Завистта

Добрите и злите сили влезли в дома на човека и му донесли своите дарове. Най-лошият “подарък”, който получил той била завистта.

Докато са на земята хората са длъжни да живеят в съгласие, да намират път един към друг, да се обединяват и да си помагат. Иначе земята ще се разтвори под тях или небето ще се разпали срещу тях, над главите им. Но завистта е най-силното средство на развалата и разпада. Тя е измислена от майстора на “Самота” и “Един срещу друг”.

За да живеем в мир с останалите, трябва да “прощаваме” различността на другия, преимуществата му и неговото първенство. Не само в откриването на това състояние, но във всичко: ти си умен, надарен, красив, образован, силен, богат, стоиш високо в обществената стълбица – а аз не, ти си горе, аз съм долу; но все пак аз приемам това, аз съм доволен от това.

Моето “ниско” ме устройва, то за мен е достатъчно “високо”; остани по-високо от мен, ако можеш и ако това ти харесва. Аз не ти завиждам. Ако моето положение в ниското престане да ме удовлетворява, аз ще се боря за повече и по-добро, но аз не искам да ти отнема твоето. Аз ще се трудя, ще творя, ще се пренеса “нависоко” – в състезание, но без завист. Ти само остани на върха – аз ще се издигна до теб.

Съревнованието като вътрешна подбудителна причина е нещо добро, съзидателно и братско. Неговата форма е разумна и нравствена. Тя гласи: “Аз, ти, ние, всички ние… Заедно, въпреки противопоставянето. Заедно един с друг в името на добрия резултат.”

А завистта като вътрешна подбудителна причина е тъкмо обратното – болезнена, разрушителна и враждебна. Нейната формула е неразумна и безнравствена. Тя гласи: “Аз, а не ти, не той! Единствено аз! Всички други да се махнат! Това, което не стане мое – нека загине!” И тъй като “мои” могат да бъдат не толкова много неща, точно затова в завистта, заради тази невъзможност да имаш повече, да имаш чуждото – дреме инстинкт за убийство и разрушение.

Завистта е преди всичко отнемане и алчност. Тя е ненаситна, както любопитството; тя означава едно: вечна бедност, вечна грижа, вечно лошо настроение. Завистта превръща всеки успех в неуспех и в един момент оставя човека, който е неин пленник да бедства в безнадеждна самота. Жестокият завистник е зложелател: той се обижда на нечие щастие, засяга го всеки чужд успех, а всяко чуждо положително качество го мъчи като рана в сърцето. Гневът на губещия, напротив, го зарежда, радва го и яростта на непълноценния, който чувства и вижда своята непълноценност.

Завистникът дори не се хваща на работа, защото застива на пътя между “аз” и “ти” и се посвещава на тази борба между “мен” – добър, но неоценен и “теб” – несправедливо увенчания, успелия. Оттук той извежда и себе си, и своя противник. А ако неговата ярост против другия се разшири до социална програма, то тя се превръща в класова борба и прераства в марксизъм, във война против другия.

Къде тогава е спасението и утехата? – В изкуството да не завиждаш. А то никак не е сложно. Примири се с хората и ги приеми такива, каквито са. Не се окопавай постоянно в собствената си непълноценност. Отхвърли от себе си това жалко пресмятане – за твоята мнима “нищета”, в сравнение с чуждото “превъзходство”. Знай, че ти също си “поставен”, на мястото, където сега се намираш. Издигай се нагоре без да сриваш долу другия. Не завиждай! Не завиждай! И най-важното – научи се в голямото и доброто дело да забравяш за себе си!

Превод от руски: Дария Захариева