За третото свойство на Църквата

Нито един вярващ не би се усъмнил в изповядването на тези четири свойства на Църквата, чиято истинност той усеща с онзи инстинкт за истина, с онази свойствена за всеки син на Църквата способност, която ни се иска да назовем вродена, и която наричаме вяра.

И ние разбираме или поне чувстваме, може би не толкова ясно, но достатъчно уверено, че Църквата, без което и да е било от тези свойства, не би била Църква; че само хармоничното съединение на тези четири качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие. Но когато се изисква да се формулират и различат тези свойства на Църквата, да се определи специфичния характер на всяко от тях, често чуваме твърде общи определения, пораждащи неяснота; придаваме на тези свойства еднакво значение и ги смесваме, макар че в Символа на вярата те са точни и определени.

Това се случва най-често когато се опитваме да определим третото свойство на Църквата – съборността.* Именно тук, както усещаме, се затяга възелът на всички трудности. Тъй като няма напълно ясно определение за понятието „съборност“, неизбежно се объркваме в смесвания, които затрудняват логическото различаване на свойствата на Църквата. Или пък, ако искаме да избегнем всички трудности, като запазим правото на логиката, това различаване остава повърхностно, случайно и изкуствено. Но няма нищо по-пагубно, по-чуждо на автентичното богословие, от повърхностната яснота, постигана за сметка на дълбокия анализ. Всяко логическо различаване предполага не само разлика между определяните понятия, но също и известно съгласие между тях.

Напълно ясно е, че четирите свойства на Църквата се намират в такова хармонично съчетание, че с премахването или промяната на характера на един от членовете на това четиричастно различие, ще заличим самото понятие Църква или дълбоко ще го изменим, което ще промени характера и на другите й свойства.

Действително, невъзможно е да си представим Църквата без свойственото единство. За това говори и апостол Павел на коринтяните, между които възникват разделения: „аз съм Павлов”, друг: „аз пък – Аполосов”, трети: „аз съм Кифин”, а друг: „аз пък – Христов”. Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?” (1 Кор. 1:12-13). Без единството на Тялото на Христос, Който не може да се раздели, не е възможно да съществуват и останалите свойства – святост, съборност, апостоличност. Тогава вече не същестува църква, а разединено човечество – човечеството на вавилонското стълпотворение.

Църквата е немислима и без свойството „святост“. „Нито сме и чули дали има Дух Светий”, казали на апостол Павел някои ученици от Ефес, които са се кръстили с Иоановото кръщение, кръщението на покаянието (Деян.19: 2-7). Лишена от това, което е извор и едновременно есхатологична цел на съществуването й, Църквата не би била вече Църква. Това не би било Тяло Христово, а някакво друго мистично тяло, лишено от дух, но все пак съществуващо, предадено на смъртен мрак, но все още в очакване на своята последна участ; такова е мистичното тяло на Израил, който не позна изпълнението на обещанията на Дух Свети.

Невъзможно е Църквата да се лиши от апостолското й свойство, без едновременно да се унищожат другите нейни свойства, както и самата тя, като конкретна историческа реалност. Какво би била Църквата без божествената власт, дарувана от Възкръсналия Богочовек на апостолите (Ин. 20:22-23) и предавана чрез техните приемници чак до наши дни? Това би било, от една страна, призрак на „небесната църква” – безтелесен, абстрактен и ненужен, а от друга страна би означавало множество различни секти, които се опитват да възпроизведат „евангелския дух” извън всякаква обективност, обречени на произвола на своето „свободно изследвание”, на своите безконтролни смутни духовни състояния.

Ако единството на Църквата е основано на това, че тя е Тяло, Главата на което е Христос (Еф.1:23), ако нейната святост е „пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко” (пак там) – от Светия Дух; ако нейнота апостоличност се съдържа в силата на същия Този Дух, Когото Христос дарява на апостолите, чрез Своето духване (Ин. 20:22) и Който се предава на Своите последователи, то недооценявйки или изменяйки едно от тези три свойства, ние премахваме или изменяме самата същност на Църквата. Точно същото следва да се каже и за съборността – свойството, което представлява и предмет на изследването ни.

За да разберем по-добре, какво е това съборност, отново ще тръгнем по отрицателния (катафатичен) път. Ще се опитаме да си представим какво би била Църквата без съборността. Да си представим това буквално е разбира се невъзможно, защото, както вече казахме, всички четири свойства на Църквата се утвърждават взаимно едно чрез друго и не могат да съществуват отделени едно от друго. Но премахвайки подред другите три свойства, вече се опитахме да видим три различни образа на това, което би била Църквата, ако се отнеме от нейната пълнота.

Сега ни предстои да разгледаме в какъв именно смисъл Църквата не би била Църква, какъв би бил нейният начин на „несъществуване”, ако въобще е възможно да си представим, че Църквата е една, свята, апостолска, но не и съборна.

Веднага щом се постави такъв въпрос, отново се открива огромна непълнота: такава Църква би била Църква без Истина, без точно познаване на Откровението, без съзнателния и неоспорим опит на божествените тайни. Ако тя все пак би запазила своето единство, това би било единството на множество мнения, породени от различни човешки култури и начини на мислене; единство, което има за основа административната принуда или релативистичното безразличие. Ако тази Църква, лишена от увереност в истината, е опазила светостта, това ще е святост безсъзнателна – някакъв път към освещаване без благодатно озарение. Ако е съхранила апостолското приемство, това би било само сляпа вярност към абстрактен принцип, лишен от вътрешен смисъл.

И така, ние вярваме, че съборността е неизменно свойство на Църквата, доколкото тя съдържа истината. Може дори да се каже, че съборността е качество на християнската истина. Действително, ние казваме „католичен догмат”, „католично вероучение”, „католична истина”, като често употребяваме този термин наред с термина „всеобщ”, който е много близък до него. Въпреки това можем да си зададем въпроса: дали съборността означава просто всеобщност на истината, проповядвана от Църквата по цялата вселена? В някаква степен това е така: външно „съборност” и „всеобщност” съвпадат. Въпреки това трябва да признаем, че тези два термина (съборност и всеобщност), не са напълно синонимни, независимо от смисъла, в който елинистичната древност употребява прилагателното католикос (съборен). Етимологията не винаги може да служи като надежден ръководител в областта на умозрителното мислене. Философът рискува да загуби истинския смисъл на понятието, ако твърде много в себе си го свързва със словесния му израз. Още повече това се отнася за богослова, който е задължен да бъде свободен дори от понятията, понеже стои пред действителност, превъзхождаща всяка човешка мисъл.

За нас е безспорно, че думата „католически” (съборен) е получила нов, християнски смисъл в езика на Църквата, която е направила този термин специален, означаващ действителност, различна от тази, която се свързва с общоприетото понятие „всеобщ”. Съборен“ означава нещо по-конкретно, по-вътрешно, неделимо от самата същност на Църквата. Наистина, всяка истина може да се нарече всеобща, но не всяка истина е католична (съборна) истина. Този термин означава именно християнската истина; похват, свойствен на Църквата, за познаване на тази истина; учение, което тя формулира. Вероятно съборността би могла да бъде разбирана и като „всеобщност” в едно по-тясно и по-специално значение на тази дума, със значение на християнска всеобщност? Възможно е да го допуснем, макар и с някои уговорки: терминът „всеобщност” е твърде отвлечен, докато съборността е нещо конкретно.

Мнения или истини, които наричат „всеобщи”, са мнения или истини, приети от всички, „общи” за всички без изключение. Съвсем очевидно е, че християнската съборност-всеобщност не може да бъде разбирана в този смисъл. При все това, понякога се опитват да отъждествят съборността с разпространението на Църквата по целия свят, сред всички народи на земята. Ако се приеме това определение буквално, би се наложило да признаем, че Църквата на учениците, събрани в Сионската горница в деня на Петдесетница, не е била изобщо съборна и че е станала съборна едва в наши дни, и при това не напълно. Но ние със сигурност знаем, че Църквата всякога е била съборна. Следователно, трябва да се прави разлика между фактическата съборност (на християнската общност) и потенциалната съборност. Или иначе казано – християнската всеобщност, всеобщият характер на Църквата и нейното благовестие, насочено към цялата вселена, към цялото човечество, което трябва да го приеме, трябва да влезе в Църквата. То е очевидно. И все пак ние изпитваме известно неудовлетворение, когато решим да видим в съборността на Църквата само някакво потенциално качество.

Наистина, ако отъждествим съборността на Църквата с всеобщия характер на християнската мисия, ще ни се наложи да припознаем свойството съборност не само в християнството, но и в другите религии. Поразителното разпространение на будизма по цяла Азия, съкрушителните победи на исляма са станали възможни благодарение на това, че последователите на тези религии притежавали ясното съзнание за всемирен характер на своята мисия. Може да се говори за будистки или мюсюлмански универсализъм, но възможно ли е да наречем тези религии „съборни”? Не е ли съборността изключителна принадлежност на Църквата, нейна основна характерна особеност?

Ако това е така, трябва решително да се откажем от обикновеното отъждествяване на понятията „съборен” и „всеобщ”. „Християнската всеобщност”, фактическата всеобщност и потенциалният универсализъм трябва да се разграничават от съборността. Te са следствие, произтичащо по необходимост от съборността на Църквата и неотделимо свързано със съборността й, тъй като това не е нищо друго, освен неин външен, материален израз.

Това свойство от първите векове от живота на Църквата е получило названието „вселенскост” – от думата "вселена".

„Икумена” в разбиранията на древна Елада означавала „заселената земя”. Това е познатият свят, в противовес на неизследваните пустини – океан, заобикалящ населения с хора „orbis terrarum”; също така, може би и в противовес на неизвестните варварски страни.

„Икумена” в първите векове не християнството означавало предимно съвкупността от страните с гръко-латинска култура, страните от Средиземноморието, територията на Римската империя. Ето как прилагателното икуменикос („вселенски”) е станало определение на Византийската империя, като „вселенска империя”. Тъй като границите на империята във времето на Константин Велики повече или по-малко съвпадали с разпространението на Църквата, тя често се ползвала от термина „икуменикос”. Той се давал като почетна титла на епископите на двете столици на империята – Рим и по-късно „Новия Рим”, Константинопол. Преди всичко с този термин се наричат общоцърковните събори на епископите от вселенската империя. Думата „вселенски” се използвала също и за название на това, което засяга цялата църковна територия, в противоположност на всичко, което има само местно, провинциално значение (например, поместен събор или местно почитание).

Тук ясно трябва да се разбере разликата между „вселенскост” и „съборност”. Църквата, като едно цяло, се нарича „вселенска”, и това определение е неприложимо за нейните части; но всяка част от Църквата дори най-малката, дори само един вярващ, може да бъде наречен „съборен”.

Свети Максим, когото църковната традиция нарича Изповедник, отговорил на тези, които искали да го принудят да се причасти с монотелитите, така: „Дори ако цялата вселена се беше причастила с вас, аз единствен няма да се причастя”. На „Вселената”, която той смятал за пребиваваща в ерес, противопоставил своята съборност. Но каква ще да е тази съборност, която може по толкова радикален начин да се противопостави на християнската всеобщност, обозначена с термина „вселенскост”?

По-горе казахме, че съборността е своеобразно качество на богооткровената истина, дадена на Църквата. Може да се каже още по-точно: това е свойствено на Църквата средство за познание на истината; средство, благодарение на което тази истина става достоверна за цялата Църква, за Църквата като цяло и за всяка от нейните най-малки части. Ето откъде е задължението да защитаваш истината, което лежи върху всеки член на Църквата – както върху епископа, така и върху миряните, макар епископите да са отговорни за нея на първо място, по силата на дадената им власт. На мирянина дори се вменява задължението да се възпротиви на епископ, който предава истината и престава да е верен на християнското Предание – понеже съборността не е абстрактен универсализъм, доктрина, предписана от йерархията, а живо Предание, пазено всякога, навсякъде, от всички – quod semper, quod ubique, quod ab omnibus. Да твърдим обратното би означавало да смесваме съборността с апостолството, с дадената на апостолите и техните приемници власт да свързват и развързват, да съдят и да определят. Но тогава вътрешната достоверност на истината губи своята сила; Преданието, пазено от всеки, се заменя с подчинение на външен принцип.

Не бива да се изпада и в противоположната грешка, което се случва, когато се смесват съборността със светостта и, придавайки й харизматичен характер, виждат в нея лично вдъхновение от светиите като единствени истинно „съборни” свидетели на истината. Това би означавало да се изповядва заблуждение подобно на монтанизма, превръщащо Църквата в някаква мистична секта. Съборността не се определя от светостта, но светостта е невъзможна без съборността. Съборната истина, пазена от всички, притежава вътрешна достоверност, по-голяма или по-малка за всеки, в такава мяра, в каквато той е действителен член на Църквата и не се отделя – като самостоятелен индивид или като член на някоя група – от единството на всички в Тялото Христово. Но тогава могат да ни кажат, че съборността не е нищо друго освен функция от единството на Църквата, „универсална действителност от принципи на нейното едннство”, както смята о. Ив Конгар и много богослови, които смесват тези два атрибута на Църквата – единство и съборност.

Не бива да се отрича христологичната предпоставка, лежаща в основата на съборността; без тази предпоставка съборността въобще не би могла да съществува. И все пак ние сме далеч от това да твърдим заедно с о. Конгар, че католичността на Главата на Църквата е принцип за католичност (съборност) на Църквата.

Тази христологична обосновка за съборност носи негативен характер: изкупена с Кръвта Христова, Църквата е чиста от всеки порок, отделена от началата на този век, непричастна на греха, несвързана с никаква външна необходимост, с никакъв естествен детерминизъм.

Единството на Тялото Христово е среда, където истината може да се прояви в цялата си пълнота, без всякакви ограничения, без всякакво смесване с това, което и е чуждо, което е неистинно. Но само и единствено христологичната предпоставка – единството на възстановената от Христос човешка природа – би било недостатъчно. Необходима е друга, позитивна предпоставка, така че Църквата да не бъде само „Тяло Христово”, но също както е казано именно в този текст на апостол Павел, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф.1:23). Сам Христос казва това: „Огън дойдох да туря на земята” (Лк.12:49). Той дойде, за да може Дух Свети да слезе върху Църквата. Да обосновем еклисиологията само с Въплъщението, да виждаме в Църквата, както много често говорят, само „продължение на Въплъщението”, продължение на Христовото дело – означава да забравим за Петдесетница и да сведем делото на Дух Свети към второстепенна роля на Посланник Христов, Който осъществява връзката между Главата и членовете на Тялото. Но делото на Светия Дух е различно от делото на Христос, макар и неотделимо от Него: ето защо свети Ириней, като говори за Сина и Духа, Ги назовава „двете ръце на Отец”, действащи в света. Ако искаме да намерим истинско основание за съборността на Църквата, не е редно да не дооценяваме пневматологическата предпоставка на Църквата. Задължени сме да я приемем наравно с христологическата предпоставка.

Църквата е дело на Сина и Светия Дух, изпратени в света от Отец. Църквата като ново единство на очистената от Христос човешка природа, като едно Тяло Христово, е също и множественост от лица, всяко от които получава дара на Светия Дух. Делото на Сина се отнася към общата за всички човешка природа – тя е изкупена, очистена, възстановена от Христос; делото на Светия Дух е обърнато към личностите; Той съобщава на всяка човешка ипостас в Църквата пълнотата на благодатта, превръща всеки член на Църквата в съзнателен съработник (синергос) на Бога и личен свидетел на Истината. Ето защо в деня Петдесетница Дух Свети се явява в множество пламъци: отделен огнен език слязъл върху всеки присъстващ. И до ден днешен огнен език невидимо и лично се дава в тайството Миропомазване на всеки, който чрез кръщение се приобщава към единството на Тялото Христово. Делото на Христос и делото на Светия Дух, като съотношение в Църквата може да ни се представи във вид на антиномия: Дух Свети отделя (или различава) това, което Христос съединява. Но в това различаване цари пълно съгласие и безгранично богатство се проявява в това единство. Нещо повече: без различаване на личностите не би могло да се осъществи единството на природата – то би било подменено с единство по външност – абстрактно, административно, което сляпо би подчинявало членовете на някакъв колектив; но, от друга страна, извън единството на природата не би имало място за личното многообразие, за разцвета на личностите, които биха се превърнали в своя противоположност; във взаимно угнетяващи се един друг, тоест ограничени индивиди.

Няма единство на природата без разделение на лицата, няма пълен разцвет на личността извън единството на природата. Съборността се съдържа в съвършеното съгласие между тези две начала: единството и многообразието, природата и личността.

***

Тук стигаме до самия източник на съборността, към тайнственото тъждество на цялото и неговите части, към различаването на природа и лице, към това абсолютно тъждество, което едновременно е и абсолютно различие; към изначалната тайна на християнското Откровение, догмата за Пресвета Троица. Както вече говорихме, ако съборността е качество на християнската истина, вече можем да дадем качество на това определение. Това качество е конкретно, защото то е самото съдържание на християнската истина, откровение на Пресвета Троица. Този догмат е съборен по преимущество, защото от него води своето начало съборността на Църквата; Бог-Троица може да се познава само в различието на съборността именно защото изпратеният от Отец и Син Дух Свети й открива Троицата – и то не абстрактно, като някакво интелектуално знание, а като правило на нейния живот. Съборността е свързващо начало, съединяващо Църквата с Бога, Който открива в нея Себе Си като Троица и предава на нея свойствения за божественото уникален начин на съществуване, порядък на живота „по образа на Троицата“. Ето защо всяко догматическо заблуждение за Светата Троица неизбежно се отразява на понятието "църковна съборност" и се проявява в дълбоко изменение на църковния организъм. И обратно, ако някое лице, група или цяла поместна църква изменят на своя исторически път на пълно съгласие между единството и различието, то такова отстъпление от истинската съборност е верен признак на помрачено знание за Пресветата Троица.

Ако, както често се случва, в понятието съборност се подчертава единството, то съборността ще се основава предимно на догмата за Тялото Христово, и тогава в еклисиологията се стига до христоцентризъм; съборността на Църквата става функция на нейното единство, на универсалната й доктрина, всепоглъщащо външно предписание, вместо това да бъде очевидно за всички предание, от всички, всякога и навсякъде утвърждавано в безкрайното богатство на живото свидетелство. Когато пък, напротив, преимуществено се опираме на многообразието за сметка на единството; когато се опитваме да положим в основата на съборността единствено Петдесетница, като забравяме, че слизането на Светия Дух се извършило в единството на Тялото Христово, това води към разпад на Църквата: истина, отдадена на произвола на индивидуалното вдъхновение на много хора, се превръща в множествена, следователно и в относителна истина.

Основана на тези две предпоставки – на христологично единство и на пневматологично многообразие, неотделими едно от друго като Слово и Дух, Църквата вярно пази своята съборност, чрез която в нея се осъществява троичния догмат. Ние познаваме Пресветата Троица чрез Църквата, а Църквата – чрез откровението на Пресветата Троица. В светлината на троичния догмат съборността ни се представя като тайнствено тъждество между единството и множествеността – единство, което се изразява в многообразие; многообразие, което си остава единство. Както при Бога няма една природа вън от трите Лица, така и в Църквата няма абстрактна всеобщност, а съществува пълно съгласие на съборното многообразие. Както при Бога всяко Лице – Отец, Син, Дух Свети – не е част от Троицата, но изцяло Бог, по силата на своята неизреченна тъждественост с единната природа, така и Църквата не е някаква федерация от части; тя е съборна във всяка от своите части, тъй като всяка част се отъждествява с цялото, изразява цялото, означава това, което означава цялото и вън от цялото не съществува. Ето как съборността се изразява по различен начин в историята на Църквата. Поместните Събори, така както и Вселенските Събори могат да предхождат своите дела с формулата, употребена на първия апостолски Събор: „защото угодно бе на Светаго Духа и нам“ („изволися Святому Духу и нам” (Деян. 15:28), а такъв мъж като свети Василий Велики, в особено труден момент на борба за догматите е могъл да възкликне с католическо дръзновение „Който не е с мен, той не е с истината”.

Съборността не изисква „частни мнения”, тя не познава поместна или индивидуална истина. Католичен е онзи, който преодолява индивидуалното, който се освобождава от своята собствена природа, който таинствено се отъждествява с цялото и става свидетел на истината в името на Църквата. В това се крие и непобедимата сила на отците, изповедниците и мъчениците, а също и спокойната увереност на Съборите. Дори ако събранието се разделя, ако правилно свиканият Събор под външен натиск или заради частни интереси се превръща, по силата на човешката греховност, в „разбойнически“, както се случило в Ефес, съборността на Църквата се проявява на друго място и се изразява като Предание, пазено винаги и навсякъде. Защото Църквата винаги познава своите – тези на които е поставен знака на съборността.

Ако Съборът и особено Вселенският Събор е самата пълнота на изразяване на съборността на Църквата, нейната симфонична структура, това още не означава, че непогрешимостта на неговите мнения е обезпечена от канони, определящи неговата законност като Събор. Това условие е необходимо, но недостатъчно: каноните не са някакви магически рецепти, принуждаващи проявяването на съборната истина. Да се търсят критерии на християнската истина извън самата истина, в каноничните форми – значи да се лиши истината от вътрешна достоверност и да се превърне съборността във външна функция, осъществявана от йерархията, тоест, смесване на атрибутите на църковната съборност с атрибутите на нейното апостолство. Не следва също да се мисли, че съборната истина се подчинява в изразяването на нещо като всеобщо гласуване, утвърждаване от мнозинството: цялата история на Църквата свидетелства за обратното. Демокрацията, разбирана в този смисъл, е чужда на Църквата – тя е карикатура на съборността. А. Хомяков казва, че Църквата не е в по-голямото или в по-малкото количество на нейните членове, а в духовната връзка, която ги обединява. Няма място за вътрешната очевидност на истината, ако мнозинството оказва натиск на малцинството. Съборността няма нищо общо с „общоприетото мнение”. Няма друг критерий за истината, освен самата истина. Но истината – това е откровение на Пресветата Троица, и именно Тя предава на Църквата нейната съборност – неописуемата, неизречената тъждественост на единството и различието по образа на Отец, Син и Свети Дух – Троица Единосъщна и Неразделна.

Бележки

* Считам за необходимо да отбележим етимологичния смисъл на думата съборност. Славянският текст на символа на вярата много удачно придава прилагателното от гръцкия оригинал „католичен” с термина „съборен” А. Хомяков прави от него неологизъм „съборност”, който напълно съвпада с идеята за католичност, която той развива в своя труд за Църквата. Но тъй като славянският корен „събор” означава събрание и в частност събор, синод, то производните „съборен”, „съборност” за руския език придобиват нов нюанс, което по никакъв начин не означава, че те са загубили това непосредствено значение – значението „католичен“, „католичност“.

Превод: Милка Иванова