Мисионерският императив

До неотдавна Западът считаше Източно-православната църква за немисионерска. Общоприето мнение беше, че голямото мисионерско движение, което така дълбоко белязва Запада през последните векове, някак е подминало “статичното” християнство на Изток. Днес този възглед сякаш е изгубил част от силата си: новите исторически изследвания показаха съвсем ясно, че православните постижения в областта на мисията, макар донякъде различни от тези на Запада, са все пак важни и впечатляващи. 

Целта ни в тази кратка статия обаче не е да представим исторически или статистически преглед на православната мисионерска експанзия. Много по-важно е да се опитаме да разберем и анализираме, макар само първоначално и частично, мисионерския императив в православното Предание или, с други думи, връзката в Преданието него между мисия, от една страна, и вярата, живота и цялостната духовна “визия” на Православието, от друга. Богословието на мисията винаги е плод на цялостното “битие” на Църквата, а не е само специалност на онези, които получават особено мисионерско призвание. В Православната църква има особена нужда от размисъл върху основната мисионерска мотивация, тъй като нейният предполагаем немисионерски характер твърде често е бил обясняван и приписван на самата същност, на “светая светих” на Православието – на неговия сакраментален, литургичен и мистичен етос. Дори сега, когато изучаването на православните мисии изглежда да е коригирало общоприетото мнение, остава изкушението тези мисии да се обясняват като маргинален “епифеномен” в историята на Православието, като нещо, случило се въпреки общите тенденции и течения. Ето защо е необходимо богословско изяснение. Може ли една Църква, чийто живот се съсредоточава изключително върху литургията и тайнствата, чиято духовност е предимно мистична и аскетическа, да бъде наистина мисионерска? И ако тя е, къде в нейната вяра трябва да се търсят най-дълбоките мотиви на ревността за мисионерство? Това в донякъде опростена форма е въпросът, който пряко или косвено се отправя към Православната църква от всички онези, за които “икуменически” задължително и неизбежно означава “мисионерски”. 

 

2. 

Без никакво съмнение основните елементи за отговор намираме в православната еклесиология, т.е. в учението и опита на Църквата. Тяхното формулиране не е лека задача. Трябва да се помни, че Православната църква никога не е била провокирана от криза в еклесиологията или учението, която да се сравнява с Реформацията или Контра-реформацията. Поради това тя не е имала належаща причина да рефлектира върху себе си, върху традиционните структури на своя живот и учение. Не е имало богословско уточняване на учението за Църквата, тъй като то никога не е било поставяно под въпрос, нито са му се противопоставяли. Едва в икуменическата среша със Запада, среща, чието начало трябва да се търси в началото на 20-те години (Стокхолм, 1925 и Лозана, 1927), за първи път православните са били помолени не само да изложат еклесиологичните си вярвания, но също и да ги обяснят, т.е. да ги изразят чрез последователна богословска терминология. Но в този момент се появява допълнителна трудност, която остава от тогава главната трудност за православното участие в икуменическото движение. Един диалог необходимо предполага съгласие относно употребяваните термини, общ език. От православна гледна точка обаче точно разривът в богословските разбирания, богословското отчуждение на Запада от Изтока е направил първо “схизмата” толкова дълбока, а после всички опити за преодоляването й – от 1054 до Флорентинския събор през 1438-1439 – така безнадеждно неадекватни. (…)

 

3. 

“Небе на земята”: тази формула, позната на всеки православен, изразява много добре основополагащия православен опит за Църквата. Църквата е първо и преди всичко сътворена и дадена от Бога реалност – присъствие на новия Христов живот, проява на новия “век” на Светия Дух. Православният човек, разсъждавайки за Църквата, я вижда като божествен дар преди да помисли за нея като за човешкия отговор на този дар. Църквата може с право да се опише като есхатологична реалност, защото същностната й функция е да явява и осъществява в този свят есхатона¹ – върховната реалност на спасението и изкуплението. Във и чрез Църквата Царството Божие вече присъства, съобщава се на човека. И тъкмо тази есхатологична, дадена от Бога пълнота на Църквата (а не някаква юридическа теория за посредничеството) е коренът на есхатологичния “абсолютизъм” на източното Православие – абсолютизъм, който така често остава неразбран и е погрешно тълкуван от протестантите. Църквата като цяло е средство на благодатта, тайнство на Царството. Ето защо нейната структура – на йерархията, тайнствата, богослужението – няма друга функция, освен да прави възможно осъществяването на Църквата като Тяло Христово, като Храм на Светия Дух, реализирането на самата й същност като благодат. Защото дадената от Бога пълнота на Църквата или, по-скоро, Църквата като пълнота – и това е основен аспект на православната еклесиология – не може да се прояви извън тези църковни структури. Няма отделяне, разделение между невидимата Църква (in statu partiae) и видимата Църква (in statu viae), а втората е израз и осъществяване на първата, сакраментален знак за нейната реалност. От тук и неповторимото, централно еклесиологично значение на Евхаристията, която е всеобемащото тайнство на Църквата. В Евхаристията “Църквата става това, което тя е”, осъществява се като Тяло Христово, като божествена парусия² – присъствие и съобщаване на Христос и Неговото Царство. Православната еклесиология наистина е евхаристийна еклесиология. Защото в Евхаристията Църквата извършва преминаването от този свят в бъдещия, в есхатона; участва във възнесението на Господа и в Неговия месиански пир, вкусва от “радостта и мира” на Царството. “И не си престанал да вършиш всичко докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо Царство” (молитва от евхаристийния канон на Литургията на св. Йоан Златоуст). Целият живот на Църквата се корени в Евхаристията, той е плод на евхаристийната пълнота във времето на този свят, чийто “образ е преходен…” Това всъщност е мисията на Църквата.

 

Църквата е още и човешкият отговор на божествения дар, негово приемане и усвояване от човека и човечеството. Ако църковното устройство се оформя и обуславя от есахтологичната пълнота на този дар и е негов сакраментален знак, то целта на християнската общност е приемането на дара и израстването в неговата пълнота. Църквата е пълнота, но тя е също и умножаване и възрастване във вяра и любов, знание и кинония³.

 

Този отговор има две страни, които не могат да се разделят една от друга, защото те взаимно се обуславят и заедно представляват динамиката на християнския живот и дело. Първата страна е Бого-центрична: това е освещаването, израстването в святост и на отделния християнин, и на християнската общност, “придобиването от тях на Светия Дух” като върховна цел на християнския живот, както я определя един от последните и най-велики православни светци – св. Серафим Саровски (+1836). Това е бавното преобразяване на вехтия Адам у нас в нов, възстановяването на изначалната красота, изгубена в греха, просветляването с нетварната таворска светлина. Това е още и постепенната победа над демоничните сили на космоса, “радостта и мира”, които тук и сега ни правят участници в Царството и във вечния живот. Православната духовна традиция винаги е подчертавала мистичната природа на християнския живот, като живот “скрит с Христа в Бога”. И голямото монашеско движение, което започва през четвърти век след като Църквата е призната официално от Римската империя и е получава “статут” в този свят, не е нищо друго освен нов израз на ранния християнски есхатологизъм, утвърждаване на християнството като принадлежащо онтологично на живота “в бъдещия век”, отрицание на всякакаъв постоянен дом и отъждествяване с този свят.

 

Вторият аспект на Църквата като отговор е човеко– или свето-центричен. Това е разбирането, че Църквата е оставена в този свят, в това време, пространство и история с конкретна задача или мисия: “да постъпва тъй, както Той е постъпвал” (1 Ин. 2:6). Църквата е пълнота и нейният дом е небето. Но тази пълнота е дадена на света, изпратена е в света като негово спасение и изкупление. Есхатологичната природа на Църквата не е в отричането на света, а напротив – в неговото утвърждаване и приемане като обект на божествената любов. Или, с други думи, цялата “отвъдност” на Църквата не е нищо друго освен знак и реалност на любовта на Бога към този свят, то е самото условие за мисията на Църквата в света. Църквата не е “егоцентрична” общност, а тъкмо мисионерска общност, чиято цел е спасението не от, а на света. В православния опит и вяра Църквата като тайнство прави възможна Църквата като мисия.

 

4. 

Сега можем да опитаме с повече точност да формулираме различните аспекти на “мисионерския императив”, както той се прилага в православния опит за Църквата. Този императив е главният израз на Църквата като дар и пълнота, негова проекция във времето и пространството на този свят. Защото, ако, от една страна, нищо не може да се прибави към Църквата – нейната пълнота е тази на Самия Христос – от друга страна, проявленията и съобщаването на тази пълнота са самия живот на Църквата в този “век”. В деня на Петдесетница, когато пълнотата на Църквата се осъществява веднъж и завинаги, започва времето на Църквата, последният и решаващ отрязък от историята на спасението Онтологически единствената новост и следователно, единственото сотериологично съдържание на този отрязък, е точно мисията: прогласяването и съобщаването на есхатона, който вече е битието на Църквата и в действителност – единственото й битие. Именно Църквата като мисия придава на това време истинското му значение, а на историята – нейния смисъл. И точно мисията придава на човешкия отговор в Църквата валидност, прави ни наистина съработници в делото на Христос.

 

Нищо не разкрива по-добре връзката на Църквата като пълнота с Църквата като мисия от Евхаристията – централният акт на църковната литургия, тайнството на самата Църква. Има две допълващи се движения в евхаристийното чинопоследование: движението на възхождането и движението на завръщането. Евхаристията започва като възхождане към Божия престол, към Царството, “Нека сега отложим всяка житейска грижа,” се казва в херувимската песен и ние се приготвяме да възлезем на небето с Христос и в Христос и да принесем в Него – Неговата Евхаристия. Това първо движение, което завършва с освещаването на даровете – знак за приемането от Бога на нашата Евхаристия – е вече със сигурност акт на мисия. Евхаристията се принася “за всички и заради за всичко” , тя е изпълняване от Църквата на нейната свещеническа функция – помирението на цялото творение с Бога, жертва на целия свят за Бога, застъпничество пред Бога за целия свят. И всичко това в Христос – Богочовека – единственият свещеник на новото творение, “Този, Който принася и бива принасян…” Но това става чрез пълното отделяне на Църквата от света (“Дверите, дверите!”, прогласява дяконът, когато започва евхаристийната молитва), чрез възхождането й на небето, навлизането й в новия “век”. И после, точно в момента, когато състоянието на пълнота е постигнато и завършено на трапезата на Господа в Неговото Царство, когато “сме видели истинската светлина и сме приели небесния Дух”, започва второто движение – завръщането в света. “С мир да излезем”, казва свещеникът като излиза от олтара и повежда народа вън от храма и това е последната, главната заповед. Евхаристията винаги е Краят, тайнството на парусия, но тя е също винаги и начало, отправната точка – сега започва мисията.”Видяхме истинската светлина, възрадвахме се на вечния живот”, но този живот, тази светлина са ни дадени, за да ни “преобразят” в Христови свидетели в този свят. Без възхождането в Царството няма да има за какво да свидетелстваме. Сега, след като още веднъж сме станали “Негови люде и Негово наследство”, можем да вършим онова, което Христос иска от нас: “Вие сте свидетели за това” (Лук. 24:48). Евхаристията, преобразявайки “Църквата в това, което тя е”, я превръща в мисия. 

 

5.

Какви са обектите и целите на мисията? Православната църква отговаря без колебание: обектите са човекът и светът – не единствено човекът, в изкуствена “религиозна” изолираност от света, и не “светът” като реалност, от която човекът може да бъде само “част”. Човекът не само идва пръв, но е всъщност основният обект на мисията. Въпреки това в православното разбиране за благовестие няма индивидуалистични или абстрактно духовни оттенъци. Църквата – тайнството на Христос – не е “религиозно” общество на обърнали се във вярата, организация за задоволяване на “религиозните” потребности на човека. Тя е нов живот и затова изкупва цялостния живот, цялото битие на човека. И този цялостен живот е именно светът, в който и чрез който човекът живее. Чрез Църквата човекът спасява и изкупва света. Може да се каже, че “този свят” се спасява и изкупва всеки път, когато човек отвръща на божествения дар, приема го и живее чрез него. Това не превръща света в Царство Небесно или обществото – в Църква. Онтологичната бездна между старото и новото остава непроменена и не може да бъде запълнена в този “век.” Царството все още предстои да дойде, а Църквата не е от този свят. Но все пак Царството вече присъства, а Църквата се осъществява в този свят. Те присъстват не само като “проповед”, но напълно реално и чрез божественото агапе, което е техен плод, те извършват постоянно все същото тайнствено преобразяване на старото в ново, правят възможно истинското дело, истинското “работа” в този свят.

 

Всичко това придава на мисията на Църквата космическо и историческо измерение, съществени за православното Предание и опит. Държавата, обществото, културата, самата природа са реални обекти на мисията, а не неутрална “среда”, в която единствената задача на Църквата е да пази вътрешната си свобода, да подържа “религиозния” си живот. Ще е необходима цяла книга, за да се разкаже историята на Православната църква от тази гледна точка – на конкретното й участие в общества и култури, в които Православието се е превърнало в всеобхващащ израз на цялостното им съществуване; на нейното отъждествяване с нации и народи, без да изневерява на своята “отвъдност”, на есхатологическото общение с небесния Йерусалим. Ще е необходим и дълъг богословски анализ, за да изразим адекватно православната идея за освещаване на материята или по-точно – космическия аспект на нейното сакраментално виждане. Тук можем само да заявим, че всичко това е обект на християнската мисия, защото всичко това е възприето и принесено на Бога в тайнството. В света на Въплъщението не остава нищо “неутрално”, нищо не може да бъде отделено от Сина Човешки. 

 

 

 

¹ От гр. есхатос – последен, краен; есхатон се отнася края на историята, последните времена.
^2 От гр.: пришествие.
³ От гр.: общение.