Бог като Дух

Духът Божи, даден на тази плът, не понася ни скръб, ни притеснение. [1]

Пастирът на Ерм

 

Когато Духът Божи слиза в човека и го осенява с пълнотата на Своето наитие*, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост.
Духът Божи е радостотворен за всичко, до което се докосне.

Царството Божие е мир и радост в Светаго Духа.

                                                                                                     Придобий мирен дух, и тогава хиляди души ще се спасят около тебе. [2]

Св. Серафим Саровски

 

Стиснат юмрук или разтворени ръце?

По стените на катакомбите в Рим понякога се среща нарисуваната фигура на жена, която се моли, Оранта. Тя се взира в небето с разтворени ръце, издигнати с дланите нагоре. Това е една от най-древните християнски икони. Кого представя тя – св. Дева Мария, Църквата или душата в молитва? Или може би и трите заедно? Както и да се тълкува тази икона, тя изобразява една основна християнска поза: на призива, или епиклезата, на призоваването, или очакването на Светия Дух.
Има три основни положения, които могат да заемат нашите ръце, и всяко от тях има своето символично значение. Ръцете ни могат да са прибрани към тялото със стис­нати юмруци в жест на предизвикателен отказ или в опит да сграбчат и да задържат, изразявайки агресия или страх. Противоположното положение е, когато ръцете са отпуснати равнодушно отстрани на тялото, без нито да отблъскват, нито да приемат. Или – като трета възможност – ръцете ни може да са издигнати нагоре като на Оранта, вече не стис­нати, а разтворени, не равнодушни, а готови да приемат даровете на Духа. Един урок от най-голямо значение по духовния път е да знаем как да отпуснем юмруците си и да разтворим ръцете си. Всеки час и минута действието на Оранта трябва да става наше: невидимо да издигаме разтворените си ръце към небето, казвайки на Духа: Дойди.

Целта на християнския живот е да бъдеш духоносец, да живееш в Духа Божи, да дишаш Духа Божи.

 

Вятърът и огънят

Има нещо скрито и неизказано по отношение на Светия Дух, поради което е трудно да се говори или пише за Него. По думите на св. Симеон Нови Богослов:

Той получава Своето име от онова, върху което почива,
защото Той няма отличително име сред човеците.

На друго място той пише (наистина, без да има предвид конкретно Духа, но думите му се отнасят много добре до третото Лице на Троицата):

То е невидимо и никоя ръка не може да го хване;
неосезаемо, и все пак се усеща навсякъде […]
Какво е то? О, чудо! Какво не е? Защото то няма име.
В моето безумие се опитах да го уловя,
и затворих ръката си, мислейки, че го държа здраво:
но то избяга и не можах да го задържа в пръстите си.
Изпълнен със скръб, аз ги разтворих
и отново го видях на дланта си.
О, неизказано чудо! О, странна тайна!
Защо се тревожим напразно? Защо всички ние губим пътя? [3]

Тази неуловимост ясно се вижда в символите, използвани в Писанието, за да се посочи Духът. Той е като „силен вятър“ (Деян. 2:2) – самото Му име „Дух“ (на гръцки πνεύμα) означава вятър или дъх. Както казва Иисус на Никодим: „Вятърът [или духът] духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива“ (Йоан. 3:8). Знаем, че вятърът е там, чуваме го в дърветата, докато лежим будни нощем, усещаме го по лицата си, докато се разхождаме по хълмовете. Но опитаме ли се да го хванем и задържим в ръце, той се изгубва. Така е и с Духа Божи. Не можем да претеглим и измерим Духа или да Го съхраняваме в кутия под ключ. В една от своите поеми Джерард Манли Хопкинс сравнява св. Дева Мария с въздуха, който дишаме: същата аналогия може да се направи и по отношение на Духа. Както въздуха, Духът е източник на живота, „Който е навсякъде и всичко изпълва“, винаги около нас, винаги в нас. Както самият въздух остава за нас невидим, а действа като среда, през която виждаме и чуваме други неща, така и Духът не ни разкрива собственото Си лице, а винаги ни показва лицето на Христос.

В Библията Светият Дух е сравнен също с огъня. Когато Утешителят слиза над първите християни на деня Петдесетница, това става в „езици, като че огнени, които се разделяха“ (Деян. 2:3). Както вятъра, огънят е неуловим: жив, свободен, постоянно движещ се, не може да се измери, претегли или ограничи в някакви предели. Чувстваме топлината на пламъците, но не можем да ги затворим и задържим в ръцете си.

Такава е нашата връзка с Духа. Ние съзнаваме присъствието Му, познаваме силата Му, но не можем лесно да си представим Неговата личност. Второто Лице на Троицата се въплъти, живеейки на земята като човек. Евангелията ни разказват за Неговите думи и дела, лицето Му ни гледа от светите икони и затова не е трудно да си Го представим в сърцата си. Но Духът не се е въплътил; Неговото божествено Лице не ни е разкрито в човешки вид. Що се отнася до второто Лице на Троицата, терминът „раждане“ или „роденост“, използван да посочи Неговия предвечен произход от Отца, извиква в ума ни ясна представа, конкретно понятие, въпреки че си даваме сметка, че това понятие не трябва да се тълкува буквално. Но терминът, използван да означи предвечното отношение на Духа към Отца: „изхождане“, не създава ясна и отчетлива представа. Той е като свещен йероглиф, посочващ тайна, която още не е ясно разкрита. Терминът показва, че отношението между Духа и Отца не е същото като това между Сина и Отца, но какво е точното естество на разликата, не ни е казано. Това е неизбежно, тъй като действието на Светия Дух не може да бъде описано словесно. То трябва да бъде преживяно като непосредствен опит.

Въпреки тази тайнственост на Светия Дух обаче православната традиция твърдо учи две неща за Него. Първо, Духът е личност. Той не е просто „божествен взрив“ (както веднъж чух някой да Го описва), не е просто безсъзнателна сила, а едно от трите предвечни Лица на Троицата; и така, при цялата Му привидна неуловимост, ние можем да влезем и влизаме в лично отношение „аз – Ти“ с Него. Второ, Духът, като трети член на Светата Троица, е съравен и съвечен на другите двама; Той не е просто тяхна подчинена функция или посредник, когото те използват. Една от главните причини Православната църква да отхвърля латинската добавка филиокве (лат. filioque) към Символа на вярата (с. 41), както и западното учение за „двойното изхождане“ на Духа, което е в основата на тази добавка, е именно нашето опасение, че такова учение може да доведе до деперсонализиране и подчиняване на Светия Дух.

Съвечността и равенството на Духа е повтаряща се тема в православните песнопения за празника Петдесетница:

Духът Светий винаги е бил, и е, и ще бъде;
Той няма нито начало, нито край,
но винаги е бил с Отца и Сина съединен и съчислен:
Живот и Животворящ;
Светлина и Подател на Светлината,
самата Благост и Извор на Благост;
чрез Когото е познаваем Отец,
и Синът е прославян и от всички познаваем.
Една сила, едно съчетание,
едно поклонение на Светата Троица. [4]

Духът и Синът

Между „двете ръце“ на Отца, Неговия Син и Неговия Дух, съществува реципрочно отношение, връзка на взаимна служба. Често има склонност взаимоотношението между Двамата да се изразява едностранчиво, при което тази реципрочност се замъглява. Христос, казват, идва първи; после, след Възнесението Си на небесата, Той изпраща Духа на Петдесетница. В действителност обаче взаимните връзки са по-сложни и по-балансирани. Христос ни изпраща Духа, но същевременно Духът е, Който изпраща Христос. Нека си припомним и доразвием някои от Троичните модели, които очертахме по-горе (с. 45–47).

1. Въплъщението. На Благовещение Светият Дух слиза върху Дева Мария и тя зачева Логоса: според Символа на вярата Иисус Христос „се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария“. Тук Духът е, Който изпраща Христос в света.

2. Кръщението. Отношението е същото. Когато Иисус излиза от водите на Йордан, Духът слиза върху Него във вид на гълъб: така Духът е, Който „възлага“ на Христос и Го изпраща на общественото Му служение. Това става пределно ясно от събитията, които следват непосредствено след Кръщението. Духът извежда Христос в пустинята (Марк. 1:12), за да премине Той през четирийсетдневен период на изпитание, преди да започне да проповядва. Когато Христос се връща в края на тази борба, това става „със силата на Духа“ (Лук. 4:14). Първите слова на Неговата проповед загатват непосредствено за това, че Духът е, Който Го праща: Той чете Исаия 61:1, отнасяйки текста към Себе Си: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните“ (Лук. 4:18). Неговото прозвище „Христос“ или „Месия“ означава именно, че Той е помазаният от Светия Дух.

3. Преображението. Още веднъж Духът слиза върху Христос, този път не като гълъб, а като облак светлина. Както Духът изпраща преди това Иисус в пустинята и после на обществената Му проповед, така сега Духът Го изпраща към Неговия „изхòд“, или жертвена смърт в Йерусалим (Лук. 9:31).

4. Петдесетница. Взаимното отношение тук е обърнато. Досега Духът е изпращал Христос – сега възкръсналият Христос изпраща Духа. Петдесетница представлява целта и завършекът на Въплъщението – по думите на Владимир Лоски „Логосът е приел плът, за да можем ние да приемем Духа“ [5].

5. Християнският живот. Реципрочността на „двете ръце“ обаче не свършва дотук. Както Духът изпраща Сина на Благовещение, Кръщение и Преображение и както Синът на Свой ред изпраща Духа на Петдесетница, така след Петдесетница задача на Духа е да свидетелства за Христос, като прави възкръсналия Господ да бъде винаги сред нас. Ако целта на Въплъщението е изпращането на Духа на Петдесетница, целта на Петдесетница е продължаването на Христовото Въплъщение в живота на Църквата. Именно това прави Духът при епиклезата по време на евхарис­тийното освещаване (с. 47); а тази освещаваща епиклеза служи като образец и парадигма за това, което се случва през целия ни живот в Христа.

„Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). Как присъства Христос сред нас? Чрез Светия Дух. „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Как Христос е винаги с нас? Чрез Светия Дух. Поради присъствието на Утешителя в сърцето ни ние познаваме Христос не през четвърта или пета ръка, като далечна фигура от миналото, за Когото притежаваме фактологическа информация от писмени паметници; а Го познаваме непосредствено, тук и сега, в настоящето, като наш личен Спасител и наш приятел. Заедно с апостол Тома можем да потвърдим: „Господ мой и Бог мой“ (Иоан. 20:28). Ние не казваме просто „Христос се е родил“ – някога, много отдавна; казваме „Христос се роди“ – сега, в този миг, в собственото ми сърце. Не казваме просто „Христос е умрял“, а „Христос умря заради мен“. Не казваме просто „Христос е възкръснал“, а „Христос възкръсна“ – Той живее сега, за мен и в мен. Тази непосредственост и лична близост в нашето отношение с Иисус е именно дело на Духа.

Светият Дух следователно не ни говори за Себе Си, а ни говори за Христос. „Кога дойде Духът на истината – казва Христос на Тайната вечеря – ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори […] от Моето ще вземе и ще ви възвести“ (Йоан. 16:13–14). В това е причината за анонимността, или по-точно прозрачността, на Светия Дух: Той сочи не към Себе Си, а към възкръсналия Христос.

 

Бележки

* Наитие (цслав.) – ’слизане; осенение’. (Бел. прев.)
1. Пастирът на Ерм, Заповед десета, II, 6: The Shepherd of Hermas, Mandate X, ii, 6, tr. Lighthoof, The Apostolic Fathers, p. 433.
2. A.F. Dobbie-Bateman, St. Seraphim of Sarov concerning the Aim of the Christian Life (London: SPCK, 1936), pp. 56, 58; Ivan Kologrivof, Essai sur la sainteté en Russie (Bruges: Beyaert, 1953), p. 430; вж. Архим. Серафим. Свети Серафим Саровски. С.: Синодално издателство, 1984, с. 251, 252–253, 214.
3. Св. Симеон Нови Богослов, Химн 22 и 28: St Symeon the New Theologian, Hymns 22 and 28, ed. Koder, vol. ii (Sources chrétiennes 174: Paris, 1971), pp. 184, 300, tr. Maloney, pp. 111, 148–149.
4. Петдесетница, на утренята, стихира на „Хвалите…”, глас 4 [The Pentecostarion, p. 418].
5.Vladimir Lossky, The Mystical Theology of the Eastern Church, p. 179.

 

Превод: Божидар Питев

 

Из книгата на митрополит Калистос Уеър “Православният път”, ИК “Омофор” 2014

Поръчка с отстъпка >>>