Светият Дух в последните времена

Какво е християнското отношение към историческите ценности?

Скептицизмът на аскетите е вдъхновен от думите: “Не обичайте света, нито което е в света” (1 Иоан. 2:15). Той разглежда всичко, което е култура, като обречено, рано или късно, на изгаряне. Исторически, гръцката култура е била използвана като канава за християнската проповед; нейната роля навярно вече е приключила. Така продължението на рода отстъпва пред девството след пристигането на Месията. Факт е, че “културата” не е органична част от християнската духовност. Съществува дори теократичен прагматизъм – тя често се използва за апологетични цели, за привличане на души. Но когато културата започне да усеща, че е използвана за задоволяване на определени нужди като чуждо тяло, тя се оттегля и бързо става самодостатъчна, светска, атеистична. В същото време възниква една трудност, присъща на собствената й диалектика. Източниците на западната култура са гръко-римски; неин принцип е присъствието на съвършената форма в крайното. Докато в началото християнството побеждава културата, в последствие културата на свой ред изцяло прониква в християнството.

Културата се противопоставя на есхатологията, на апокалиптичното начало, също както класицизмът и романтизмът. Тя не понася идеята за край; нейната тайна надежда е да остане в историята. Но човешкото действие в историята може да бъде оправдано единствено ако отркрием неговия смисъл по отношение на края. “Защото е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7:31). В тези думи трябва да чуем предупреждение да не създаваме идоли, да не изпадаме във великата заблуда на земния рай и дори в утопията за Църквата като идентична на Царството Божие. Образът на видимата Църква е преходен, както и този на света. От друга страна, свръх-есхатологизмът, който прескача цялата история, за да се приземи в последните времена и преекспонира аскетичното отречение, лишава историята от всякаква ценност, лишава от стойност самото Въплъщение и раз-въплъщава историята. Християнското отношение не почива на есхатологичното или аскетичното отрицание, а на есхатологичното утвърждаване. Културата няма безкрайно развитие, тя не е край в себе си. Когато се обективира, тя се превръща в система от ограничения. Когато една култура е истинска, тя е сферата, в която мъжете и жените изразяват своята истина, така че тази истина достига отвъд временното настояще – образа на тоя свят. Затова културата в своя апогей, трансцендира сама себе си и се превръща в знак, в символ. Рано или късно обаче, нравствеността, изкуството и социалните аспекти на културата спират пред собствените си граници. Тогава трябва да се избира между това да се установим в оскъдялата безкрайност или да надскочим собствените си ограничения, за да отразим невидимото в прозрачността на чистите си води. Царството Божие се достига само през хаоса на мира сего. То не е чужда присадка, а по-скоро откровението на скритата дълбина на самия този свят.

Конниците в Апокалипсиса покоряват целия свят. Белият конник, Христос Победителя, е обграден от странни спътници – конници, които символизират война, глад и смърт. Но днес, когато светът ни се представя оскъдял и разпадащ се, не е ли християнството оборено от тежък, трагичен сън? Светът е потънал в християнски ереси заради християните, които не знаят как да явят тържествуващото присъствие на Живота. Христос на Апокалипсиса, за разлика от историческия Христос, преброжда световните пространства, носейки всеобщата криза на Осъждението в една парадоксална, неочаквана светлина, подобно на осъждението над Иов и неговите приятели. Мостовете се срутват. Връзките се късат. Ето един факт, който е много по-смущаващ от първата Вавилонска кула: сега имаме не объркване на езиците, но объркване на съзнанията – невъзможността да се разберем един друг, макар да говорим един и същ език. Светът се оттегля в себе си и навярно никога вече няма да чуе гласа на Христа. Християнството се отегля в себе си и вече няма никакво влияние върху историята.

В нашия век, в присъствието на Малро, Сартър и Камю, къде са техните еквиваленти в християнската литература? Те описват човека като изгубено, деградирало същество, но това е човекът, продукт на концентрационните лагери, на бомбардировките, на превръщащите се в тирании революции, на страданието. Невярващите навярно дават по-точно описание на човешкото лице и рисуват с по-голяма любов онова, което християните биха нарекли чудовище. От другата страна е литературата, вдъхновена от християнството – Джулиън Грийн, Грейъм Грийн, Франсиз Стюърт и Карло Кочиоли. При тези автори Божието присъствие е открито там, където никога преди не бихме и помислили да го търсим. Ученият-агностик Жан Ростан наскоро изрази удивлението си, така тревожно за нас, че копнежът на невярващия по Бога често е по-силен от любовта на вярващите към Бога. Не е ли богоугоден вече този копнеж? Духът на различаването, чувството за ценност, се модифицират и се нагаждат към времето, в което живеем, когато, по думите на селския свещеник на Бернано “всички бездни зеят към небето”. Да видим Христа дори в онези, които видимо възстават срещу Него, но всъщност се борят с възгледи и ценности лъжливо наречени християнски – не е ли това едно от най-належащите действия на християните? Християнството твърде много се установило във времето и в мъничките проблеми на ежедневието, толкова сляпо, че другите, а не то, са се заели с устройството на света и с търсенето на великия синтез на една нова съдба.

“Нищо не обясняваш, поете, но чрез теб всичко става обяснимо” (Пол Годел). Нещата от последните времена не винаги се поддават на богословски определения и често се долавят по-добре в еоничните дълбини на поезията. “Аз не измислям, аз разкривам”, пише Шарл Пеги. Когато поезията е вслушана в първоначалата, тя може да ни даде разбирането, че красотата е изпълнението на истината и че мигът, в който “всичко се изпълва” винаги е белязан от слава. Ето защо е от решаващо значение “истината да е блестяща. Стилистичното великолепие не е лукс, а необходимост” (Леон Блой).

Религиозното изкуство е морфологичният аргумент за съществуването на истинното. За да разберем модерното изкуство, трябва да преоткрием източниците на религиозното изкуство. Изкуството на катакомбите, освобождавайки формата, изоставяйки всяка грижа за артистичност, е изписало знаците на спасението, скритите символи на Кръщението и Евхаристията. Един ранен гръцки надпис от времето на катакомбите, говори за тайнството на спасението по същия начин, чрез символи: “Аз съм, пише св. Аверкий, ученик на светия пастир, който води овците си да пасат по планинските склонове и в долините. Вярата ми беше водач във всичко. Навсякъде тя ме хранеше с прясна чиста Риба от Извора; Риба, уловена от непорочната Дева и раздадена на приятелите й. Вярата има сладко вино, което ми дава разредено с вода и заедно с хляб. Нека всеки, който мисли като мен и разбира тези думи, да се помоли за Аверкий”.

Нерушимата сила на вярата оставя искрящото послание за Вечния Живот по стени и саркофази; в този исторически момент класическото изкуство е безполезно. То се самоотрича, минава през собствената си смърт и се потапя в кръщелните води, за да се прероди в Христа и да излезе на повърхността в зората на четвърти век във формата на иконата – форма, невиждана дотогава. Като мост между видимото и невидимото – това, което е символизирано, присъства в самия символ: “Това, което Писанието ни казва с думи, иконата възвестява с цвят и го прави да обитава между нас”. Малко прах от този свят, дъска, няколко цвята, няколко линии – и красотата е тук. В грандиозната си цялост, иконата е виждане на невидимите неща. Тя свидетелства за присъствието на трансцендентното. Тя е място на богоявлението, теофанията, но е преминала през Кръста и смъртта и това ни отвежда към модерното изкуство. Ето ни отново – както във времената на катакомбите – между живота заради смъртта и смъртта заради живота. Модерното изкуство няма никава възможност за развитие пред себе си, защото в същността си е освежаваща разправа с всички ужаси на столетия упадък. В най- напредналите си форми абстрактното изкуство преоткрива свободата, незаразена от никаква форма. Външната форма е разрушена, но в същото време достъпът до вътрешната форма е преграден от ангела с огнения меч. Портите ще се отворят отново само ако изкуството се кръсти отново, което ще рече – само ако умре. Художникът ще възстанови своето свещенство само ако извърши теофанично тайнство – ако нарисува, извае или изпее Божието Име, в което обитава Сам Бог. Стагнацията на плагиатството и вкамененото, мумифициарно изкуство – за щастие това вече отмина. От просто копиране, през импресионизма и разрушителността на абстрактното изкуство, трябва да се достигне до творческо съзидание на вътрешната форма. Но неговата истина може да произтече единствено от съдържанието на мистичното видение. Вече не става въпрос за въплъщаване на идея, а за въплъщаване на вътрешното дихание на Светия Дух – въпрос на теофанично изкуство. Абсолютно новото произтича от есхатологичното връщане към източниците, които са в бъдещия век. Това е изкуството на апокалиптичните времена: “Спомняме си това, което предстои”.

В миналия век Бертелот твърди по отношение на науката, че “днес светът няма повече тайни”. Но Едмънд Бауер наскоро заяви, че “метафизичните идеи на Бертелот до известна степен препятстваха разитието на науката”. Като откриваме “обяснение” на определен феномен, ние просто преместваме трудността малко по-нататък.

“Най-голямата загадка е в самата възможност за съществуване на някаква наука” (Луис Де Броли). “Най-умонепостижимото нещо на света, е че светът е умопостигаем” (Алберт Айнщайн). Цялата наука е загадка. Дори агностиците забелязват тази загадъчност и изпитват някакви религиозни чувства като резултат. “Най-прекрасното нещо, което можем да изпитаме, е загадката. В нея е разковничето на всяка истинска наука” (Айнщайн). В честния, обективен учен Светият Дух може да предизвика платонично усещане за удивление. На по- просветените умове Той може да покаже “пламъка на нещата” в материята на тайнствата.

На философско ниво екзистенциалната философия преодолява всяко обективиране и копнее да открие онова, което лежи зад обичайната видимост. Тя открива, или би могла да открие, една реалност, която, също като в модерното изкуство, е много енигматична, различна от това, което сетивата ни могат да възприемат или логиката сама по себе си може да обхване. На фона на преходното, тя изважда на преден план загадъчното и е развила изострена чувствителност към усещането за окончателност, към телеологията на историята и към съдбата, която историците са поставили в разпореждане на философите. Между двата полюса има напрежение, което лесно може да придобие формата на дилемата на Ницше. Философската мисъл също преминава през период на разруха и нейната собствена нива се е превърнала в минирано поле. Имаме основания да вярваме, че Хайдегер никога няма да завърши философската си система и Сартър никога няма да напише своята “Етика”. Границата е достигната. “Животът е разтворена длан; смъртта – същата длан, но затворена”. Трябва да се премине през Лазаровата опитност, за да се преоткрие онази реалност, която получава своето битие с библейската заповед “Да бъде светлина” – израз, който открива, но и закрива Писанието. Тук говорим за светлината на Божието Царство (Бит. 1:3, Откр. 22:5).

Руският философ Соловьов виждал особен смисъл в евангелския текст, който говори за проповядването на Благата вест по цялата земя като знак за наближаването на Последните времена. Той вярвал, че в определен момент неутралното, агностичното отношение ще изчезне и всеки ще трябва да направи своя избор за или срещу Христа. Ако се замислим за действието на Светия Дух в “последните времена”, навярно ще открием именно тази функция на свидетелство – всички форми на човешката култура ще бъдат едно при този последен избор. “Надеждата, говори Бог, е вярата, която най-обичам”, пише Пеги, а за св. ап. Павел “вяра е жива представа на онова, за което се надяваме” (Евр. 11:1). Надеждата е есхатологичното измерение на вярата; тя е вяра, обърната към края на времената. Докато вярата е завръщане към изворите в Преданието, надеждата е завръщане напред към източниците в есхатологията. В Новия Иерусалим, според книга Откровение, “спасените народи ще ходят в светлината му, и земните царе ще принесат в него своята слава и чест” (Откр. 21:24). Те няма да влязат там с празни ръце. Вярваме, че всички първоплодове на човешкия гений, всичко, което приближава човека до истината в областта на познанието; всичко истинско, което той изразява чрез изкуство и всичко, което преживява истински, ще влезе в Царството Небесно и ще съвпадне с истинската реалност, точно както образът съвпада с първообраза си, докато тук долу тези първоплодове символизират и ни носят пророчески видения. Дори величествената гледка на заснежените планински върхове, ласката на морето или златните житни ниви ще станат онзи съвършен език, за който Писанието толкова говори. Копнежът на Венера и тъгата на Мадоните на Ботичели ще намерят истинския си изказ, когато жаждата по техните въжделени светове бъде утолена. А музиката, тази най-чиста и най- загадъчна част от културата, не ни ли изпраща направо в преобразената реалност на мира сего? В най-висшите си форми, самата музика изчезва и ни оставя сами пред Абсолюта. В Моцартовата Меса се долавя гласа на Христа; тържествеността на музиката придобива литургичното измерение на Присъствието. Моцартовата Меса е икона, изписана от звуци. Когато е истинска, културата, която произхожда от религиозното поклонение, преоткрива своите източници. И когато всяка форма е преодоляна от Присъствието, последното, както евхаристийното присъствие на Христа, или светлината на Преображението Господне, не ни позволява да останем във времето.

“Търсете Божието Царство”. Културата в същността си е онова търсене в историята на нещо, което не може да бъде намерено в историята и което е по-голямо от историята и ни води извън границите на историята. По този път културата става израз на Божието Царство чрез изразните средства на мира сего. Точно както въплъщението на историческия Христос сочи към пришествието на Христа в слава и както Евхаристията е в същото време и благовещение за края, и в това благовещение, чрез един предусет, разклаща всичко, което остава; така и културата, в своя апогей се самоотрича, минавайки през тайнството на пшениченото зърно и се преобразява в ролята си на св. Иоан Кръстител, Пратеник и Предтеча. В огъня на Духа културата става знак, стрелка, която сочи към бъдещия век. Заедно с Невестата, културата казва: “Дойди!” (Марана-та) (Откр. 22:17).

Ако всяко човешко същество по образ Божи е Негова жива икона, културата е икона на Царството Небесно. В онзи велик миг, когато светът ще премине от време към вечност, Светият Дух леко ще докосне тази икона и нещо от Духа завинаги ще остане в нея. Във “вечната литургия” на бъдещия век, човеците ще възхваляват Бога с изразните средства на онези елементи на културата, които са минали през огъня на пречистването. Но и още тук, на земята, членовете на християнската общност – ученият, художникът, всички свещенослужители на всеобщото свещенство – празнуват своята собствена литургия на всяко място, където присъствието на Христа се овеществява по мярата на чистотата на мястото на това присъствие.

©Омофор
Превод от английски: Пламен Сивов
Публикувано от: Албена Копринарова