Кратък разказ за един свещеник

Улисани в дребнавите си проблеми, от различни политически събития, понесени от вихъра на временното, сякаш загубихме очертанията на времето и скритата зад него вечност. Захванали се в различни междуличностни и институционни „битки”, от съзнанието ни се изплъзват много важни неща – нравствените въпроси в обществото, хаоса в междуличностните отношения, неразбирателството между поколенията.

Улисани в дребнавите си проблеми, от различни политически събития, понесени от вихъра на временното, сякаш загубихме очертанията на времето и скритата зад него вечност. Захванали се в различни междуличностни и институционни „битки”, от съзнанието ни се изплъзват много важни неща – нравствените въпроси в обществото, хаоса в междуличностните отношения, неразбирателството между поколенията. Очакванията от обществото са големи, но нали самото то не е някаква абстракция; нали всички ние го градим; нали преди да има общество съществува личността – човекът с неговите добри и лоши страни, с неговата болка и радост. Не забелязваме как покрай нас си отиват стойностни хора – личности, които са дали много за да можем ние да живеем; личности, от които сме вземали, които са ни давали, но на които даже и не сме благодарили. И защо? Не поради това, че не искаме, а просто защото вътрешните ни сетива (духовните) са така закърнели, че не можем дори да се развълнуваме. И това е нещото, което крещи срещу нас, в нашето лице и пита за нашата отговорност.

И ако тези неща са важни за обществото като цяло, колко това важи с още по-голяма сила за Църквата. Църквата, която сме всички ние, която ни е дарувана от Бога милост, за да се спасяваме. Бог не ни заповядва да се спасяваме – Той иска от нас преди всичко и най-вече любов. Това е Неговата върховна повеля. Първо да обичаме Него, а след това ближния като себе си (Марк 12:30-31; Втор. 6:4-5). Любовта към Себе Си Той изисква от нас не поради това, че на Него Му е необходима, а защото само ако обичаме Него можем да обичаме и ближния. Божията любов към нас никога не умира, но ние изглежда сме загубили възможността да я усещаме, да я откриваме, да я възприемаме някъде по житейския си път. От Неговата Си любов Бог е вложил частица и в нашите сърца, защото носим Неговия образ. Тази е частицата, в която се таи искрата на любовта, и която може да бъде разпалена във всеки един човек, но тази е и частицата, която въобще може никога да не пламне. Всичко е в нашите ръце, в нашето сърце.

Любовта има едно неизменно качество – тя не се осъществява чрез говорене, а чрез дела. Писанието е категорично: „Вярата без дела е мъртва” (2:26). Християнската любов се осъществява чрез отношението ни към ближния, защото любовта към Бога не може да се отрази освен чрез любовта към ближния. Всеки ден виждаме по телевизията, слушаме по радиото за безбройните социални неправди в нашето общество. Обществото предлага преди всичко грижа за тялото, а забравя душата. Според Църквата, обаче, наред с грижата за тялото (социалната грижа) много повече човек се нуждае от внимание. Ето защо са нужни и двата вида грижи, двата вида лекарство – за тялото и за душата. Това с още по-голяма сила важи за възрастните хора. Когато човек е на края на житейския си път, често пъти в самота, много по-остро и силно чувства липсата на ближния, за когото той често пъти се е грижил: деца, роднини, приятели. Нашата отговорност пред тези хора е изключително голяма. Бог иска от нас милост, състрадание – все дела, които не превишават нашите възможности, които можем да направим – колко голяма е наградата ни ако сме способни да дадем дори и чаша вода (Мат. 10:42; Марк 9:41), а какво ще бъде ако направим нещо по-голямо.

Винаги е много лесно да общуваме с хората, когато са здрави, когато могат да ни бъдат полезни. Трудно е, обаче, да им обърнем внимание, когато са в немощ, когато те вече не могат да помагат на близките си, а се нуждаят от нас. Така губим ориентирите! Ние не забелязваме, че често когато помагаме, нашата помощ е нищо в сравнение с любовта, която те ни даряват – а именно, че те докосват нашата съвест и ни карат да се осъзнаем, дават ни мъдри съвети като споделят опита на жизнения си път. По такъв начин ни предпазват, без ние да забележим от различни грешни решения и постъпки. Сълзата в очите на старческото лице понякога може да въздейства много повече от една формална проповед.

Духовното родство е по-важно от плътското. Това лесно се казва, по-трудно е да се разбере и още по-трудно да стане на дело. През времето си на осъзната християнка имах възможността, по Божия милост, да срещна и да говоря с някои от достойните свещени от поколението, раждано преди войната и преминали през трудностите по време на гонение и притеснения от атеистическата държава в гр. Велико Търново. Впечатленията ми са пречупени през неизбежната субективност на човек, повлиян от едни или други обстоятелства. В града на св. патриарх Евтимий, на св. Теодосий Търновски, където са пребивавали мощите на св. Йоан Рилски, св. Петка Търновска и много други светци, въпреки трудностите и превратностите на живота, са се запазили не само спомени, но и благодат, която по техните молитви и застъпничество издига духа и се предава на поколенията. В този дух са проповядвали и свещеници като о. Петър, служил много години в катедралния храм „Рождество Богородично”, о. Асен, бивш библиотекар в св. Великотърновска митрополия, о. Кирил, в „Св. Никола”, о. Стоян, в „Св. Марина” и др. Всеки един от тях беше личност, която се запомня, която излъчваше по своему духовност. Това бяха високообразовани пастири, които водеха паството по истинския път към Бога. Те си отидоха постепенно един по един, оставяйки в душите на своите пасоми празнотата от тяхната липса.

По Божия милост днес все още могат да се срещнат, макар и на преклонна възраст, свещеници от това поколение. Един от тях е и свещ. Константин Иванов. Тук е неговият кратък разказ. Той не блести с някакви изключителни прояви, със сложни богословски трудове или някаква трудна борба за отстояване по външен видим начин на онеправдана, изкривена или неразбирана истина. Напротив, това е жизненият път на един обикновен свещеник от това поколение, което кротко и смирено е вършило своята пастирска дейност. А тя също заслужава да бъди оценена, макар и на пръв поглед да изглежда рутинна.

И въпреки своята външна незабележимост, неговата житейска история е пълна с много трудности, преодолявани с неотменното упование на Бога. Днес той е последният свещеник от това поколение в гр. Велико Търново. Самият той разказва, че е роден през далечната 1919 година, по време на Първата световна война, когато неговите родители, живеещи в с. Търново Беломорска Тракия (днес това село се намира в пределите на Турция), бягат от турците. Майка му го ражда в училището с. Ахаркьой по време на бягството към България. И както той с много умиление казва, оттогава започва любовта му към училището и книгите. Според неговия разказ в селото на неговите родители Търново е имало около хиляда къщи и три енории с трима свещеника. Той бил от многолюдно семейство – трима братя и три сестри. Той е най-малкият от братята. На година и половина остава без майка.

За цялото семейство настъпват много трудни години. Семейството преминава Балкана и се установява в с. Горна студена, Търновска околия. Поради бедност малкият Коста е даден на семейство за отглеждане в с. Бяла черква. Настойниците му не го осиновяват и той е принуден да се оправя с житейските несгоди. В с. Бяла черква той завършва трето отделение, където учи заедно с брата на известния по-късно проф. Бурмов, а трети клас завършва с отличие в с. Горна студена. Желанието на неговите близки да стане земеделец се сблъсква с упоритото му желание да учи. Божият промисъл го среща с Търновския митр. Софроний, който също бил от Тракия. След като разбрал, че това момче е бежанец от Тракия и е полусирак владиката му отпуснал половин стипендия, за да се запише в семинарията. Другата половина била отпусната от Светия Синод. По време на ваканциите е нямало къде да отиде и затова ходил да помага в различни манастири: Рилския, Плаковския и Капиновския. В Семинарията учил по времето на Втората световна война и животът му не е бил лек. На учениците, разказва о. Коста, се падал по 300 гр. хляб, а понеделникът бил без хляб. След като завършил семинарията през 1943 г. се оженил и веднага станал свещеник. След като преминал четиридесетдневната практическа подготовка в храма „Св. Константин и Елена”, гр. Велико Търново, приел енорията в с. Долна липница. Служи известно време и в с. Дебелец, а от 1947 до скорошното му пенсиониране е в с. Присово. През този период известно време поема и енории в гр. Велико Търново. Любовта му към пастирското служение и нуждата от познание го довела и до Богословския факултет на Софийския университет където учи от 1947 до 1952 г. Митрополит Софроний му присъжда офикията „протойерей” през 1951 г., а митр. Григорий през 1995 г. „иконом”. По време на непрекъснатото си служение в с. Присово на о. Константин са му възлагани отговорности да поеме за известно време енориите в търновските храмове „Св. Никола”, „Св. Богородица” и „Св. Марина”.

Отец Коста (както се обръщат към него хората) обяснява, че в неговото служение основно е била любовта му към енорията и нейното духовно изграждане. За целта той създал още през 1947 г. църковен хор от петнадесет души, който съществува и до днес макар и в намален състав. В своето служение той никога не е пропускал да проповядва. Както той обяснява особено въздействащи са проповедите по време на тайнството брак и при погребение. Тогава човек си задава най-много въпроси и се нуждае от отговори. Както енорияшите казват за него, в проповедите си той не е говорил „празни приказки”, а всяка проповед е била съобразена с отделен случай, по отделен повод. Това било възможно, защото познавал всички свои енорияши, знаел всички техни грижи и проблеми, живеейки и служейки повече от петдесет години сред тях. Любовта му към образованието личи и от обстоятелството, че още през 1948 г. е създал курс по религия в местното училище. Той го водил до момента до когато новата атеистическа власт не му забранила. След като забранили курса по религия о. Коста наблегнал на работата с енорийската библиотека. Енорияшите редовно вземали книги и се съветвали с него по различни богословски и духовни въпроси. За това спомагало и създаденото в енорията православно братство, в което членували над четиридесет души.

В своето служение той намерил начин да служи без конфликти с новата власт, което не значи, че е правил компромиси с нея. Заел твърда позиция, когато бил направен опит да се забрани биенето на църковните камбани. За отстояването на твърди позиции особено помагало единството на свещенството по това време в епархията. Той бил приятел с всички свещеници от неговото поколение от Велико Търново. Заедно с тях и енорияши често правели поклоннически пътувания. Отец Константин вземал особено дейно участие по време на редовните свещенически конференции. Тогава били разисквани както проблеми от ежедневното пастирско служение, така и сложни богословски въпроси. Изнесените доклади били разисквани, а митр. Стефан дори поставял оценки. Това помагало за поддържане на интелектуалното равнище и духовната будност на свещенството в епархията. В трудните години той сам си правел ремонтите в храма.

За да осъществи всичко това о. Коста се придържал към образците, дадени в Свещ. Писание и произведенията на отците на Църквата. Изворът на неговото вдъхновение особено ясно проличава в неговите доклади и проповеди от ученическата скамейка в семинарията до амвона на последните дни от неговото служение. Според о. Коста особено важно е свещеникът да осъзнава висотата на своето служение, което започва с грижата към благолепието на храма и завършва с висотата на тайнството. „Благолепие, смята о. Коста, изисква самото предназначение на храма да бъде дом Божий. Макар и в много малка степен, величието на земното „жилище” на Бога трябва да съответства на небесното му величие… [защото] пред Неговото небесно величие всяко земно величие е нищожно. То е нужно за хората, които се намират в храма, за да почувстват величието и славата на Господа. Пастир, поучава о. Коста, който повече се грижи за своя собствен дом, отколкото за храма, трябва да си спомни думите на богомъдрия цар Давид: „Ето аз живея в кедров дом, а Божият ковчег стои под шатра” (2 Цар. 7:2). Нищо в храма не трябва да се изплъзва от погледа на пастира, всичко да е в обсега на неговите грижи…”* Той настоява за особено отношение на пастира към олтара, за неговата чистота и изрядност. Особено внимание трябва да се отделя на богослужебната утвар. „Жертвеникът също така трябва да бъде подреден с чистота и подходящи покривка и икони. Светият потир и дискоса да бъдат винаги добре почистени до метален блясък, за да отговарят на предназначението си да бъдат вместилище на Невместимия и да правят добро впечатления на богомолците…”

От това отношение на свещеника към храма проличава и отношението му към богомолците от енорията. Съзнанието за висотата на служението изисква от пастира „най-добросъвестно да изпълнява богослужебните си задължения. Затова той при ръкоположението си получава чрез епископа Божията благодат, за да я преподава на нуждаещите се. Когато му предстои да извърши св. Литургия той трябва предварително, още предната вечер, да се подготви молитвено, сутринта с най-голямо внимание и благоговение да пристъпи към извършване на светото тайнство. Той не бива да се отнася небрежно или механически, а благоговейно и със страх Божи. През цялото време на извършване на св. Литургия да помни, че не е сам, че светите ангели невидимо присъстват на жертвоприношението; да има молитвено настроение във всичките му произношения и действия, които да се предават и въздействат на богомолците. Да не се разхожда безпричинно през време на службата или да подвиква на служителите и на певците, за да го чуят всички богомолци, че много знае и че е началник. Никога в празник да не пропуска да служи под какъвто и да е предлог, освен по болест и с разрешение на епархийския архиерей. Да не се извинява, че не е служил, защото богомолците са малко. Свещеникът е длъжен да служи дори ако има само един богомолец. Да не си позволява да не служи поради лични користни ангажименти. Правата на свещенослужител са му дадени от епархийската власт, за да изпълнява богослужебните си задължения. Той никога не бива да забравя, че към него са обърнати много очи. Всички гледат в него и искат да видят добър пример на истински Божи служител и попечител на душите им”.

Сърцевината на неговото служение, обаче, е в изпълнението на тайнствата, които водят само до едно – до срещата с Бога, до единението с Него чрез чашата на причастието. Отец Коста особено много настоява неговите енорияши да бъдат добре подготвени за светото Причастие. Важен етап от подготовката е преминаването през разкаянието и тайнството Изповед. Изповедта често пъти е много трудна за преодоляване психологическа бариера, особено за този, който минава през нея за първи път. Много трудно е, сочи той, „да осъзнаем и признаем себе си за грешни. За да достигнем до това съзнание ще трябва да се вглъбим в себе си, да прекараме през съзнанието си като на кинолента всички наши деяния и постъпки и да ги подложим на безпощадна критика и ония, които не са съобразни с божествените принципи и християнски норми да осъдим като грешни и недостойни, с които сме огорчили Бога. Направим ли този дълбок и безпристрастен самоанализ на всички наши действия и постъпки и произнесем в себе си нашата строга и справедлива присъда, ние вече сме извършили много, макар и не всичко. Второто нещо, което се налага е да превъзмогнем лъжливия срам, за да можем да вземем твърдо решение да изповядваме своите грехове и да измолим прошка за тях от Бога. Ако и това сме извършили и вече сме готови да се явим на изповед, налага ни се да решим още един много интересен въпрос – да си дадем сметка къде отиваме и какво ще искаме. Ние отиваме да изповядваме греховете си, т. е. да се покаем за сторените грехове и да поискаме Бог да ни прости тези грехове. Но… там ние ще произнесем класическото прошение на Господнята молитва: „прости и нам съгрешенията, както и ние прощаваме на нашите длъжници”. Тук ние трябва да бъдем най-внимателни, за да не би да попаднем още веднъж в прегрешение, като излъжем Бога. Ние ще трябва предварително да простим на всички, които по един или друг начин са ни засегнали, обидили или наскърбили…” След като сме се разкаяли и изповядали трябва с ясно съзнание да пристъпим към най-великата тайна – да приемем Тялото и Кръвта Христови. „Когато се отворят вратата на олтара, наставлява о. Коста, като че ли се отварят вратата на Небето, а когато се изнася Чашата на Завета, към която трябва да пристъпим, за да оживим себе си, да обновим и укрепим своя завет с Иисуса Христа, нашият слух се оглася с още едно последно възвание, последен призивен глас на светата Църква: „Със страх Божий, с вяра и любов пристъпете”. В тия свещени минути трябва да замлъкнат в душата ни всички странични помишления, да изчезнат всички други чувства, да угаснат всички желания освен ония свети помисли, ония небесни чувства, към които желае да издигне духа ни светата Църква – със страх Божий, с вяра и любов да пристъпим, за да бъдем участници във вечния живот”.

Удовлетворението на о. Константин е, че след пенсионирането си, неговото служение е поето от надежден млад свещенослужител, о. Павел, който в момента е докторант по Нов Завет в Катедрата по Библейско и систематическо богословие в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Той му предава храма, служението и грижата за хората, които той толкова обича.

* * *

Отец Константин е нагледен пример за безкористното служение на много свещеници от по-старото поколение на Българската православна църква. Въпреки отличното си образование и добрите богословски познания той остава свещенослужител на село. Хората от с. Присово са благодарни на Бога, че са имали в продължение на петдесет и повече години такъв свещеник сред тях. Той, от своя страна, благодари за искрената любов на своите енорияши, които в своята непринуденост и селска доброта са му я предлагали в изобилие. Като добър труженик той и днес е готов, въпреки преклонната си възраст, да поучи, да се помоли за всеки, който се обърне към него като пастир на Църквата.

Списание Мирна, бр. 28 [поръчай]