По пътя към другия бряг

Предговор към книгата: Павел Флоренски. Стълб и крепило на Истината: Опит за православна теодицея в 12 писма. Превел от руски Андрей Романов. София: ИК „Омофор“, 2013 г.

Авторът на тази книга не се нуждае от представяне. Богослов и естествоизпитател, свещеник и инженер, философ, поет и математик, учен с ренесансова широта и всеобхватност, той още приживе е наричан «новият Леонардо да Винчи» – и с право. Книгата, която предлагаме сега на читателя, Стълб и крепило на Истината, е запазила за нас немалко от неизчерпаемото богатство на неговата личност, от интересите и поривите на този всестранен гений. 

От богословско-философска гледна точка тя е един от жалоните на православната мисъл през ХХ век. Влиянието ѝ е огромно, и дори там, където модерните философи и мислители на православния свят не са съгласни с решенията на Флоренски, те продължават да работят над проблемите, поставени от него. А за вярващата душа тя е същински духовен пир, вълнуващо приключение – за боготърсача, силно и освежаващо изпитание за нашия интелект, и най-сетне своеобразен сбит, сгъстен компендиум и енциклопедия на хилядолетната християнска духовност.

Павел Флоренски е роден на 22 януари 1882 г. в селцето Евлах (днес в Азербайджан) в семейство на руски инженер и благородничка от стар грузинско-арменски род. Знаем, че е ценял твърде много кавказките си корени; по майчина линия той произхожда от карабахските арменци. По време на мюсюлманско-арменските сблъсъци семейство Флоренски е давало подслон на арменските бежанци в семейното си имение в Елизаветполска губерния. По други сведения, корените на рода са от Персия (Иран). През 1899 г. Флоренски завършва гимназия в Тифлис (днес Тбилиси) и записва математика в Московския университет. В Москва той се се потапя в атмосферата на прочутия «сребърен век», който тогава изживява своя (приказен за нас!) залез, влиза в средите на поети и философи, запознава се с Андрей Белий, а покрай него и с Брюсов, Балмонт, Мережковски, Зинаида Гипиус, Александър Блок. Публикува първите си текстове в списанията Новый Путь и Весы, увлича се от философията на Владимир Соловьов и учението на архимандрит Серапион Машкин. По това време, съдейки по загатнатото в книгите му, младият студент-математик минава през мъчителна духовна криза, прелом. Тъкмо тогава в ума му възникват първите очертания на замисъла, който по-късно ще се въплъти в Стълб и крепило на Истината. Страниците на тази книга са запазили за нас ехото на страховити духовни катаклизми – такива са, например, изповедните признания на автора за странното и страшно състояние на «абсолютното съмнение» (вж. Писмо 2). Не знаем подробности за тайната страна на този период от живота му, но знаем резултата: математикът приема Христа, ученият се обръща към православното богословие. Издържа гнева на баща си – старият инженер не разбира този негов скок към една чужда, абсолютно различна жизнена сфера, – и постъпва в Духовната академия в Сергиев Посад, под крилото на преподобния Сергий, великия руски светец и «игумен на руската земя». През 1908 г. е готов първият вариант на Стълб и крепило на Истината. През 1911 г. Флоренски приема свещенически сан, през 1912 г. става редактор на списанието Богословский вестник. Замисълът на Голямата книга зрее с години. През 1912 г. тя е представена за пръв път на академичната публика под формата на магистърска (докторска, както бихме казали днес) дисертация под надслов За духовната истина, която Флоренски защитава в стените на Духовната академия. В този вариант вече присъстват всички основни тези и идеи, но не и онази особена изповедна форма, която толкова много ни трогва днес. Окончателният вариант на Стълб и крепило на Истината излиза през 1914 г. – една многозначителна и страшна година, последната година на стара Русия и стария свят преди Голямата катастрофа. (Не знам дали и в това има нещо многозначително, но факт е, че българското издание излиза почти точно 100 години след руското).

Книгата излиза – и сякаш като продължение на духовните бури, бушуващи върху страниците ѝ, започва войната, после и революцията. Светът рухва, всичко се разпада, радикалното съмнение, само че вече не под формата на философска критика, а като реално всеунищожение и всеразрушение помита всичко. На границата между живота и смъртта философстващият субект може да наблюдава на свой собствен гръб резултата на своите експерименти… С един замах новата болшевишка власт слага край и на Духовната академия, и на Троице-Сергиевата Лавра. Мощите на светеца са заплашени от конфискуване; десетилетия по-късно излиза наяве почти авантюрната история за това, как главата на преп. Сергий е била спасена от болшевишки «арест». Заедно с неколцина свои най-близки помощници Флоренски изважда главата на преподобния от раката с мощите и я заменя с черепа на граф Трубецкой, чийто гроб също се намира на територията на манастира. Оттам нататък спасената от гаврите на безбожниците глава ще бъде крита последователно от редица смели мъже и жени, рискуващи своя живот, за да се върне най-после тайно на мястото си през 1946 г., когато Сталин позволява новото откриване на Лаврата.

Самият Флоренски оцелява. Засега… Нещо повече, първите жестоки болшевишки години стават за него време на своеобразен разцвет. Сякаш освежен от кървавата буря, разтърсила света, геният разгръща своите възможности. През 1918 г. той пише Очерци на философията на култа, в началото на 20-те излизат известните му книги Иконостас, Обратната перспектива, Философия на името и математическият труд Мнимите величини в геометрията. През това време той се връща към заниманията си с физика и математика, работи в областта на техническите науки и материаловедението. От щаба на съветската енергетика – «Главенерго» – разработва плана за всеобща електрификация на Русия, през 1924 г. издава голямата си монография върху диелектриците. Същевременно е секретар на комисията за опазване на художественото наследство на Троице-Сергиевата Лавра и в редица статии и трудове се изявява като блестящ теоретик и историк на живописта и изкуството. Още тогава започват да го наричат «новия Леонардо». Въпреки всички постове, които заема в комунистическата система, той си остава свещеник и доктор по теология, носи открито расото си и не крие своите антиматериалистически и антикомунистически убеждения. Естествено, властта на комунистите не би простила това и на най-големите си учени. Въпрос на време е да бъде набелязан и унищожен. През 1928 г. го изпращат на заточение в Нижни Новгород, но после все пак го връщат в Москва. В пресата започва кампания срещу него. На 26 февруари 1933 г. Флоренски е арестуван и след петмесечно следствие осъден на 10 години затвор. Изпращат го в трудов лагер в източен Сибир.

В лагерите Флоренски продължава да се занимава с научна работа. Работи в научно-изследователския отдел на «Бамлаг», в експерименталната станция в Сковородино, където изследва възможностите за строителство върху вечно замръзналата почва на северната тундра; трудовете му лягат в основата на нова научна дисциплина. През 1934 г. палачите на гения го изпращат в зловещо известния лагер Соловки, но и там той не спира научния си труд и патентова десетки нови изобретения. Известно е, че чехословашкият президент Масарик ходатайства пред Сталин за освобождаването на Флоренски, чехите са готови да му предоставят убежище в своята страна; Флоренски обаче отказва да напусне родината си. В едно от писмата си от това време той изповядва непоколебимата си вяра: «Научих се да бъда напълно доволен от съдбата си, когато разбрах, че животът на всекиго от нас, па и на народите, и на човечеството се насочва от Благата Воля, тъй че не следва да се тревожим за нищо».

Когато мислим за Флоренски, ние сме поразени преди всичко от учудващата многостранност на този гений, от ренесансовия му дух. И не загатва ли самото му име за Флоренция, за Италия? Ами да, та това е един флорентиец, пламенен съгражданин на Медичи и Алигиери, разместен съвсем случайно, поради странно трепване на ръката на съдбата, в далечна северна Русия, в жестокия и мрачен ХХ век! Самият строеж на Стълб и крепило на Истината повтаря парадигмата на Божествената комедия: от ада на абсолютното съмнение – през чистилището на всички търсения и лутания на духа, през всички лабиринти на човешките усилия за познание – към рая на божествената, всецяла, пълна Истина, към плеромата на Пресветата Троица. Пътят на мистичното възхождане на търсещия дух през йерархичните сфери на мирозданието е същият, само че изразен на философски език. През какви ли чудновати, пъстри богатства на знанието и мъдростта не ни води нашият вещ флорентийски Вергилий! От най-височайшата диалектика на Триединството до анатомията на човешкото тяло и строежа на парасимпатическата нервна система; от теореми на математическата логика до разсъждения върху символиката и мистиката на цветовете; от проблема за актуалната безкрайност и сходимите редици в математиката до въпросите на нравственото богословие и философията на дружбата… И сред всичко това са разпръснати щедро като купчини бисер истории за святост, подвиг и богопросветеност – истински скъпоценности на духа, подбрани от всички епохи на християнската история, сияйни ликове на мъдреци и светци, съкровища на църковния разум и святост. Чудно пътешествие – не само през сферите на духа, но и през пространствата и вековете, една своеобразна енциклопедия на живата християнска духовност. С изобилието си от подобни четива книгата напомня за средновековните флорилегии – сборниците, наричани «духовни градини» и «ливади», от чиито цветя вярващата душа е трябвало като пчела да пие сока на мъдростта. Ала и ренесансовият размах и дух се усещат в не по-малка степен. Стройните, дръзки философеми на автора, претендиращи да обхванат и космоса, и Божеството, универсалността на метода, стремежът към синтез на философията, математиката и геометрията – всичко това е дълбоко родствено на ренесансовите мислители, такива като Николай Кузански. Човекът като мярка и парадигма на всичко съществуващо, като микрокосмос; дълбокият, пламенен интерес към всичко, свързано с творението, с «книгата на природата», но в мистичен и теологичен смисъл, като «огледало на Божеството», и най-сетне трудно скриваното любопитство към отвъдната сфера, тайнствения свят на духовете, към египетско-античната древност и нейната предполагаема висша мъдрост по тези въпроси, – и ние се връщаме сякаш в зората на европейската мисъл, поразени, разтърсени и освежени, отърсени от скучния и безкрил конвенционализъм на нашия век… Впрочем, разсъдъчната суровост на доказателствата и изводите напомня за строгите методи на схоластиците, а склонността към известен схематизъм, дори геометризъм в мисленето – съответно за more geometrico на Спиноза. Мисълта на Флоренски не търпи отсенки и полутонове. Всичко при него е рязко очертано, сурово наситено и сгъстено. Всяко определение трябва да е кристално ясно и прозрачно, всяко разсъждение – да стига до последните дълбини на съществуващото. Истината за Флоренски никога не би могла да е конвенционална – това би било гавра с Нея, философско кощунство! – не, той не познава никакви частни «истини», не познава дори просто някаква си там «истина»: само Истината в нейната вечност и абсолютност, в безкрайността на нейната пълнота е достойна да бъде предмет на неговия труд. И само тази Истина е въжделеният, безкрайно желан и жадуван обект на неговия копнеж, на изпепеляващата му страст. Тъй, неочаквано за нас, уморените и унили «постмодернисти», този човек внася във философското търсене отново онзи див ерос, онова изгарящо въжделение, с което философията е дошла някога на този свят.

Всички стойности, всички «да» и «не» при Флоренски са разграничени рязко като светлината и мрака, като живота и смъртта. «Между вечния живот в недрата на Троицата и вечната втора смърт няма пролука дори колкото косъм», казва той. Същото, само че преведено на философски език, може да се каже и за знанието и незнанието: между абсолютната достоверност и безкрайната пълнота на Истината като такава, и също толкова безкрайната мизерия на безпределното, отчаяно съмнение във всичко, този ад за духа и разума, тази метафизическа геена – няма нищо трето, никаква “пролука“. Хилавата полудостоверност на нашия всекидневен опит, на жалките ни усилия за познание на реалността не се признава от Флоренски: не, aut Caesar aut nihil, всичко или нищо, божествената пълнота или черното небитие – само с тези радикални избори е съгласен той! Нефилософът може би ще се изсмее на тази дилема, но вкусилият от «дървото на познанието» и онзи, който жадува за пълнотата, за вечността, за Бога – в крайна сметка тези неща са едно и също, – ще я разберат. Но ако крайният разсъдък не може да вмести безкрайната Истина? – толкова по-зле за него: нека да се разпадне, ако трябва, нека да се разпъне на кръст! Нека да се откаже от жалките си усилия за непротиворечиво познание на действителността, не да плете като някой паяк мрежата на своите понятия, а да се отрече от себе си в името на един безкрайно по-висш идеал, да приеме като необходимост едновременното «да» и «не», да бичува вечно себе си, да върви винаги по стръмния път на разкъсващите антиномии. Мечтаейки за божествено знание и божествен разум, Флоренски не гали слабия и нищожен човешки разум с перце: той му налага суров кръст. Неговата философия може да се нарече философия на радикалния антиномизъм. Антиномия, тоест себепротиворечие, доброволно и съзнателно себеразкъсване на разсъдъка, има там, където пълнотата и безкрайността на битието не се вместват в клетката на крайния човешки разум. Върховно доказателство за истината на християнската, на православната вяра за Флоренски е тъкмо нейната антиномичност. Едва ли не във всяко положение на християнството той открива съществена антиномия, парадокс. Трябва да се признае, че това е един от най-дръзките и шокиращи опити за християнска философска апологетика, последователно развитие на Тертулиановото «Credo quia absurdum est». Обикновено се стараят да изгладят, да примирят противоречията в християнското учение, – Флоренски прави обратното: той ги концентрира, откроява, сгъстява, намира ги дори там, където не сме и помисляли, че могат да съществуват, за да ги хвърли като «експлодираща бомба» (негов собствен израз) срещу нашия разсъдък. Шокиращ метод, да, – но нима сме забравили, че Благата Вест е «безумие» и «скандал» за този свят, че божественият разум и пътища са безкрайно над нашите, че Бог е обещал да посрами мъдростта на всички мъдреци и умници на тази земя? Забравихме за шока и експлозията в божественото послание към човека, за неговата неописуемост и светкавица; банализирахме го, облякохме го в дрехата на човешките понятия, вкарахме го в обичайността на човешките дела и постижения – ала ето че то ги взривява пред очите ни!

Сред най-подкупващите черти на тази философия е нейната онтологична, космична обагреност, пламенният интерес към дълбините на творението (не случайно авторът е математик, физик, естествоизпитател!), дълбокият усет за божествените енергии, пронизващи всеки атом, всяка частица на космичното битие, за божественото Триединство като битийна основа и смислова парадигма на всичко съществуващо. Само масивното присъствие на библейския Бог прави възможна реалността на «природата» – като космос, а не хаос, като смисъл и закон, а не война на всички срещу всички, като стабилно, сигурно битие, а не призрачна пяна върху бездната на нищото. Флоренски брани пламенно, фанатично битието, ценността и светостта на природата срещу нейните хулители: атеистите на Запада, готови да разрушат планетата, за да изсмучат нейните богатства, и мистичните светоотрицатели на Изтока, отричащи живота в името на една празна и безлична нирвана. От идеята за светостта на природата той стига съвсем закономерно до идеята за светостта на тялото – един такъв своеобразен «теоматериализъм». И истински познавачи на космичните богатства, на природните дълбини са за него не светските учени и техничари, а светците и подвижниците. Само богопросветеният дух на подвижника може да проникне в изначалната парадигма на творението, в чистото, девствено, автентично ядро на природния свят, какъвто той е излязъл от ръцете на Създателя. И затова тъкмо на него природните сили се подчиняват не изкуствено и насила, а драговолно и органично – оттук феноменът на чудото… Светецът е максимално близък на природата, защото самият той е къс изначално, райско естество, пришълец от първичния, богосъздаден свят; той е по-органичен от всичко друго, той е самата естественост като такава. Природното, органичното е свято, и светостта е органична – тъй може да се формулира основната идея на Флоренски.

Много съкровища може да намери внимателният читател в Стълб и крепило на Истината, но венец на всичко – по мое мнение – са обширното Писмо 11: Дружбата и свързаното с него Писмо 12: Ревността. Заедно, в своето двуединство, те са шедьовър. Дори само заради тях си струва да прочетеш книгата. Мисля, че тези страници са най-доброто, писано на тази тема, не само в руската, но и в световната философска и богословска литература. Дружбата! Нашият оскъден век не я познава тъй, както са я познавали великите души от отминалите епохи. Ние сме изгубили отдавна по-високите измерения дори на ероса, на обикновената полова любов, а какво да кажем за най-изтънченото цвете на човешките отношения – дружбата: безкрайна, безкористна, всеотдайна, саможертвена? Ние ли, отдавна погрознялите, надебеляли души, бихме били способни на подобно нещо? Но Флоренски възкресява пред нас този идеал. Краските му са ярки, тонът вдъхновен. Всичко, написано от него, е напълно автентично, личностно-изповедно. Това не е академично разсъждение. Само човек, минал през голяма дружба и през големи страдания и жертви в нейно име, може да напише с такава фанатична жар тези редове. Същевременно и теоретичният анализ е дълбок и изчерпателен. Мистиката и метафизиката на дружбата като особен, «граничен», както би казал екзистенциализмът, феномен на човешкото съществуване са разгледани многостранно, а философската апология на ревността е великолепна. Но авторът прави и нещо повече – дава богословска обосновка на тези феномени. Неговото богословие на дружбата е изобщо нещо уникално, въпреки че той се опира върху дълбоки светоотечески пластове, забравени от нас и възкресявани от него. Но не е ли и цялата книга една вдъхновена апология на дружбата? Не е ли тя посветена – явно или скрито – във всеки свой ред на нея, не е ли написана под формата на писма до Приятел, – до онзи истински, вечен Приятел, онова вечно Ти, което е толкова органична част от душата на автора, че в него той «има себе си още веднъж»?

Но кой е този загадъчен Приятел, този «Брат», както го назовава авторът? Читателят, заинтригуван от тази особена форма на изложение, се пита, разбира се: кой е той? В текста не е посочено име, само се загатва, че «Приятелят» не е между живите, а може би изобщо не е земен човек. Тази двусмисленост е породила множество тълкувания – според едно от тях «Приятелят» е идеален образ или дори самият Христос. Всъщност, въпреки мистичния ореол, с който «Приятелят» се появява в книгата, в действителност той е бил съвсем реален човек. Със Сергей Троицки, син на селски свещеник, Флоренски се сближава по време на следването си в Духовната академия, когато двамата студенти богослови обитават една и съща полумонашеска, полуакадемична килия в Троице-Сергиевата Лавра. Те стават неразделни, често пътуват до селото в Костромска губерния, където служи бащата на Сергей.

Тъй като сянката на Сергей Троицки е вплетена прекалено дълбоко – и трагично – и в тъканта на книгата, и в целия живот на автора ѝ, ще трябва да кажем няколко думи за съдбата на този човек. Двамата приятели са толкова близки, че при тях се заражда замисълът за едновременно приемане на монашество. Те мечтаят да станат онази «апостолска двоица», за която впоследствие Флоренски ще напише толкова пламенни редове. Но – «човек предполага, а Бог разполага». Мечтата им рухва през лятото на 1907 г., когато – в навечерието на набелязаното от тях едновременно приемане на монашеския обет – Флоренски довежда приятеля си в Тифлис, за да го запознае със семейството си. Там Сергей се запознава с неговата сестра Олга. Когато двамата приятели се завръщат в Лаврата, Сергей, който вече е влюбен в Олга, мисли само за нея, пише ѝ писмо след писмо, а наесен променя изцяло плановете за своето бъдеще. Той се премества в Тифлис, за да бъде близо до своята любима, става преподавател в 1-ва Тифлиска мъжка гимназия.

От писмата, разменени между брата и сестрата през 1907 г. се вижда, че в началото Флоренски се отнася към промяната в плановете на своя приятел като към временно явление и очаква неговото завръщане. Нещата обаче се развиват по друг начин. През 1909 г. Сергей и Олга се венчават, а година след това става трагедията, сякаш предчувствана от верния му приятел, който ще напише впоследствие в Стълб и крепило на Истината: «Вярността е и винаги се е смятала от църковното съзнание за нещо, което е необходимо не само за запазването на приятелството, но и за самия живот на приятелите…» На 2 ноември 1910 г. Сергей Троицки е наръган с нож от луд гимназист. Последните думи на умиращия са: «Прощавам го, прощавам го…» Събитието разтърсва Тифлис. Из настръхналия град плъзват слухове, че убийството е извършено поради национална омраза; други твърдят, че убиецът е обладан от бесове. В същата църква, където преди година е било извършено венчанието, на 5 ноември 1910 г. се извършва и опелото на Сергей. На погребението се стича целият град. Следвайки последните думи на убития, Олга и майка ѝ изпращат телеграма до царя с молба за помилване на убиеца. Въпреки това той е наказан със смърт. След мъченическия край на съпруга ѝ животът губи смисъл за Олга. Тя умира скоро след това в Тифлис. Флоренски остава без двете си най-любими същества на тази земя.

Ето как, още от най-пламенните му младежки години, «сянката на безутешен трагизъм» (думи на Флоренски) ляга и върху дружбата му, и върху семейството му, и върху целия му живот – за да го съпроводи чак до края на земните му дни.

Павел Флоренски е разстрелян без съд и присъда на 25 ноември 1937 г., след като е прекарал четири години в комунистическия Гулаг. Затваряйки тази книга, нека се помолим за душата на мъдреца и мъченика, погубен безогледно от жестоките си съвременници, и да му пожелаем вечен покой на «другия бряг» – от другата страна на тайнствения «мост» за който се говори в нея, «в страната на реалността, оправданието и знанието». Нека духът на философа, жадувал страстно през целия си живот за чистата, девствена, съвършена Истина, да се успокои най-сетне там, където лъчите ѝ сияят в пълния си блясък. Амин.

(със съкращения)