Не съдете по външност, а съдете с праведен съд.
(Иоан. 7:24)

1

Защо в Евангелието толкова малко се говори за Църквата? И на какво се основава вярата ни в нейната святост, непогрешимост, необходимост? Нали всичко в нея: сложните догмати, йерархическите различия, обредите, обичаите – са възникнали в резултат на историческото й развитие и са създадени от хората? 

Евангелието ни разкрива образа на Христос и Неговото учение, което е просто, чисто, без човешки мъдрувания и усложнения. И нима, за да бъдем християни, не е достатъчно да вярваме в Христа и да се стремим да изпълняваме Неговите заповеди, а трябва да спазваме непонятни древни обреди, да изучаваме сложни богословски формулировки, да се въвличаме в църковни спорове и разделения, и да приемаме всички тези наслагвания, които за две хилядолетия са покрили небесната чистота на Евангелието?

Това са въпроси и съмнения, които се пораждат почти всекидневно. Колко хора, не само „външни” на Църквата, но и такива, които е прието да наричаме църковни, ги преживяват – едни с мъка, други почти с враждебност. Колко са онези, които, доближавайки се до Църквата, с тъга си спомнят дните, когато са я гледали отдалече, не са познавали цялата й, често съблазнителна „човешкост”; колко хора обичат Христа, приемат Евангелието, но намират все нови и нови причини да отхвърлят Църквата, виждайки в нея ненужна преграда между себе си и Бога?

Да отговорим на тези съмнения като се позоваваме на учението на Църквата, е безсмислено: нали мнозина се съмняват именно в източника на това учение; да „оправдаваме” Църквата пред онези, които не вярват в нея, с факти от нейната история, от нейния живот, е още по-безпредметно – на хиляда положителни примера с лекота могат да се противопоставят хиляда отрицателни.

Принадлежащите към църковната общност отдавна са свикнали да прехвърлят отговорността за тези свои съмнения и разочарования върху съвременния човек, с неговата индивидуалност, гордост, желание сам да бъде съдия и мерило на своя религиозен живот. За тях Църквата е толкова обичайна, толкова самоочевидна, че са готови да съзрат проява на зла воля, гордост или просто глупост в лицето на всеки, който се съмнява в нейната самоочевидност. Те рядко си дават сметка, че главната причина за съмненията и съблазните им по отношение на Църквата се корени най-вече в тях самите: в църковното общество (а нали по него съдят за Църквата, за спасителността на нейното учение) те не виждат духа на Христа, а напротив, виждат само „човешкото, твърде човешкото”. Но въпреки това: единствено в хорските грехове и несъвършенства ли се крие проблемът? Не е ли помръкнала в нас, християните, собствената ни вяра в Църквата или, по друг начин казано, вярваме ли в нея самите ние и ако вярваме, в какво се състои нашата вяра? Неслучайно под думата Църква дори приобщените към нея разбират преди всичко духовенството, тоест „професионалните” църковни служители; пренасят върху тях отговорността за всички недоразумения и разделения, а за себе си оставят пълното право да избират от църковния живот предимно онова, което им харесва. „Църковен” наричаме човека, който обича богослужението, но отдавна сме изключили от това понятие идеята за цялостно светоусещане и система от възгледи за живота. „Църковни” могат да бъдат в еднаква степен хора, които се разминават в разбиранията си за най-основните въпроси на живота и вярата, и може би най-удивително е, че това ни се струва напълно приемливо и естествено. Църквата се превърна в „изпълнителка на треби”; тя „удовлетворява религиозните потребности” на своите членове, но същият този индивидуализъм, в който – вън от Църквата – виждаме източника на всички злини, разяжда и самото църковно съзнание. А това означава, че защитата на Църквата за нейните членове не може да не се основава върху самопроверка, върху постепенно вглъбяване в източника на нашата вяра, на собствените ни представи. Съвременните изкушения за Църквата, проникващи отвътре в църковния живот, не може и не бива да бъдат свеждани само до обикновено неразбиране или до проява на „зла воля”. Това е съд над самата Църква; той изисква не полемики и позовавания на текстове, а дълбоко вътрешно възраждане на съзнанието ни. И, разбира се, за онези, които наричат себе си „християни”, няма друг път за осъществяване на тази самопроверка и възраждане, освен чрез Евангелието: чрез образа на Христос, Неговото слово и учение. Евангелието често бива използвано като сборник с оправдателни цитати. Чрез него доказват правотата на своите мисли и оценки. И наистина, чрез такъв подход можем да докажем всичко, което ни е угодно. Но Евангелието отново трябва да стане не толкова „оправдание”, колкото източник на мисълта ни, светлина на живота ни; в него следва да търсим не потвърждение на това, което мислим, а само онова, което е мислел, желаел и ни е заповядал Христос.

Към Божието слово следва да се обръщаме не само поради това, че за онези, които отхвърлят Църквата, единствено то може да послужи като „доказателство”, но и поради факта, че в самото себе си и за самата Църква то е източник на истина, светлина, свобода и живот. За да се избегнат недоразумения ще добавя само, че старият спор за съотношението между Писанието и Преданието, тоест спорът за това Църквата ли се „проверява” чрез Писанието, или Писанието трябва да бъде тълкувано в светлината на църковното учение, има смисъл само ако в Църквата и в Преданието недвусмислено признаем нещо различно и ново, отнасящо се до словото Божие. Ако вярваме, че Църквата не е нищо друго освен живот и възрастване на Словото в нас, както е казано в книгата Деяния на светите апостоли: „А словото Божие растеше и се разпространяваше” (Деян. 12:24), то вглъбяването в него е основен църковен акт, чрез който познаваме истината за Църквата и за самите себе си в нея.

И затова в предлаганата статия бих искал не толкова да „защитя” или „оправдая” Църквата, колкото да очертая онази перспектива, в която проблемът за Църквата, според моето разбиране, се поставя и разрешава чрез Евангелието. Може би тези откъслечни размишления ще помогнат на онези, които се съмняват и осъждат, да погледнат по нов начин на Църквата, а на приобщените към нея – да задълбочат своето отношение.

 

„… Иисус дойде в Галилея, и проповядвайки благовестието за царството Божие, казваше: времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието” (Марк. 1:14-15). „И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи” (Мат. 24:14). Царството Божие – това е основната тема в Евангелието. И всички помним, че според учението на Христа него трябва да търсим преди всичко; да влезем в него; да го имаме вътре в нас; заради него да сме готови да отдадем всичко; в него да положим завършека на нашата вяра, надежда и любов.

Същността на Божието царство в Евангелието се разкрива като нов живот, изграден върху любовта към Бога и към ближния; върху опрощаването на греховете; милосърдието; чистотата; единството; стремежа към съвършенство във всичко: „и тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”. Този нов живот ни е подарен от Христос: само чрез вяра и чрез съединение с Него можем да го придобием и да изпълним Неговите заповеди: „без Мене не можете да вършите нищо”. Новият живот започва и се състои преди всичко в съединяването с Христа, а чрез Него – с Бога и света; в любовта към Него и във вярата в Него като Син Божий, като Владика на света и негов Спасител.

Но наред с „положителното” учение на Евангелието за царството Божие и за Христос като образ и смисъл на новия живот, в него се разказва и за отхвърлянето Му от хората. На Неговото учение, любов и чудеса те отвръщат с неверие, злоба, гонения; и накрая Го осъждат на позорна смърт. Борбата на злите сили против Христа, отхвърлянето на учението Му за царството съставлява втората тема в Евангелието. Злото властва в света, хората обикнали повече мрака отколкото светлината – затова и животът на Христос преминава в страдания, и за всички онези, които приемат словото Му, пътят към царството не може да не бъде тесен и изпълнен със страдания и борба.

Накрая, третата тема в Евангелието, която не може да бъде откъсната от учението за царството Божие и отхвърлянето на Божия Син от света, се явява победата Христова и крайното тържество на възвестеното от Него царство. Той приема смъртта: предела на бунта и злобата против Него, но възкръсва в третия ден. Животът, който Той живее, се явява по-силен от смъртта. Този нов, вечен и безсмъртен живот Христос обещава на всички повярвали в Него. Той ще се върне в слава да съди живи и мъртви. Царството Божие ще възтържествува. И Евангелието завършва с обещанието на Спасителя да бъде с вярващите до настъпването на тази победа и възнесението Му на небето.

Само от този бегъл „преразказ” на Евангелието очевидно става ясно, че учението за Божието царство ни се разкрива в двойна перспектива. От една страна, то е нов живот според заповедите Христови и в съединение с Него, и следва да го живеем сега – то „наближи”, вече пребивава „вътре в нас”. От друга страна, не само поради бунта на греха и злобата против него, но и по същество то се провъзгласява като царство „не от този свят”, като царство от „бъдещия век” и неговото настъпване предполага край на настоящия свят. То идва за спасение – новият живот, дарен ни от Христа, примирява човека с природата и хората; обхваща в себе си всички страни на битието ни; дава нов поглед върху реалността, но приемането му не е възможно без себеотрицание, борба и, в крайна сметка, без погубване на душата „заради Мен и Евангелието”. То ни кара да полагаме целта и надеждите си в бъдещето, в завръщането и крайното възцаряване на Христа, придава на живота ни есхатологична перспектива.

Не е необходимо дълго да доказваме, че вместо да бъде асимилирана и приета, тази „двойственост” обикновено се отминава и опростява от повечето християни. Ние отдавна вече сме свели християнството до учение не за новия живот, а за спасение на душата в задгробния свят. Тъй като в Евангелието Божието царство се нарича и царство небесно, ние „хронологично” му противопоставяме този живот, този свят – то се намира извън него и ще настъпи едва тогава, когато дойде краят на света. Наистина, влизането в царството небесно ние поставяме в зависимост от изпълнението на християнските заповеди. Но при това обикновено забравяме, че според евангелското учение спазването на заповедите е възможно само в „новия живот”, тоест чрез приобщаване към Божието царство, придобиването му „вътре в нас”.

На практика евангелското учение за есхатологията ни изглежда двойствено, защото предварително сме го подчинили на разбирането, според което настоящият живот винаги се противопоставя на бъдещия „отвъден”. Но Благовестието ни предлага съвсем друг подход: в него се очертават и сблъскват не само настоящето и бъдещето, но и старият живот – болен, изкривен и греховен, с новия – истинен и праведен „в Христа”. Учението за Божието царство е неотделимо от Христос не само в смисъл, че влизането в него зависи от изпълнение на заповедите Му, но преимуществено в това, че самото Божие царство се яви чрез Христа и се състои в съединението с Него: „Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене <…> защото без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:4-5). Но тогава очевидното противоречие между учението за царството Божие „вътре в нас” и царството от „бъдещия век” се заличава. Само по отношение към света в неговата цялост; към света, който все още е подчинен на греха и смъртта, то е царство на бъдещия век. Но самото царство – защото е живот в Христа – е вечно, неподвластно на времето. То се яви в света и може да бъде прието от човека още сега, в „настоящето”. То не зависи нито от края на света, нито от смъртта на отделния човек, а напротив, краят на света се определя от неговата поява, възрастване и присъствие в света. То „наближи”; откри ни се сега, в света, за да можем да познаем в него крайната цел на този свят, неговото спасение.

Но тогава главният и основен въпрос за всеки християнин следва да бъде: какво означава съединението с Христа; как мога да придобия Неговия живот; как да изпълня думите Му: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас” (Иоан.15:4)?

Отговорът ни дава Евангелието: „Ако някой не се роди свише, не може да види царството Божие” (Иоан. 3:3). Новият живот изисква ново раждане. „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство” (Иоан. 3: 5). Да доказваме, че тези думи се отнасят до кръщението и че по този начин, макар и в един стих, Евангелието ни насочва към този обред, към тази външна страна на тайнството като условие за приобщаване към християнството, би означавало да блъскаме по отворена врата: това никой не отрича. Много по-важно е да се замислим: какво в светлината на евангелското учение за есхатологията може да означава тази установена от Самия Христос зависимост на духовния живот от нещо външно, материално? Историците и екзегетите са позовават на водата като символ на живота, очистването, умиването. Но според съвременното разбиране символът само изобразява; а Евангелието ни представя водата не като изображение, а като действие: тя ражда; тя е реално, не само символично условие за влизане в новия живот. Това не може да не ни накара да изследваме в дълбочина връзката между материалното и духовното в Евангелието и да проверим обичайните ни представи за християнството като път за спасение на душата.

Препрочитайки Евангелието в подобна светлина, ние се убеждаваме, че учението на Христос съвсем не се ограничава с „душата” и че, напротив, в Своя живот Той отделя голямо внимание и на човешкото тяло: Той „изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа” – възвръща зрението на слепи; изцерява хроми, разслабени, кръвоточащи; и накрая, възкресява мъртви. Той насища гладните и като знамение за Своето присъствие сред повярвалите в Него им обещава същата сила да лекуват болести. Говори за „светло тяло”; твори чудеса и изцеления посредством тялото Си: чрез докосване, плюене, вдъхване; и накрая, самото Негово възкресение е телесно възкресение. И въпреки че от векове ние очакваме от Христос преди всичко изцеления, тоест помощ за тялото, водени от заслепението на собствените си възгледи, ние ограничаваме спасението единствено по отношение на душата и на задгробната й участ.

Но ако четем внимателно Евангелието, не може да не се убедим, че под „душа” Христос има предвид живота на човека, или още по-добре казано, цялостния човек – тоест онова съединение между духовното и телесното, което единствено можем да наречем „човек”. Ако само чрез това единение на духовното и телесното съществува човекът и ако извън него престава да бъде такъв, то не за да го развъплъти е дошъл Христос, а за да изцели цялостния му живот и да го превърне в нова твар: „На мене ли се гневите, задето цял човек здрав направих в събота?” (Иоан. 7:23).

Да изцели живота. Но тогава сме длъжни да стигнем още по-далече и да попитаме: какво ни казва Евангелието за самия живот? Когато размишляваме за него, не го ли усещаме преди всичко като зависимост от външното? Раждаме се от тяло и за да живеем, следва да се храним. Всяко същество получава живот отвън и може да го поддържа единствено чрез храната, тоест чрез света и природата. Но ако такова е самото естество на живота, как може той да бъде „изцелен”? В отговор на този въпрос Евангелието ни разкрива, че Самият Христос не само не отрича тази „зависимост”, но чрез въплъщението Си Той стана участник в нея. Той се роди от тялото на Мария, и Неговият живот както и всеки живот се нуждаел от храна: „най-сетне огладня”. Когато ни учи да не се грижим за храната и за облеклото, Божият Син не отрича нашата потребност от тях, а напротив, въздига тази потребност към Бога: „вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това” (Мат. 6:32). Евангелието ни казва, че човекът получава чрез света храна, подавана му от Бога, следователно зависимостта от телесното, самата природа на живота е Божията воля за човека и света.

Но Евангелието ни казва и нещо друго. То говори, че тази зависимост, която сама по себе си е добра, е изкривена. Същността на това изкривяване се корени в следното: в материалното или телесното човекът вижда единственото условие за своя живот, изцяло е подчинил съществуването си на него. Тук няма да засягаме безкрайно важният за християнството въпрос за произхода на злото и „повреждането” на света от него. Но е очевидно, че в Евангелието тази „повреда” е представена преди всичко като поробване на човешкия живот от тялото. Това, което ни се струва „естествено” – зависимостта дори на душевния и на духовния живот от храната и най-вече от нея, Евангелието утвърждава като най-дълбокото извращение и падение за света. „Не само с хляб ще живее човек”, но на практика живеем за единия хляб и сме превърнали живота си в „борба за оцеляване”. Дори Бога молим преди всичко за телесна храна: „дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте”. И както и да се опитваме да разрешим „проблема за хляба”; колкото и да се опитваме да установим справедливо разпределение на благата, това не променя основният акцент, който поставяме върху него.

Но тогава това не е целият живот; не е този, който Сам Бог е желаел и е отредил на човека. Ако „не само с хляб” следва да живее човек, но живее единствено с него, той живее изкривено и непълно; и според Евангелието тази „болест на живота” води след себе си смърт, а умирането се превръща в „закон на природата”, също както и храненето. Колкото и да се храним, рано или късно умираме. Само хлябът не е достатъчен, за да поддържа живота ни, да го спаси от разпад, от възвръщане в онази „материя”, на която напълно сме го подчинили: „Духът е който животвори; плътта нищо не ползува” (Иоан. 6:63). Не можем да живеем без материята, но ако тя не е оживотворена от духа, ако напротив, владее над духовното, тя се превръща в източник на неустойчивост, разруха и тление.

И така, отговора за изцелението на живота ни дава Христос – Той ни разкри образа на съвършения живот в пълнотата на божествения замисъл за него: идеята, че човекът живее чрез Бога. Не тялото ражда и поддържа живота, а Животът влиза в тялото и го животвори, преобразявайки природата на човека в духовна, свободна, разумна. Чрез човека светът е призван да стане царство Божие; защото човекът, бидейки причастен на Светия Дух, освещава и цялото творение, като превръща самата материя в път към Бога, в средство за съединение с Него. Когато Христос след поста в пустинята огладня, „приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори: „писано е: не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Мат. 4:3-4). Нуждаейки се както и всеки човек от храна, Христос отказва да се превърне в неин роб. Чрез отказа да превърне камъните в хлябове, Той показва цялата извратеност на онова отношение към Бога, при което Го подчиняваме единствено на „борбата за оцеляване” и очакваме от Него само земни блага: „Аз имам храна да ям, която Вие не знаете <…> Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело” (Иоан. 4:32, 34). И покорявайки се всецяло на Божия замисъл за Своя живот, полагайки смисъла и съдържанието му в изпълнението на Неговото дело, Христос става владетел на живота. Всичко Му се покорява, защото Сам Себе Си отдаде докрай на волята Божия, а Бог иска всеки от нас свободно да се съедини с Него. В Христа „целият човек” възвръща царственото си положение в света; зависимостта от него се преобразява в зависимост от Духа, Който пребивава в него.

Но тъй като Христос е Бог – ще ни опонират – дори по Своето раждане Той се различава от нас, от общата ни човешка съдба. Той не изцелява живота, а от самото начало живее съвършен, безгрешен и божествен живот, и тогава кое е удивителното в господството Му над природата и над света? И как може да изцели моя живот, да го направи подобен на Своя? Нали „роденото от плътта е плът” и аз не мога да унищожа тази зависимост на плътта си от „железния закон” на тленното. Дори ако Му подражавам, подражанието няма да заличи основното ми отличие от Него. Не казва ли Сам Той, че единствено за Бога е възможно онова, което е „невъзможно за човеците”? Чрез примера Си Той може да подобри моя живот, да увеличи доброто в него, но постижима ли е неговата коренна промяна и спасение?

Така, в продължение на столетия човешката мисъл се разкъсва над Евангелието и се съблазнява в Христа: какво, освен пример, може да ми даде Човекът Иисус; как да следвам този пример, ако в Този Човек е живял и действал Бог? Бих искал да Го следвам, но Неговата божественост ме отделя от Него; искам да постигна съединение с Бога, но ми е казано, че никой не дохожда при Отца, освен чрез Човека Иисус.

Тук възниква най-голямото от всички изкушения за християнското съзнание: да „опростим” Евангелието, да го сведем до книга или само за Бога, или само за човека. Но всеки, който постъпва по този начин, в съвестта си знае, че мами себе си; че съзнателно избира от Евангелието онова, с което предварително е съгласен и склонен да приеме. Той знае, че самото Евангелие по такъв удивителен начин съединява Бога и човека в Христа, че всичко извършено от Човека то отнася към Бога, и всичко божествено ни явява чрез Човека. Който е видял Христа, е видял Бога, но Го е видял в Човека Иисус. Ако е така, изглежда, че именно в това неповторимо и единствено съединение на човека и Бога в една Личност Евангелието ни призовава да търсим изцеление и спасение за всеки отделен живот и за света в цялост.

И само ако без опростенчество и лукавство приемем основната теза в Евангелието за това, че „Словото стана плът” и се съгласим в богочовечеството на Христос да търсим отговори на всички свои терзания, а не да мерим чрез тях Христа, ни се разкрива в какво се състои спасителното, жизненоважното за всеки човек в Неговото учение. Бог е източник и смисъл на всеки живот: „в Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците”. Ние получаваме живота отвън – като дар, за който не можем да платим никакъв откуп. Единствен Бог има „живот в Себе Си” (Иоан. 5:26). Единствен Той е самият живот, който не зависи от никого и от нищо. И ако човекът Иисус е Бог, то Той живее този божествен живот, има го като Свой собствен: „Както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си”. Единствен Той може да каже за Себе Си: „Аз съм животът”. Но тогава животът на Христос вече не е индивидуален живот, не е един от човешките животи; а явяване в света, въплъщение в един Човек на онзи Живот, от който се ражда и се храни животът на всеки отделен човек и на цялото творение. Единствено чрез Него животът на Бога стана живот на човека. Най-големият грях се корени в това, че дарения от Бога живот човекът пожелал да превърне в свой собствен, да го запази само за себе си. По този начин той останал сам, подчинил се на разпада – защото „нямайки живот в себе си”, той не можел да живее самотен. Но Христос ни яви божествения живот: като взе върху Себе Си, като направи Свой самотния наш живот – Той прие всички нас. Бидейки Сам живот за отделната личност, Той всички и всекиго има в Себе Си; всички обикна и отдаде Себе Си за всеки.

Отдаде Себе Си… Но това не означава ли, че съединението ни с Христа, явяването на божествения живот в човека, спасението, изцелението се осъществяват без нашето лично участие?

Ако разсъждаваме по този начин, ние все още не сме разбрали какво ни разкрива Евангелието за човешката същност на Христос, а чрез Него – и за всеки човек. То ни говори не „абстрактно”, а чрез самия личностен образ на Спасителя. Това е образът на Иисус Назарянина, за Когото слушалите и виделите Го можели да кажат: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Иакова, Иосия, Иуда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му?” (Марк. 6:3). Това е образ на Учителя, Пророка, приятеля на Лазар и неговите сестри; образ, накрая, на Страдалеца, изпитващ цялата болка на предсмъртния час, Който моли Отца Си, ако е възможно да го отмине тая чаша. И дори да нямахме Старият Завет и никакъв друг източник на познание за човека освен Евангелието, само от него с категоричност бихме узнали, че човекът не съществува без или вън от Личността; без онзи тайнствен, надрастващ всяко определение, но всичко освещаващ чрез себе си център на самосъзнанието, който наричаме, или по-вярно, изразяваме с думата „аз”. Аз – това е нещото, което независимо от единството на природата и без оглед на зависимостта от обкръжаващата среда, винаги ме прави различен по отношение към всички и към всеки; единствен и неповторим – нещото, което прави живота мой живот. Само в конкретна личност съществува и живее човекът, и само в нея той е свободен. Получавайки живота си отвън, зависейки от външните обстоятелства, той може свободно да се разпорежда с него, да приеме или да отхвърли този дар, да спаси или да погуби себе си. Ако в живота всичко е свързано, всичко е „зависимо” – от Бога, от природата, от света; то в личността подареният живот се обуславя от дарената свобода. Ако в творението Бог от небитието създава материята и й вдъхва живот, то в неунищожимото „аз”, което в Писанието се нарича „човешки дух”, Той влива нов дух и го прави владетел на живота. В своя дух, в личността си човекът е „подобен” на Бога; той е Негов „образ и подобие”, защото има правото дори да се освободи от Бога. Той може да Го призове или да Го забрави, да Го обикне или да Го отхвърли; той се среща с Него вече като с Другия, той живее – и животът му вече не е само Божие, но и негово собствено творение. Приемайки личностност, давайки дух на човека, Бог ограничава Сам Себе Си, действително ни прави Свои приятели – с които отсега нататък може да се среща само при доброволното ни желание.

Не съществува „човек изобщо”; и затова, когато Синът Божи става Син Човешки, Той идва като Един от хората, като Една от човешките личности. Знаем името Му; бихме могли да Го видим като единствен сред многото, в цялата неповторимост на Неговия личен живот, на Неговата биография. Неговото Име не е моето име; Неговото семейство не е моето семейство; Той е Другият – Брат, Приятел, Учител, но не самият аз; затова бих могъл да Го обикна само с личната си любов, да Го видя, да Го призная или да Го отмина.

Ето го откровението на Евангелието: животът на Христос е самият божествен живот, Самият Бог, но го живее, притежава го като Свой собствен Човекът Иисус. И ако божественият живот, който е източник и смисъл на всеки живот, Го превръща във всечовек; то, бидейки даден на Човека Иисус, той съхранява свободата и на всяка човешка личност, като й позволява свободно да приеме или отхвърли всечовечеството на Христос. Той приема нашата „човешкост”; целият му личен живот става живот за нас, но ние оставаме свободни да се отречем от Него, дори ако това означава опустошение, разпад и смърт.

Това означава, че приемането на Христа, съединяването ни с Него могат да бъдат резултат само от свободния ни избор. Този избор, тоест съгласието ни да припознаем в лицето на Иисус Онзи, за Когото Той Сам се провъзгласява; да видим божествената истина в живота Му и да погледнем през нея своя живот, Евангелието нарича вяра. Вярата – това е истинската тайна на личността и на духовната й свобода. Тя не е просто приемане или осъзнаване на онази фундаментална зависимост на живота ни от Бога и света, за която говорихме по-горе; не е капитулация пред обективното и неизбежното, но преди всичко и над всичко духовно преодоляване на тази зависимост единствено като зависимост. Ако вярата беше просто „капитулация”, то свободата на личността, към която ни насочва образът Божий в човека, би била псевдосвобода, би се породила от неосъзнаването на нашето робство. Но в това е и чудото на вярата: че я постигаме и приемаме не чрез обективното и неизбежното, а чрез истината за зависимостта, и по този начин тя престава да бъде зависимост. Вярата е прозрение за Истината и свободното й приемане от човешкия дух. Тя ме освобождава от робството, защото чрез нея познавам истината за самия себе си, за Бога и света – познавам именно като истина, а не като зависимост, произвол и ограничение: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан. 8:32).

„Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” (Марк. 9:23) – „И не извърши там много чудеса поради неверието им” (Мат. 13:58). В тези два стиха се разкрива цялата сила на вярата, самото „обективно” спасение на света. Христовата Истина тя сякаш поставя в зависимост от духовната свобода на човека. Единствено аз самият, единствено духът ми може да превърне Спасителя на света и на всички хора в мой Спасител. А да спася – не означава ли да възстановя и съхраня онази пълноценна и свободна личност, каквато е сътворен човекът. И не съществува спасение, а има поробване и изкривяване там, където дори незначително е умалено човешкото достойнство и свободата на духа. Затова само вярата поражда такова взаимоотношение на човека с Бога, на духа с Духа, в което ги свързва не зависимостта един от друг, не дори „законът на необходимостта”, но Истината: нея свободно познаваме, приемаме и правим своя ние, вярващите.

Само чрез вярата постигаме и приемаме божествения живот в Човека Иисус; чрез вяра виждаме в Него съвършения човек, своя образ – но в нас умален и изкривен; своя живот – но от нас покварен и отдаден в робство. Ето, ние Го обичаме и копнеем за съединение с Него. Щом повярваме в Него, щом Го обикнем, вече не се нуждаем от разсъждения за стария и новия живот. В Тази Светлина, пред лицето на Този Човек и на Този Живот ние съзнаваме, че нашият живот е овехтял, ощетен, греховен. И се молим вече не за свобода, но за прошка, за милост, за дара на живота. Така се осъществява общението: с целия си дух, съзнание и свобода желаем примирение и възсъединение с Онзи, Който сме оскърбили и Чийто дар сме покварили. Вярата в Христа ни води към желанието за нов живот.

Отново стигнахме до тайнственото раждане от вода и Дух, но може би сега ще си изясним, защо именно то ни открива пътя към съединението с Христос, към изпълнение на Евангелието. То ни казва какво означава спасението в Христа: не осъждане и разрушаване на „старото”, а неговото възраждане и обновление. Спасителят дойде не за да унищожи човека, сливайки го с божествения живот, а да направи този живот наше достояние – което означава да съхрани „целия човек”: цялата му личност, свобода, господство над света, Божия промисъл за него. Синът Божи стана Син Човешки, за да може всеки от нас да стане син Божи. Но ако Синът Човешки ни спаси именно защото е Син Божи, то аз съм спасен само ако ставайки чрез Него син Божи, остана човек. Новият живот, който ни се яви в Него и за който жадуваме след като повярваме и Го обикнем, не заменя моя живот и не го унищожава, а напротив – копнея за него, защото в него съм познал източника на обновление.

Това означава, че „новото раждане” по своята същност следва да бъде коренно различно от „старото”. „Роденото от плътта е плът”, но без това раждане от плът не съществува човекът и няма кой да бъде спасяван. Чрез него се ражда „целият човек”, следователно то е условие за духовното битие на личността. Първият човек бил сътворен от плът, и затова Спасителят стана плът. Но Евангелието ни разкрива, че човекът се покорил на плътта, духовната си власт над нея превърнал в зависимост от нея. Вместо да я „оживотворява” чрез духа си, той я направил източник на своята смърт. И затова „роденото от плът” неизбежно се подчинява на греха, тлението и смъртта. Човекът е смъртен и живее под тази смъртна сянка.

Ако пък този „стар живот”, това „раждане по плът” не можем да унищожим, без да унищожим самия човек; ако, от друга страна, „целият човек” е немислим вън от тялото; ако, накрая, Христос дойде да ни спаси, а не да ни погуби, спасението не може да започне по друг начин освен с обновяване и очистване на самата материя, в която е призван да живее човекът. Да, той не може „втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди” (Иоан. 3:4) – не може и не следва, защото вече родил се, вече живеещ, го обича и спасява Бог. Но той би могъл да осъзнае, че животът, получен при първото раждане, е повреден и болен, и може да пожелае да го обнови.

Да умие, да очисти, да обнови… Но откъде и как бихме могли да знаем какво означават тези думи; каква необходимост изразяваме чрез тях, ако тази необходимост и възможност да я удовлетворим вече не съществуваха в живота и в света? Ние знаехме за греха, болестите и жаждата. И вече сме открили в света източника на чистота и здраве, вече утолихме жаждата си и се обновихме чрез водата. Но очиствайки тялото – водата не отми греха; утолявайки жаждата – тя я усили; поддържайки живота – тя не ни спаси нито от злото, нито от робството, нито от смъртта. Тя беше по-необходима от всичко, но беше отровена. И тогава нея, естествения и сътворен от Бога извор на чистота, сила за живот и утоляване на жаждата, Христос обеща да направи отново такава, каквато я е сътворил. За новия живот Той обещава нова вода. Но както чрез новия живот се възражда старият, така и новата вода е същата онази вода, която ни е умивала и утолявала жаждата ни, която ни е служила в този живот. Нея Спасителят превръща в жива вода: „Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее, а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен”.

Какво върши тази жива вода и как Христос ни я дава? Евангелието ни отговаря: чрез слизането в нея на Светия Дух – нейното „освещаване”. „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен” (Иоан. 7:37-39).

В настоящата статия не е възможно дори накратко да изложим онова, което ни разкрива Евангелието за Светия Дух. А между впрочем, именно това откровение за Бога – Отец, Син и Дух Свети, е основата и смисъла на всичко, което се опитваме да кажем тук за живота, за личността, за единството; или по-вярно казано, смисъла на самото християнство. Светлата тайна на Троичния Бог отдавна вече е станала за християните абстрактна богословска формулировка. Но каква друга тайна ни открива Христос като тайна на спасението и живота, ако не тайната за Троицата като съвършен и божествен живот, в който Отец има живот в Себе Си и на Сина е дал да има живот в Себе Си; и накрая, самия живот, който имат Отец и Син, е Светият Дух – Източник и Подател на живот за всичко съществуващо. Къде още да търсим последният отговор за личността, за живота и за единението, ако не в евангелското откровение за Троицата: за Трите Личности, всяка от Които полага и има Своя живот в Другите, следователно този живот е Самото Единство, Самата Радост, Самата Любов. Отец отдава всичко на Сина, но Синът живее чрез Отца и Го явява на света; и онова, което отдава Отец и явява Синът, е Светия Дух – самият божествен живот в неговата неизчерпаема пълнота.

Ние знаем, че всичко живее чрез Духа; че Божията воля и промисъл за света е всичко в него да се „одухотвори”, да се освети, да оживее, тоест да стане причастно на Духа. Но ние знаем и това, че нашият живот – не е божественият живот, че от него ни отделя пропаст. Бог е сътворил света, а това означава, че е положил началото на ново битие, каквото не е съществувало; на несъществувалото дарил живот – но ако светът е творение, това означава, че не е метаморфоза на вече съществуващото, а възникване на нещо ново, различно, не-било. Само получавайки от Бога дара на живота, творението съществува, но съществува именно като творение, като различен живот. Нещо повече: благодарение на човешкия дух творението би могло да се „освободи” от Бога. Чрез него Бог, Който дарява живота, го прави владение на човека. Дори отказвайки се от Бога, отричайки Го, човек запазва живота си, защото той му е даден като дух, като неунищожима личност. Всеки живот е от Бога; всеки живот е призван да бъде живян в Бога, но нищо тварно не притежава живота на Самия Бог, тоест Самия Дух Свети – в противен случай творението би било Бог и Той не би могъл да обича човека.

Само Един Човек има в Себе Си божествения живот, Светия Дух, и го има не като дар, не отвън, а като Син Божи, на Когото Отец даде да има живот в Себе Си: „Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе [Светият Дух – б. а.] и ще ви възвести” (Иоан. 16:15). И Христос ни открива, че дойде и стана човек, за да може Светият Дух да съедини всекиго от нас с Бога, Отец действително да ни осинови. Ако на Сина Отец даде да има живот в Себе Си, то чрез въплъщението Христос ни дари Светия Дух – и на всеки, който повярва в Него, който свободно Го приеме, Той обещава „Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде” (Иоан. 14:17).

И така, „целият човек” се преобразява, обновява, освещава се чрез водата и Духа. Както при сътворението на първия човек отначало Бог му сътвори свят, за да живее в него, да се храни от него и да го „одухотворява”; така и сега Светият Дух първо слиза над водата за умиване, очистване, възраждане на „стария живот”, роден от плът. Човекът Иисус се кръсти във водата, и Неговият Дух беше в нея и върху нея. Сега Спасителят ни дава тази вода, която освети чрез Духа Си, очисти я за нас и ни дари ново раждане: „И когато Иисус, след като се кръсти, се молеше, отвори се небето, и Дух Светий слезе върху Него в телесен вид, като гълъб, и чу се глас от небето, който казваше: Ти Си Моят Син възлюбен; в Тебе е Моето благоволение” (Лук. 3:21-22). Светият Дух освещава водата, защото чрез Своето духоносно тяло вече я освети Божият Син; Светият Дух слиза върху човека, защото преди това Той слезе върху Човека Иисус и Го яви на света като Син Божий. Ето защо Духът чрез водата ни съединява с Христа. Чрез Него живя, имаше Го в Себе Си Богочовекът. И когато Духът слиза върху нас, Той ни подава онова, в което е живял Христос: самия живот на Христа. В още един човек се възцарява той, и аз встъпвам в него. Всичко, което Духът дава – е Христово; всичко, което притежава Христос, ни се дава в даровете на Светия Дух.

Така Благовестието ни разкрива началото, смисъла и целта на новия живот: съединяването ми със Сина и осиновяването ми от Отца чрез Светия Дух. Аз оставам себе си, ни най-малко не е умалено човешкото ми достойнство; и ето, чрез вода и Дух Христос пребъдва в мен, и аз в Него. Неговият живот влиза в мен – но вече не отвън; не като образ, като пример, а чрез самия Му живот. Призовава ме към вечността, въвежда ме в царството Божие, запалва в мен новата любов, с която Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син за неговото спасение.

Евангелието ни води към Тайнството: към невидимото, което се превръща във видимо; следователно видимото не е вече символ, не е изображение на невидимото, а негово явяване и действие. В „стария живот” отдавна сме престанали да съзираме невидимото във видимото. Не забелязваме Божия образ в човека, не усещаме свободното дихание на Духа в света. Всичко се е превърнало в осезаемо, в плът. Но чрез Христа светът отново може да се превърне в тайнство: в Иисус Христос ни се яви Бог, и чрез Него Той отново стана видим в онова, което е сътворил – за да можем и ние да видим и да имаме Бога. Накрая, чрез новото раждане Сам Христос се възвръща в света, и ние Го виждаме, защото чрез водата и Духа познаваме Неговия живот в себе си; Неговия образ в другите. Целият свят се изпълва с радостната увереност: „Аз във вас, и вие в Мен”.

„Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан. 6:53). След новото раждане – откровение за новата храна. Но дори след две хиляди години тези Христови думи не престават да ни смущават, както са смутили чуващите ги тогава: „Как може Той да ни даде плътта Си да я ядем?” (Иоан. 6:52). И ето, Той повтаря: „Плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие”. „Наистина” в смисъл на „истинска” – онази храна, по отношение на която всяка друга е непълна, недостатъчна, неистинна. Тогава, за да разберем думите Му, следва да се върнем към онова, което току-що казахме. Ние знаем, че храната ни е необходима за живот, че тя е свързващо звено между всичко съществуващо. Знаем също, че този живот е дошъл да изцели Христос; знаем и как го изцелява. Той стана подобен на нас, стана причастен на света със своята телесност, стана „единосъщен” с нас. И накрая, знаем, че чрез Него нашият живот стана причастен на божествения живот. Следователно, можем да кажем, че в Христа Бог живя човешки живот, а това означава – телесен живот. Нашата храна беше и Негова храна; тялото ни – Тяло на Сина Божий.

Чрез вярата и кръщението ние се приобщаваме към Неговия живот – „Който вярва в Мен, ще бъде жив чрез Мен”. Но кой е Той, ако не Иисус Христос в неразривната връзка между Бог и човек, между дух и плът. Неговият живот – това е целият Той; Словото, станало плът; тялото, обожено чрез Духа. И тогава аз не мога да живея Него и чрез Него, ако нямам участие и в Тялото Му. Не мога да Го „развъплътя”, пренебрегвайки човешката Му същност… Но как мога да стана причастен към Тялото Му, ако не чрез храната: източник на единство за всички тела. И как мога да придобия чрез храната Неговото Тяло, ако не чрез Светия Дух, Който беше животът за Родения от Мария. И ето, онзи хляб, който Христос ми заповяда да ям за Негов спомен, който Той благослови, разчупи и даде като памет за Себе Си, чрез Светия Дух става Негово Тяло, и в Него аз завинаги се причастявам с живота на Христа. Този хляб приемам като истинска храна; това вино – като истинско питие: истински, защото оживотворяват „целия човек” в мен и претворяват света в Христово тайнство. Чрез него узнавам всичко за Бога и света; целият живот се въздига чрез Него към Отца и „Бог става всичко във всички”.

Тогава, какви думи са нужни още, освен думи на благодарност. От кръщелната вода съм въведен във вечната Евхаристия, и тя се превръща в последен смисъл и радост за моя живот.

Но е време да се запитаме: какъв е смисълът на този нов живот? Досега всички изводи, до които достигахме, размишлявайки над Евангелието, говореха за неговото начало и условия; за хляба на живота. Ние приехме Христа, съединихме се с Него, Той пребивава в нас – но какво означава това в моя живот?

Без съмнение, евангелският отговор на този въпрос може да се изрази с една дума: единство. През призмата на онази зависимост, за която вече говорихме, ни се разкри, че всичко в света е взаимосвързано, всичко има своите корени в общия живот. Но чрез греха тази свързаност стана зависимост, тоест робство и принуждение. И продължавайки да се свързваме по необходимост, това внесе разделение в света. Всеки търси живот за себе си; всеки се противопоставя на другия; бори се с него; изпояжда другия. Самият човек е раздвоен в себе си: душата се измъчва в тялото, животът се разпадна и стана раздробен, болен, смъртен. Дори това единство, което преживяваме като единство – общността на семейството, народа, мненията, религията разделя също толкова, колкото и обединява. Светът загуби единството си, „смъртта и времето властват на земята”…

Но ако Христос живя за нас, целия Си живот яви като любов и служение на всички – придобивайки Неговия живот, аз вече не мога да остана сам. Ако макар и с малко вяра Го преживявам; живея според заповедите Му, аз не мога да не се стремя към това единство на всичко и всички в Него, а чрез Него – в Бога, което Той възвести и яви като истински живот и спасение за света.

И главното: това единство получавам като дар. Водата и Духът на кръщението ме свързват с всички, които са получили този Живот, въвеждат ме в общността на повярвалите в Христа. Кръщавам се в Него и получавам Тялото Му като храна – но Христос вече е в нас, Тялото Му вече е храна за нас. Не мога да кажа: „Отче мой”, защото Отец вече ни е осиновил и в християните аз срещам братя. Техният живот е мой, и моят – техен. Съединяват ни една вяра, едно кръщение, един хляб, с който се причастяваме всички в едно Тяло и в един Живот, и се превръщаме в Тяло Христово.

Но освен че в това единство е включен „целият човек”, то следва да бъде видимо, осезаемо, живо. Това единство на хората не може да не бъде въплътено в общност, тоест в общение на многото, съставящи едно цяло. За да ядем хляба на живота, ние трябва да бъдем събрани заедно; заповядано ни е да го разчупваме и разделяме помежду си, и чрез това разчупване винаги да утвърждаваме единението между нас. Христос ни е събрал, защото Неговото събрание е събрание на всички в едно. Няма любов без единство; няма единство без общение; няма общение без общност: нас ни събира самата любов на Христа: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам” (Иоан. 15:12-14 – бел. прев.). Но ако живеем тази любов – можем ли да забравим един за друг, излизайки от събранието? Не е ли, напротив, това събрание последен израз на любовта, която всеки от нас получава като дар, когато в Тайството Кръщение върху него слиза Духът Божий? Няма ли целият ни живот да бъде участник в това единство, ежечасно полагане на душата, тоест на живота ни, за нашите братя?… Не е ли включена в него цялата ни личност, цялото ни битие, а следователно, животът на всекиго от нас в пълнота? Тогава скърбите, радостите, нуждите на всекиго стават живот на всички и в живия опит на единството в Христа намираме сила за нов живот, свидетелство за Неговото присъствие на земята: „По това ще познаят, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. Извън тази любов събранието става невъзможно и ние мамим себе си, ако участваме в него. Евангелието ни открива Любовта, Любовта ни събира в Църквата.

Но ако в Христа, в събранието на вярващите всеки живот се разкрива като служение на Бога и на ближния; има едно служение, което никога не свършва, но и не може да бъде изпълнено от никого. Това е служението на Самия Христос: за да може всеки от нас да придобие нов живот, за да може върху живота на света да се изпълни целият Божи промисъл за него и всеки да изпълни докрай своето призвание, Той отдаде Своя живот за всички, и нямаше друго призвание освен да стане Живот за всички, за да ни съедини в Себе Си. За да може човекът да познае цялата сила и слава на своето предназначение, Единствен Той нямаше друго предназначение, друг смисъл на живота Си освен да Го направи храна за всички. И ако живеем Неговия живот, ако в събранието на верните винаги Го получаваме като дар за спасение на живота ни, самото Му служение следва да пребивава винаги сред нас. Ако всички сме длъжни „да полагаме душата си за братята”, то един от името на всички следва всецяло да се посвети на Неговото лично служение. А това означава да няма нищо свое; вместо себе си и своя живот да приеме вече не само Неговият живот, но и служението Му на братята. Ако всеки открива в образа на Христа своя образ, то един следва да бъде образ на Самия Христос. Ако всяко човешко служение и призвание в Христа е осветено и помазано от Светия Дух, един следва да се откаже от всички човешки служения, за да вземе върху себе си служението на Божия Син – словото Му за царството Божие; грижата и помощта Му за всички; служението Му да съедини всички в Себе Си чрез раздаване на небесния хляб. С това служение не могат да бъдат удостоени всички, защото това би означавало, че Христос – в Своето Тяло – служи единствено на Самия Себе Си. То следва да бъде служение на един от всички и за всички, за да „имат живот в изобилие”.

Но кой би могъл да вземе върху себе си това? И кой друг, освен Христа, би могъл да го възложи на някого? Сам Той избра и постави онези, на които повери Своето служение, и Сам чрез Светия Дух Го изпълнява: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах”… И ние знаем, че колкото и недостоен да е онзи, който носи това служение, ако го приема и се смирява пред него; ако иска като Христос да е слуга, а не господар на всички – той има дара на Светия Дух, за да ни оживотворява чрез Словото и Евхаристията, да ни съединява в Христовата любов, която е образ и средоточие на нашето единство.

Повтаряме: това служение не издига един над всички, но възлага на един да осъществява връзката между всички; в него се въплъщава животът на всички като единство на Христа. Целият живот на Божия Син следва да се въплъщава в единството на приелите Го: а това означава живот и служение на всички хора и служение на този един, който взе върху себе си всички тези животи като свои.

Нов живот, единство в Христа, събрание на вярващите в Светия Дух – това е Църквата Божия. Всичко това Евангелието ни разкрива не като „логически” извод, но като живот на самото Благовестие в нас и в света. И тогава става разбираемо защо в него толкова малко се говори за Църквата. Евангелието ни призовава за живот; но животът, който то ни възвестява, ни се открива като Църква. Христос дойде при хората и за хората. Ако Той не остана сам, ако дори „двама или трима” са чули и приели словото Му, Той вече е в тях и те са в Него – тази тайнствена и непостижима, но създадена от Самия Него общност на хората Евангелието нарича Църква: „ще съградя Църквата Си; и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18).

Какво още е нужно? Не получихме ли вече онази „съвършена радост, която никой не ще ни отнеме”; не ни ли обеща Господ да пребивава с нас до свършека на века; не усещаме ли присъствието Му в разчупването на хляба? И когато сме събрани всички заедно в името на една вяра, надежда и любов; когато един от нас, поставен от Бога, отново ни говори словото на живота; когато отново, като Христос, ни причастява с истинската храна – не узнаваме ли, че царството Божие е вътре в нас, че чрез Светия Дух то дойде и тържествува в силата си?

Но сега трябва да си спомним, че царството Божие и новият живот са осенени от Кръста. Без него всичко, което казахме, е илюзия и самоизмама; маска на християнството, но не самото християнство. Евангелието ни изправя лице в лице с реалността на греха, злото и смъртта. Светът отхвърли Христа, той „обикна повече мрака, нежели светлината”. Единственият съвършен Човек, неизвършил никакво зло, е предаден на смърт, прикован е към Кръста. Ако злото беше само невежество, недостиг на добро, отсъствие на светлина – Христос би „запълнил” този недостиг, светът би станал царство Божие. Но Евангелието говори не за недостиг, не за несъвършенство, а за присъствието на злото в света като сила, която го поробва, властва в него, заставя човека да го обикне. Злото не приема Доброто, защото го ненавижда, стреми се да го убие и да го унищожи.

Цялото съдържание на Евангелието ни разкрива как около Христос все повече се сгъстява тази сила на омразата, сякаш накрая не Той, а тя побеждава: „тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха”. За Неговия живот, за Неговата Светлина и Добро не се намери място в света – това вече не е радостното, а страшното откровение на Евангелието, и чрез него светът е осъден. Осъден, защото, отказвайки се от Живота, погубвайки Го, той сам обрича себе си на смърт. Новият живот възкръсна от гроба, последната победа на Доброто беше удържана само чрез смъртта.

Затова, когато говорим за новия живот, който получихме от Христа; за единството на вярващите в Него; за причастността към царството, нито за миг не бива да забравяме, че всичко това ни се дава чрез Кръста. Ние все още сме „в този свят”, в света, който отхвърли Христа и Го осъди на смърт. И след като сме част от него, само смъртта може да ни освободи от него. В този свят Христос е разпнат и ние сме длъжни да се съраразпънем с Него: разпятието означава борба за нов живот във всичко: борба със страстите, борба с греха, борба със силата на злото, което все още живее в нас. Кръстът Христов разделя мен, разделя света, носи меч и война.

Всичко, което Христос ми дава в Църквата, се превръща не само в живот, но и в съд за мен: с този дар аз измервам своя грях, чрез него узнавам, че все още живея стария живот. Нещо повече, чрез него се съди самата Църква – тя е призвана да бъде Тяло Христово и източник на живот, но и в нея толкова често присъства „този свят”…

Царството Божие е вътре в нас, Христос е посред нас. Но едва в бъдещия век ще се осъществи Неговото последно възцаряване: сега то ни се дава за свидетелство пред света, за помощ в страшната битка – като обещание, като предвкусване, като надежда. Животът в Христа става умиране за света. Но ние знаем, че в това умиране е залогът за спасение и живот. В този смъртен и осъден свят покълват семената на царството Божие, само в него те могат да израстнат: в него се въплъти Синът Божий, него завинаги превърна в Свой живот.

И така, новото е смесено със старото, победата – с поражението; до оня ден, когато Христос ще се яви в цялата слава на Своето богочовечество. Дал ни е обещание, че няма да ни изостави в тази битка, че Неговият живот ще пребъдва в нас и това обещание е осъществено в Църквата. Но мнозина ще поставят последния въпрос: къде е тя, истинската Църква? Ние я познаваме в разделения, спорове, грехове и съблазни. Как да бъдем убедени кое в нея е Христово, и кое – отпадане от Него?

Отговорът и тук получаваме от Самия Христос: „Търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори, защото всякой <…> който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори”… Каквито и въпроси да поставяме, каквито и съмнения да възникват в нас, те могат да се разрешат само чрез Истината. И ние знаем, че ни е дадена не само възможност да я търсим, но и увереност, че ще я получим. Ако вярваме в Христа – вече не можем да бъдем роби, зависими от „външен авторитет”. Сам Светият Дух „ще ни упъти на всяка истина”. Затова е необходимо само да припознаем Истината в Иисус Христос и докрай да й се покорим.

Едно е безспорно: вярата в Христа ни довежда в Църквата, и животът в нея е живот в Църквата. В нея получаваме съвършената радост, но и Кръста Христов. Когато кръстът ни стане твърде тежък, а учението на Христа – „съблазън и безумие” за нашия „стар живот”, ни се иска да напуснем Църквата. Но нека да си спомним думите от Евангелието: „Тогава мнозина от учениците Му, като чуха това, казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? < …> Тогава Иисус рече на дванадесетте: да не искате и вие да си отидете? Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот” (Иоан. 6:60, 67-68).

Публикувано в сборника „Православие в жизни” под редакцията на С. Верховски. Н. –Й. 1953. – с. 55-83. | www.shmeman.ru

Превод: Радостина Ангелова

 

Протойерей Валентин Свенцицки, забележителен пастир-мъченик на Руската Църква от ХХ век, е роден през 1882 г. в Казан, в дворянско православно-католическо семейство (бащата е католик, майката и децата – православни). Възможно е рано пробудилият се интерес на младия Валентин към религиозните проблеми да се дължи именно на различията във вярата, изповядвана от бащата и майката.