Божия и човешка справедливост

Понятието „етика“ стана особено актуално в нашата епоха и вече всички говорят за етика. Това е така не само защото очевидното потъпкване на етиката предизвиква тревога и реакции, но и защото настойчивото позоваване на нея се използва като алиби за безнравствеността.

Етиката, която е била изгонена през вратата на съвременното общество, нахлува през неговия прозорец. Днес етиката е актуална, но начинът, по който обикновено се подхожда към нея, е толкова импровизиран и повърхностен, че не дава много надежди за правилната ѝ оценка. Затова цялостното представяне и изследване на етиката става още по-наложително.

Основният проблем на етиката е нейната връзка с религията. Този проблем е поставен и анализиран още в Платоновия диалог „Евтифрон”. Актуалният въпрос, който Сократ поставя на Евтифрон, е: „Дали благочестието е мило на боговете, понеже е благочестие, или е благочестие, понеже им е мило?” Този въпрос-дилема води до противоречиви отговори. Правилният християнски отговор очевидно съвпада с приемането на второто положение.

Свещено, или нравствено правилно, е това, което Бог желае. За разлика от него приемането на първото положение автоматично води до признаването на някакъв обективен нравствен порядък, независим от Бога и Неговата воля. Този въпрос обаче не бива да се поставя като дилема. Приемането на Бога не като безлична причина, а като личност, обезсмисля всяко търсене на някакъв нравствен порядък извън Него. Нравственият порядък, който съществува в света, е израз на волята на личния Бог, Който е Творец и Промислител на света. И накрая, нравственият живот се осъществява чрез съгласието с Божията воля.

 

Понятие за справедливост. Справедливостта не е някаква отделна добродетел, а цялата добродетел1. Следователно праведен е не този, който се стреми да не бъде несправедлив с другите, а този, който съчетава всички добродетели в себе си. Бог е съвършено справедлив и Божията справедливост е начинът, по който се проявяват Неговата святост и любовта Му. Човекът става праведен чрез доверието към Божията воля и пазенето на Божиите заповеди. От справедливостта в по-широк смисъл произтича и нейното разбиране в по-тесен смисъл като правораздаване.

Божият закон. Човешката справедливост черпи своето съдържание от Божията справедливост, която се отпечатва в съзнанието на човека и се изразява чрез Божия закон. Божият закон е „закон на правдата” (Рим. 9:31). Изпълнителят на закона е праведен. Истински праведният пази Божия закон не за да се оправдае, а за да откликне на Божията справедливост; да приеме възпитанието, което Бог прилага спрямо човека. Чрез делата на закона той открива своята вярност към Бога и Неговия завет. Верността на праведния го прави приятел на Бога и причастен на Божията правда (срв. Пс. 102:17–18). Затова праведният се спасява чрез своята вяра (срв. Авак. 2:4; вж. и Рим. 1:17). Когато човек разглежда делата на закона автоматично и ги упражнява независимо от доверието към Божията справедливост, тогава той не само не запазва общението си с Бога, но го накърнява, като по този начин влияе върху общението си с ближния.

„Завършекът” на закона. Божият закон е духовен и във всяка една негова форма трябва да се тълкува по духовен начин. „Завършекът” на този закон е Самият Христос2. Постепенното откриване на Божията справедливост в Стария Завет се изпълва и достига върховата си точка в Личността на Христос, Който се жертва за грешниците3. Христос е Божията правда (срв. 1 Кор. 1:30). Христовото благовестие е откриване на Божията справедливост, която възстановява неправдата, в която човекът и целият свят са изпаднали чрез греха.

Справедливост и избавление. Бог обича правда и се отвръща от неправдата (срв. Пс. 10:7; 91:16). Справедливостта не отсъства от нито едно Божие дело. Бог действа справедливо не само когато оставя човека да бере плодовете на своите дела и решения, но и когато се намесва, за да го избави от дявола, на когото човекът се е подчинил чрез своята воля. Накрая, Бог прилага справедливостта не само в нейния правораздавателен, но и в нейния всеобхватен смисъл. Човекът е призван да се научи именно на тази справедливост.

Праведността на човека. Човекът постига праведност, когато пази Божиите заповеди, но това не е нищо повече от обикновено задължение (срв. Лук. 17:10). Това е дълг на човека, който има за цел да го възстанови в естественото му състояние. От друга страна, както Божията справедливост съдържа и човеколюбивата Му намеса, така и справедливостта на човека се възпълва чрез човеколюбивата му намеса спрямо ближния. Праведните дела като дела не на самооправдание, а на вяра, са естествен белег на живота на праведния човек.

Справедливост и човеколюбие. В тази перспектива справедливостта подготвя човека за приемането на Месия, Който открива Бога на любовта. Праведността на Йосиф, обручника на света Богородица, не била свързана с формалнотo спазване на закона, а съдържала неговия човеколюбив дух: „А Иосиф, мъж ѝ, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне” (Мат. 1:19).

Човешката несправедливост. Човешката несправедливост е предизвикателство към Божията справедливост. Тази несправедливост получава институционална форма и се проявява като социална несправедливост, развива се на личностно равнище и се проявява като безразличие към справедливостта и като лицемерие. Божията справедливост идва не като наказание за човешката неправедност, а като благодат, която премахва тази неправедност, за да може човекът да стане праведен.

Справедливост и сила. Характерен белег на Божията справедливост, открита в Христовата личност, е това, че тя не се налага със сила. В оправдаването на човека Божията сила не предшества справедливостта, а я следва. Това е превъзходният порядък, който Бог пази в Своето дело. Хората са призвани да се научат на дело на този порядък, докато са смъртни, за да го запазят неизменен, когато станат безсмъртни и се облекат в сила4.

Справедливост и благодат. Божията справедливост оправдава човека, докато той е грешен. Това очевидно влиза в противоречие със справедливостта в нейния правораздавателен или законнически смисъл. Божията справедливост е акт на пристрастие и оттук акт на несправедливост и именно това е основният белег на Божията справедливост. Тя не отвръща на злото със зло (нещо, което удвоява злото), нито пък смята злото за нещо, което не е извършено – схващане, което отхвърля справедливостта. Сам Бог поема тежестта на греха и понася неговите последици. Това става чрез Христос, Който е оправдание и освещение на човеците (срв. 1 Кор. 1:30). Откриването на Божията справедливост е едновременно осъждане на неправедността и оправдаване на човека, както и явяване на безграничната любов и на изобилната благодат.

Проблемът с теодицеята. Понякога човекът обвинява Бога за своите страдания и претендира за равенство и справедливост. Той вижда, че властват неравенството и несправедливостта, и обвинява Бога като причина за това. В този контекст се поставя известният проблем за теодицеята, който се заключава във въпроса, как е възможно злото да тържествува в света за сметка на доброто в присъствието на справедливия Бог. В действителност този проблем остава неразрешим извън християнството.

Християнската позиция. Христос заема напълно различна позиция, която реабилитира справедливостта и в двете посоки: първо, Той оправдава Бога, защото се жертва за човека и открива безграничната Си любов към него. Освен това Той оправдава и човека чрез пълното Си послушание към Бог Отец. От човешка гледна точка, ако Бог е Този, Когото Христос е явил, тогава Нему подобава всяка слава и благодарение. От друга страна, от гледна точка на Бог Отец, ако човекът е такъв, какъвто е бил Христос, тогава той бива приет от Бог Отец като равночестен отдясно Нему на небесата (срв. Еф. 1:20)5.

Божията справедливост. Божията справедливост не е тъждествена с нито една форма на социалния живот и не може да се примири с нито едно статукво. Това означава, че в крайна сметка тя е революционна и повратна за всяка форма на човешкото право. Едновременно с това тя е повратна за всяко революционно право. Нейна мярка е личността на Богочовека Христос и затова нейните критерии са ипостасни. Не съществува справедливост, както и несправедливост, там където не съществува ипостас, т. е. личност.

Човешката справедливост. Напротив, човешката справедливост винаги проявява определена форма на социалния живот. Като се позовава на естественото или религиозното право, на обичаите или душевността на народа, на идеализма или материализма, на релативизма или хаотизма, човешката справедливост приема дадена форма на правото, както и поставянето под съмнение на всяко право, като реално понятие за правото. Това е справедливост, която има относителна функция във времето. Тя не се ипостазира в някаква личност, а се поддържа от физически или юридически лица, като остава безипостасна. Затова и нейните критерии не са ипостасни, а субективни. Тази справедливост може да се разглежда като обективно добра или лоша, но нейното качество в крайна сметка се определя от онези, които я прилагат. Това важи не само за светската човешка справедливост, но и за религиозната праведност, която няма ипостасна основа, каквато има справедливостта, открита чрез Христос и Неговото благовестие.

Личен опит. Вярата в ипостасната Христова справедливост води до опит за нейното ипостасно или лично преживяване от вярващия. Несправедливостта не е скрита в другите, които вярващият трябва да поправи, а в самия него. Очевидно е, че несправедливостта не е скрита в обществото и в безличните системи, които трябва да се поправят. Подобно схващане за справедливостта не само не нанася удар на несправедливостта в нейния корен, т. е. в самите нас, а спомага за разпростирането ѝ във вакуума или в другите хора под предлог на борба срещу нея.

Христовият пример. Христовата справедливост призовава човека да подражава на Божията справедливост и да възлюби всички хора, дори и враговете, като понася несправедливостта в свой ущърб. Чрез любовта към враговете християнинът понася на плещите си покварата на другите хора, като свободно следва Христовия пример и ограничава по-нататъшното разпростиране и увеличаване на тази поквара в света. Това несправедливо страдание може да се преживее като благодат от Бога (срв. 1 Петр. 2:20). Това не означава амнистия на злото, нито безразличие към неговото присъствие в обществения живот, а жертва и следване на Христос, което има за цел да ограничи и да отхвърли злото.

Справедливостта в правораздавателен смисъл. Човекът е призван да прилага справедливостта в нейния правораздавателен смисъл в същата перспектива, като отдава на всеки един дължимото със страх Божий. Затова св. апостол Павел често пише на читателите на своите послания, че трябва да отдават справедливото и дължимото на всички6 (срв. Рим. 13:6–8; Кол. 4:1), и тук отдаването на справедливост не престава да се разбира в перспективата на любовта. Затова апостолът насочва вниманието на вярващите към това никога да не отвръщат със зло7. От друга страна, св. Василий Велики определя познаването на истинската справедливост като постигане на голяма мъдрост. Правилна преценка може да има този, който познава истинската справедливост и се поучава от нея, за да въздава дължимото на всеки. Този, който има правилна преценка, не е пристрастен, нито действа съгласно своето разположение, а има непосредствена и обективна преценка8.

Справедливост и любов. Божията справедливост, на която човекът е призван да подражава, не е обикновено отдаване на дължимото или пасивна безпристрастност, а откриване на светостта и любовта. Затова човек я постига, когато полага усилия, които имат за цел да елиминират несправедливостта и да подкрепят онеправдания, както и когато той се намесва, за да защити слабите и да подкрепи лишените от закрила. Християнската справедливост може да стигне до безкрайно търпение към немощта на другия, което обаче става с бдителност и има за цел да го изправи9. Така става ясно, че любовта е „изпълнение на закона” (Рим. 13:10). Целият Божий закон се изпълва и едновременно открива своя истински смисъл в любовта (срв. Рим. 13:10)

Откъс от книгата Християнска етика, I том на проф. Георгиос Мандзаридис, фондация „Покров Богородичен“, 2011, превод от гръцки Константин Константинов

 

Бележки:

1 „Тогава приеми, че правдата не е част от добродетелта, а е цялостната и всецяла добродетел” (Св. Йоан Златоуст. Тълкувание върху Псалмите, 4, 1. ⁄⁄ PG 55, 40).

2 „Понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ” (Рим. 10:4; вж. и 7:14).

3 „Ето как определят Божията правда – да страдаш заради грешниците” (Св. Максим Изповедник. Амбигва, 11. ⁄⁄ PG 90, 793a).

4 Вж. Св. Григорий Палама. Беседа 16. ⁄⁄ PG 151, 189a–192a. Вж. също: Св. Николай Кавасила. За живота в Христос, 1. ⁄⁄ PG 150, 508a¢.

5 Софроний, архим. Свети Силуан Атонски. София, 2008, с. 473–474. Вж. също: Ζαχαρία (Ζάχαρου), Ἀρχιμ. Ἀναφορὰ στὴ θεολογία τοῦ Γέροντος Σωφρονίου. Ἔσσεξ Ἀγγλίας, 2000, σ. 76–77.

6 Вж. Νικοπούλου, Β. Ἡ νομικὴ σκέψη τοῦ Ἀποστόλου Παύλου. Θεσσαλονίκη, 1992, σ. 73.

7 „Гледайте, никой никому да не отвръща зло за зло” (1 Сол. 5:15).

8 Св. Василий Велики. Омилии за началото на притчите, 9. ⁄⁄ PG 31, 4 04d–405a.

9 Вж. Изречения на свети старци (за авва Амон, 10). ⁄⁄ PG 121d–124a.