Тайнството Евхаристия

„Да не ви мързи да пристъпвате към чашата на живота, безсмъртието, любовта и светинята, но пристъпвайте със страх Божи и вяра към нея. А онзи, който не желае и не го е грижа за това, не обича Иисуса Христа, не ще получи Духа Светаго и следователно не ще влезе в Царството Небесно…“   

Значението на тайнството в живота на православния християнин

Тайнството Причастие или Евхаристия (в превод от гръцки – „благодарение“) заема централно място в църковния богослужебен цикъл и в живота на Православната Църква. Ние ставаме православни не защото носим кръст и дори не защото някога сме били кръстени (в наше време това не е някакъв особен подвиг – сега, слава Богу, всеки може свободно да изповядва своята вяра). Ние ставаме православни християни тогава, когато започваме да живеем в Христа и да участваме в живота на Църквата, в нейните тайнства.

Всичките седем тайнства имат божествен, а не човешки произход и се споменават в Светото Писание. Тайнството причастие е извършено за пръв път от нашия Господ Иисус Христос.

Установяване на тайнството Евхаристия

То е станало в навечерието на кръстните страдания на Спасителя, преди предателството на Юда и предаването на Христос на мъчения. Спасителят и учениците Му се събрали в къща в Йерусалим, за да извършат по юдейски обичай пасхалната трапеза – седер. Тази традиционна вечеря се устройвала във всяко еврейско семейство като ежегоден спомен за изхода на израилтяните от Египет под предводителството на Мойсей. Старозаветната пасха била празник на избавлението, освобождаването на евреите от египетско робство.

Но Господ, който седнал заедно с учениците Си зад пасхалната трапеза, вложил нов смисъл в нея. Това събитие е описано от всички евангелисти и е получило името „Тайна вечеря“. Господ установява в тази прощална вечер тайнството на светото Причастие. Христос отива на страдания и кръст и предава Своето пречисто Тяло и честна Кръв за изкупление на греховете на цялото човечество. И причастяването с Неговото Тяло и Кръв в тайнството Евхаристия трябва да служи като вечно напомняне на всички християни за дадената от Спасителя жертва.

Господ взел хляба, благословил го и, давайки го на апостолите, казал: „Вземете, яжте: това е Моето тяло“. След това взел чашата с вино и, давайки я на апостолите, рекъл: „Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мт. 26: 26–28).

Господ претворил хлеба и виното в Своите Тяло и Кръв и заповядал на апостолите, а чрез тях и на техните преемници – епископите и презвитерите – да извършват това тайнство.

Реалността на тайнството

Евхаристията не е просто спомен за онова, което е станало преди около две хиляди години. Това е реално повторение на Тайната вечеря. И при всяка Евхаристия – и по времето на апостолите, и сега, през ХХІ век – Сам Господ Иисус Христос чрез канонично ръкоположения епископ или свещеник претворява приготвените хляб и вино в Своите пречисти Тяло и Кръв.

В православния катехизис на св. Филарет (Дроздов) се казва: „Причастяването е тайнство, при което вярващият под формата на хляб и вино вкусва (причастява се) Самото Тяло и Кръв на нашия Господ Иисус Христос за освобождаване от греховете и за вечен живот“.

За това, че всички вярващи трябва да се причастяват, говори Сам Господ: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Ин. 6: 53–56).

Защо трябва да се причастяваме

Онзи, който не се причастява със Светите Тайни, се откъсва от източника на живота – Христос, и се поставя извън Него. И обратно, православните християни, които редовно пристъпват към тайнството с благоговение и необходимата подготовка, по думите на Господа „пребъдват в Него“. В причастието, което оживотворява, одухотворява нашите душа и тяло, ние като никое друго тайнство се съединяваме със Самия Христос. Ето какво казва св. Йоан Кронщадтски в поучението си на празника Сретение, когато Църквата си спомня как старецът Симеон поел в ръцете си четиридесетдневния Младенец Иисус: „Не ти завиждаме, старче праведни! Та ние сами имаме твоето щастие – да вземаме не само с ръце Божествения Иисус, но и с устата и сърцето си, както и ти си Го носил винаги в сърцето си, без още да си Го видял, ала копнеейки за Него; и не само веднъж в живота, и не десет пъти, а колкото си поискаме. Кой от вас няма да разбере, мои мили братя, че аз говоря за причастяването с животворящите тайни на Тялото и Кръвта Христови? Да, ние се радваме на по-голямо щастие от това на свети Симеон; също и праведният старец, може да се каже, е държал в прегръдките си Животоподателя Иисус като предобраз на това, че вярващите в Христос след този ден във всички времена ще Го приемат и ще Го носят не само в ръцете си, но и в самото си сърце“.

Ето защо тайнството Евхаристия трябва постоянно да съпровожда живота на православния човек. Защото ние още тук, на земята, трябва да се съединим с Бога, Христос трябва да влезе в нашите души и сърца.

Човекът, който търси в своя земен живот съединяването с Бога, може да се надява, че ще бъде с Него и във вечността.

Евхаристията и жертвата Христова

Евхаристията също и затова е най-главното от седемте тайнства, защото изобразява Христовата жертва. Господ Иисус Христос пожертва живота Си за нас на Голгота. Той извърши тази жертва, страдайки за греховете на света, възкресе и се възнесе на небето, където възседна отдясно на Бога Отец. Христовата жертва бе дадена един път и повече няма да се повтори.

Господ установи тайнството на евхаристията, защото „сега на земята Неговата жертва трябва да бъде в друг вид, в който Той винаги да жертва Себе Си тъй, както това е станало на кръста“. С установяването на Новия Завет старозаветните жертвоприношения се прекратени и сега християните извършват жертвата като спомен за жертвата Христова и за да се приобщят към Неговото Тяло и Кръв.

Старозаветните жертвоприношения, по време на които са се заколвали жертвени животни, са били само сянка, предобраз на Божествената жертва. Очакването на Изкупителя, Освободителя от властта на дявола и греха е главната тема на целия Стар Завет, и за нас, хората на Новия завет, жертвата на Христос, изкуплението от Спасителя на греховете на света е основа на нашата вяра.

Чудото на светото причастие

Тайнството Евхаристия е най-велико чудо на земята, което се извършва постоянно. Както някога невместимият Бог е слязъл на земята и е живял сред хората, тъй и сега цялата пълнота на Божеството се помества в Светите Дарове, и ние можем да се приобщим към тази най-велика благодат. Нали Господ казва: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин“ (Мт. 28:20).

Светите Дарове са огън, изгарящ всякакъв грях и всякаква мръсотия, ако човекът се причастява достойно. Към причастието трябва да пристъпваме с благоговение и трепет, осъзнавайки своята немощ и недостоинство. „Хотя ясти, человече, Тело Владичне, страхом приступи, да не опалишися: огнь бо ест. – Искаш ли да вкусиш, човече от Тялото Господне, пристъпи със страх, за да не се изгориш: огън е това“, се казва в молитвите преди светото причастие.

Понякога духовните хора, подвижниците са виждали по време на Евхаристията небесен огън, слизащ върху Светите Дарове. Това е описано например в житието на преподобния Сергий Радонежки: „Веднъж, когато св. игумен Сергий извършвал Божествена литургия, Симон (ученикът на светеца) видял как небесният огън се плъзгал по светия престол, озарявайки целия олтар. Той като че ли се виел над светата трапеза, обкръжавайки свещенодействащия Сергий. А когато преподобният поискал да се причасти със Светите Тайни, Божественият огън се свил като някаква чудесна пелена и влязъл вътре в потира“. Така Божият угодник се причастил с този огън „и не се изгорил – тъй, както в древността къпината горяла и не изгаряла…“. Ужасил се Симон от това видение и пазел мълчание, треперейки, но Преподобният забелязал, че ученикът е видял станалото. След причастяването със светите тайни Христови той се отместил от светия престол и запитал Симон: „Защо се уплаши така, чедо?“. „Видях благодатта на Светия Дух, действащ заедно с теб, отче“, отговорил онзи. „Гледай да не казваш на никого за това, докато Господ не ме повика при Себе Си“, заповядал му смиреният авва“.

Св. Василий Велики веднъж посетил един добродетелен презвитер и видял как по време на извършваната от него литургия Светия Дух във вид на огън обкръжил свещеника и светия олтар. Такива случаи, когато особено достойни хора виждат слизането на Божествения огън върху Светите Дарове или Тялото Христово става видимо на престола под вид на Младенец, са описани нееднократно в духовната литература. В „Учителното известие (наставление за всеки свещеник)“ дори се посочва какво трябва да прави свещенослужителят в случай, че Светите Дарове приемат необикновен, чудесен вид.

Хората, които се съмняват в чудото на превръщането на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови и се осмеляват при това да пристъпят към светата чаша, могат да получат сурово вразумление от Бога: „Веднъж Дмитрий Александрович Шепельов разказал на настоятеля на Сергиевата пустиня архимандрит Игнатий следното. Той се възпитавал в Пажеския корпус. Веднъж, по време на Великия пост, когато възпитаниците пристъпили към Светите Тайни, Шепельов казал на свой приятел, че абсолютно не вярва в чудото на превръщането на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. Когато се причастил със Светите Тайни, той почувствал в устата си месо. Ужас обхванал младия човек, той не бил на себе си и не намирал сили да преглътне това, което било в устата му. Свещеникът забелязал ставащото с него и му заповядал да влезе в олтара. Там той с парченцето в устата си изповядал своя грях, дошъл на себе си и успял да преглътне дадените му Свети Дарове“.

Да, тайнството Причастие – Евхаристия – е най-великото чудо и тайна, а също така и най-велика милост за нас, грешните, и видимо свидетелство за това, че Господ е установил с хората Нов Завет „с кръвта Си“ (вж. Лк. 22: 20), жертвайки Се за нас на кръста, умирайки и възкръсвайки, възкресявайки чрез Себе Си цялото човечество. И днес ние можем да се причастяваме с Неговото Тяло и Кръв за изцеляване на душата и тялото, пребъдвайки в Христос, и Той „ще пребъдва в нас“ (вж. Ин. 6: 56).

Произход на литургията

Тайнството причастие е получило още в древността името литургия, което в превод от гръцки означава „общо дело“, „общо служение“.

Светите апостоли, ученици на Христос, получавайки от своя Божествен Учител заповед да извършват тайнството причастие като спомен за Него, започнали след Неговото възнесение да извършват преломяване на хляба – Евхаристия. Християните „постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (Деян. 2: 42).

Чинът на литургията се е формирал постепенно. В началото апостолите извършвали Евхаристията в същия вид, както видяли от своя Учител. През апостолските времена Евхаристията се свързала с тъй наречените агапи или трапези на любовта. Християните се хранели заедно в молитва и братско общуване. След вечерята се извършвало преломяване на хляба и причастяване на вярващите. Но след това литургията се отделила от трапезата и започнала да се извършва като самостоятелно свещенодействие. Евхаристията започнала да се извършва в храмове. През І-ІІ в. редът на литургията по всяка вероятност още не бил записан и се предавал устно.

Постепенно на различни места започнали да се формират собствени литургични чинове. В Иерусалимската община се служела литургията на апостол Иаков. В Александрия и Египет се извършвала литургията на апостол Марк. В Антиохия – литургиите на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст. Тези литургии имали много общо в тайноизвършителната си част, но се различавали в детайлите.

Сега в православната Църква се извършват три вида литургия. Това е литургията на св. Йоан Златоуст, литургията на св. Василий Велики и литургията на св. Григорий Двоеслов.

Литургията на св. Йоан Златоуст

Тази литургия се извършва през всички дни на годината освен делничните дни на Великия пост и първите пет недели на Великия пост.

Св. Йоан Златоуст е съставил чина на своята литургия на базата на по-рано съставената от св. Василий Велики, но е съкратил някои молитви. Св. Прокъл, ученик на на св. Йоан, казва, че по-рано литургията е била много по-дълга, но „св. Василий, поради… човешката слабост, я скъси; а след него още повече св. Йоан Златоуст“.

Литургията на св. Василий Велики

По думите на св. Амфилохий, епископ на Ликаонска Икония, св. Василий Велики се молел „Бог да му даде силата на духа и разума да извършва литургия със свои думи. След шест дни пламенни молитви Спасителят му се явил по чудесен начин и изпълнил неговата молба. Скоро след това Василий, проникнат от възторг и божествен трепет, започнал да провъзгласява “Да исполнятся уста моя хваления“ и „Вонми, Господи Иисусе Христе Боже наш, от святаго жилища Твоего“ и другите молитви на литургията“.

Литургията на св. Василий се извършва десет пъти в годината: в навечерието на на Рождество Христово и Богоявление; на Васильовден (1 януари) и през първите пет недели на Великия пост, на Велики четвъртък и Велика събота.

Литургията на св. Григорий Двоеслов (литургия на преждеосветените дарове)

През делничните дни на Великия пост се прекратява служенето на пълна литургия. Постът е време за покаяние, плач за греховете, и от богослужението се изключва всякаква празничност и тържественост. За това пише блаженият Симеон, митрополит Солунски. И затова според църковните правила в срядите и петъците на Великия пост се извършва литургия на преждеосветените дарове. Светите Дарове се освещават на литургията в неделя. Вярващите се причастяват с тях по време на литургията на преждеосветените дарове.

***
В някои поместни Православни Църкви в деня на паметта на св. Апостол Иаков, 23 ноември, се служи литургия по неговия чин. Това е най-древната литургия и тя е творение на всички апостоли. Преди да се пръснат в различни страни за проповед на Евангелието, светите апостоли се събирали заедно, за да извършват евхаристия. По-късно този чин бил фиксиран писмено под името „литургия на апостол Иаков“.

Как да се подготвяме за причастие?

Светите Тайни – Тялото и Кръвта Христови – са най-велика светиня, дар Господен за нас, грешните и недостойните. Затова те се наричат Свети Дарове.

Никой на земята не може да се смята достоен да бъде причастник на Светите Тайни. Подготвяйки се за причастие, ние очистваме своето духовно и телесно естество. Душата си подготвяме чрез молитва, покаяние и примирение с близките, а тялото чрез пост и въздържание.

Молитвеното правило

Подготвящите се за причастие четат три канона: 1) покаен канон към Господ Иисус Христос; 2) молитвен канон към Пресвета Богородица; 3) канон към ангела-хранител. Чете се и Последованието за свето причастие, в което влизат причастен канон и молитви.

Препоръчително е да се прочетат всички канони в удобно време в навечерието, а молитвите преди причастие – на сутринта в деня на причастяването, преди литургията.

Всички тези канони и молитви се съдържат в православния молитвослов.

В навечерието на деня, в който искаме да се причастим, трябва да присъстваме на вечерната служба, защото църковният ден започва от вечерта.

Постът

Преди причастието трябва да се подготвим не само духовно, но и с телесно въздържание. По време на евхаристийния пост се изключва храна от животински произход: месни, млечни продукти и яйца. При строг пост се изключва и риба. Но и постните продукти трябва да се употребяват в умерени количества.

Съпрузите трябва да се въздържат от телесна близост (5 правило на св. Тимотей Александрийски). Жените по време на цикъла си не могат да се причастяват (7 правило на св. Тимотей Александрийски).

Трябва да постим и с ума, зрението и слуха, опазвайки душата си от мирски развлечения.

Продължителността на евхаристийния пост обикновено се установява от духовника или енорийския свещеник. Това зависи от телесното здраве, духовното състояние на причастяващия се и от това, колко често пристъпва той към св. Тайни.

Общата практика е да се пости не по-малко от три дни.

На хората, които се причастяват често (например, един път в седмицата), продължителността на поста може да бъде съкратена по благословение на духовника до 1-2 дни.

Духовникът може да отслаби поста за болни хора, бременни и кърмещи жени, а също и поради отчитане други обстоятелства в живота.

След настъпване на полунощ готвещите се за причастие вече не се хранят, защото настъпва денят на причастието. Трябва да се причастяваме на гладно. В никакъв случай не трябва да пушим. Някои погрешно смятат, че сутрин не трябва да се мият зъбите, за да не се поглъщала вода. Това е съвършено неправилно. В „Учителното известие“ на всеки свещеник се предписва да си измива зъбите преди литургия.

Покаянието

Най-важният момент в подготовката за причастие е пречистването на душата от греховете, което се извършва в тайнството изповед. В душа, която не е пречистена от греховете, не е примирена с Бога, Христос няма да влезе.
Понякога можем да чуем мнението, че тайнството изповед трябва да се отдели от тайнството причастие. И ако човекът редовно се изповядва, той може да пристъпи към причастието без изповед. В този случай обикновено се позовават на практиката на някои поместни Църкви (например Еладската).

Но нашият народ повече от 70 години беше в плен на атеизма. И нашата Църква едва сега започна да се оправя от тази духовна катастрофа, която сполетя нашата страна. Малко са православни храмове и свещенослужители. Хората не са въцърковени, откъснати са от традициите. Енорийският живот практически не съществува. Животът и духовното ниво на съвременните православни християни не са съпоставими с живота на християните от първите векове. Затова ние се придържаме към практиката на изповед преди причастие.

Между другото, още няколко думи за първите векове на християнството. В един от най-важните паметници на раннохристиянската писменост „Учението на дванадесетте апостоли“, или на гръцки „Дидахе“, се казва: „В деня Господен (неделя), събирайки се заедно, разчупете хляба и благодарете, изповядвайки първо прегрешенията си, за да бъде чиста жертвата ви. Този пък, който има свада с приятеля си, да не идва заедно с вас, докато не се помири, за да не бъде осквернена жертвата ви; защото така е рекъл Господ: на всяко място и във всяко време следва да Ми принасяте чиста жертва, защото Аз съм Цар велики, казва Господ, и името Ми е чудно сред народите“ (Дидахе, 14). И още: „В църквата изповядвай греховете си и не пристъпвай към молитвата с нечиста съвест. Такъв е пътят на живота!“ (Дидахе, 4).

„Учението на Дванадесетте апостоли“ е авторитетен извор от края на І – началото на ІІ в. То ни дава ясна представа за живота на раннохристиянските общини, и това указание за необходимостта на литургичната изповед е много ценно за нас.

Важността на темата за покаянието и пречистването от грехове е безспорна, затова ще разгледаме тази тема по-подробно.

За мнозина първата изповед и причастие е станало начало на въцърковяването им, оформянето им като православни християни.

Готвейки се да посрещнем скъп гостенин, ние се стараем добре да подредим дома си. С колко по-голям трепет, благоговение и щателност трябва да се подготвим, за да приемем в дома си „Царя на царуващите и Господа на господстващите“? Колкото по-внимателно християнинът следи духовния си живот, толкова по-често и по-усърдно се кае той, толкова по-ясно вижда своите грехове и недостойнство пред Бога. Ненапразно светите хора са виждали греховете си като безбройни морски песъчинки.

При преподобния авва Доротей дошъл един знатен гражданин от Газа. Аввата го запитал: „Господине, кажи ми: за какъв се смяташ ти в своя град?“ Онзи му отговорил: „Аз се смятам за велик и пръв гражданин в моя град“. Тогава преподобният пак запитал: „Ами ако отидеш в Кесария, за какъв ще се смяташ там?“. Човекът отговорил: „За последен от тамошните големци“. „Ами ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там?“ – „Там – отговорил онзи – ще се смятам за човек от простолюдието“. – „Ами ако отидеш в Константинопол и се приближиш до царя, за какъв ще се смяташ там?“ Човекът отговорил: „Почти за просяк“. Тогава преподобният му казал: „Така е и със светите хора – колкото повече се доближават до Бога, толкова повече виждат греховете си“.

За съжаление понякога виждаме, че някои хора възприемат тайнството изповед като някаква формалност, през която трябва да минат, за да бъдат допуснати до причастие. Готвейки се за причастието, ние трябва да подходим отговорно към пречистването на душата си, за да направим от нея храм, готов за посрещането на Христос.

Светите отци наричат покаянието второ кръщение, кръщение със сълзи. Както водите на кръщението измиват душата ни от греховете, така и сълзите на покаянието, плачът и съкрушението очистват нашето духовно естество.

За какво да се каем, ако Господ знае и така всичките ни грехове? Бог чака от нас покаяние. В тайнството изповед ние Го молим за прошка. Можем да разберем това от следния пример. Едно дете се е промъкнало в шкафчето и изяло всичките бонбони. Бащата прекрасно знае кой е направил това, но чака, че синът ще дойде при него сам и ще помоли за прошка.

Самата дума «изповед» означава, че християнинът е дошъл да изповяда, да разкаже своите грехове. В молитвата преди изповед свещеникът казва: „Сия рабы Твоя, словом разрешитися благоволи (Благоволи тези Твои раби да получат опрощение чрез словото)“. Човек се освобождава от греховете си чрез слово и получава прошка от Бога. Затова изповедта трябва да бъде частна, а не обща. Имам пред вид практиката, когато свещеникът чете списък на възможните грехове, а след това покрива изповядващия се с епитрахил. „Общата изповед“ беше почти повсеместно явление по комунистическо време, когато останаха много малко действащи храмове, и в неделни, празнични дни, а също и през поста те бяха препълнени. Беше просто нереално да изповядаш всички. Провеждането на изповедта след вечерна служба също почти никъде не се разрешаваше. Сега, слава Богу, са останали много малко храмове, където се практикува подобна изповед.

За да се подготвим добре за изповедта, която е пречистване на душата, ние трябва да обмислим своите грехове, да си спомним за тях. В това могат да ни помогнат книгите: „В помощ на каещия се“ на св. Игнатий (Брянчанинов), „Опит за подреждане на изповедта“ на архимандрит Йоан (Крестянкин) и други.

Изповедта не трябва да се възприема като духовна баня, душ. Можеш да газиш в калта и да не се страхуваш – нали всичко после ще се измие под душа. И да вършиш грехове и по-нататък. Ако човекът подхожда към изповедта с тези мисли, той се изповядва не за спасение, а за съд и осъждане. И формално изповядвайки греховете си, той няма да получи от Бога прошка. Нещата не са толкова прости. Грехът, страстта причиняват на душата голяма вреда и дори да се покае, човекът носи последствия от този свой грях. По същия начин върху тялото на преболедувалия от едра шарка остават белези.

Не е достатъчно просто да изповядаме греха, трябва да приложим всички усилия, за да изкореним склонността към греха в душата си и повече да не се връщаме към него. Така лекарят изрязва раковия тумор и после нарежда курс на химиотерапия, за да не допусне рецидив. Разбира се, не е лесно веднага да победим греха, но каещият се не трябва да лицемери: „Ето, аз се кая – и после пак ще си върша грехове“. Трябва да положим всички усилия, за да се поправим и повече да не се връщаме към греха. Трябва да молим Господа да ни помогне в борбата ни със страстите и грехове ни.

Хората, които рядко се изповядват и се причастяват, престават да виждат своите грехове. Те се отдалечават от Бога. И обратно, приближавайки се към Него – Източника на светлината, хората започват да виждат всички тъмни и нечисти ъгълчета на своята душа. По същия начин яркото слънце освещава всички непочистени кътчета на помещението.

Господ не очаква от нас земни дарове и приноси, но: «жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш» (Пс. 50: 19).

И, готвейки се да се съединим с Христа в тайнството причастие, ние Му принасяме тази жертва.

Помирението

„И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мт. 5: 23–24), казва ни Словото Божие.

Смъртен грях върши човекът, който се осмелява да се причастява, имайки в сърцето си злоба, вражда, омраза, непростени обиди.

За това в какво ужасно греховно състояние могат да изпаднат хората, пристъпили към причастие в състояние на гняв и непомирение, разказва Киево-Печорският патерик.

„Имаше в светата Печорска обител двама братя по дух: дякон Евагрий и поп Тит. И хранеха те тъй велика и нелицемерна любов помежду си, че всички се чудеха на единодушието им и безмерната им обич един към друг. Ала ето че доброненавистникът дявол, който винаги ръмжи като лъв, търсейки кого да погълне, пося вражда и омраза между тях, и то дотам, че не искаха дори и да се гледат, и се избягваха един другиго, макар братята да ги молеха много пъти, та кога в църква Тит дохождаше с кадилницата, Евагрий се дръпваше встрани от тамяна, ако ли пък оставаше на място, Тит го отминаваше непрекаден. И останаха много време в тоз мрак греховен: Тит служеше литургия, без да е поискал прошка, Евагрий пък се причастяваше гневен, за радост на врага, който ги бе настървил.

И се случи тъй, че Тит се разболя зле, и лежейки вече на одъра без надежда, почна да плаче за своя грях и изпрати да кажат на дякона: прости ми, брате, заради Бога, за туй, че се гневях безумно срещу теб. Онзи обаче не рачи и го проклинаше с жестоки думи. И ето че старците, виждайки Тит да умира, довлякоха насила Евагрий да се прости с брата си. Болният, щом видя брата, понадигна се и падна със сълзи в нозете му, казвайки: прости ме, отче, и благослови; онзи пък немилостиво и люто отказа пред всички, казвайки: никога няма да го простя, нито в този век, нито в бъдещия; и като се изтръгна от ръцете на старците, падна на земята. И кога рекоха да го вдигнат, видяха, че е мъртъв, и не можеха нито да му приберат ръцете, нито да му затворят устата, като на отдавна умрял. Болният пък скоро стана от постеля, сякаш не беше и боледувал. Ужасиха се старците на напразната смърт на единия и на бързото излекуване на другия, и плачейки много, погребаха Евагрий с отворени очи и уста и изпънати ръце. И разпитаха Тит за туй, което е станало. Той пък се изповяда на отците, казвайки: видях, казва, ангелите да отстъпват от мене и да плачат за душата ми, бесовете пък да се радват на моя гняв, и тогаз почнах да моля брата си да ми прости. И щом го доведохте при мене, видях до него ангел немилостив с огнено копие в ръка; и когато той не рачи да прости, ангелът го удари с копието и той падна мъртъв; а на мен ангелът ми подаде ръка и ме повдигна. Чувайки това, братята придобиха още по-голям страх от Бога, който е казал: „Прощавайте и ще бъдете простени“ (Лк 6:37)“.

Подготвяйки се за причастяване със св. Тайни, ние трябва (ако има такава възможност) да помолим за прошка всички, които сме обидили волно или неволно, и сами да простим на всички. Ако не можем да го да направим лично, трябва да се помирим с тях в сърцето си. Разбира се, това не е просто, защото всички сме горди и обидчиви (между другото, обидчивостта винаги произтича от самолюбието). Но как можем да молим Господ да прости греховете ни, ако самите ние не прощаваме на нашите оскърбители? Малко преди причастяването на вярващите на Божествената литургия се пее Господнята молитва – „Отче наш“, като напомняне, че Бог тогава ще „ни остави (прости) дълговете (греховете) ни, когато и ние ги оставим (простим) на „нашите длъжници“.

Колко често трябва да се причастяваме със св. Тайни?

През първите векове на християнството вярващите се причастявали много често. Мнозина – всеки ден. Традицията на честото причастяване след всяка Божествена литургия се е запазила и в по-късни времена. Мнозина свети отци призовават да се причастяваме колкото се може по-често.

След XVIII век в Русия, за съжаление, се е появила практиката на рядкото причастяване. Имало немалко хора, които се причастявали само веднъж в годината. Смятало се, че е редно християните да се причастяват по един път през четирите поста и на именния си ден. Някои се причастявали също и на големите празници. Появили се дори нелепи мнения за вредата от честото причастяване. Хората, които се причастявали често, можели да бъдат заподозрени в сектантство. Праведният Йоан Кронщадски пише: „Някои личности казват, че било грешно миряните да се причастяват често, че младите хора трябвало да се причастяват само веднъж в годината, и само старите – по време на всички пости, и че онези, които често се причастяват, се побърквали. Каква нелепост! Какво кощунство и богохулство! Каква неразумност! А за какво звучи всеки ден след литургия гласа на Спасителя, призоваващ към причастие? Нима трябва цяла година да тънем в грехове и само веднъж да се очистваме с покаяние и причастие? Нима не всеки ден вършим грях, развращаваме се, оскверняваме се с грехове, нима не всеки ден ни трябват очистване, освещаване, обновяване? Трябва ли всеки ден да трупаме грехове и само веднъж в годината да се очистваме от тях? Разумно ли е това?

Нали вие често измивате лицето и тялото си в банята? Не трябва ли да измиваме постоянно също и оскверняваната всеки ден с греховете душа? Нелепи, безсмислени хора, мислещи и говорещи безумно! Те са хора невежи, неразбиращи потребностите на човешката душа. Те са жестоки! Те не познават Христовия дух“.

Недостатъчно е да очистваме душата си само един или дори четири пъти в годината. Ако не почистваме дома си цяла година, не подреждаме, не бършем прахта и не изнасяме боклука, в какво ще се превърне нашето жилище? Също толкова абсурдно е и да не следим за реда и чистотата в дома на душата си.

В същото време отец Йоан Кронщадски предупреждава хората, които се причастяват често, да не става честото причастяване навик, формалност, да не се случи охлаждане и пренебрегване на духовния живот. „Мои духовни чеда, причастяващи се досега всекидневно със светите тайни Христови, не се научиха на послушание, незлобие и любов дълготърпяща, и се отдават на озлобление и непокорност“.

Честотата на причастяването трябва да бъде съгласувана с духовник, и ако той види, че, причастявайки се често, човекът загубва благоговение към светинята, той може да му посъветва да се причастява по-рядко. „Аз причастявам всяка седмица и по-често. Но това само възбужда в тях (духовните чеда) ревност помежду им, и затова аз понякога не ги допускам до причастие“, казвал отец Йоан. Една негова духовна дъщеря му казала, че тя се причастява един път на две седмици и той отговорил: „И добре правиш, по-често и не трябва“.

И така, за всеки човек духовникът или енорийският свещеник трябва да установи съответна степен на честотата на причастяването. Някои трябва да се причастяват всяка седмица, някои – по-рядко. Но всеки православен християнин трябва да се старае да се причастява не по-рядко от един път на месец, за да не се откъсва от евхаристийния живот на Църквата.

Как да пристъпваме към светата чаша?

Преди началото на причастието причастяващите се приближават към царските двери. Това трябва да се направи отрано, за да не бързаме и да не се бутаме после. Когато царските двери се отварят и дяконът излиза с чашата и провъзгласява: „Со страхом Божиим и верою приступите“, трябва по възможност ниско да се поклоним и да си сложим ръцете върху гърдите кръстообразно (с дясната ръка отгоре).

Свещеникът чете на глас молитвата: „Верую, Господи, и исповедую…“, и причастниците я повтарят мислено.

Към чашата всеки пристъпва по реда си. Обикновено бебетата, децата и немощните хора се пропускат първи. Пристъпвайки към чашата, трябва ясно да назовем името си, получено при светото кръщение, и широко да отворим устата си. След причастието трябва да целунем долния край на светата чаша – той символизира реброто на Спасителя, от което е изтекла кръв и вода. Ръката на свещеника при това не се целува.

След като се причастим, ние пристъпваме към масичката, където раздават парченца нафора и питие (най-често вино, доляно с топла вода). След като причастяващият изпие това, той се моли до края на Божествената литургия и заедно с всички пристъпва към кръста. Съществува едно неправилно мнение, че може да се целува само светият кръст, но не и ръката на свещеника. Това не е вярно. Причастилият се може да целуне и кръста, и благославящата го ръка – в това няма грях.

Обикновено след литургията в храма се четат молитви след причастие. Ако по някакви причини това не е направено, причастникът трябва да си ги прочете сам в къщи, когато ще се върне от храма. Те са изложени в православния молитвослов.

В деня на причастяването не се извършват земни поклони, с изключение на поклоните пред плащаницата на Спасителя на Велика събота и коленопреклонните молитви на Петдесетница.

След причастието трябва да бъдем много внимателни към душата си, да се предпазваме от празни развлечения и приказки, да пребъдваме в молитва, четене на духовните книги, вършене на добри дела.

За причастяването на деца и болни хора

Покръстените малки деца, като чеда на Православната църква, също трябва да се причастяват „за освещаване на техните души и за приемане на Господнята благодат“, както се казва в „Учителното известие“. Докато детето не навърши седем години, то може да се причастява без изповед и пост. От три-четиригодишна възраст децата обикновено се причастяват на гладно. Приблизително от тригодишна възраст децата заедно с родителите си могат да прочетат две-три познати на тях молитви в навечерието на причастието.

В храма с малки деца трябва да идваме не преди самото причастие, а отрано, пресмятайки времето така, че да не закъсняваме за причастието. В зависимост от силите си и възрастта си детето трябва да присъства на литургията. Разбира се, тук всеки си има своята мярка, но децата трябва да се учат на молитва в Църквата. Това трябва да се прави постепенно, за да не се измори детето и да не се пречи на молещите се в храма.

Шест-седемгодишните деца, ако правилно ги приучават към службата, вече могат да присъстват почти на цялата литургия.

Към поста преди причастието следва да се подхожда постепенно, започвайки от един ден преди причастието.

Често можем да видим, че вече доста големи бебета се държат много безпокойно пред чашата – плачат, пищят, изскубват се от ръцете на родителите. Обикновено така се случва, когато ги причастяват рядко. Родителите трябва да успокоят детето предварително, да му покажат колко спокойно се причастяват другите деца. И разбира се, по-често да причастяват детето си.

Пристъпвайки към светата чаша, кърмачето трябва да се държи хоризонтално с главичката върху дясната ръка. Ръчичките му трябва да се придържат, за да не може случайно да бутне чашата или да сграбчи лъжицата. Кърмачето не трябва да бъде прехранено, за да не повърне след причастието.

Родителите, причастявайки децата си, трябва да се стараят да пристъпват към Светите Тайни, за да бъдат пример на своите чеда. Семейството е малка църква, където хората заедно отиват при Бога, заедно се спасяват и се причастяват от една чаша.

Малките деца обикновено се причастяват само с Кръвта Христова. Но ако бебето се причастява често и е спокойно, свещеникът може да му даде (не на кърмаче) малко парченце от просфората.

На литургията на Преждеосветените Дарове бебетата, които не приемат парченцето, не се причастяват, защото на тази литургия в чашата присъства Тялото Христово, напоено с Кръв, и е налято вино, което не е претворено в Кръвта на Спасителя.

Някои родители поради маловерието си се страхуват да причастяват децата си, лишавайки ги от спасителна и укрепваща благодат. Те обясняват своето поведение с това, че детето, причастявайки се от една лъжица и чаша с всички, може да се зарази с някаква болест.

Този страх е неверие в спасителната сила на тайнството. Така обикновено разсъждават нецърковни или слабоцърковни хора, абсолютно незапознати с живота на Църквата. Евхаристията е най-великото чудо на земята, извършвано постоянно и още едно доказателство за истинността на това чудо е това, че литургията не се е прекъсвала дори по време на страшните епидемии на чума, холера и други заразни смъртоносни болести.

В Киев в края на XVIII – началото на XIX век служил един доста известен в града свещеник – протойерей Йоан Леванда. Той бил прочут проповедник и хората специално идвали, за да слушат проповедите му. Той служел в района, наречен Подол. През 1770 г. в града започнала епидемия на чума, която засегнала особено силно Подол. Телата на умрелите се извозвали с цели обози. За два месеца в района умряли 6 хиляди души. И този свещеник не прекъсвал своето служение. Той изповядвал, причастявал, утешавал своите енориаши и болестта не го засегнала. И такива случаи има много.

Свещенослужителите – дякони и свещеници – след причастяването на вярващите потребяват останалите Свети Дарове. Те правят това винаги, през всички времена, без да се страхуват да се заразят по време на страшните епидемии.

Митрополит Нестор (Анисимов; 1884–1962), мисионер и епископ на Камчатка, построил за прокажените лепрозорий и осветил там храм. След като прокажените се причастявали, свещенослужителите потребявали даровете и никой от тях не се заразил.

Св. Филарет Московски веднъж получил писмо, в което се описвала мъжествената постъпка на един свещеник и се предлагало да го наградят. Свещеникът отишъл при свой роднина, болен от холера, за да го напътства със Светите Тайни. Болният бил толкова слаб, че не можал да удържи в устата си парченцето от Тялото Христово и го изпуснал на земята. И този свещеник без колебание сам потребил това парченце.

Нито свещениците, нито дяконите, които потребяват Светите Дарове и след това измиват св. Чаша, изпивайки водата, не боледуват по-често от другите хора. Затова причастяващите децата си и пристъпващите сами към причастието не трябва да имат страх, маловерие и гнусливост.

Детската изповед

Започвайки от седемгодишна възраст, детето трябва да се изповядва преди причастие. Малкият християнин (разбира се, ако поиска) може да пристъпи към изповедта и по-рано (например на 6 години).

За първата изповед детето трябва да бъде правилно подготвено. Трябва спокойно и доверително да му обясним какво е грях, защо трябва да молим Господа за прошка и какво е нарушаване на заповедите. Можем да кажем, че извършвайки грях, човекът преди всичко нанася вреда на себе си: ако причиним лошо на другите, то ще се върне при нас. Детето може да се страхува от изповедта. Ние трябва да му обясним, че свещеникът е дал клетва да не разказва на никого за това, което е чул на изповедта, и не трябва да се страхуваме от него, защото се изповядваме на Самия Бог, а свещеникът само ни помага в това. Много е важно да се каже, че, изповядвайки се в греховете си, ние трябва да положим всички усилия, за да не ги повтаряме. Много е хубаво, когато и децата, и родителите се изповядват при един духовник.

Някои майки и татковци правят голяма грешка, когато казват на детето греховете му или ги описват вместо него на хартия. Родителите могат деликатно да разкажат за греховете му, но не и да се изповядват вместо него.

И абсолютно недопустимо е след изповедта да разпитват свещеника относно съдържанието на детската изповед.

Причастяване на немощните и болните Напътствие на умиращите със светите тайни

Случва се, че хората поради болест, немощ или старост не могат сами да дойдат в храма, за да се изповядват и да се причастят. Тогава в дома им се поканва свещеник. Тайнството причастяване у дома се извършва и тогава, когато там умира православен християнин.

Светите тайнства се извършват за човека само ако той е в съзнание.

Напътствието не трябва да се отлага до последната минута. Ако човекът е тежкоболен, трябва незабавно да извикаме при него свещеник.

Причастяването у дома се извършва с резервни Свети Дарове. Те се приготвят веднъж в годината на Велики четвъртък и се пазят в специална дарохранителница, която стои върху светия престол в олтара.

Причастяването вкъщи се извършва по чина „Егда вскоре болному дати причастие“, при което свещеникът чете молитви за изцеляване на болния и опрощаване на греховете му.

За това как е необходимо да подготвим болния за причастие, трябва да се посъветваме със свещеника. Болните се причастяват вкъщи на гладно (само умиращите могат да се причастяват не на гладно).

За да поканим свещеник вкъщи, трябва отрано да отидем в храма (желателно няколко дни преди визитата, ако състоянието на болния позволява това) и лично да го помолим. Трябва да се договорим с него относно деня и времето на посещението, да му кажем своя адрес и телефон. Ако срещата с отеца не може да се състои, трябва да оставим на църковния тезгях за свещи (там се приемат писъмца, продават се свещи) своя адрес, телефон и да опишем в какво състояние се намира болният. Ако състоянието е много тежко, а свещеникът по някакви причини не може да бъде открит, трябва да се постараем да намерим дежурен свещеник в друг храм. Разбира се, това може да се направи, ако в града ни има не само един храм.

Преди визитата на свещеника трябва да приготвим масичка (на нея не трябва да има странични предмети), да сложим чиста покривка или салфетка и да поставим икона на нея. Освен това се приготвя топла преварена вода, чаша и чаена лъжичка.

След причастяването на болния трябва да се даде парченце нафора или антидор и топла вода. Ако болният не може сам да прочете благодарствените молитви след светото причастие, те трябва да му се прочетат на глас.
Ние се причастяваме със светите Христови тайни за изцеляване на душата и тялото и по време на болест и немощ причастието е особено необходимо за православните християни. Има много примери, когато след изповед, елеосвещение и причастяване тежкоболните хора, за които се е смятало, че вече умират, са ставали от смъртно легло.

Имал съм възможност да наблюдавам в момента на причастяването на тежкоболни хора някакво особено просветляване на техния разум и чувства.
Умираше една моя роднина и аз отидох при нея, за да я изповядам и причастя. Тя беше вече на 90 години и по време на последната си болест съзнанието й бе силно помътнено, тя бълнуваше и понякога не познаваше близките си. Но по време на изповедта, преди причастието, разумът се върна при нея и тя се изповядваше с пълно разбиране и сърдечна скръб, като сама разказваше греховете си.

Друг път ме извикаха при една наша стара енориашка. Състоянието й беше много тежко. Аз дори не знаех дали мога да я причастя. Тя лежеше по гръб със затворени очи, не реагираше на нищо и само дрезгаво дишаше. Но когато аз й поднесох чашата с парченцето от Светите Дарове и започнах да чета молитвата преди причастие, жената се прекръсти с отчетлив кръстен знак и отвори уста, за да поеме причастието.

Свeтите отци за тайнството причастие

Причастието освещава нашето духовно и телесно естество

Св. праведни Йоан Кронщадски:

„О, какво велико щастие е това! Господ влиза в грешната душа и изпепелява всички беззакония в нея, и човешката душа става дом Божи. И тъй, Спасителят ни остави нещо като завещание – да извършваме литургия и да вкусваме от Неговите животворящи Тяло и Кръв. Литургията е чудесен подарък на Иисус Христос. Литургията е мост, по който може да се премине във вечния живот. Помнете, това е завещанието на Иисус Христос! Вървете по златния мост, който ще ви спаси от пропастта на ада. Не слушайте, възлюбени мои, хората, които бягат от от чашата на Спасителя. Това са нещастни, загубени, жалки хора, които се намират далеч от Христовата река; те падат в пропастта. Скъпи мои, обичайте Божествената литургия, смятайте за изгубен онзи ден от своя живот, когато не ви се е удало да присъствате на литургия, особено на празник. Свети Йоан Златоуст казва, че Божествената литургия е велик чудесен дар; ангелите Божии завиждат на нас, хората, задето ни е подарено такова щастие – да вкусваме от Божествените плът и кръв“.

„Господ, с Когото се съединявам всеки ден, ме подкрепя. Иначе откъде бих имал сили за този мой постоянен усилен труд за слава на Неговото свято име и за спасение на моите близки“.

Св. Йоан Златоуст:

„Как бихме могли да пречистим ума си, да просветим разума си, да украсим душевните си сили, ако не се причастяваме с Тялото и Кръвта на нашия Господ, които са истинско пречистване, истинска красота, истинско освещаване и благородство на душата?“

„Както лъвове, изригващи огън, така и ние след тази [света трапеза], ставаме страшни за дявола, имайки в себе си и нашия Глава Христос, и Неговата любов. Тази Кръв прави образа на нашата душа сияещ, не дава да увехне благородството в нея, постоянно я оросява и захранва. Тази Кръв, приемана достойно, прогонва от нас бесовете, но привлича ангелите заедно с Господаря на ангелите. Защото бесовете побягват, щом видят Кръвта на Господа, а ангелите се събират. Тя е спасение на душите ни; душата се радва от нея, става по-красива от нея, стопля се от нея. Тя прави ума ни по-светъл от огъня, тя прави душата ни по-чиста от златото. Причастяващите се с тази Кръв се нареждат до ангелите и горните сили, облечени в същото царско облекло като тяхното, и имат духовно оръжие. Но аз не казах за най-великото: причастяващите се са облечени в Самия Цар“.

Св. Кирил Александрийски:

„Благодарение на причастието ние се пречистваме от всякаква душевна нечистота и придобиваме готовност и ревност да вършим добро: честната Христова кръв ни спасява не само от тление, но и от всякаква нечистота, скрита в нас, и не ни оставя да мързелуваме в нехайство, но ни прави по-горещи духом“.

Да пристъпваме към светата чаша със страх Божи и благоговение

Св. Йоан Златоуст:

„Само една тъга трябва да има у нас – че не сме вкусили от тази храна. Действията на това тайнство се извършват не с човешка сила.
Онзи, Който ги е извършил тогава, на онази вечеря, ги извършва и сега. Ние заемаме мястото на служителите, а освещава и претворява даровете Самият Христос. Да няма тук нито един Юда, нито един сребролюбец. Ако някой не е ученик Христов, нека си тръгне: трапезата не допуска онези, които не са такива. “С Моите ученици – казва Христос – ще извърша пасха” (Мт. 26:18). Това е същата онази трапеза, която е била предложена тогава от Христос, и не е с нищо по-малка от нея“.

Св. Киприян Картагенски:

„Да не ви мързи да пристъпвате към чашата на живота, безсмъртието, любовта и светинята, но пристъпвайте със страх Божи и вяра към нея. А онзи, който не желае и не го е грижа за това, не обича Иисуса Христа, не ще получи Духа Светаго и следователно не ще влезе в Царството Небесно“.

За необходимостта от често причастяване

Св. Йоан Кронщадски:

„Но ето, аз ще те запитам, човече: усещаш ли духовен глад и жажда да ядеш от жизнения, свръхъестествен клас и зърно – плътта и кръвта на Христа Животодателя, истинския небесен Хляб, що дава живот на света? Ако не усещаш този спасителен глад, значи си духовно мъртъв. Човекът, който е здрав или започва да оздравява, усеща естествен глад и жажда. И колко ли са тези мъртъвци в Русия, в Православната Църква, неусещащи тази спасителна жажда? Тъми, тъми! Безброй интелигенти не пристъпват изобщо към причастие, твърде голям брой люде се причастяват много рядко, мнозина само веднъж в годината. А Господ всекидневно вика към нас: “Приемете, ядете… пийте от нея всички…” (Мт. 26: 26–27) и – няма ядящи и пиещи!“

Св. Григорий Богослов:

„И как ще запалиш в сърцето си божествена любов, духовна радост, божествен мир и останалите плодове и дарове на Светия Дух, ако не се причастяваш с тялото и кръвта на възлюбения Син на Отца, единосъщен на Светия Дух, Който е нашата истинска радост и мир, по думите на апостола, и извор на всички блага? Чудя се и се удивлявам: как могат християните в наше време да празнуват възкресния ден и другите празници в годината и да се радват с истинска духовна радост, ако не приемат постоянно светото причастие, което е истинският повод и причина за празника и тържеството?“

Св. Кирил Александрийски:

„Как ще изгасиш огъня на страстите, ако не се причастяваш с непорочните тайни, прогонващи немощта, усмиряващи жестоките нападения на плътта и умъртвяващи страстите? А нали е вярно, че онези, които не се причастяват постоянно, изгубват всички небесни и божествени блага. Освен това те нарушават заповедите на Господа, както говорихме по-рано, и правилата на Апостолите и Съборите и всички светии, и са виновни до степен на отлъчване от Църквата, както са постановили божествените Апостоли и Апостолският Събор. Те дават свобода и място на дявола, отлагайки причастието, за да бъдат хвърлени от него в различни грехове и други изкушения“.

Преп. Никодим Светогорец:

„И тъй, възлюбени мой, ако искаш да запалиш в сърцето си божественото усърдие и да придобиеш любов към Христа, а с нея и всички останали добродетели, пристъпвай често към светото причастие – и тогава ще се насладиш на онова, което желаеш. Защото невъзможно е някой да не обикне Христа и не бъде обикнат от Христа, ако се причастява постоянно с Неговите свети Тяло и Кръв. Това става по един естествен начин“.

„Какви още блага би искал да получиш ти, християнино, и да не можеш да ги получиш от светото причастие? Искаш да празнуваш всеки ден? Искаш да празнуваш Светлата Пасха, когато пожелаеш, и да се радваш с радост неизречена в този печален живот? Непрестанно прибягвай към тайнството и се причастявай с редната подготовка, и тогава ще се насладиш на онова, което желаеш. Защото истинската Пасха и истинският празник на душата е Христос, Който се принася в жертва в тайнството, както казва Апостолът, а след него и божественият Златоуст: “Четиредесетницата бива веднъж в годината, Пасхата пък – три пъти в седмицата, а понякога и четири, по-точно толкова пъти, колкото поискаме, защото Пасха не е пост, а приношение и жертва, която се извършва по време на всяко събрание“.

Св. Теофан Затворник:

„Ако нашият живот е в Господа и Той казва, че в Него е онзи, който вкусва Неговите тяло и кръв, то как тъй ще се причастява рядко онзи, който желае живот? Какво ви пречи да намерите начин и да пристъпвате по-често към тайнствата? Само едно празно суеверие. Думите “Со страхом Божиим и верою приступите” са станали при нас празна форма. Божият йерей зове, а никой не идва… и никой при това не забелязва нелепостта на това несъответствие на Божия зов… и на Божията вечеря“. 

| pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов

{jcomments on}