази идентичност започва и свършва с коледните пуйки и великденските яйца. Ако решите да бъдете циник докрай, накарайте го да пролива кръв – своята и на ближните си – за тази своя „вяра”.
И обратно – оставите ли Христос да обитава душата на човека, този човек никога няма да бъде „ваш”, никога няма да успеете истински да властвате над него. Колкото и храмове да разрушите, колкото и вярващи да избиете, до каквато и духовна нищета да докарате народа, тези, които изповядват Христос за Едничък Господ, ще бъдат извън вашата власт, извън вашата юрисдикция дори, защото в най-дълбокото измерение на битието си те са чужденци. Не от този свят. Временно пребиваващи на ваша територия поданици на едно друго Царство.
Всичко започва и всичко свършва с Христа. От Него получаваме живата вода на вярата. От Неговите уста чуваме словата на вечния живот. Неговото Тяло и Неговата Кръв се вливат в нашия човешки състав и ни правят Божии. Затова няма да срещнете православен, който с блеснал поглед и с Библия в ръка да ви попита: „А знаете ли Кой е Иисус?”. За нас този въпрос би означавал да включим Бога някъде (макар и в центъра) на кръга на нашите познати. А познаването на Живия Бог е повече от непредставимо, абсолютно непредаваемо състояние на духа; огън всеизгарящ. И пътеката към това познаване ни е дадена като дар. На всеки, без изключение.
Тази пътека е Църквата. Само по себе си това е удивителен факт, може би една от най-парадоксалните прояви на Божието могъщество и велика милост. Едва ли можем да се сетим за друга реалност в България, където разривът между форма и съдържание да е приел такива абсурдни форми; където, по думите на един мой познат „абсурдът е от такъв порядък, че благодатта се вижда с просто око”. И това е велико духовно предизвикателство: сложете на едната везна всичко отрицателно, което можете да си помислите за нашата църква – всички залужени и незаслужени хули срещу нейните служители, цялото си възмущение от „кирливия пластмасов леген”, в който са кръстили детето ви (изразът е на писателя Георги Мишев), всички слухове, интуиции и преки наблюдения за корупция, занемареност, човешка мерзост и лицемерие; сложете „мрачното нелюбопитство” (Мережковски) и досадата си от поредното „православно” предаване по телевизията. Сложете обидата си. Потреса си от социалистическата театралност и феноменалното безплодие на болшинството наши богослови. Гражданското си негодувание от това как се съсипва пред очите ви една хилядолетна национална институция-светиня поради неспособност за елементарни управленски решения и чувство за отговорност пред нацията. Как всеки си позволява да се гаври със Свещеното, дори и платените му служители (платени? служители?). Как бързеят на празнословието отмива последните островчета на достойнството ни в посока Страсбург, Брюксел и Вашингтон – щом духовните ни водачи за пореден път застанаха в позиция на оплакващи се пред европейските комисари. Как страшно и празно зеят манастирите ни. Как…
…И тук спрете. И сложете на другата везна Непредставимото. Малкото просено зрънце. Бисерът. Неуловимото с човешки средства „единое на потребу”. Крехката си и немощна православна вяра.
Струва ли си да казвам кое трябва да натежи?
Християнският път е път на страданието, via dolorosa, пътека лична, абсолютно и неповторимо твоя. И единствено възможна. При това, забележете, на нас ни е обещано, че тази пътека завършва с поражение за Църквата. Че спасението ни е обещано, но не ни е гарантирано. И още – че от нас се очаква радост, която можем да изпитаме само ако приемем Кръста.
Тук си спомням един кратичък стих, цитиран като илюстрация към трагедията на човешкия избор от братя Стругацки в романа им „Милиард години до свършека на света”: „Рекоха ми, че този път ще ме отведе до океана на смъртта и аз насред пътя свърнах обратно. И оттогава пред мен извиват само криволичещи и глухи околни пътеки…”
Христос казва за Себе си: Аз съм пътят… Ако на нашата везна натежи (привидно абсурдно) просеното зърно на Божието Царство, пътят неизбежно ще ни отведе в Църквата, в Божия дом и в Тялото Христово. Тогава може би ще ни се отворят очите и за истинските неща, скрити зад облъскващата привидност на онова „човешко, твърде човешко”, което ни се представя за Църквата. Тогава може да се удостоим зад евтиното, овехтяло, не особено чисто парче хастарен плат, което ни отделя от олтара, да усетим Присъствието. Тогава само ще се усмихнем мимоходом на наивния (католически и мормонски) кич, изместващ иконите от нашите църкви. Тогава (дори!) ще можем искрено да се помолим за духовно немощния познат свещеник като за своята собствена немощ. Само тогава акумулираната енергия на неофитското ни недоволство, която сме мислели за свещен гняв, ще може да бъде впрегната „за мирни цели” и за истински градеж.
Тогава ще бъдем на Пътя. Тогава ще бъдем Пътя и Пътят – това ще бъдем ние. И няма да говорим за това в пространно-скучни богословски лекции. Няма да се налага да заклеймяваме, да съветваме, да се присмиваме, да се опитваме да помогнем, да пречим, да превъзнасяме, да окупираме сгради, да продаваме сгради, да сме „за”, да сме „срещу”, да изискваме, да настояваме, да си траем, да заговорничим, да хленчим, да пишем опровержения.
Просто ще живеем. И ще живеем просто. По християнски, с онази мълчалива простота, позната само на намерилите пътя и предобразена в стиха на Вутимски:
В далечината ивица извива
пътеката, която води татък,
там песента на птиците е дива,
на пътниците разговорът – кратък.
Пламен Сивов, списание Мирна, бр. 9, 1999 г.
***
За Въплъщението на Бог-Слово…, св. Атанасий Велики
Писанието показва причината защо трябваше да се въчовечи не някой друг, а самият Бог-Слово, когато казва: “Защото подобаваше на Оня, заради Когото е всичко и от Когото е всичко, след като приведе в слава много синове, чрез страдания да усъвършенства началника на тяхното спасение” (Евр. 2:10). А тези думи означават, че не някой друг трябваше да изведе човеците от постигналото ги тление, а Бог-Слово, Който ги и бе сътворил в началото. >>>
За Домостроителството на Въплъщението, св. Григорий Палама
понеже бяхме справедливо предадени в робство на дявола и на смъртта, трябваше и възвръщането на човешкия род към свобода и живот да се извърши от Бога според основанията на справедливостта. Обаче, не само поради Божието правосъдие човекът беше предаден в робство на завидилия му дявол. Но също и самият дявол, който бе отстранил от себе си справедливостта, беззаконно бе станал любител на господството и самовластието, или по-добре казано на тиранството, и противник на правдата, с насилие действаше против човека. >>>
Проповеди за Въплъщението, св. Симеон Нови Богослов
Първозданният Адам, когато беше в рая, падна в гордост по внушение на змията и понеже пожела да стане бог, както му каза дяволът, вкуси от дървото, от което Бог му заповяда да не яде. Заради това той беше предаден на огромно наказание – тление и смърт, за да се смири гордостта му. Но Бог, когато осъжда за нещо дава и присъда и тя се изпълнява, превръща се във вечно наказание, което не може да се унищожи, тъй като е дадено по Божия заповед. >>>
Христос – Земята на живите, еп. Атанасий Йевтич
Христос е истинското и вечно жизнено пространство на всички хора. Христос, Бог, Който се е въплътил и е станал Човек, е Христос – Богочовекът. Бог е сътворил света, замислил го е и при сътворението го е осъществил така, че той да бъде общност в Неговия Син, събор на Божиите чада и на целия дом, и на всичко, което е в Божия дом, в Единородния Христос и Първороден между много братя. Целият свят е сътворен, за да бъде Земя на Живите. Бог не е сътворил смъртта, нито го е сътворил за смърт, а за живот и затова е сътворил и пространство за живота. Следователно универсумът или “Всемирът” или космосът е сътворен за това. Времето на човешкия живот, което е назначено за вечността, е живеене, действие и общение в това жизнено пространство. >>>
Богочовекът Христос – критерий за всички ценности, о. Стефан Санджакоски
Този свят отхвърли Христос и, въпреки че раздробеният живот на света беше събран в Неговия живот, светът Го уби. Но с това убийство умря и светът и така загуби последния си шанс да стане рай. Сега мислим, че можем да развием нова и по-добра материална култура или да създадем по-хуманно общество, което ще може да ни пази от взаимното унижение. Но, когато беше отхвърлен истинският живот на света – Христос, това беше началото на края. >>>
Основната истина в Православието е Богочовекът, преп. Юстин Попович
Защо Богочовекът е основната истина на Православието? Защото със земния Си живот е показал по най-очевиден начин, че Той е въплътена, въчовечена, приела образ вечна Истина, вечна Правда, вечна Любов, вечна Радост, вечна Сила: Все-истина, Все-правда, Все-любов, Все-радост, Все-сила. Той е свел от небето на земята всички божествени съвършенства. И не само ги е свел, но и нас е научил на тях и ни е преподал благодатни сили да ги претворяваме в живота си, в мислите си, в чувствата си, в делата си. От тук и нашето призвание – да въплътим тези съвършенства в себе си и в заобикалящия ни свят. >>>
Бог стана човек, еп. Калистос Уеър
В основата на съборните определения за Христос като Бог и Човек лежат два главни принципа, свързани с нашето спасение. Първо, само Бог може да ни спаси. Пророк или праведен учител не може да бъде изкупител на света. В такъв случай, ако Христос е нашият Спасител, Той трябва да бъде изцяло и напълно Бог. Второ, спасението трябва да стигне до същината на човешката нужда. Само ако Христос е изцяло и напълно човек като нас, ние човеците можем да участваме в онова, което Той направи за нас. >>>
Въплъщението, Владимир Лоски
Всичко, което знаем за Пресветата Троица, научихме от Въплъщението, подчертава св. Йоан Богослов. Откровението се изпълни, когато едно от Божествените лица, Синът Божи, стана човешки син и „живя между нас”. Без съмнение нехристиянската мисъл често се е догаждала за тайнственото значение на числото три, но винаги е обгръщала своите предчувствия в сумрака на двусмислените символи. За пълното откровение относно Троицата е необходимо Въплъщението. От Стария Завет сякаш се свлича покривалото и той разкрива тринитарната си същност: Господарят на вселената изразява Себе Си като Отец; човекът, съзерцаващ „славата на Единородния от Отца”, съглежда откровението на Божествената природа и богословието става възможно като съзерцаване на Самия Бог, понеже „Словото стана плът”. >>>
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
