Вход Господен в Йерусалим (Връбница)

Благословен Идещият в име Господне!

(из тропара на празника)

Посрещаме празника Вход Господен в Йерусалим… Всичко в него изглежда тържествено: Христос влиза в светия Град, посрещат Го ликуващи тълпи народ, готови да Го направят свой политически вожд, очакващи от Него победи над враговете…

Нима тук има нещо трагично? Уви, има! Защото цялото това тържество, цялото това ликуване, всички тези надежди са построени върху едно недоразумение и неразбиране, и същата тази тълпа, която днес вика: „Осана Сину Давидову!“, тоест „Тържествувай, Сине Давидов, Царю Израилев“, след няколко дни ще се обърне към Него с враждебно, ненавиждащо лице и ще иска Неговото разпъване.

Но какво се случило? Израилският народ очаквал от Него, че Той, влизайки в Йерусалим, ще вземе земната власт в Свои ръце и ще стане очакваният Месия, Който ще освободи израилския народ, че окупацията ще свърши, противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всички.

А вместо това Христос влиза в свещения Град тихо, възлизайки към Своята смърт… Народните вождове, които са се надявали на Него, обръщат целия народ против Него. Той ги е разочаровал във всичко: Той не е очакваният, не е този, на когото са се надявали. И Христос отива на смърт…

Но какво им остава на тях и какво ни завещава Христос със Своята смърт?

Именно през тези дни, говорейки на народа за това каква ще бъда тяхната съдба, когато те ще минат край Него и няма да Го познаят, няма да тръгнат след Него, Спасителят Христос казва: Ето, оставя се вам домът ви пуст; отсега нататък вашият храм е пуст; вашият народен дом е пуст; опустяла е душата, опустели са надеждите; всичко се е превърнало в пустиня…

Защото единственото, което може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, единственото, което може да даде живот на това, което иначе е пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да накара човешкия живот да се стреми като пълноводна река към своята цел – това е присъствието на Живия Бог, даващ вечно съдържание на всичко временно: на Този Бог, Който е толкова велик, че пред Него няма нито голямо, нито малко, а в някакъв смисъл всичко е така значимо, както пред любовта: най-малките, незабележими думи са така скъпи и значими, а големите събития понякога са толкова нищожни в тайнството на любовта.

Оставя се вам домът ви пуст… Народът търсел земна свобода, земна победа, земна власт; неговите вождове искали именно да властват и побеждават. И какво останало от това поколение? Какво останало от Римската империя? Какво изобщо останало от всички онези, които имали власт в ръцете си и мислели, че тя никога няма да им се отнеме? Нищо. Понякога гробове, а най-често – голо поле…

А Христос? Христос не проявил никаква властническа сила. Пред лицето на онези, които не Го разбирали, Той бил толкова странен: Господ можел всичко, можел да събере в едно тази тълпа, която така възторжено Го посрещала, да направи от нея сила, да получи политическа власт. Но Той се отказал от това. Той останал безсилен, безпомощен, уязвим, завършил живота Си сякаш като победен, на кръста, сред насмешките на онези, чиито гробове сега не съществуват, чиито кости отдавна са разпръснати като пепел от вятъра на пустинята…

А на нас Христос е завещал живот; Той ни е научил, че няма нищо друго освен любовта, освен готовността да виждаме в ближния най-ценното, което съществува на Земята. Той ни е научил, че човешкото достойнство е толкова голямо, че Бог може да стане Човек, без да унижава Себе Си. Той ни е научил, че няма нищожни хора, че страданието не може да разруши човека, стига той само да умее да обича. Христос ни е научил, че в отговор на опустошеността на живота можем да откликнем само с молба към Бога: Дойди, Господи, и дойди скоро!…

Само Бог може да запълни със Себе Си онези дълбини в човека, от които лъха пустота и които нищо и никой друг не може да запълни. Само Бог може да създаде хармония в човешкото общество; само Бог може да превърне страшната пустиня в цъфтяща градина.

И ето, днес, спомняйки си влизането на Господа в Иерусалим, колко страшно е да видим, че целият народ посрещал Живия Бог, Който дошъл само с вест за съвършена любов – и се отвърнал от Него, защото не му било до любов, защото те не търсели любов, защото било страшно да се обича така, както е заповядал Христос – до готовност да се живее за любовта и да се умре от любов. Те предпочитали, те искали земното и жадували за него. Останала пустинята, пустотата, нищото…

А малцината, които чули гласа на Спасителя, които избрали любовта и смирението, които пожелали да обичат с цената на своя живот и с цената на своята смърт, те получили, според истинното обещание на Христос, живот, и то в изобилие, тържествуващ живот…

Такъв е празникът, който сега си спомняме и празнуваме; това е денят на най-страшното недоразумение: на едни домът се оставя пуст, а други влизат в Божия дом и сами стават храм на Светия Дух, дом на Живота. Амин. І www.pravoslavie.ru.

Превод: Татяна Филева