Свещениците и политическата промяна

Източник: вестник Култура, бр. 29, 29.7.2005 г.

През изминалите петнадесет години свещенството като че ли излезе от своята маргиналност, в която се намираше по време на тоталитаризма в България. Това най-ясно пролича в първите няколко години на политически, икономически, културен и религиозен преход. Еуфорията от настъпилите промени изкара свещеника в първите редици на обществената йерархия. От позицията на "невидим" той се озова в центъра на бързо променящото се общество след 1989 г. След това бурно нахлуване в общественото пространство той сякаш влезе в нова роля, чиито изисквания се оказаха трудни за много от свещениците. Те, въпреки недоволството си от предходния политически режим, започнаха носталгично да се обръщат назад.

Така или иначе, наложи се БПЦ да предприеме мерки за адаптация към новите социални изисквания. Това на практика се оказа непосилно за нея. Извън вътрешно-църковните проблеми, възникнали през 1991-1992 година, за чието преодоляване тя насочи всичките си усилия, БПЦ не заяви категорично каква ще бъде нейната обществена роля в процесите на изграждане на гражданското общество.

Относно тази роля на Църквата, респективно на свещенството, трябва да се имат предвид не само гражданските, но и теологичните основания за това. Църквата като храм Божии има сакрална, невидима страна. Формите на взаимодействие с вярващите християни и обществото са нейната видима, практическа дейност. Това второ нейно проявление се изразява именно в пастирското служение на клирa.

Богословски измерения

Когато говорим за "социалната роля" на свещениците в най-общ смисъл, трябва да се съобразим в нормативното артикулиране на този термин, заложен в църковната традиция. От една страна са канонът и нормативно пожелателният характер на църковните предписания, а от другата – публичното пространство с неговите социални нужди.

От богословска гледна точка основната задача на Църквата е да води хората към божественост. Това е нейната евхаристийна същност, според св.ап. Павел. В този евхаристиен смисъл ролята на Църквата в обществото е не да го доведе до благосъстояние, а да внесе съборност в него. В този смисъл задачата на свещеника е, изхождайки от съборното начало на Църквата, да направи хората съпричастни на нейната небесна същина, да ги освети. Друга страна от обществената дейност на Църквата е нейната сотирологическа роля, т.е. спасението на човечеството. В нея действията на свещеника се изразяват в молитвено спасение на душата или в чисто човешко милосърдно действие. Второто е социално действие на църковния служител към мирянина, друговереца или просто обикновения човек. Без непременното наличие на практическа социална активност, в утешението и приобщаването на социално пренебрегнатия и нуждаещия се се вижда обществено полезната дейност на социализацията.

За авторитета на свещеника

Във връзка с авторитета на църковния служител, респективно на Църквата като институция, е интересен въпросът дали свещенството може да бъде разглеждано извън контекста на сакралното, като професия; и като такава доколко тя е полезна на обществото. Тоест, да се видят механизмите, с които свещениците взаимодействат лично с християните и институционално с останалите обществени организации.

Въз основа на събрания фактологически материал стана ясно, че на практика свещениците възприемат своята "работа" най-вече като призвание, като служение на Бога и на хората. На тях много би им се искало обществото да вижда в свещенството именно това, но на практика, според разкази на самите свещеници, хората виждат у църковния служител повече човека в неговия професионален статус, който е обект на обсъждания и критики без връзка с неговото сакрално служение. Това поставя под съмнение неговия авторитет. Вярно е обаче и това, че, както каза един свещеник, "авторитетът е нещо, което всеки гради лично". Според друг свещеник за неговото дискредитиране в известен смисъл има принос и съвременното ни общество: "Свещеникът, наред със своите духовни потребности и духовните задължения, които има към своите енориаши, като всеки човек има и материални потребности". Именно незавидното в по-голяма или по-малка степен материално положение на свещеника създава леко пренебрежителното отношение към него най-вече у младото поколение, чиито ценности са повече материални, отколкото етически.
Въпреки това свещеникът не е загубил позицията си на авторитет в живота на хората. Това е видно най-добре в малките градове и села, където все още всички се познават и поставят свещеника високо в йерархията на местните личности. При всички случаи винаги има по-обичани и тачени свещеници от други, защото, бидейки като всеки един от нас, те също имат своя многолик образ, своите човешки и житейски различия.

Предизвикателства

Обществено-полезните дейности, които бяха регистрирани по време на теренните изследвания, илюстрират най-общо пред какви предизвикателства е изправен свещеникът в ежедневната си пастирска работа. Естествено, те нямат претенцията да са валидни за всички части на България. Така или иначе обаче, те разгръщат "образа" на свещеника от различни ъгли на неговото битие – той е духовен пастир на своето стадо, но в същото време припознава себе си и като човек, който трябва да се грижи за материалното благосъстояние на храма, както стопанинът се грижи за дома си.

Голяма част от времето и вниманието му са насочени в набирането на средства за ремонти и поддръжка на храмовата сграда. Нормативно това е задача на църковното настоятелство, на което свещеникът е председател, но често този инструмент не практика не функционира поради липса на активни граждани. В други случай между самите представители на църковното настоятелство има конфликт на интереси, поради което те не могат да гледат съвестно и качествено работата си. И накрая – срещат се и добре организирани и работещи църковни настоятелства. Не може да се каже на какво се дължи този факт. Очевидно, от една страна, става въпрос за мотивация, а от друга – за доброто и целесъобразно структуриране на текущите задачи в храма, което е работа на църковния председател, т.е. на свещеника.

Свещеникът като учител

На втори план свещеникът вижда себе си в ролята на просветител. В тази връзка голямата болка на повечето от интервюираните църковни служители е липсата на държавно регламентирано изучаване на предмета "вероучение" или "религиозна култура" в системата на началното и средното образование в България. Относно наименованието е необходим обществен дебат, тъй като двете формулировки носят и два различни смисъла. Въпреки нормативните неуредици, в големите градски енории почти навсякъде са сформирани неделни училища. Помещенията за тях са организирани или с помощта на храма, църковното настоятелство и свещеника, или чрез дарения на по-будните и материално обезпечени граждани на общността. Обикновено преподаватели в тези образователни центрове са дипломирани богослови и свещеници, които също са придобили висшето си образование в някой от богословските факултети или катедри в страната. Програмите, по които се провеждат занятията в неделните училища, са съгласувани с регионалните инспекторати по образование.

По-сложен е въпросът с тази страна на просветната дейност, свързана с отпечатването на самостоятелни религиозни издания, като периодика, книги и други помагала. Тази дейност изисква по-сериозно финансиране и на практика е непосилна за един храм и свещениците, служещи в него. Обикновено там, където има такива практики, те са обвързани с Митрополията, тъй като тя на институционално ниво е способна да инициира и организира такава социална дейност. Естествено, трябва да се има предвид и добрата воля на владиците, от които в най-голяма степен зависи реализацията на тази инициатива. Като пример за добри практики в този смисъл правят впечатление Сливенска, Ловченска, Врачанска, Доростолска митрополии. Тук е необходима уговорката, че те са били обект на теренните изследвания и затова има преки наблюдения върху тях.

Друг аспект на религиозна просвета в пастирското служение е проповедта като форма на просвещаване, т.е. една от основните социални роли на свещеника е тази на проповедник. Днес е практика, освен с евангелския текст и темите с чисто сотирологично и догматическо съдържание, проповедите да бъдат свързвани и с обществени, политически и културни теми от ежедневието – все въпроси, които по едни или друг начин вълнуват членовете на общността. Извън неделната проповед, свещеникът нормативно е задължен да не отпраща миряните и гражданите, а да беседва с тях и да отговаря на отправените му въпроси. Тази форма на лично взаимодействие естествено има пожелателен характер, но тя се разбира и като неделима част от пастирското служение във връзка със спасителната му мисия сред миряните, християните и гражданите.

Милосърдието, църквата и свещеникът

В съвременното ни общество милосърдната активност на православния свещеник намира израз в ред социални практики, насочени към най-слабите членове на общността – изоставените деца, самотните майки, хората с увреждания, хората с психически заболявания и възрастните. Тази дейност на Църквата, доколкото съществува в практически измерения, не е постановена нормативно, но е продължение на православната църковна традиция. Тези проблемни области, както и други, породили се в хода на теренните изследвания, имат за цел да потърсят отговори на причините защо институция като Църквата, която има дълбоки културни, исторически и верски корени в съзнанието на българина, на практика се затруднява в разрешаването на вътрешните си проблеми, в обгрижването на служителите си и в култивирането на християнски ценности у подрастващите.

Без съмнение, съществуват достатъчно външни фактори, които в известен смисъл определят това състояние на нещата. Но безспорен е и фактът, че църковната институция практически не е заявила желание за промяна в контекста на възникналите нови обществени промени, на съвременните необходимости и очаквания на миряните. Естествено, винаги има изключения – в ред митрополии се работи за диалог с хората, за взаимопомощ и подкрепа. Защото в крайна сметка Църквата служи на Бог, но и на хората. За да може тя да бъде полезна на хората не само за тяхното духовно спасение, но и в ежедневието им, те трябва също да полагат грижи за своя храм. Тази взаимност е гаранцията за плодотворния труд на църковните служители. Така или иначе, през изминалите 15 години Църквата е съумяла да заеме подобаващото й се място в живота на хората – на някои места по-успешно, на други по-малко, но не липсва стремеж и желание за обновяване на работата на църковните служители по отношение на миряните.

Поне една част от свещенството се стреми да бъде актуално в общественото си служение и за тази цел се предприемат такива форми на социално взаимодействие, които имат реални крайни резултати. Цялата дейност на свещенството цели да подобри живота на хората, да ограмоти и просвети подрастващите и всички онези, които изпитват такава потребност.