Църквата и църквите

Никео-Цариградският Символ на вярата говори за едната Църква. Но в света съществуват множество хритиянски конфесии, които наричат себе си църкви. Нерядко тези конфесии не само не общуват помежду си, но и враждуват една с друга. Нарушава ли това единството на Църквата? И не се ли е случило така, че някога единната Църква се е разпаднала на разни деноминации и е загубила своето единство?

Преди всичко е необходимо да се каже, че според православната еклесиология, Църквата е неделима по своята природа и ще остане такава до края на времената. Разделенията и разколите, предизвикани от ересите, не са раздробяване на Църквата на части, а по-скоро отпадане на еретиците от единния организъм на Църквата, загуба на общението с нея. Ереста се характеризира с това, че тя съзнателно се противопоставя на общоцърковното учение.

За Православието е чужда така наречената теория „на клоните”, според която всички съществуващи християнски деноминации представляват клони на едно дърво. Единството на Църквата се обуславя от единството на Евхаристията: извън евхаристийното общение не може да има единство. „А нас всички, които се причещаваме от единия хляб и чаша, съедини един с друг за общуване с Единия Дух Свети” – молим се на литургията на св. Василий Велики. Принадлежността към Църквата се изразява не само в догматическото единомислие, но и в единството на Евхаристията. „Принадлежността към Църквата се обуславя от единението с Църквата – пише арх. Иларион (Троицкий) – иначе не може да бъде, защото Църквата не е философска школа. Тя е ново човечество, нов благодатен организъм на любовта. Сам Христос сравнява единството на своите ученици с единството на тялото и клоните. Две дървета, които стоят едно до друго, … не могат да имат органическа връзка помежду си. Каквото е душата в тялото, това е Духът Светий в Църквата… Душата не оживява отсечената част от тялото. Както и жизнените сокове на дървото не преминават в отсечения клон. Отсеченият клон изсъхва.” Такива отсечени от Църквата клони са тези групи християни, които противопоставят своята ерес на общоцърковното изповедание.

Води ли ни това към непременното определяне на всички други съществуващи християнски конфесии като еретически сборища или изсъхнали клони, отсечени от ствола? За някои православни богослови нещата изглеждат именно така. Показателни в този смисъл са разсъжденията на сръбския богослов арх. Юстин (Попович) по повод на икуменизма – движението за обединяването на църквите: „Икуменизъм е общото название на псевдохристиянските общини и псевдоцърквите на Западна Европа. Сърцевината му е сбор от всички европейски хуманистични течения, начело с папизма. Всички те са псевдохристияни, всички те са псевдоцъркви и това не е друго, а ерес, която превъзхожда всички ереси… Няма разлики между папизма, протестантизма, икуменизма и другите ереси, чието име е легион.” Така всички западни изповедания, съставляващи девет десети от християнския свят, според арх. Юстин са отпаднали от Църквата и са лишени от спасение.

Още по-крайна ексклузивистка позиция заемат някои богослови от Руската Задгранична Църква. По мнение на един от нейните главни идеолози, арх. Аверкий (Таушев), не само инославните изповедания, но и болшинството поместни Православни Църкви са отстъпили от единството на Тялото Христово: „Христос не е създавал цялото това изобилие и разнообразие от „църкви”, които сега съществуват на земята… Христос е създал само една Църква – Православната, но далеч не всичко, което се именува „православна църква” е действително Православна Църква, а не само една лукава имитация, афиширане, което въвежда в заблуда наивните и доверчивите, които не умеят да се ориентират във всички съвременни човешки лукавства… Не виждаме ли ние и сега… ширещото се отстъпление от Христа…? И не само в така нареченото „инославие”, но и в самото Православие, което остава само един параван”. Именно такава еклезиология доведе Руската Задгранична Църква до загуба на евхаристийното общение с поместните Провославни Църкви и със своята майка – Руската Православна Църква. Няма да говоря за това колко малко любов се усеща в жестоките думи на арх. Аверкий по отношение на инославните и православни християни, които някак много напомнят разобличенията на разколниците старообредци от ХVІІ век, адресирани към Православната Църква. Сектантската психология, която се характеризира с ненавист към Майката-Църква и към другите християнски църкви, а също и със съзнание за собствената си изключителност и непогрешимост е характерна за някои водещи богослови на задграничната църква. Неслучайно архим. Аверкий пише по-нататък: „Нека ни обвиняват в каквото искат, чак до там че сме сектанти или разколници, ние ни най.малко не трябва да се смущаваме от това… Измислените от човешкото лукавство, отстъпилите от Христа лъжецъркви или икуменическото обединение на всички тези лъжецъркви, за нас не са нищо повече от безблагодатни сборища.

За разлика от Задграничната църква, Руската Православна Църква заедно с други поместни православни църкви, участва в икуменическото движение, поддържайки връзка с християните от други конфесии, особено с тези, чиято еклезиология е идентична или близка до православната – католическата църква и източните дохалкидонски църкви. Именно затова, независимо че и в Руската Православна Църква има богослови и йерарси, за които думата „икуменизъм” е почти обидна и които се изказват в духа на архим. Аверкий, официалната позиция на нашата Църква се характеризира със стремеж към диалог с инославните изповедания.

Водещи богослови на руското Православие, в частност тези, които по волята на Божия Промисъл са се оказали в чужбина и са се срещали лице в лице с инославието, като прот. Сергий Булгаков, прот. Георги Флоровский, прот. Александър Шмеман, прот. Йоан Майендорф, митр. Антоний Блум са осмислили участието на Православната Църква в икуменическото движение от богословска гледна точка. Ще се ограничим с цитат от митр. Антоний, който, възразявайки против мнението, че извън Православната Църква не може да има нито благодат Божия, нито тайнства, нито свещенство, казва следното: „Струва ми се, че историята на Църквата, нейното богословие, са несъвместими с такова решение – просто и … успокояващо, защото то премахва всяко колебание, всеки проблем, който изисква решение, достойно пред Бога… Какво да правим с тези, които опирайки се на лъжлива вяра и приемайки непълно богословие живеят заради Христа и умират за Него? Неговите свидетели – мъчениците за вярата в Господа, католици, протестанти и др., които живеят само за това да предадат вярата в Спасителя на тези, които не я познават, живели подвижнически живот и приели мъченическа смърт? Нима те могат да бъдат признати само от Христа във вечността и трябва да бъдат отхвърлени от Неговите ученици на земята?”

Позицията на митр. Антоний по този въпрос не е особена или единична. В миналия век св. Филарет Московский казвал: „Никаква Църква, която вярва, че Иисус е Христос, не бих дръзнал да нарека лъжлива”. Друг руски йерарх, Киевския митрополит Платон (Городецкий), като че ли казвал, че „нашите земни прегради не достигат до небесата.” (Впрочем, тази крилата фраза приписват и на други йерарси). Преградите между различните конфесии нерядко са възниквали не по догматечиски, а по политически причини: с вековете политическите причини за разколите са отивали на втори план, а враждата е оставала.

В древната Църква отношението към еретиците е било много строго: църковните канони забранявали не само участието в Евхаристията, но и молитвата заедно с еретиците. Но не трябва да се забравя, че ересите от първите векове на християнството, като арианството, савелианството, монофизитството са отхвърляли самите основи на християнската вяра, Божествената природа на Христа, равенствата на Лицата на Светата Троица, пълнотата на Божествената и човешката природа в Христа. Това никак не може да се каже за много съвременни християнски конфесии, признаващи основополагащите догмати на Църквата. Следователно православният християнин трябва да умее да различава инославието от ересите. Св. Филарет Московски счита, че „поставянето на папството, т. е. католичеството, на една плоскост с арианството е жестоко и не е полезно”. Също така безполезно е да се прилага това, което са говорили Отците от епохата на Вселенските събори за отлъчените еретици, за недопустимостта от общуване с тях, към днешните инославни християни. Православният християнин не трябва да забравя също така, че само Бог знае къде са границите на Църквата, както е казвал бл. Августин „мнозина, които на земята са се считали за чужди на Църквата в деня на Съда ще открият, че са били нейни граждани; много от тези, които са се мислели за членове на Църквата ще видят, че са били чужди”. Твърдението, че извън Православната Църква не може да има Божия благодат, би значело ограничаване на Бога в Неговото всемогъщество, заключването Му в рамки, извън които Той няма право да действа. Затова предаността към Православието, верността към неговите догмати не трябва да се превръща в такъв бесен православен триумфализъм, при който всички останали християнски църкви се разглеждат като „безблагодатни сборища”, създадени от „лукавството” на хората, а целият изобщо свят и деветдесет и девет процента от човечеството се обявяват за обречени на погибел.