Спасението и творчеството: две разбирания за християнството

Посвещава се на паметта на Владимир Соловьов

Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат (1 Петр. 4:10)

1
Взаимоотношението между пътищата на човешкото спасение и пътищата на човешкото творчество е най-централният, най-мъчителният и най-острият проблем на нашата епоха. Човекът погива и жадува за спасение. Но човекът е също така по природа творец, съзидател, строител на живота и жаждата за творчество не може да угасне у него. Може ли той да се спасява и в същото време да твори, може ли да твори и в същото време да се спасява? И как да разбираме християнството: е ли то изключително религия на спасението на душата за вечен живот, или творчеството също е осветено от християнството?

Тези въпроси измъчват съвременната душа, въпреки че невинаги се осъзнава цялата им дълбочина. Желаейки да оправдаят своето жизнено призвание, своето творческо жизнено дело, християните невинаги осъзнават, че става дума за самия начин, по който разбираме християнството, за това как усвояваме неговата пълнота. Мъчителността на проблема за спасението и творчеството отразява разкола между Църквата и света, духовното и светското, сакралното и профанното. Църквата се занимава със спасението; с творчество се занимава светското общество. Творческите дела, с които е заето светското общество, не са благословени, не са осветени от Църквата. Има едно дълбоко пренебрежение, почти презрение на църковния свят към онези творчески дела в живота на културата, в живота на обществото, с които е пълно движението, извършващо се в света. В най-добрия случай творчеството се допуска, позволява се, на него се гледа през пръсти, без да му се дава дълбоко оправдание. Спасението е на първи план, то е единственото необходимо, докато творчеството е на втори и трети план, то е приложение към живота, а не самата му същност. Живеем под знака на най-дълбок религиозен дуализъм. Йерократизмът, клерикализмът в разбирането на Църквата е израз и оправдание на този дуализъм.

Религиозната неразбраност на човешката природа като органична част от Богочовечеството, религиозната неразбраност на свободното призвание на човека създават дуализма на Църквата и света, Църквата и културата, резкия дуализъм на сакралното и светското. И този дуализъм, тази двойственост стига до особена острота в християнството на Новото време. В средновековното християнство съществуваше собствена теократична, йерократична култура, в която цялото творчество на живота беше подчинено на религиозното начало. През Средновековието културата и обществото бяха сакрални, но религиозното освещаване на живота беше условно-символично. Господството на йерократичното начало винаги води до символизъм, до условност без реална промяна на човешкия живот.

Новото време отхвърли тази символика и извърши разрив. Човекът въстана в името на своята свобода и тръгна по свой собствен път. За религията остана само едно кътче в душата. Започнаха да разбират Църквата диференциално, а не интегрално. Християнинът от Новото време живее в два различни ритъма — в ритъма на Църквата и ритъма на света, в пътищата на спасението и пътищата на творчеството. В теократичните общества, в теократичните култури човешкото начало беше потиснато. В хуманистичните общества и култури на Новото време човешкото начало се откъсна от Бога и от действието на Божията благодат. Единството на божественото и човешкото не бе достигнато нито там, нито тук. Творческите пътища на хуманистичния свят бяха без Бога и против Бога.

Драмата на модерната хуманистична история е драма на дълбоката откъснатост на пътищата на творчеството от пътищата на спасението, от Бога и Божията благодат. Дуализмът на Църквата и света стига до такива форми, каквито не са били познавани през предишните сакрални органични епохи. В света се извършваше огромно творческо движение в науката, във философията, в изкуството, в държавния и социалния живот, в завоеванията на техниката, в морала, дори в религиозната мисъл. Всички ние, не само невярващите, но и вярващите, участваме в това движение на света, движение на културата, отдаваме му значителна част на нашето време и сили. В неделя отиваме на църква. Шестте дни от седмицата преди това обаче посвещаваме на нашия творчески, съзидателен труд. И нашето творческо отношение към живота остава неблагословено, неосветено, неподчинено на религиозното начало в нашия живот. Старото средновековно теократично-йерократично оправдание и освещаване на живота вече няма сила над нас, то е вече мъртво. И най-вярващите, и най-православните хора участват в неблагословения и неосветен живот на света, подчиняват се на светската несакрална наука, на светското несакрално стопанство, на светското несакрално право, на бита, който вече отдавна е изгубил сакралния си характер.

Вярващите, православните хора живеят църковен живот в Църквата, ходят в неделя и на празниците в храма, постят през постите, молят се на Бога сутрин и вечер, но не живеят църковен живот в света, в културата, в обществото. Тяхното творчество в държавния и икономическия живот, в науката и изкуството, в изобретенията и откритията, във всекидневния морал си остава извънцърковно, извънрелигиозно, светско. Това е съвсем друг ритъм на живота.

Бурно творческо движение се извършва в света, в културата. В Църквата пък е настъпила сравнителна неподвижност, сякаш вкаменяване и вцепенение. Църквата започна да живее само с опазване на миналото, с връзката си с миналото, т.е. изразява само една страна от църковния живот — консервативната. Църковната йерархия стана враждебна на творчеството, подозрителна към културата, тя принизява човека и се страхува от неговата свобода, противопоставя пътищата на спасението на пътищата на творчеството. Спасяваме се в един план на битието и творим живота си в съвсем друг негов план. И винаги остава опасението, че в плана, в който творим, ние всъщност погиваме, а не се спасяваме. И няма никаква надежда, че този вече непоносим дуализъм може да бъде преодолян чрез едно ново подчиняване на целия ни живот и всичките ни творчески пориви на йерократичното начало, чрез завръщане към теокрацията в стария смисъл на думата. Към условния символизъм на старите теократични общества и култури няма връщане. В цялата си острота е поставен религиозният проблем за човека, за неговата свобода и творческо призвание. И това не е само проблем на светското общество, изстрадан от съвременната култура, това е също така проблем и на Църквата, проблем на християнството като религия на Богочовечеството.

Престанахме да разбираме Църквата интегрално, като вселенски духовен организъм, като онтологична реалност, като охристовен космос. Победи диференциалното разбиране за Църквата като институция, като съдружие на вярващите, като йерархия и храм. Църквата се превърна в лечебно заведение, където постъпват отделните души, за да се лекуват. Тъй се утвърждава християнският индивидуализъм, равнодушен към съдбата на човешкото общество и на света. Църквата съществува заради спасението на отделните души, но не се интересува от творчеството на живота, от преображението на живота — обществен и космически.

Православието не може да остава една най-вече монашески-аскетична религия. Християнството не може да се свежда до индивидуално спасение на отделните души. Църквата неизбежно се обръща към живота на обществото и света, тя неизбежно трябва да участва в изграждането на живота. Рухването на православната теокрация в лицето на православната монархия трябва да води до пробуждане на творческата активност на самия християнски народ, до активно изграждане на християнското общество. Но тази промяна на православната психология не може да се ограничава с изграждането на църковния живот, тя се разпространява и върху всички страни на човешкия живот. Целокупният човешки живот може да бъде разбиран като църковен живот. В Църквата влизат всички страни на живота. Неизбежен е обратът към едно интегрално разбиране на Църквата, т. е. към преодоляване на църковния номинализъм и индивидуализъм.

Разбирането на християнството изключително като религия на личното спасение, стесняването на обема на Църквата до нещо, което съществува наред с всичко останало, когато всъщност Църквата е пълнотата на битието — тъкмо това беше източникът на най-големите разстройства и катастрофи в християнския свят. Принизяването на човека, на неговата свобода и творческото му призвание, родено от това разбиране на християнството — тъкмо това предизвика въстанието и бунта на човека в името на своята свобода и своето творчество. Върху празното място, което християнството остави в света, започна да гради своята вавилонска кула антихристът — и стигна далеч в своя градеж. Мечтаната свобода на човешкия дух, свободата на човешкото творчество погива окончателно на този път. Църквата, разбира се, трябва да се пази от злите стихии на света и злите движения в него. Но истинското опазване на светинята е възможно само при допускане на християнското творчество.

2
На каква духовна основа се базира православният индивидуализъм, с какво се оправдава разбирането на християнството като религия на личното спасение, равнодушна към съдбата на обществото и света? Християнство е твърде богата, многообразна и многостранна религия. В Евангелието, в апостолските послания, в светоотеческата литература и в църковното предание можем да намерим основание за най-разнообразни разбирания за християнството. Разбирането на християнството като религия на личното спасение, подозрителна към всяко творчество, се опира изключително върху аскетичната светоотеческа литература, която не е нито цялото християнство, нито цялата светоотеческа литература. „Добротолюбието“ сякаш е засенчило всичко останало.

В аскетиката е изразена една вечна истина, която се съдържа във вътрешния духовен път на човека като негов неизбежен момент. Но тя не е пълнотата на християнската истина. Героичната борба с природата на вехтия Адам, с греховните страсти извади на показ една определена страна на християнската истина и я преувеличи до всепоглъщащи размери. Истините, разкрити в Евангелието и апостолските послания, бяха изтласкани на заден план. В основата на цялото християнство, в основата на целия духовен път на човека бе положено смирението. Човекът трябва да се смирява, а всичко останало ще се притури от само себе си. Смирението засенчва и потиска любовта, която се разкрива в Евангелието и е основата на Новия Завет между Бога и човека. Ала смирението не трябва да потиска и да угася духа. Смирението не е външно послушание, покорност и подчинение. Човек може да бъде много дисциплиниран, много послушен и покорен. Виждаме това например в комунистическата партия. Смирението е реална промяна на духовната природа, а не външно подчинение, оставящо природата непроменена; то е вътрешна работа върху самия себе си, самоосвобождаване от властта на страстите, от низшата природа, която човекът приема за свой същински „Аз“. В смирението се утвърждава истинската йерархия на битието, духовният човек добива надмощие над душевния, Бог добива надмощие над света.

Смирението е път на самопречистване и самоопреоделение. Смирението не е унищожение на човешката воля, а нейно просветление, нейно свободно подчинение на Истината. Християнството не може да отрича смирението като елемент на вътрешния духовен път. Но смирението не е целта на духовния живот. То е само средство. То дори не е единственото средство, единственият път на духовния живот. Вътрешният духовен живот е безмерно по-сложен и многостранен. И не можем да отговаряме на всички питания и търсения на духа само като проповядваме смирение. Също и смирението може да се разбира лъжливо и лицемерно. Вътрешният духовен живот и вътрешният път имат абсолютно преимущество, те са по-първични, по-дълбоки, по-изначални от всичко външно в нашия живот. В духовния свят, из дълбините на духовния свят се определя цялото ни отношение към живота. Това е аксиома на религията, аксиома на мистиката. Ала възможно е и друго разбиране на смирението, което извращава целия ни духовен живот и не побира в себе си божествената истина на християнството, божествената му пълнота.

Изграждането на целия живот само върху духа на смирението създава една външна авторитарно-йерократична система. Всички въпроси на общественото устройство и културното съзидание се решават от гледната точка на смирението. Добър е онзи обществен ред, в който хората най-много се смиряват и са най-послушни. Осъжда се всеки ред в живота, който дава израз на творческите инстинкти на човека. Така не се решава нито един въпрос по същество, а само от гледна точка на това — помага ли дадено нещо за смирението на човека. Израждането на смирението води до това, че то престава да се разбира вътрешно, съкровено, като мистичен акт, като явление на вътрешния духовен живот. В своята мистична същност смирението съвсем не е противоположно на свободата, то е акт на свободата и предполага свобода. Само свободното смирение, свободното подчинение на душевния човек на духовния има религиозно значение и ценност. Принудителното смирение, наложено насила, диктувано от външния ред в живота, няма никакво значение за духовния живот. Робството и смирението са различни духовни състояния. Смирението е вътрешно, съкровено духовно състояние. Ала изроденото, деградирало смирение, упадъчното смирение се превръща в наложена извън, принудителна система на живота, отричаща свободата на човека, принизяваща човека. На почвата на смирението лесно порастват лицемерието и фарисейството. При все че онтологичният смисъл на смирението е в освобождението на духовния човек, упадъчното смирение държи човека в състояние на потиснатост и угнетеност, сковава творческите му сили.

Великите подвижници и светци са извършвали героичния акт на духовното освобождение на човека, на борбата с низшата природа, с властта на страстите. Привържениците на упадъчното смирение, напротив, отричат вътрешното освобождение на човека и го държат в подчинение на един авторитарен ред. Смирението означава израстване на човека, духовен подем. Ала упадъчното смирение желае ред в живота, в който никога не настъпва освобождението на човека, никога не се стига до духовен подем, до изява на висшата му природа. Освобождението на духа, духовният подем, изявата на висшата природа — всички тези неща се обявяват за несмирено състояние, за липса на смирение. От средство и път смирението се превръща в самоцел.

Започват да противопоставят смирението на любовта. Пътят на любовта се смята за несмирен, дързък път. Евангелието окончателно се подменя с „Добротолюбието“. Аз ли, грешният, да мечтая за духовно усъвършенстване, за мъжество и висота на духа, за придобиване на висш духовен живот? Първо трябва да победя греха със смирение. Но за това ще отиде целият ми живот и няма да ми останат нито време, нито сили за творчество и духовен живот. Те са възможни само на оня свят, пък и там едва ли, а в този свят е възможно само смирението. Упадъчното смирение създава ред в живота, в който обичайният еснафски-битов живот се смята за по-смирен, по-християнски, по-морален от живота на човека, придобил по-висок духовен живот, любов, съзерцание, познание, творчество, които винаги са подозирани в недостиг на смирение и в гордост. Да търгуваш в дюкян, да живееш най-егоистичен семеен живот, да служиш като чиновник в полицията или в акцизното ведомство — всичко това е смирено, не твърде самонадеяно, не твърде дръзко. А виж, да се стремиш към християнско братство на хората, към осъществяване на Христовата правда в живота, да бъдеш философ или поет — не е смирено, то е гордо, самонадеяно и дръзко. Някой бакалин, не само користолюбив, но и безчестен, е застрашен по-малко от вечна погибел, отколкото човек, който търси през целия си живот истината и правдата, който жадува за висша красота — като Владимир Соловьов например. Гностикът [1], поетът на живота, търсачът на правда и на братство между хората е изложен в по-голяма степен на опасността от вечна погибел!…

Разбирането на християнството като религия на личното спасение от погибелта е система на религиозния егоизъм или — с други думи — на трансцендентния утилитаризъм и евдемонизъм. При това трансцендентно-егоистично съзнание човекът е погълнат не от жаждата за висша пълнота и красота, а от грижата за спасението на своята душа, от мисълта за собственото си вечно благополучие. Трансцендентният егоизъм и евдемонизъм отричат пътя на любовта и не могат да бъдат верни на евангелския завет, който ни повелява да изгубим душата си, за да я придобием, да я дадем за нашия ближен. Те не са верни на завета, който ни учи преди всичко на любов, на една безкористна любов към Бога и ближния. Но да смяташ християнството за религия на трансцендентния егоизъм, непознаваща безкористната любов към божественото съвършенство, означава да клеветиш християнството. Това е или едно варварско християнство, усмиряващо дивашки страсти и изопачено от тези страсти, или едно упадъчно, ограбено, обеднено християнство.

Християнството винаги и било, е и ще бъде не само религия на личното спасение и ужаса от личната погибел, но и религия на преображението на света, на обожението на целокупното творение, религия космическа и социална, религия на безкористната любов към Бога и човека, религия на Царството Божие. При индивидуалистично-аскетичното разбиране на християнството като религия на личното спасение, на грижата само за собствената душа, е неразбираемо и ненужно откровението за всеобщото възкресение. За религията на личното спасение няма никаква вселенска есхатологична перспектива, няма никаква връзка между отделната човешка душа и света, космоса, целокупното творение. С това се отрича йерархичният ред на битието, в който всички са свързани с всички, в който индивидуалната съдба не може да бъде откъсната от съдбата на цялото. Индивидуалистичното разбиране на спасението е по-свойствено на протестантския пиетизъм, отколкото на църковното християнство. Аз не мога да се спасявам сам, поединично, аз мога да се спасявам само заедно с моите братя, заедно с цялото Божие творение; и аз не мога да мисля само за собственото си спасение, но трябва да мисля и за спасението на другите, за спасението на целия свят. Пък и спасението не може да не означава достигане на висша духовна красота, съвършенство, богоподобие като върховна цел на вселенския живот.

3
Най-големите мистици от всички епохи са поставяли любовта към Бога и единението с Бога по-горе от личното спасение. Фарисейското християнство често е обвинявало мистиците в това, че за тях центърът на тежестта на духовния живот изобщо не съвпада с пътищата на личното спасение, че те вървят по опасните пътища на мистичната любов. Та нали мистиката е съвсем друга степен на духовния живот в сравнение с аскетиката. Своеобразието на мистиката може да се разбере, когато четем „Химните“ на св. Симеон Нови Богослов. Християнската мистика разбира спасението като просветление и преображение, като обожение на творението, като преодоляване на ограничената тварност, т. е. на откъснатостта от Бога. Идея на обожението превалира над идеята за спасението. Това е изразено прекрасно от св. Симеон Нови Богослов: „Аз се насищам с Неговата любов и красота, и се изпълвам с божествена наслада и сладост. Аз ставам причастен на светлината и славата: лицето ми сияе като лицето на моя Любим и всичките ми членове стават светоносни. Тогава аз ставам по-красив от красивите, по-богат от богатите, по-силен от силните, по-велик от царете и много по-славен от каквото и да било видимо, не само на земята и всичко, що е на земята, но и на небето и всичко, що е на небето“. Цитирам най-големия мистик на православния Изток. Могат да се цитират безброй места от други мистици, които потвърждават същата мисъл, че центърът на тежестта при мистиците никога не е в стремежа към лично спасение. Също и западната мистика преодолява юридизма на католическото богословие, съдебното разбиране на отношенията между Бога и човека. Спорът на Босюе и Фенелон е бил спор на един богослов и един мистик. В мистичния път винаги е имало безкористност, самоотреченост, забрава за себе си, безмерна любов към Бога. Но любовта към Бога е творческо състояние на духа, тя води до преодоляване на всяка потиснатост, до освобождаване, до положително разкриване на човека.

Смирението е само средство, то все още е негативно. Любовта към Бога е целта, тя вече е позитивна. Любовта към Бога е вече творческо преображение на човешката природа. Но любовта към Бога е също така и любов към духовната висота, към божественото в живота. Божественият ерос е духовен подем, духовно израстване, победа на творческото състояние на духа над потиснатото му състояние, той е онова порастване на крилата на душата, за което говори Платон във „Федър“. Положителното съдържание на битието е любовта — творческата, преобразяващата любов. Любовта не е някаква особена, отделна страна на живота, любовта е целият живот, пълнотата на живота. Познанието също е изява на любовта, на познавателната любов, на познавателното сливане на обичащия със своя предмет, с битието, с Бога. Творенето на красота също е изява на хармонията на любовта в битието. Любовта е утвърждаване на лика на любимия във вечността и Бога, т. е. утвърждаване на битието.

Ала любовта към Бога е неотделима от любовта към ближния, любовта към Божието творение. Християнството е тъкмо разкритие на богочовешката любов. Спасява ме, сиреч преобразява моята природа не само любовта към Бога, но и любовта към човека. Любовта към ближните, към братята, делата на любовта влизат в пътя на моето спасение, в пътя на моето преображение. В моето спасение влиза любовта към животните и растенията, към всяка тревица, към камъните, към реките и моретата, към горите и полята. Така се спасявам и аз, спасява се и целият свят, стига до просветление. Мъртвото равнодушие към човека и природата, към всичко живо в името на пътя на самоспасението е отвратителна проява на религиозния егоизъм, то е изсушаване на човешката природа, отглеждане на „евнуси хладни по сърце“. Християнската любов не трябва да бъде „стъклена любов“ (израз на Розанов). Отвлечено-духовната любов е тъкмо такава „стъклена любов“. Само духовно-душевната любов, в която душата се преобразява в духа, е любов жива и богочовешка.

Срещаното понякога монашески-аскетическо недоброжелателство към хората и света, охлаждането на сърцето, вкаменяването му за всичко живо и творческо е израждане на християнството, упадък на християнството. Подмяната на заповедта за любов към Бога и ближния, дадена от Христос, със заповедта за външно смирение и послушание, охлаждаща всяка любов, е тъкмо израждане на християнството, неспособност да разбереш божествената истина на християнството. Трябва да отбележим, че именно на православния Изток е най-близка идеята за космическото преображение и просветление. На западното християнство е по-близка съдебната идея за оправданието. Оттук на Запад придобиват особено значение споровете за свободата и благодатта, за вярата и добрите дела. Оттук идва търсенето на авторитет и външен критерий за религиозната истина. Само мистиците са се издигали над потискащата човека идея за Божия съд, Божието изискване за оправдание, и са разбирали, че на Бога е нужно не оправданието на човека, а любовта на човека, преображението на неговата природа.

И тъкмо това е централният проблем на християнското съзнание. В оправданието, съда, в неумолимата Божия справедливост ли е същността на християнството? Или в преображението и просветлението, в безкрайната Божия любов? Съдебното разбиране за християнството, налагащо същински духовен терор, е един суров метод, с което християнството е възпитавало някога народите, изпълнени с кървави инстинкти, жестоките и варварските племена. Ала на това разбиране противостои по-дълбокото разбиране на християнството като откровение на любовта и свободата. Човекът е призван да бъде творец и съучастник в делото на Божието сътворение. Има зов Божи, обърнат към човека, на който човекът трябва да отговори свободно. На Бога съвсем не са нужни покорни и послушни роби, вечно треперещи и егоистично заети със себе си. На Бога са нужни синове, свободни и творящи, обичащи и дръзновени.

Човекът е изопачил страшно образа на Бога. Приписал Му е собствената си извратена и греховна психология. И затова винаги трябва да напомняме истините на апофатичното богословие. Дори и да можем да приписваме емоционален живот на Бога, то не следва да си го представяме по образеца на най-лошите човешки страсти. А духовният терор и духовната паника, родени от съдебното разбиране на отношенията между Бога и човека и поставянето на въпроса за оправданието и спасението в центъра на християнската вяра, произлизат тъкмо от това разбиране за емоционалния живот на Божеството като подобен на най-лошия емоционален живот на човека. Но Бог се е открил в Сина като Отец, като безкрайна любов. И с това завинаги е преодоляно разбирането на Бога като жесток Господар и Стопанин, гневен и отмъстителен. „Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ –(Йоан 3:17). „А волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко, що ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден“ (Йоан 6:39). Човекът е призван към съвършенство, подобно на съвършенството на Небесния Отец. Християнското откровение е преди всичко блага вест за настъпването на Божието Царство, чието търсене ни е заповядано преди всичко друго. А търсенето на Божието Царство не е търсене само на личното спасение. Божието Царство е преображение на света, всеобщо възкресение, ново небе и нова земя.

4
Християнският светоглед не само не ни задължава, но и не ни позволява да смятаме, че реални са само отделните души човешки, че само те съставляват Божието творение. Обществото и природата също са реалности и също са сътворени от Бога. Обществото не е човешка измислица. То е също толкова изначално, също има онтологични корени. Човешката личност не може да се откъсне от обществото, както и обществото — от човешките личности. Личността и обществото са в живо взаимодействие, принадлежат към едно конкретно цяло. Духовният живот на личностите се отразява върху живота на обществото. И обществото е определен духовен организъм, който се храни от живота на личностите и ги храни на свой ред. Църквата е духовно общество и това общество притежава онтологична реалност, то не може да бъде сведено само до взаимодействие на отделните спасяващи се души. В църковното общество се осъществява Божието Царство, а не само се спасяват отделните души. Когато казвам, че можеш да се спасиш само в Църквата, аз утвърждавам съборността на спасението, утвърждавам спасението в духовната общност и чрез духовната общност, спасението заедно с моите братя в Христа и с цялото творение Божие, и отричам индивидуалистичното разбиране за спасението, спасяването поединично (спасявай се кой както може, провирай се със зъби и нокти в Царството Небесно, както казваше един православен), отхвърлям егоизма на личното спасение.

Мнозина смятат, че тълкуването на християнството като религия на личното спасение е тъкмо църковното тълкуване. Ала в действителност то се сблъсква със самата идея на Църквата. Ако едно или друго мнение господства в православния свят и се смята от някои йерарси за църковно по преимущество, то това все още не означава, че то е наистина църковно в дълбокия, онтологичен смисъл на тази дума. Някога арианството е господствало сред йерархията на Изтока. Възможно е, че това мнение отразява упадъка на християнството, вцепенението в християнството. В света не би имало толкова страшни катастрофи и трусове, не би съществувало толкова голямо безбожие и падение на духа, ако християнството не беше станало безкрило, скучно, нетворческо, ако то не беше престанало да вдъхновява и насочва живота на човешките общества и култури, ако то не беше изтласкано в едно малко кътче на човешката душа, ако условният и външен догматизъм и ритуализъм не беше заместил реалното осъществяване на Христовата правда в живота. И бъдещето на човешките общества и култури зависи от това — ще получи ли християнството творческо, преобразяващо живота значение, ще се разкрие ли отново в християнството онази духовна енергия, която е способна да ни вдъхне ентусиазъм, да ни поведе от упадъка към подем?

Официалните хора на Църквата, професионалистите на религията ни казват, че личното спасение е единственото необходимо, че за тази цел творчеството не само че не е нужно, но дори е вредно. За какво ми е знанието, за какво са ми науката и изкуството, за какво са ми изобретенията и откритията, за какво ми е социалната правда, изграждането на нов, по-добър живот, щом ме заплашва вечна погибел и единственото, което ми трябва, е вечното ми спасение? Едно такова потиснато и дори направо паническо религиозно съзнание и самочувствие не може да благослови творчеството. Нищо не ми е нужно за личното спасение на душата ми. Знанието е също толкова ненужно, както и изкуството, както и стопанството, както и държавата, както и самото съществуване на природата, Божия свят. Едно такова религиозно съзнание не може да благослови никое действие в света — или може да го направи само поради своята непоследователност. Това е будистки уклон в християнството. Остава ми само да отида в манастир.

Съзнанието от този род е склонно да оправдава еснафския бит като смирен и безопасен и да го обединява в една система с монашеския подвиг на малцина, но никога не може да благослови творчеството. Въпросът трябва да постави по друг начин и християнството не само ни разрешава, но и ни повелява да поставим въпроса по друг начин. Простата бабичка, ни казват, се спасява по-добре от един философ. За да се спаси, не ѝ трябва знание, не ѝ трябва култура и т. н. Но аз си позволявам да се усъмня в това, че на Бога са нужни само прости бабички, че с това се изчерпва Божият план за света, Божията идея за света. Пък и простата бабичка днес вече е мит, тя е станала нихилистка и атеистка. Вярващ християнин днес е философът и човекът на културата. Могат по своему да се спасяват невежи хора, глупци и дори идиоти, но аз си позволявам да се усъмня, че в Божията идея за света, в замисъла на Царството Божие влиза заселването му изключително с малоумници, глупци и идиоти. Позволявам си да мисля, без да нарушавам подобаващото ни смирение, че в него влиза положителната пълнота на битието, онтологичното съвършенство. Апостолът ни препоръчва да бъдем младенци по сърце, но не и по ум. И ето че творчеството на човека, знанието, изкуството, изобретенията, усъвършенстването на обществото и т. н. са нужни не за личното спасение, а за осъществяването на Божия замисъл за света и човечеството, за преображението на космоса, за Царството Божие, в което влиза цялата пълнота на битието.

Човекът е призван да бъде сътворец, съучастник в Божието дело на светотворението и светоустройството, а не само да се спасява лично. И човекът може понякога в името на творчеството, към което той е призван от Бога, в името на осъществяването на Божието дело в света да забравя за себе си и за своята душа. Бог е дал на хората различни дарове и никой няма право да ги заравя в земята; всички са длъжни да използват творчески тези дарове, разкриващи обективното призвание на човека. За това с голяма сила говори апостол Павел (1 Кор. 12:28) и апостол Петър (1 Петр. 4:10). Такъв е Божият замисъл за човека: природата на човешката личност е творческа. Спасява се личността. Но за да се спаси личността, тя трябва да бъде утвърдена в истинската си природа. А истинската природа на личността е в това, че тя е център на творческа енергия. Извън творчеството няма личност. Спасява се за вечността не друго, а творческата личност. Да утвърждаваш спасението в противоположност на творчеството означава да спасяваш пустота и небитие.

На човешката природа е присъща творческа психология. Тя може да бъде потисната и скрита, може да бъде разкрита, но тя онтологично е присъща на човека. Творческият инстинкт в човека е безкористен инстинкт, в него човек забравя за себе си, излиза от себе си. Научното откритие, техническото изобретение, художественото творчество, социалното творчество могат да бъдат необходими на другите и използвани за утилитарни цели, но самият творец е безкористен и не работи за себе си. В това е същността на творческата психология. Психологията на творчеството се различава много от психологията на смирението и не може да се гради върху нея. Смирението е вътрешно духовно трудене, в което човекът е зает със собствената си душа, със самопреодоление, самоусъвършенстване, самоспасение. Творчеството е духовно трудене, в което човекът забравя за себе си, загърбва себе си в творческия акт, погълнат е от своя предмет. Творейки, човекът изпитва необикновен подем на цялото си същество. Творчество винаги е разтърсване, в което се преодолява делничният егоизъм на човешкото същество. Невъзможно е да правиш научни открития, да съзерцаваш философски тайните на битието, да твориш художествени произведения, да прокарваш социални реформи само в състояние на смирение. Творчеството предполага друго духовно състояние, не противоположно на смирението, но качествено различно от него, друг момент на духовния живот. И на св. Атанасий Велики истината на единосъщието се е открила не в състояние на смирение, а в състояние на творчески подем и вдъхновение. Творчеството предполага своеобразна духовна аскеза, то не е плуване по течението и отдаване на своите страсти. Творчеството предполага самоотречение и жертва, победа над властта на „света“. То е изява на любовта към Бога и божественото, а не към този свят. И затова пътят на творчеството е също така и път на преодоляване на „света“. Но творчеството е друго качество на духовния живот, различно от смирението и аскезата, то е изява на богоподобната природа на човека.

Творчеството помага, а не пречи на спасението, защото то е изпълнение на волята Божия, отзоваване на Божия призив, съучастие в Божието дело в света. Дърводелец ли съм или философ, аз съм призван от Бога към творческо строителство. Моето творчество може да бъде изопачено от греха, но пълната липса на творчество и израз на окончателната затиснатост на човека от първородния грях. Не е вярно, че подвижниците и светците само са спасявали себе си — те също така са и творили, били са художници на човешките души. Апостол Павел по своя духовен тип е бил в по-голяма степен религиозен гений, творец, отколкото светец.

5
Не всяко творчество е добро. Може да има и зло творчество. Можеш да твориш не само в името Божие, но и в името на дявола. Ала тъкмо поради това не трябва да отстъпваме творчеството на дявола, на антихриста. Антихристът с голяма енергия шири своето лъжетворчество. И ако не ще има християнско творчество и християнско строителство на живота, християнско строителство на обществото, то антихристиянското и антихристово творчество и строителство ще обхваща все по-големи области, ще тържествува във всички сфери на живота. Ала за делото Христово в света ние трябва да отвоюваме колкото се може по-големи области на битието, трябва да отстъпваме колкото се може по-малко на антихриста и неговата дейност в света.

Изоставяйки света, отричайки творчеството в света, вие предоставяте съдбата на света на антихриста. Ако ние, християните, не изграждаме живота в дух на истинска свобода и братство между хората и народите, то това ще прави лъжливо антихристът. Дуалистичният разрив между личната духовна настроеност и морал, за които християнството изисква аскеза, жертвеност и любов, и социалната настроеност и морал, върху които се гради държавата и икономиката, за които християнството допуска привързаността към материалните блага, култа към собствеността и жаждата за богатство, конкуренцията, волята за власт и т. н., не може да съществува повече. Християнското съзнание не може да допусне обществото да се гради върху основи, които то смята за порочни и греховни. Християнското възраждане предполага ново духовно-обществено творчество, съзиждане на едно реално християнско общество, а не на условно-символична християнска държава.

Невъзможно е да търпим и занапред условността и лъжата в християнството. Тържествува антихристиянският социализъм, защото християнство не решава социалния въпрос. Тържествува антихристиянският гностицизъм, защото християнство не разкрива своя християнски гносис. И така е във всичко. Ние се доближаваме до последния предел. Секуларната, хуманистична, неутрална култура става все по-малко възможна. Никой вече не вярва в отвлечената култура. Навсякъде човекът е изправен пред избор. Светът се разделя на противоположни начала. Нещата вече не могат да се вършат така, както са се вършели в новата история. И заедно с това е невъзможно връщането към старото средновековие. Проблемът за творчеството, проблемът за християнската култура и общество е неразрешим по църковно-йерократичен начин. Творчеството е сфера на човешката свобода, изпълнена с преизобилстваща любов към Бога, света и човека. Християнското творчество ще бъде дело на монашеството в света [2].

Религиозната криза на нашата епоха е свързана с това, че църковното съзнание е несъвършено, не се е развило в пълнота. И рано или късно тази пълнота трябва да бъде достигната и трябва да стане ясно, че положителното творческо движение в света и културата е било разкритие на човешката свобода в Църквата, изява на живота на човечеството в Църквата, т. е. че то е било неосъзнато църковно. Творчеството на човека в света е живот на самата Църква като Богочовечество.

През Новото време всички духовно значими хора бяха самотни. Страшно самотен, трагично самотен бе геният, творческият начинател. Нямаше религиозно съзнание за това, че геният е пратеник на небесата. Тази самота на гения е родена от дуализма, за който говорихме. Този дуализъм може да бъде преодолян само от едно творческо християнско възраждане. Но творческото църковно възраждане не може да бъде мислено в йерократични категории, то не може да бъде вкарвано в рамките на църковния професионализъм, не може да бъде разглеждано само като един «сакрален» процес, противоположен на „профанните“ процеси. Творческото църковно възраждане ще започне и от движението в света, в културата, от натрупалите се в света творчески религиозни енергии.

Ние трябва да вярваме, че Христос действа в своя човешки род, не го изоставя, дори ако това действие е незримо за нас. Християните са изправени пред задачата да въцърковят целия живот. Но въцърковяването на живота не означава непременно подчиняване на всички негови страни на Църквата, разбирана диференциално, то не означава господство на теокрацията и йерокрацията. Въцърковяването води неизбежно до признаване, че онова духовно творчество, което е било смятано за извънцърковно от диференциалното и йерократично църковно съзнание, е църковно.

И в света, извън формалните църковни рамки, има неосъзнато църковни процеси. Опълностяването на Църквата като цялостен богочовешки живот, разкриването на интегралното църковно съзнание означава обогатяване с новия духовен опит на човечеството. Този духовен опит не може да остава необлагословен и неосветен.

Човекът безмерно копнее и жадува за освещаване на своите творчески търсения. Църквата е живот, а животът е движение и творчество. Не можем да търпим и занапред положението, когато творческото движение си остава извънцърковно и противоцърковно, а Църквата — неподвижна и лишена от творчески живот. Църковното съзнание в миналото охотно признаваше божественото присъствие в застиналите форми на бита, в неподвижните исторически тела (например в монархическата държавност). Ала настъпва време, когато църковното съзнание ще трябва да признае божественото присъствие и в творчеството.

Извънцърковното, секуларното, хуманистичното творчество е изчерпано, то е опряло навсякъде в задънена улица. Културата е опошлена. Най-добрите хора се измъчват от жажда за вечността. А това означава, че трябва да настъпи епоха на църковно, християнско, богочовешко творчество. Църквата не може да си остава само едно кътче от живота, кътче от душата. В безбожната цивилизация ще погива образът на човека и свободата на духа, ще секва творчеството; започва се вече нова варваризация. Църквата още веднъж ще трябва да спаси културата и свободата на човека.

Пробужда се воля за реално преображение на живота, не само на личния живот, но и на обществения и космическия живот. И тази добра воля не трябва да бъде възпирана от съзнанието за това, че Царство Божие е невъзможно на земята. Царството Божие се осъществява във вечността и във всеки миг от живота независимо от това в каква степен побеждава външно силата на злото. Наша работа е отдадем цялата си воля и целия си живот на победата на силата на доброто, на правдата Христова навсякъде и във всичко.

Човешкият живот е разкъсан и разбит от две трагедии — трагедията на Църквата и трагедията на културата. Тези трагедии са родени от дуалистичното смаляване, обедняване на Църквата дотам, че тя започва да се разбира диференциално, йерократично, противопоставено на света. Ние, християните, не трябва да обичаме „света“ и това, което е от „света“, трябва да победим „света“. Но този „свят“ според светоотеческото определение са страстите, грехът и злото, а не Божието творение, не космосът. Църквата е противоположна на един такъв „свят“, но тя не е противоположна на космоса, Божието творение, на положителната пълнота на битието.

Излекуването на двете трагедии ще дойде, когато осъзнаем жизнено, а не само на теория, че християнството е религия не само на личното спасение, но и религия на творчеството, религия на преображението на света, всеобщото възкресение, любовта към Бога и човека, т. е. когато приемем изцяло християнската истина за Богочовечеството, за Царството Божие. И това излекуване отива отвъд старото противопоставяне на хетерономията и автономията. Творчество не е нито хетерономно, нито автономно, то изобщо не е «номно», а богочовешко, то е изява на преизобилстващата любов на човека към Бога, отзоваване на човека на Божия зов, на Божието очакване.

Ние вярваме, че християнството съдържа неизчерпаеми творчески сили. И изявата на тези сили ще спаси света от упадък и рухване. Проблемът на нашето време не е в борбата между църковното и извънцърковното християнство, а в духовната борба вътре в самата Църква, между вътрешноцърковните течения — между охранителното течение и творческото течение. И монополът на църковността не може да принадлежи изключително на охранителните, враждебните на творчеството течения. От това зависи бъдещето на Църквата на земята, бъдещето на света и човечеството. В Църквата трябва да има едно вечно консервативно начало, трябва да се пази непоклатимо светинята и преданието. Но в Църквата трябва да има и вечно творческо начало, преобразяващо, насочено към Второто Пришествие Христово, към тържествуващото Царство Божие. В основата на християнската вяра е не само свещенството, но и пророчеството.

„И понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби, то, имаш ли пророчество, пророчествувай според вярата“ (Рим. 12:6). Творчеството, творческата изява на гения на човека е едно — до време — секуларизирано пророчество, на което трябва да бъде върнато свещеното му значение.

Бележки

[1] Употребявам тук думата „гностик“ не в смисъла на еретичния гносис на Валентин или Василид, а в смисъла на религиозно познание, на свободно богомъдрие, както е при св. Климент Александрийски и Ориген, Фр. Баадер и Вл. Соловьов.

[2] С това аз, разбира се, не отричам ни най-малко вечното и основополагащо значение на монашеството в точния смисъл на тази дума.

 

 

Превод: Андрей Романов