Богослужебното „днес“ на Църквата

Когато си припомня събитията от живота на Спасителя, Църквата много често заменя миналото време със сегашно. Така например, в деня на Рождество Христово пеем: „Дева днес ражда… “; на Велики Петък: „Днес Той (Христос) стои пред Пилат… “; на Връбница: „Днес Той идва в Иерусалим… “. 

 

Какво означава тази промяна на времето, това богослужебно днес? Огромна част от християните го разбират като риторична метафора и поетично образно изразяване, тъй като съвременният подход към богослужението е или рационалистичен, или сантиментален. 

 

Рационалистичният подход свежда смисъла на богослужението до идеи. Неговите корени водят към едно богословие, което се е развило в православния Изток след епохата на светите отци под влияние на западното богословие. При този подход на богослужението в най-добрия случай се гледа като на суров материал за чисто интелектуални определения. Това, което не може да бъде определено като интелектуална реалност в богослужението, се нарича поезия – тоест нещо, което не трябва да се приема насериозно. А тъй като е ясно, че събитията, за които припомня Църквата, се отнасят към миналото, то на богослужебното днес не се придава сериозно значение.

 

Сантименталниятподход пък е резултат от индивидуална егоцентрична благочестивост, която в много случаи е в противовес на интелектуалното богословие. При този род благочестивост богослужението служи като полезна рамка за личната молитва, вдъхновяващ фон, чиято цел е да сгрее нашето сърце и да го насочи към Бога. Съдържанието и значението на службите, богослужебните текстове, обредите и действията имат второстепенна важност; те са полезни и отговарят на своето предназначение, доколкото ме заставят да се моля! По този начин богослужебното днес тук се разтваря, както и всички останали богослужебни текстове, в някаква неопределена, благочестиво вдъхновена молитва.

 

Поради дългата поляризация на църковното съзнание между тези два подхода, днес е много трудно да се покаже, че истинското богослужение не може да бъде сведено до нито един от тях – нито до идеите, нито до личната молитва. Не трябва да прославяме идеите. А  за личната молитва в Евангелието е казано: А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно  (Мат. 6:6). Самото понятие за богослужебното припомняне има предвид едновременно както самото събитие, така и нашата обща, съборна реакция спрямо него. Извършването на богослужението е възможно, само ако хората се събират заедно и, като побеждават своето естествено разединение и обособеност, реагират като едно тяло, като единна личност спрямо някакво събитие (идването на пролетта, сватба, погребение, победа и т.н.). Естественото чудо на всяко празнуване се състои в това, че то преодолява, трансцендира, макар и за известно време, както идеите, така и индивидуализма. Наистина по време на богослужението забравяш самия себе си и се съединяваш с другите по един особен, присъщ само на това единение начин. 

 

В светлината на казаното, какво е значението на богослужебното днес, с което Църквата ни въвежда във всички събития? В какъв смисъл събитията от миналото се припомнят сега? Без преувеличение може да се каже, че целият живот на Църквата е непрекъснато помнене и напомняне. В края на всяка служба изброяваме имената на светиите, „чиято памет честваме“. Преди всичко самата Църква е възпоменание на Христа. 

 

От естествена гледна точка паметта е двузначна способност.Да си припомняме някого, когото сме обичали и който вече не е сред нас, означава две неща. От една страна, паметта е нещо повече от просто знание за това, което е било. Когато си припомням моя баща, аз го виждам; в моята памет той се запазва не като всичко, което зная за него, а като жива реалност. В същото време самата тази реалност ме кара още по-остро да чувствам, че него вече го няма, че никога повече на този свят, в този живот аз няма да докосна неговата ръка, която така ясно виждам в паметта си. Така паметта е най-удивителната и в същото време най-трагичната от всички човешки способности, тъй като нищо не показва толкова ясно повредената природа на нашия живот, невъзможността на човека действително да запази, действително да притежава нещо на този свят. Паметта ни показва, че „смъртта и времето царуват на земята“. Само че тъкмо защото паметта е характерна единствено за човека, християнството има в нея своята основа.

 

В сърцевината на християнството стои паметта за един Човек, за едно събитие, за една нощ, в чиято тъмнина и дълбина ни е било казано: Това правете за Мой спомен (Лука 22:19). И ето че чудото се случва постоянно. Ние си Го спомняме и Той е тук не като мъгляв образ от миналото, не като тъжното „никога повече“, а с такава сила на присъствието, че Църквата може вечно да повтаря онова, което са казали учениците след Неговото явяване в Емаус: Не гореше ли в нас сърцето ни? (Лука 24:32).

 

Природната памет е преди всичко „присъствие на отсъствието“, понеже колкото повече този, когото си припомняме, „присъства“, толкова по-остра е болката от неговото отсъствие. В Христа паметта отново е придобила силата да изцелява времето, разкъсано от греха, смъртта, ненавистта и забравата. Сърцевината на това богослужебно празнуване, на това богослужебно днес е тъкмо тази нова памет, имаща власт над времето. Тя стои в центъра на богослужебното празнуване, на литургийното днес. Разбира се, светата Дева не ражда Младенеца днес, никой фактически не стои пред Пилат. Като факт тези събития принадлежат на миналото. Но днес ние си спомняме тези факти и Църквата е преди всичко дарът и силата на този спомен, чрез който фактите от миналото се преобразуват във вечно значими събития. 

 

 

Из книгата "Великият пост" [поръчай]