Агонията на самотата (пневматология на страха) – част II

Продължение от „Агония на самотата (пневмология на страха)“ – част I

III

Главното страдание на оттеглилия се от Бога човек е себелюбието. Безблагодатното страдание се ражда в кръга на неозарената от Бога любов: 1) любовта към преходната и нищожна слава в света; 2) любовта към фалшивите и бързопреходни ценности; 3) любовта към телесните наслади и външния покой. Тези три човешки любови, съединявайки се в един кръг, хвърлят върху света луциферианската сянка на страха.

“Горделивата душа е робиня на страха. Макар и самоуверена, тя се бои от всяко шумолене и дори от сянка” (Лествица, Сл. 21, гл. 4). “Боязливостта е отклоняване от вярата в очакване на неочакваното” (гл. 2). “Въпреки че всички боязливи люде са тщеславни – казва св. Йоан Лествичник, – не всички безстрашни са смиреномъдри”. “И разбойниците, и гробокопачите не се страхуват” (гл. 6).

Първата лъжелюбов е съпътствана от страха от безславие, безчестие или неполучаване на желаната чест от хората. Това е страх да срещнеш невнимание към себе си, към своите способности, талант, съвършенство. Както пияницата търси виното, така и хората, обзети от това състояние, търсят одобрение за себе си и признание от страна на другите хора, дори от такива, към които те са напълно равнодушни.

Художникът или политическият лидер, който се отнася с високомерие към “тълпата” и се дели от нея, в същото време жадно търси признание и поклонение от същата тази тълпа, като се страхува, че може и да не ги получи. Често пъти човек поставя живота си в зависимост от мнението на околните. Това е една от най-тежките вериги на общото робство. Подобно на идоли, хората търсят постоянно признание, почит, внимание и уважение от другите. Онези, които не се замислят за славата Божия, се грижат особено много за своята слава и чест. Различни са степените и видовете на това общочовешко или по-точно безчовечно въжделение и на страховете, свързани с него. При управниците и политиците те се изразяват в едно, при хората на изкуството в друго. Докато истинските художници, писатели и музиканти се боят само от това да не излъжат в своето изкуство, да не успеят да изразят в него последната истина за нещата (такъв е и страхът на истинските учени), повърхностните дейци на изкуството се страхуват само от неблагоприятните оценки за своите творби, от липсата на похвали и купувачи. Те се боят не от повърхностната критика, а от всяка критика, възприемайки я като целяща да унижи тяхната личност. Опияненият от страстта на самолюбието и славолюбието става враг на най-ценния и умен критик. Само възвишеното, безкористното (“аскетично”) отношение към изкуството, обръщането му към служба на Бога и на Неговата истина в света съхранява и спасява човешката личност на художника от разложение. Най-фините разклонения на славолюбието проникват дълбоко в подсъзнанието на човека, особено на онзи човек, който по силата на своята професия е в най-пряка зависимост от мнението на околните.

Човекът винаги зависи в една или друга степен от другите хора, но задачата и целта му в света са в това да премине от низшия вид зависимост към висшия. Той е призван да зависи не от случайните възгледи, настроения и човешки пристрастия, а от истинската съдба на всеки човек, от онази дълбочина на неговия житейски път, която само започва на земята. По своя път към вечността всеки може да бъде поддържан и подкрепен от другите. Така се оформя нашето взаимно поръчителство, светлата верига на нашата зависимост един от друг.

Служението на човека (не на неговите случайни мисли, желания и слабости) е най-благородната и висша форма на зависимост от този човек. Ние никога не сме независими в света. Дори най-висшата форма на презрение към заобикалящите, ницшеанската идея за “свръхчовека”, не би се появила в света, ако ги нямаше тези “заобикалящи” автора хора и онези, които го слушат.

Да зависиш от хората, служейки им по всякакъв начин в живота, е пътят на истинската слава на човека, славата в Бога и вечността. “Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава” (Пс.113:9) – това е пътят на истинската човешка слава. Какво би уплашило в този случай човека? Всяко неуважение от страна на другите, дори безчестие, той ще приеме с чиста и кротка съвест по пътя на своето изтощително и искрено служене на всички. Живеейки в света, този човек е свободен от първата, главната съблазън – от любовта към нищожната, неистинската слава.

Търсенето на такава слава се прокрадва в много уста и много очи човешки. Тя опиянява хората в краткото време на земния им живот с наркотика си. “На кучето, което лиже трион, се услажда собствената му кръв, но то не разбира вредата, която си нанася” – така св. Йоан Лествичник определя вредата, която хората причиняват сами на себе си, жадувайки за неистинската слава на този свят и забравяйки истинската си слава, която идва само от Бога. Дори в духовната, религиозната област човек не е свободен от изкушенията на тази слава и свързаните с нея страхове. Тук, в областта на най-висшите ценности, духът на славолюбието може да придобие особено фин и неочаквано опасен израз. Постоянното предупреждение, което Господ Иисус Христос отправя към книжниците и фарисеите “да сядат по-долу” показва, че в духовната област не по-малко, отколкото в която и да е друга, човек може да намери лесно храна за своето тщеславно “аз”, че ненаситната природа на това “аз” си остава гладна и бедна. “Да се надуваш”, да се радваш на измислената от теб самия или подарена ти от света слава, е свойствено не само на императорите, маршалите, политиците и художниците. Най-изтънчената по своята “гнилост” слава застига служителите в Църквата, Божиите слуги. Саломия, майката на Яков и Йоан, се страхува, че нейните синове няма да получат в Царството Божие достатъчно висока (според земните представи) слава. Тя се кланя на Спасителя и Го моли да им даде място “от дясната” и “от лявата” Си страна, когато дойде Царството Му. “Не знаете какво искате” (Мат. 20:22), е отговорът Му, даден не само на нея и на Неговите ученици, но и на всички хора, които се страхуват да не би да не бъдат прославени сред другите в този свят.

Друга лъжелюбов, пораждаща демоничен страх, е страстта към богатството, към парите, към имуществото, към вещите. Коренът на всичкото това зло е сребролюбието, или, казано с други думи, ненаситното ламтене за материалното. Тук се ражда един от най-острите страхове, терзаещи човечеството – страхът да загубиш или да не придобиеш. Той се ражда от две убийствени за душата чувства – скъперничеството и алчността. Скъперниците се страхуват да не изгубят онова, което имат. Поради това те се страхуват да споделят с друг своето кратковременно имущество. Алчните се страхуват да не пропуснат някоя възможност, случай и време за забогатяване. “Времето е пари” – това е девизът на алчния, написан върху лицето му и върху стената на неговия офис. Той не разбира, че не времето е пари, а парите са кондензирано, кристализирано време, които се умножават в ръцете на човека за по-добро посвещаване на Бога и ближния. Чрез милостинята си богатият умножава себе си и своето време на земята. Чрез любовта материалната ценност става и духовна ценност. Времето е безкрайно по-скъпо от парите, които имат ценност само за познаващите духовната тайна на времето. Доброто би искало да превърне всички пари в любов, и така да умножи и времето, и любовта. А злото иска всичкото земно време, дадено на хората за израстване в Христовата любов, да се превърне в пари. Ето защо Провидението така подрежда нещата в света, че когато парите не са обменени от хората за добро и любов, те се оказват прекалено много и губят своята стойност. Случва се т. нар. “девалвация”, обезценяване на парите, и времето се освобождава за любов. Но хората отново се хвърлят да обменят времето за пари, отново и отново се страхуват “да не изпуснат времето”. Човечеството кръжи, тича, мята се в гонене на парите, тези “призраци на битието”, страхувайки, че може да не успее да хване много такива призраци… Войните в света се водят заради печалбата, заради страха тя да не бъде изпусната или изтървана. Войните се пораждат от този страх. Войната е в много по-голяма степен дело на страха, отколкото на безстрашието и мъжеството. Причините за войните са вкоренени в метафизичния страх на народите, от който те искат да се скрият зад мъжеството на войната. Страхът от истинската или лъжлива опасност води до проливане на кръв по същия начин, както и страхът на отчаянието пред непрогледността на историята, лишена от светлината на Вечността.

Древният “златен телец”, приемащ все повече “течна”, дори невидима днес “атомна” форма, кара страните и континентите да се страхуват от неговата неблагосклонност и ги хвърля едни срещу други.

Техниката ускорява производството на материални ценности, но ускорява и процеса на унищожението им. Змията на материалното изяжда своята опашка. Хроносът на безблагодатното време, превръщано само в материални ценности, унищожава своите деца. Цивилизацията, която не е уравновесена и заякчена от висшия смисъл на живота, води човечеството към гибел, тя все повече усложнява, затруднява и разорява собствения си свят. Нежелаещото да се причастява с Тялото и Кръвта Христови човечество изяжда собствената си плът и пие собствената си кръв. Хората се страхуват от истинските пророци, които искат да ги откъснат от това самоизяждане, и си призовават лъжливи пророци и водачи, давайки им изцяло власт над себе си.

Богатите се страхуват да не обеднеят. Бедните – да не пропуснат удобния момент да завладеят имота на богатите. Ако съкровището е натрупано, човекът се страхува, не знае къде да го скрие – къщата може да изгори, земята може да бъде отнета, акциите да се обезценят, банката да фалира, огнеупорният сейф да бъде отворен с взлом. Никъде и в нищо няма сигурност. Нещо повече, навсякъде владее пълна несигурност или сигурна гибел… Човечеството се мята като ранен звяр под грохота на своите бомбардировки, в заревото на своите пожари…

Всичко се руши и пропада. Вещественият дом и душевният дом, построени върху пясъците на безверието в Божествения Живот, се превръщат в смет…

“Мое е само онова, което съм дал” (св. Максим Исповедник) – тази мъдрост, откриваща пътя към безсмъртието, е чужда на духа на този свят. Чрез устата на своите “пророци” и “мъдреци” светът не се уморява да казва: “Мое е само онова, което не съм дал” или “онова, което съм взел от другия”. И всеки път, отново и отново, хората вярват в тази непрестанно опровергавана от всяка човешка смърт “истина“. Човекът къта отчаяно своите вехтории, своите боклуци, но те се изтръгват от ръцете му и загиват. Животът си отива с пепелта, с молците, с ръждата, с гниенето, с разложението, с войните, с лошите закони и власт.

Макар и да виждат пълната достоверност и правдивост на Евангелието, много хора не искат да я видят. Свикнали с постоянната загуба на всичко, те заместват бившето си имущество с надежда за бъдещо, и живеят, страхувайки се да се разделят със тази надежда, с най-призрачния призрак. Сребролюбецът все се безпокои за “черните дни”, но не се страхува от черната вечност.

“А на страхливи и неверни… делът им е в езерото, що гори с огън и жупел; това е втората смърт” (Откр. 21:8). Това пророчество, произнесено от любимия ученик на Небесната Любов, е откровение и за съвременния свят и човека. Този свят с неговите вечно унищожавани ценности, войни и пожари е всъщност “езеро, що гори с огън и жупел”. И участта на страхливите и неверните (страхливи поради своята невярност към Бога и неверни поради своята страхливост) е да нямат изход от това езеро. Понеже изход от “огъня и жупела” дава само Казалият: “Аз съм Вратата” (Йоан. 10:7).

Да обичаш плътта на другия човек и своята плът, и да поставяш нейните слепи, природни и по-долни от природните повели в центъра на своите интереси – това един нов океан на човешката безсмисленост, от която извират нови реки от човешки страхове.

Любовта към себе си и към своето тяло, според истината на духа и разума, не противоречи на любовта към Бога и към другия човек. За мерило на любовта към ближния е поставена любовта на човека към самия себе си. Но човекът е изгубил духа на правилната любов към себе си. Малцина обичат себе си както трябва, като храмове на Светия Дух. Инстинктът на борбата за самосъхранение е присъщ не само на целия организъм на човешкото тяло, но и на всяко негово сетиво. Органите на обонянието, осезанието, зрението, слуха, вкуса – всички тези сетива на тялото търсят приятно плътско дразнение и се страхуват от неприятното. Тези процеси протичат в съзнанието и подсъзнанието на човека.

Ако “скритият човек на сърцето” (1 Петр. 3:4) не е приел в себе си Живота, не се е запалил и стоплил от неговия огън, то той винаги се намира под непрекъснатото въздействие на повелите и страховете на своята плът, и е пропит от специфичната “плътска” мъдрост “на този век”, която не притежава в себе си духа на Истината. Като не се съгласява да живее според Христовата вяра, по законите на Евангелието, човекът става същество по-долно и по-нечисто от всяко животно. Даденият за високите цели на земното (и небесно) умножаване на рода на “синовете Божи” пол се превръща при неверния човек в ненаситно огнище на привидно-остри, а в действителност блудкави и никога неспособни да наситят човека преживявания, оставящи в дълбините на човешкото сърце утайка, болезнена скомина, страх и страдание. Като изтънчва своята чувствена плътска радост в живота и изкуството, човек си мисли, че “изтънчва своя живот”. Но вълната на новите страхове и страдания разрушава и обезсилва неговото призрачно щастие, построено върху плътта. Чувственият човек се страхува за своето щастие, усещайки неговата мимолетност, и сърцето му се мята страдалчески край плътското щастие като риба, изхвърлена на брега. Безбройните болести, слабости, несъвършенства, дългите в сравнение с животинския свят периоди на детинство, съзряване, старост и умиране държат човека през цялото време в руслото на плътските страхове, оскъдица и страдание. Тези страхове го насочват като прожектори към истината, че той не е само жител на земята. В разбирането на това е цялата печална наука на човечността.

“Както не можем да напълним веднъж завинаги стомаха си, така не можем и да преодолеем страха. При засилване на плача той намалява, а при оскъдняването му ставаме боязливи”, казва св. Йоан Лествичник, имайки предвид, разбира се, не плача от страх, а благодатния плач от любов към Бога и молитвения плач поради нашата невярност ни към Него. “Който е станал раб Господен, той ще се бои единствено и само от своя Господар, а който още не се бои от Него, често се страхува и от своята сянка”.

Един от аргументите на войнстващото неверие, създаден за опровергаване на религиозните изживявания, е твърдението, че религията произтича от примитивните страхове на диваците. Според тази теория първобитният човек, плашейки се от тайнствените явления на природата, воден от чувството си за самосъхранение, започнал да ги обожествява и да им се покланя като на богове; от тези дивашки страхове се била родила религията, обрасла по-късно с класа на жреци-свещеници, които започнали да експлоатират религиозното чувство на човечеството за свои материални облаги… Този аргумент не само че не обяснява религията, той не обяснява и страха. Той обяснява само едно от примитивните преживявания на човека, свързано със страха. Това явление на метафизичната поробеност на примитивния човек от страха свидетелства не за това, което иска да докаже с него атеистичната теория, а за едно много по-дълбоко явление в живота на първобитния човек. В човека съществува цяла редица, цяла клавиатура от разнообразни страхове, които не си приличат помежду си. Започвайки от сферата на низкото, дълбокото, дисхармоничното, душевното преживяване, свързано със страха, се разтваря в най-висшата и най-фина хармония на небесния свят.

За кой страх, който уж бил породил религията, говори безбожието? То говори за най-низкия и най-примитивния страх. Не от този жалък, тъп и тъмен страх са произлезли, разбира се, най-висшите изживявания на човечеството, негови чисти, светли религиозни съзерцания, познания и деяния. Само лъжерелигията, както и безбожието, произлизат от тъмния страх така, както и от мрачното тъпо безстрашие. Светлата религия, religio – връзката на човека с Твореца – се ражда от високия, чистия страх Божи и въвежда човека във високото, светло безстрашие.

Безпокойството на антирелигиозните хора пред самата мисъл за Бога е тъкмо явление на този демоничен страх, който е създал и одухотворил всички лъжливи религии, сковаващи чувствата на истинската човечност. Да, идолослужението се е ръководело от този страх. Но дори езическата религия не създадена само от този тъмен страх. В някои форми дори на езическата религиозност могат да се открият началните елементи на истинския религиозен страх.

Страхът на майката да не събуди своето дете, страхът на мъжа да не разтревожи болната си жена, страхът на човека да не предаде своя другар, да не измени на думата си, на съпружеската си вярност, да не издаде чужда тайна, да не се окаже неправ в своите собствени убеждения – всички тези страхове, макар и не религиозни, са вече етични страхове, преливащи в религиозен страх.

Истинският религиозен живот винаги се е проявявал чрез подсъзнателното и съзнателното разкриване на истината за човешката недостатъчност и непълнота пред лицето на Божието Битие. И религията преди всичко е правдиво, горещо признание на необходимостта да компенсираш непълнотата си с висшето и абсолютното Благо.

Същността и частичната истина на всички древни езически религии, дори на най-примитивните, пневматологично тъмните, се заключава не в тяхната невярна философия, не в техните наивни, често детски и лъжливи антропоцентрични и демоноцентрични представи за висшето битие, нито в култовите изживявания, свързани с тези представи, а в начина, по който те разкриват и утвърждават в човека чувството за неговата религиозна метафизична зависимост от едно по-високо, по-добро и по-могъщо битие.

Развитието на религиозното съзнание на човечеството може да се уподоби на постепенното развитие на човека по отношение на азбуката – отначало той вижда в нея само сливащи се петна, след това започва да различава отделни букви, разбирайки и техния звуков смисъл, после се научава да чете цели фрази, като разбира значението им, и накрая, в един цялостен акт на познанието, схваща съдържанието на цяла книга, на много книги. Във всички религиозни преживявания има една истина, без която няма нито религия, нито дори псевдорелигия. Това е истината, че съществува един висш свят и че ние сме зависими от него. В това първично смирение на човешката душа е началото на всички религии. А съвършенството на религията зависи само от това, кого и какво хората почитат повече от себе си, пред кого и пред какво се покланят, пред какви истини смиряват благоговейно сърцата си. Преклонението пред крокодила, кравата, бика, змията или планетите не извисява човека към Царството Божие. Затова има религии, които не възвисяват, а метафизично понижават, деградират, убиват духовно човека… Ето защо апостолите и проповедниците на Евангелието воюват не само с неверието, но и с лъжливата вяра. И изравняването на всички вери и истини е признак за помраченост на човешкото съзнание.

В религиите, както и в хората, степените на духовна чистота и висота са различни.

Абсолютната религия, апотеоз на истинския дух, е вярата във Въплътения Бог Иисус Христос, която не поставя никакви предели на съвършенството: “И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48).

Колкото по-висока е религията, с толкова по-висок страх е съпроводена тя. Затова твърдението, че религията е породена от “страха на диваците”, е дивашко разбиране и за религията, и за страха.

IV

Духовно изтънчената душа може силно да трепери, приближавайки се към висшия свят. Демоничният свят вече ѝ е чужд, а ангелският все още не ѝ е сроден. Близката към небето душа може да се изплаши от ангелите, въпреки че разликата между тяхното приближаване и приближаването на демоните се познава тъкмо по това – по отсъствието на страх и по настъпилите у човека мир, смирение и любов.

“Тялото изпитва страх от присъствието на невидим дух, от присъствието на ангел душата на смирените се радва”, казва св. Йоан Лествичник. Ангелите предизвикват висш трепет, дълбоко различаващ се по своя дух и последици от страха, предизвикван от демоните. Точно този страх може да бъде наречен страх на несъответствието. “Не бой се, Захарие, понеже е чута молитвата ти”, казал ангел Господен на бащата на Предтечата, когато Захария, виждайки го “отдясно на кадилния жертвеник… се смутил и страх го обзел” (Лук. 1:11-13). “Не бой се, Марийо”, казал ангелът на Пречистата Дева, когато се явил пред Нея (Лук. 1:30). Смирените и чисти по сърце пастири “се уплашили със страх голям”, като видели ангела, но чули от него: “Не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци” (Лук. 2:10).

Човешкият дух трепери по един начин пред света, по-горен от естеството, и по друг – от света на противоестественото. “Не бойте се, Аз Съм”, казал Възкръсналият Господ на Своите близки ученици, за да ги успокои, тъй като те се страхували много от истината на Възкресението.

Приближавайки се към последната тайна – страданията на Богочовека, ние трябва да замълчим. Нашият ум е твърде нищожен и прекалено затлачен с низши понятия, изникнали от неразбиране, а сърцето ни е тясно за любовта. Ние не сме в състояние дори абстрактно да се докоснем до тази бездна на ужаса, в която изкупително за света се е потопил в последните часове от Своя земен живот Господ Иисус Христос. Евангелието казва, че в Гетсиманската градина Той “тъгувал и се ужасявал”… Неговият ужас бил ужасът на нашето отпадане от Небесния Отец и ужасът да поеме върху Себе Си нашата откъснатост от Отца. Съединен във всичко с волята на Отца, Господ е дошъл да поеме върху Себе Си и да изцери всички човешки страдания, произлезли от отпадането на човека от Бога. Той е поел всички страдания на човечеството и от миналите, и от бъдещите векове. Цялата мъка от откъснатостта от Бога – осъзната и неосъзната от хората в света – е влязла в Неговото безгрешно естество, съвършено във всичко и съединено с Отца. Ужасът на Гетсимания и Кръста е бил не само Неговият личен ужас, но и целият ужас на отпадането от Бога и на гибелта на всички хора, народи и векове… Това бил ужасът да поемеш върху Себе целия ужас на света без Бога и той завършил в последния изкупителен смъртен миг на голготската разтерзаност: “Боже мой, Боже мой, защо Си Ме изоставил!” (Мат. 27:46). И сега в Христа всеки човек поема върху себе си отблясъка на този най- ужасен и най-светъл миг в историята на човечеството – мъчителната болка на греха, който не е твой…

Страхът е агонията на отлъчваната или отлъчващата сама себе си от Бога душа. Страхът е агония от самотата. Винаги Пребъдващият с Отца е трябвало да преживее непостижимо отлъчване от Отца заради всички нас, отлъчилите себе си от Бога чрез греха. Безгрешният Иисус е поел проклятието на греха, тегнещо над цялото човечеството, и го е унищожил, пренасяйки го през тесните врати на Своя живот и смърт. Това проклятие на отлъчеността от Отца, тази последна самота на всичко и всички е трябвало да се стовари върху Едничкия Безгрешен, предизвиквайки неописуемия ужас на Неговите изкупителни мъки… Неразделимото, неразсечимото Богочовечество се раздирало неразделимо и разсичало неразсечимо в Него, изкупвайки нашата доброволна отделеност от Отца… “С раните Му се изцерихме” (Ис.53:5).

Затова и всеки страх е свързан със самотата на душата, с нейното сирачество, бездомност и безпомощност в света. Човек страда най-много от изоставеността и от нея се страхува най-много. Страхът е отрицателният израз на самотата и изоставеността. Положителният израз на това състояние е вярата в Бога и молитвата.

Онзи, който не вярва в Бога и не се обръща към Него, не усеща своята изоставеност и не разбира своята ужасна самота в света. Той се доверява прекалено много на реалността на всички свои материални контакти със света. Струва му се, че “нищо повече не му трябва”; той е доволен от всичко, а и да не е доволен, то е от нещо малко, несъществено. Вярата в Бога започва с пробуждане на същественото, метафизичното недоволство от себе си, със свято недоволство от този живот. “Не обичайте света, нито това, което е в света” (1 Йоан. 2:15) – това е отрицателна формулировка на повелята да обичаш вече в този свят “новото небе и новата земя”.

Самотата е дадена на човека като висше духовно общуване, като спасение от животинското и стадното. Но самотата на човека трябва да бъде спасена и осветена точно така, както и общуването. Страхът Божи е пътят на спасението и самотата.

Безстрашният победител на Голиат и още по-безстрашният победител на своя грях Давид се молел да бъде избавен от “ужасите нощем”. И той чул думи, които предал на всички хора от следващите векове и поколения: “Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне” (Пс. 90:5-6). Тези “ужаси нощем” посещават не само спящите младенци, но и будуващите нощем в пустинята подвижници, които не се страхуват от нищо друго, освен от невярност към Бога.

“Дерзайте”, ободрявал Спасителят Своите ученици. “Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света” (Иоан. 16:33). Дерзайте, като прогонвате своя страх, като не го допускате в сърцата си; дерзайте и в самия си страх, възраствайки в търпението, понасяйки мъжествено страданието от своя страх като метафизично опарване на душата. Това страдание също може да бъде страдание за Христа.

Страх са изпитвали и апостолите; всички те се разбягали след предаването на Господа. “Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха” (Мат. 26:56). Край кръста заедно с Майката Божия бил само Йоан. Човешкото въображение, управлявано от сетивата, опитни само в земните реалности, често служи на човешкия страх. Апостол Петър направил няколко крачки по бушуващото море към своя Учител, но бил победен от своето въображение, изградено върху вехтия опит на сетивата, и започнал да потъва. Но бил възстановен в опита на новите сетива, съобразно всемогъщата сила на Онзи, Който го повикал.

“Опареността” със страх в сърцата на вярващите хора е белег на все още непълния им унисон със звуците на небесния свят, симптом на все още съществуващата в тях дисхармония между “вехтия” и “новия” човек – дисхармония, завършваща понякога само в преддверието на новия свят. “Даде ми се жило в плътта… за да се не превъзнасям” (2 Кор. 12:7). Това “жило” в живота на надарените духовно хора се дава и под формата на страх. За християнина е мъчително срамно да съзнава, че той все още се страхува от едно или друго на земята, освен от своята невярност към Господа. Но тъкмо чрез този смиряващ, лекуващ страх той разбира още по-добре, че всичко добро в него не е от него.

Страхът е и проекция на подсъдността на човека. Радостен за всеки човек, който е бил верен на Бога, Божият Съд е едновременно и Страшен Съд. Бездънната, неизразима немощ човешка трепери от близостта на последната неизразима Божия Правда. Тази Правда радва и ужасява човека; радва го със силата на спасителната си любов, ужасява го със силата на своето кръстоносене в този свят, а също и със съвършенството си.

“Да, дойди, Господи Иисусе!” (Откр. 22:20) – възкликват учениците на Словото. Жаждата за тържеството на последната Правда в тях е по-силна от страха пред собствената им немощ и възможността да бъдат изпепелени от срещата с тази Правда. Ала и други звуци влизат в хармонията на последната богопредаденост: “Господи, аз не съм готов… Освети ме, очисти ме, укрепи ме”. И това са апостолски думи: “Иди Си от мене, Господи, защото аз съм човек грешен”… Има прокажени, които протягат ръце към Христа, за да се изцерят завинаги; но има и прокажени, които също жадуват за Него, но се отместват от Неговия път и само плачат от радост, че Той е в света. Те се страхуват да не омърсят с гнойта от раните си пясъка под Неговите нозе. И това също е любов! През радостни сълзи гледат те как Господ изцерява други и приема в Своята Блажена Църква също толкова измъчени от живота хора като тях, но се страхуват да пристъпят към Господа, да дъхнат към Него със своето смрадливо дихание.

В музиката на страха има много мелодии. Когато си отива от този свят, на човек му става страшно. Трудно му е да съблече, да свали от себе си всичко “тукашно”, телесно, мнимо вътрешно, “психологическо”, всички земни дрехи на душата. Страшно е да се оголиш метафизически докрай. Духът трепери, защото е свикнал прекалено много с палатката си на странник, с тялото си, с плътските си мисли, чувства и желания. Смъртта е светкавично разрушаване на света и осиромашаване. Готвел ли се е човекът за това? Тук пламва и дивият ужас на хората, живели безумно и безстрашно, стояли като вкаменени в този свят пред лицето на вечността и нейното Слънце, “незалязващо ни денем, ни нощем”.

Ако на земята, при смяната на политическите режими, хората толкова страдат от своята свързаност с “падналите” режими и толкова често треперят, предчувствайки близкия съд, то колко повече се случва това при рухването на целия “режим” на този свят в живота на човека… Та нали това рухване не само е предсказано от Бога, но е и удостоверено с опита на всички земни поколения. Ние сега живеем на земята във всички страни под властта на старите режими. Но ще дойде, няма да се забави, “новият режим”, новият ред, новата власт, властта на абсолютните Божи Закони. Далновидният ще повярва в тази истина. Смяната може да настъпи всеки миг – през нощта, в съня, или през деня на улицата… Но най-добрата смърт за човека е, разбира се, да умреш след подготовка, с ясното съзнание, че умират всички ценности на това временно съществуване и че се раждаш в света на духа. Всеки човек трябва да се сдружи отрано с тази мъдра и добра власт, която ще дойде да смени греховните и егоистични власти на този свят, страстите на този временен живот.

Прекалено свързан със “стария режим” на този век, човекът се оказва виновен за война с Бога. Онова, което се случи пред очите ни с победените в световната война и техните власти, е само символ на онова, което ще стане, когато целият този свят на богопротивене загуби войната с Бога.

Дълбочината на нашата личност трябва да бъде проявена до край в момента на смъртта. Всичко тъмно и нечисто трябва да бъде свалено от нас като негодна дреха. Пред истината на другия свят ние трябва да застанем метафизично оголени, нищи до ужас, унищожени до последен предел, до възможност за блаженство само в Бога… “Вечери Твоей тайныя, днес, Сине Божий, причастника мя приими”.

Страховете са само в Гетсимания, в преторията, в двореца на Каяфа. Последната им минута е на Голгота. След това идва Великата Събота. Почивката от всички страхове. И – Възкресението, незалязващата Светлина.

Несравнимо с нищо блаженство на свободата от страха получава верният на Бога човек на смъртния одър.

Молитвите на Църквата разкриват велики реалности. В чинопоследованието “изход на душата” от лицето на отиващия си Църквата моли за утешение. Различни са степените на покоя, на духовния мир на отиващите си хора. Като получава реално удостоверение от онзи свят за милостта Божия към него, приготвен чрез Покаяние и Причастие със Светите Тайни към излизане от този свят, понякога вече чуващ ангелите, умиращият встъпва в състояние на велика тишина, на безкрайна, възвишена радост в Господа, в страшната и неизразимо прекрасна вечност. Не може да се опише колко възвишено е напускането на този свят на пречистилия се, оправдалия се, надмогналия всички страхове човек.

Стъпилата на прага на другия свят душа, подготвила се за своя последен път, не се страхува да изгуби себе си и всичко в Бога. С тържествена строгост и с едно вече ангелско безстрашие тя отстранява от себе си неуместната в тази тържествена минута плътска скръб на роднините – израз на недостатъчната им любов към Бога и към нея самата. Тя иска от присъстващите само молитви, безмълвие и благоговение. Стоейки на границата на един нов, велик свят, тя знае, че нищо човешко вече не бива да я разсейва и удържа.

Видимото мироздание преживява онова, което преживява и всеки човек: смърт и възкресение във вечността.

Господ е казал: “Тогава човеците ще примират от страх” (Лук. 21:26). Колкото повече оскъднява вярата, надеждата и любовта към Бога хората, толкова повече обществата и народите ще се страхуват едни от други и поради това все по-малко ще се обичат помежду си. “И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Мат. 24:12).

Но тогава с нова сила ще се открие в света и жътвата на апостолите на “последните времена”. Свободни, осиновени – “всички, водени от Духа Божи, са синове Божи” (Рим. 8:14) – безстрашни в Христа, готови за последното, те ще говорят и вече говорят на света последната истина.

Като се взират в земята и нейните дела с очите на своя Учител, те побеждават страха на този свят. “Съвършената любов пропъжда страха” (1 Йоан. 4:18). Безстрашни в своята любов, силни с любовта Божия, учениците на Словото ще светят на света дори в онзи час, когато “слънцето ще потъмнее и месечината не ще даде светлината си” (Мат. 24:29).

 

Откъс от книгата “Апокалипсис на дребния грях”

 

Превод: Андрей Романов