Църква и Евхаристия

Основна истина на православно предание е, че всичко в Църквата има своето богословско и същевременно пастирско измерение – и двете са плод или по-скоро дело на Въплъщението на Бог-Слово. Тази непоклатима вяра съхранява единствения неизменен и пълен отговор на църковното служение спрямо горещите въпроси на човека, който е и винаги трябва да има богословски и пастирски характер.

Тези два динамични аспекта на единното църковно дело спадат към същността на живота и присъствието на Църквата в света и са характерни за уникалността и своеобразността на нейната мисия. Често повтаряме, че Църквата богословства, когато пастирства, и пастирства, когато богословства. Бихме добавили, че Богословието и Пастирството са харизми, които получават своята действителна пълнота в Свещенството; че става въпрос за непрекъснатото откриване на Божията воля и замисъл, които изискват от всички вярващи трезвено сърце, ранено от любов.

И богословието, и пастирството са действителното приемане от всички на даровете на Сина Божий, чиято любов е до смърт, на Пастира и Епископа на Църквата и на нашите души, до свършека на света. Любящото сърце на човека е призвано да отговори на вечното Божие възлюбване чрез Иисус Христос в Светия Дух. Богословието и пастирството не са отделни хуманитарни науки. Те означават подчиняване на нашите схващания и дела на послушанието към Христос като към Ангел на великия Божий съвет заради целия човешки род. Това не е отделен, а всеобхватен въпрос, определено решение, което засяга всички вярващи – членове на Църквата. Всички са призвани да богословстват и да извършват диакония като причастници на харизмите на Духа. Това означава, че християните – духовници и миряни – възвестяват словото на Бога и служат на Неговото дело. Те не казват нищо, в което Христос не присъства и не вършат нищо, което Христос не е извършил. В противен случай отклоняваме нашето слово в ерес и осъждаме нашето дело на провал.

Разбира се, тази преданост е много трудна и мъчителна в сравнение със своеволието и само-планирането. Всеки Божий призив и харизма е чест и слава за човека, търсещ своето кръстно разпъване, така че той да не казва и да не върши нищо, в което не присъства Христос в Неговото крайно смирение. Обикновено от време на време се намесваме между Христос и човека – не за да ходатайстваме, а за да попречим на Христос в срещата Му с човека и на човека в срещата му с Христос – чудо, което обхваща целия смисъл на Историята. Богословието и пастирството в своето взаимопроникване със свещенството, както и целият наш християнски живот, са подражаване на Христос в Неговото Въплъщение, доколкото това е възможно – на този бездънен кеносис, на това дълбоко Негово снизхождане и истинско Божие страдание сред рисковете на човешкия ад. Това е мярата на нашите думи и дела: Христос, бидейки послушен на Отца до смърт, за да бъдат съкрушени непослушанието и човешкият бунт, именно смъртта.

Казваме всичко това не защото се стремим да създадем теоретични проблеми за простодушните вярващи. По-скоро искаме да изразим голямото затруднение, действителния кръст за свещеника или вярващия – „богоносец” и „богослов” – при подхода и възвестяването на неща, които принадлежат основно на Божиите откровения и инициатива. Всяко истинско възвестяване изисква пълна откритост. Без Словото – Премъдростта на Отца, без жертването на Бога, на въплътилото се Слово, на единствения Богослов и добър Пастир на Църквата, с една дума, без Истината, в която се движим чрез Любовта, нито една наша дума, както и нито едно наше дело не са възможни и истински. За да говорим за най-съкровената връзка между Църквата и Евхаристията, както и между Евхаристията и антропологията, първо трябва да сме се научили да бъдем поучавани, а това означава да сме създали безусловна връзка с всички тези свещени неща в личността на „Любящия и Възлюбения”, на Господ Иисус Христос.

Авва Анув каза: “Откакто започнах да призовавам Името Христово, от моите уста не е излязла лъжа”¹.

Съгласно казаното дотук, ако наистина искаме да говорим за екзистенциалното и личностното, вътрешно и сотириологично отношение и общение на човека с Евхаристията, трябва да навлезем в сърцевината на еклесиологичната и заедно с това антропологична тайна; да слезем в дълбините на огнената реалност, където Божият Христос, огненият пламък и огънят на любовта, който изгаря и обновява, се среща с човека, ранен от любовта и горящ от очакване. Именно в Евхаристията божествената икономия за човека събира всички дарове, които изпълват спасения и нов живот; именно тук дарът на живота тържествува като живот в благодарение. Тук не се води диалог между Бога и човека; Бог и човек са сътрапезници на трапезата на безсмъртния живот. Тук на дело се осъществява общението на човека с Бога и в това общение, общението на любовта, придобиваме познание за Божиите слова и дела. Тук, в това и с това взаимно движение или по-скоро тайноводство, се открива „отново и по много начини” чудото на мистично-светотайнствената среща на любовта, която снизхожда, и на любовта, която възхожда, на извора на неизчерпаемия дар на разпростиращото се спасение. Ние не просто познаваме Църквата, а ставаме живата Църква, в нейното най-мощно осъществяване.

За да водим истински християнски живот, с цялата дълбочина и височина, дължина и ширина на църковното тайнство и неговото харизматично богатство, трябва да се върнем към Божествената Евхаристия и в Божествената Евхаристия. Тя е напълно видимо, неизменно – ако искате историческо – доказателство за чудните дела и безкрайните чудеса на Бога. Възможно е това, за което обикновено говорим – имайки предвид отношението на човека с Църквата, за да опишем общението на човека с Бога и особено участието му в тайната на спасението чрез Иисус Христос в Светия Дух – да не изключва известни недостатъци или несъвършенства. По-конкретно: възможно е то да ни въвлече в някакви общи и неопределени, несвойствени и удобни мисли по отношение на пълнотата на християнския живот, колкото и те да изглеждат позитивни и полезни. Тук основно има две опасности:

1. Църквата да бъде приета като религия или като друго название за човешка религия, като по този начин се игнорира фактът, че Църквата е напълно нова реалност като въплъщение на християнската тайна и на християнска вяра.

2. Човекът да бъде ограничен до някакви емоционални и психологически и защо не – принудителни и външни отношения, които религията изисква, като по този начин той се чувства удобно, отнасяйки се формално и неопределено към Църквата, без съзнателно и отговорно, непосредствено и лично отношение с нея.

Много е важно да се подчертае, че ако Църквата е средоточие на света, Евхаристията е средоточие на Църквата в трайната, есхатологична, творческа динамика и историческа приемственост. Божествената Евхаристия, или както обикновено я наричаме, Божествената Литургия, е вечно актуалното и съвременно събитие на божествената икономия в историята на света и в живота на всеки човек. Това събитие конкретно е свързано с единствения и най-важен въпрос – спасението на всички същества, сътворени от Бога. Спасението на човека, а чрез него и на света като творение и история, открива своята пълнота и средоточие в Боговъплъщението, което, въпреки кенотичния Си характер крие силата на окончателно сътресение. Последиците от това сътресение не се ограничават до „украсяването” на повърхностните или външни исторически условия и състояния или до избавянето на човека и всичко, което го заобикаля, от някакви неблагоприятни и несправедливи обстоятелства на земния живот. Спасението, което Христос донесе и извърши чрез Себе Си, приемайки целия човек сред и в сърцевината на земята, разтърсва дълбоко, възраждащо и обновяващо човешкото битие и цялото творение. Това именно е свободата на човека и на живота му от дявола, смъртта и греха – големите и последни врагове на човека и историята.

Когато божествената Евхаристия е Литургия и причастност към тайната на спасението, тя завинаги остава централна тема и неизменен център, жив извор за черпене на смисъла и целта на човека и неговия живот. Всеки човек – и това зависи от самия човек, който обича – очаква и приема непрекъснатата, окончателна и истинна епифания на Христос.

„Нужно е първо да се определи, разгърне и изгради мястото, където може да бъде дарувано идването на Бога и да се подготви бдението за отпразнуването на Неговото пристигане”².

Това е Божествената Евхаристия: Мястото и начинът на истинското идване и явяване на Бога, на действителното Богоявление за всички онези съзнателно вярващи, покланящи се „с дух и истина” и празнуващи извършваното сред тях Божие жертвено свещенодействие на тяхното спасение; за всички онези, които очакват още един изобилен дар на Въплъщението, които вече дават плодове и вкусват многообразните дарове на Петдесетница. Защото Светият Дух е Духът на Църквата и на Евхаристията, Който заедно с Христос – двете Божии ръце, извършва и завършва Евхаристията на Църквата. Призоваването и действието на Духа претворява земните дарове на Евхаристията в Тяло и Кръв Христови и в същото време приканва вярващите, духовници и миряни, към приемане на тези Тяло и Кръв.

***
Знаем много добре, че Божествената Евхаристия е велико Тайнство, Тайнство на Тайнствата и че като всяко Тайнство човек не го изучава, а му се покланя. Евхаристията е par excellence Тайнство, което не се обяснява, а се преживява, за което не можем да изказваме общи теории, а да имаме личен опит. За Евхаристията важи преди всичко това, което важи за Църквата:

„Църквата не ни дава система, а ключ. Не ни дава план на Божия град, а начин да влезем в него. Вероятно поради това, че няма план, някой може да обърка пътя. Но това, което ще види, ще го види сам, а не чрез посредник; ще го види директно и то ще бъде реално за него; докато онзи, който само е проучил плана, рискува да остане отвън и нищо да не открие”³.

„Ключът” или „начинът” е опитът на вярващия в Светия Дух, Който е Дух на Евхаристията и на Общението с Христос; Тайноводецът на вярващия към Господ Иисус Христос:

„Затова ви обаждам, – пише св. ап. Павел към Коринтяни – че никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса, и никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Кор. 12:3).

Само чрез вкусването и познаването на светодуховния опит и действие – дарове, от които са лишени еретиците и богохулниците и които притежават вярващите и съвършените, тоест само тези, които отговарят на това условие, могат да бъдат благословени и удостоени да говорят за тази толкова тайнствена и страшна връзка на човека и всеобхватно общение, както е развито чрез евхаристийната практика на Църквата. Става въпрос за връзката между Евхаристия и антропология, както и преди това за връзката между Църквата и Евхаристиологията.

Ако искаме да назовем с друго име опита на вярващия като предпоставка за възприемането на Тайнството Евхаристия, ще го назовем "любов" – святата страст на святата любов. Тя е царският път за придобиването и усвояването на Божиите дарове.

Тя е не се отъждествява с нищо от този свят, а цялото нейно богатство е есхатологично, а нашите критерии за нея са определено харизматични. Само чрез тайната на любовта, на пълния Божий дар можем да влезем в живота на Тайнствата. Ще стигнем до любовта, до притежаването на всичко, ако преди това преодолеем всички образи на сетивните неща и победим движенията на сетивата, за да стигнем до чувството на ума и мъдростта на сърцето, до реалността на опита като емпирично познание, което превъзхожда всяка обикновена представа и знание, понятие и слово.

За духовно-есхатологичните неща – Църквата, Евхаристията, Тайнството и т.н. – не важат теоретичните определения. Определенията се смятат за необходими там, където властва съмнението, а животът се заменя от вербалността. Божиите неща се откриват на тези, които с цялото си сърце и същество бързат за срещата с тях и се възвисяват именно там, където не измислят теории, а се удивяват пред Тайнството. Евхаристията на Църквата – преди всичко бидейки небесна Литургия пред Божия престол – е откровение, което Самият Бог е предопределил за човека преди вековете за неговия по-дълбок, вечен и безсмъртен живот. И тук, в тяхното преживяване, са в сила словата на тайнствения диалог на две несравними, лични същества, изпълнени с любов, която осъществява тяхното общение и единство и в която откриваме нашата свобода и спасение.

„Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади; всички Твои води и Твои вълни преминаха над мене. . . моя Спасител и моя Бог” (Пс. 41:8;6).

***
В цялото пътуване на божествената Икономия три чудни събития и върхови моменти се преплитат с предвечно скритата в Бога тайна и откриването Му в света: с Тайнството на Църквата. Църквата не се ражда в историята от историята, а идва като Божие изволение и обобщение на всички метаисторически вечни реалности, на Божиите откровения и свидетелства; а именно, че всичко парадоксално и умонепостижимо, чудодейно и невъзможно за хората се извършва от освобождаващото всемогъщество на любящата воля на Господа към всички твари.

Църквата, която в Христос въплъщава цялото Божие откровение в изпълнение на времето, не е някакъв свят на нови идеи и метафизични хипотези, a новото християнско Тайнство като действително осъществяване на есхатологичните събития на спасението във всяко едно настояще.

И така, кои са тези три велики събития, три кенотично-еклисиологични действия на Бога заради човешкия род?

Това е сътворението на света; новото битие, което се свързва не с Неговата непричастна същност, а със свободата на Неговата воля. Бог създава ново битие наред със Своето Битие.

Чрез сътворяването на света се предвъзвестява явяването на Църквата, която в последните времена възглавява всички неща в ипостаста на Бог Слово. Св. Григорий прави христологично тълкувание на Песента; от бездните на времето Женихът Христос търси невястата-Църква, бидейки „безумно влюбен” в нея. Става въпрос за учението, което по-късно ще бъде развито от св. Отци и по-специално от св. Максим Изповедник като христоцентрична космология. От самото начало, преди вековете, Христос е началото, средоточието и краят на творението. Всяка тварна реалност, всички сътворени същества са устремени към Христовата личност, като имат за предпоставка различието между вечността на Словото и икономията на Въплъщението.

Св. Максим Изповедник е категоричен:

„Гледайки на тази цел, Бог е сътворил същността на съществуващите неща. Това наистина е крайният предел на Божия промисъл и на тези, за които промисля… Защото заради Христос, т. е. заради тайната Христова, всички векове и всичко, което е в тези векове, са получили в Христос начало и крайна цел на битието. Защото преди вековете е замислено (от Бога) съединението на границите и на безграничността, и мярката, и безмерието, и края, и безкрайността, и на Твореца, и на творенията, и на покоя, и на движението, което (съединение) е явено в Христос в последните времена”⁴.

Христос е тайната на тайната на Сътворението, скрит и действащ, постоянно пророкуван и очакван, изучаван и жадуван, до пълното Му явяване чрез Въплъщението.

***
Въплъщението на Словото като ново творение и завършек на първото творение е осъществяването на неговата осуетена поради падението цел. Тази цел е обожението, което исторически се извършва в Църквата.

Въплъщението на Словото е всеобхватно събитие, което обхваща не само човешката, но и цялата сътворена природа. Християнството не е друга или някаква нова религия. То е обновяването на тленното битие, зданието на новото тяло на Църквата. Църквата е „продължението” и „пълнотата” на „въплътения живот” на Христос, ”заедно с всички извършени заради нас събития, с Кръста на Гроба, с тридневното Възкресение, с Възнесението на небесата, със сядането отдясно, със славното Второ Пришествие”⁵.

Според о. Георги Флоровски:

„Светът е бил сътворен, за да може Църквата да стане Тяло Христово. И в Църквата творението е намерило истинското си място и достойнство завинаги, за всички векове, в единството с Христос в Светия Дух”⁶.

Чрез събитието на Своето Въплъщение Творецът става Спасител на света, „плод на земята”, Който я възвисява в Рай⁷ – именно в Рай, тоест в Църква. Не е случайна съществената връзка между Църквата и красотата, защото Църквата е най-възвишеният, „твърде добър” свят, с други думи най-прекрасното Божие творение.

Изначалната Светлина при сътворението е Христовата светлина, светлина от Светлина, въздигната чрез Духа в последна светлина – в светлината на Църквата. Оттук Петдесетница, сиянието на Петдесетница, бидейки сияние на Светлината – на явяването на красотата – открива съкровищата на Въплъщението. Петдесетница просветлява Въплъщението и го продължава като въплъщение на Църквата, прави го реално настояще, като спомага за неговото вечно принасяне на плодове.

„Християнството е постоянно призоваване на Духа”⁸, то е Църквата в нейната християнска истина и есхатологично съхраняване – в съхраняването на нейния харизматичен и апостолски характер. Векът на Църквата е век на Духа, а християнинът е светодуховен човек.

 „Без Божия Дух не можем да се спасим, защото връзката на Бога и човека става възможна чрез Светия Дух”⁹.

***
В светоотеческото предание и богословие божествената Евхаристия има ясно еклисиологично значение, тя е сърцевината на Църквата в Историята. За схоластическото богословие Евхаристията е била и остава едно от най-важните и дори задължителни Тайнства на Църквата, а не самото Тайнство на Църквата и самата Църква като Тайнство на Христос. В православното предание Църквата е „Тяло Христово”, мистична реалност, по-дълбока и по-всеобхватна от Писанието или Евангелието. Това именно е божествената Евхаристия, в която християните познават Христос от Евангелията и по този начин Неговият образ действително е жив за тях¹⁰. В Евхаристията и чрез Евхаристията Църквата открива своето точно и постоянно осъществяване, съхранява сотириологичното събитие, постоянно се преобразява в пълнота на живота, дар и дарове на истинския живот.

Ако Църквата като икона на есхатона не произлиза и не черпи своя живот от духа на този свят, а от Самия Бог и от Неговото Царство, то Евхаристията е Тайнството на Тайнствата, всеобхватното Тайнство, пълнота на всяко Тайнство, единственото Тайнство – целият Христос в Църквата и Църквата в целия Христос. Църквата е Тайнството, което „се обозначава в св. Тайни” като събития на самия живот на Църквата, продължаващи действия на Христос, действителни сили за онтологично преобразяване, средоточие на мистичната среща, пътища за среща на Бога с човеците. Всичко това са чудни дела, които се свещенодействат в Евхаристията, централното Тайнство, Святая Святих на Православието, именно самата Църква, нетленната реалност на църковния живот в постоянно разпростираща се „пълнота на Христос” „в действителното продължение на спасителното дело на Христос в света”. Евхаристията е извор и корен на духовното съществуване на Църквата. Тя е Тайнството, в което и чрез което Църквата е жива и продължава да съществува като пространство за спасението на човека¹¹.

Подчертаваме това еклисиологично и църковно измерение на Евхаристията, защото основно това ще бъде категоричният отговор към днешния християнин, на когото пастирстващата Църква, освобождавайки го от хаоса на религиозните убеждения и ереси, ще помогне да се завърне към изобилието на даровете и благодеянията на евхаристийния живот, събитие, което ще го възстанови в църковното и харизматично „Христово тяло”. Само в реалното приемане на органичната връзка между Църквата и Евхаристията е възможно да се разбере съдбоносното значение на Евхаристията за човека. Всички са призвани да станат Църква чрез Евхаристията и да открият своето евхаристийното предназначение в Църквата. Евхаристията не е някакво повтарящо се действие като изпълняване на определено религиозно задължение. Тя е Тайнството на непрестанно обновяващия се живот, бодърстване в общението на Христовото тяло, което държи вярващия открит „за окончателно-есхатологичното сътресение на Царството”¹².

Очевидно всичко това влиза в противоречие с днешната реалност дори за православния християнин, за когото Църквата и Евхаристията са неутрални неща и въпроси, с които се занимават специалистите, следователно факти, които не го интересуват или не се съчетават с формирането на неговия християнски живот. Затова особено важен е въпросът: дали без Евхаристията съвременният християнин може да има съзнание за Църквата и активно да го изразява – не просто като лично, а най-вече като пророческо събитие? Това, което е сигурно, е че с отричането и отхвърлянето на светотайнствената среща на Църквата и Евхаристията се връщаме в предхристиянските времена – времена на отчуждение и отчаяние за човека поради неговото безбожие и идолопоклонство.

Разпростиращата се „нине во Иисуса Христа” Църква в Евхаристията – и обратното – актуализира делото на спасението, което има за цел съзиждането на Църквата и извършването на Евхаристията:

„И тъй, помнете, че вие, някога езичници по плът, които бяхте назовавани необрязани от тъй наричаните обрязани с плътско обрязване, извършвано с ръце, че вие бяхте тогава без Христа, отстранени от израилското общество, чужди към заветите на обещанието, лишени от надежда и безбожници в света; а сега в Христа Иисуса вие, които някогаш бяхте далеч, станахте близки чрез кръвта Христова. Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир…  И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф. 2:12-22).

Хората и тогава са имали религия, но са имали непознат бог; по-скоро не са имали личностен Бог и истински живот с Бога. Имали са оскъден и смъртен живот и някакъв измислен и идолизиран, недостъпен и враждебен бог. Това е религията –схващането на Бога по човешки образ, обогатено с юридически и морални разпоредби, които изискват неговото робско поведение и усилват метафизичния му страх. По-нататък ще се върнем към обширната и неповторима тема за спасението на човека, когато за съжаление религизацията на Църквата и връщането от Църквата към религията придобива необятни измерения. Непрекъснато сме свидетели на постоянно нарастващото обезличаване на християнската вяра, на нашата мъглява и изпълнена със страх зависимост от някаква висша сила, на отдаването на нашия имагинерен живот на случайни и магически стечения на обстоятелствата, като във всеки един момент лесно можем да изпаднем от религия в идолопоклонство. Свидетели сме на пълното пренебрегване на Църквата в поглъщането ни от някакво неопределено чувство и от гордостта от знанията ни по религиозните въпроси. На мястото на конкретната реалност на Църквата отново се поставя религиозният феномен – с много противоречия – въпреки усилието за изтъкване на положителните му елементи. И тогава Христос не е единственият Бог на нашето спасение в новото Му Тяло, Църквата, а Онзи, Който е изчерпал цялата си въплътена икономия в една нова религия, макар и по-възвишена и по-съвършена.

Следователно, ако продължаваме да не обръщаме внимание на факта, че чрез Своето Въплъщение Христос е сложил край на стария век на религията, установил е новия век на Църквата и чрез чудесното събитие на предаването на Евхаристията е предал не някакви заповеди, а Самия Себе Си за живота на света, тогава и човекът, и християнинът отново се връщат към миналото, към несъвършенството на вече случилото се, бидейки неспособни да се разпрострат и открият за съвършенството на идните неща, към бъдещите неща, които ще се случат, от които черпи своя смисъл всичко, което се случва в настоящето. Ето какво би могло да стане, макар и да изглежда, че вече става:

Вероятно бихме имали една нова религия, по-изчистена и по-монотеистична, но в действителност ще продължим да бъдем безгласни пред едно глухо божество. Защото във всяка религия остава открита пропастта между въображаемия отвъден бог и реалния тукашен човек, който дори в името на религията не би могъл да избегне разделението и враждата с другите. Религията не е придобивка, а търсене; не е откровение, а построение, потребност на човека да преодолее себе си чрез себе си, на практика по един неефективен и безнадежден начин.

Бихме имали някакво страхопочитание и подчинение спрямо силите на трансцендентното същество, но не бихме имали вяра, не бихме могли да осъществим нашия живот като нов живот на новото битие във великата тайна на благочестието, извършена чрез Христос, чието начало е вярата; не бихме могли да осъществим нашия живот като общение и поклонение на Света Троица, на истинското Битие и Начало на всяко битие. Следователно бихме имали не познание за Бога на Любовта, а съзнателно продължение на религията на страха и заедно с това на етиката на страха, на закона. Бог на Църквата е Бог, Който свободно и любящо говори и действа в човека и за човека, за разлика от боговете на религията, които ние сами създаваме чрез културата, за да ни заповядват и заплашват, защото само тогава ще изпитваме дълг да се стремим към общото благо, принуждавайки себе си. С други думи, бихме останали в древното или старото, което вече е отминало, отхвърляйки принасяната спасителна Христова благодат и любов, отказвайки да следваме пътя на новия живот като участници в Кръста и Възкресението. Постоянно бихме се потапяли в робството на своето лицемерие, а бидейки нерешителни, бихме останали безучастни спрямо великата игра на свободата с Бога, в срещата на две свободи, на Бога и на човека, която в действителност е една – свободата на Бога.

Бихме станали роби, поробвайки и другите, на някаква идеология, защото без Църквата християнството лесно може да се изопачи в идеология. И няма никакво значение дали тази идеология се нарича религиозна, свещена или метафизична, след като в същността си е развъплътена, студена; мъглява, далечна, безполезна. Християнството е Църквата, в противен случай то се трансформира в религиозна идеология, а бог на една такава идеология е някаква висша ценност в цивилизацията на ценностите, след като към тях се причислява и религията. Християнството като ценност и фактор на цивилизацията – това е трагичният резултат, към който вървят тези, които се наричат християни: да направят от християнството идеология, която хората ще впишат в същия раздел с всички останали, причислявайки я по необходимост към десните идеологии, тъй като именно те използват Бога, за да Го изтъргуват. Тогава самите християни стават трагични в личния си крах, но и в краха на самите идеологии¹³.

С всички тези обикновено неподозирани неща бихме повторили престъплението на престъпленията: бихме отхвърлили, както и юдеите някога по времето на Въплъщението, видимата и живата реалност на Въплъщението:

„В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии… И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Йоан 1:10-12, 14).

Ако пренебрегнем богатството на последиците от Въплъщението, отхвърляме ипостасната вяра в името на въображаема религия. Защото вярата е Христос и Христос е вярата на Църквата. Следователно пренебрегваме и човека-християнин; защото отричаме християнството като възсъздаване на всички неща чрез Въплъщението и етос на всеки християнин, чието дело е „подражанието на Христос по мярата на Въплъщението…”¹⁴

Наред с истината за Въплъщението бихме се лишили и от светлината на Петдесетница, на икономията, която осветлява и проявява икономията на Въплъщението, при положение, че Въплъщението и Петдесетница представляват par excellence църковни Тайни, двете непоклатими основи на Църквата. Бихме се осъдили на непричастност и бездействие спрямо истината, която е Христос във всички Негови чудни дела, сред които най-великото е Църквата, „стълб и крепило на истината” на Христос в света в Светия Дух (Йоан 16:13; 1 Тим. 3:15). Опростеното богословие на разума, рационалистичното, протестантско богословие, лишено от участие във въплътената еклисиологична тайна, преди време твърдеше, че хората очаквали Христос, а Бог изпратил Църквата. И днес изглежда, че най-големият ни проблем не е само Христос без Църквата, но главно Църквата без Христос. В корена на един такъв проблем се крие пренебрегването на факта, че Христос не е донесъл някакъв текст, който да добавим към множеството други свещени текстове и реликви на човечеството. Христос предаде Самия Себе Си, предавайки Се по този начин като начало на всичко – т.е. Църквата, която (както и Евангелието) е слава на Неговото Въплъщение, което продължава и живее в Евхаристията. Защото и Църквата, Евангелието и Евхаристията са личното явяване на Христос в едното, свято и безсмъртно Негово тяло. Без Църквата, без църковното Си въплъщение, Христос щеше да бъде един от великите мистици на религиите, а Църквата без Христос от Евхаристията щеше да бъде една от великите световни религии.

Следователно, става ясно, че след Христовото Въплъщение никой не може да говори за Христос без Църквата и за Църквата без Христос. Всяко отделяне на тези две неразделни тайни, на тази двояка тайна осъжда Църквата на религизация и идеологизация, обективация и социализация. Вярващите – настоящи или бъдещи – трудно могат да разберат това, ако още не са приели това, което подчертахме и по-рано – че пребиваването на Словото в плът в нас и сред нас слага край на времената на религията, времена на невежество и безбожие, на идолопоклонство и безнадеждност. Христос, Който е „същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8) остава живият и непосредствен отговор на Бога спрямо напразното човешко интелектуално и виртуално търсене и изобразяване на Бога, спрямо човешкия глад и жажда за живот, изпълнен със смисъл, с вечния и непреходен смисъл.

Можем да изразим това и по друг начин: Божието явяване в плът установява в историята есхатологичния век на Църквата, века на Христос и на Духа. То е завършек на всички онези пламенни човешки очаквания, на които религията в миналото не е могла да отговори, както и в бъдеще няма да може да направи. Бог вече не е търсеният и очакваният; Той се явява и действа в нас и чрез нас и точно тогава по парадоксален начин става ненаситно търсеният и очакваният. Той пръв търси нас и ни открива, като ни дарява не някакви необходими и полезни блага, а истински и вечен живот, с който изпълва сърцето ни; живот, преживяван „като чувство в Бога и умоление към Бога”¹⁵.

Това е отговорът на въпроса за спасението: Бог изпрати Своя Син не за да подобри и промени външните изменчиви условия на живот, а за да възстанови човека и да избави живота му от смъртта „за да имат живот (хората), и да имат в изобилие” (Йоан 10:10).

Отчайващо е, че тези, които се наричат християни – естествено православни – продължават да пренебрегват сърцевината на тайната на спасението, като упорито се занимават и ограничават с някакви привидни религиозни и нравствени промени, които Христос извършил за подобряване на живота на хората. Спасението е победата и съкрушаването на единствения голям и последен враг на човека – дяволът и смъртта като власт на дявола. Премахването на демоничната власт на смъртта, която грехът установил, е дело на Христос, което Църквата продължава чрез Духа и което нейните верни членове празнуват на всяка божествена Литургия, чрез която отхвърлят смъртта и изповядват Неговото Възкресение с дейното си участие в светото Причастие на пречистото Тяло и честната Му Кръв.

Ако смъртта е отделяне от Бога, извършено от греха чрез дявола, чието единствено дело е разделението, животът е единение с Бога, извършено от Христос чрез Въплъщението. Това е делото на спасението като повторно обединяване на разделения свят, на разпръснатите хора и премахване на разделението като власт на греха и смъртта. Това ново единение в Христос чрез Духа е Църквата в Евхаристията и Евхаристията в Църквата. Става въпрос за новото обединяване на всичко в Христос, за тайната на спасението и на безсмъртието чрез „Емануил”, чрез което „не-народът” отново става „народ” и „възлюбената” става отново „възлюбена” (Срв. Осия 2:23).

***
Следователно, смело трябва да се съсредоточим върху първото, основно и възвишено дело на Църквата, осъществявано най-вече чрез нейните свещеници-пастири във време, когато допуснахме животът да бъде безкрайно насилван от смъртта, постоянно придобиваща все по-противна, грозна и ужасна форма. Смъртта вече не се споменава като очакване или упокоение на праведника. Тя придобива нови образи, носещи печата на обезобразяващото насилие, което новите болести на цивилизацията и новите сили (!) на технокрацията упражняват върху хората, които самият човек гениално, но немъдро създаде в галопиращото си отчуждение от Христос и Неговата Църква, не изобщо и неопределено, а от тяхното евхаристийно осъществяване и есхатологична реалност. Всичко се социализира и осъзнава – дори и смъртта – бидейки насила откъснато от Тайнството и есхатона. А всички ние в нашето де-християнизиране и разцърковяване от хора ставаме просто самоосмиващи се същества, които са се превърнали в идоли за самите себе си.

Затова за наше първостепенно и пророческо дело считаме новото и действително откриване на евхаристийното Тайнство като живот на Църквата и след това като живот на света. Божествената Евхаристия е заключителното тайнство на цялата икономия (домостроителство) на спасението, живата душа на тайната на Църквата. Става ясно, че жизненото преоткриване на Тайнството Евхаристия по своята дълбочина е преоткриване на църковното Тайнство като Тайнство на спасението – „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Църквата е храмът за оцърковяването на цялата история, “страшното” място на Христовото явяване и на събранието на вярващите, вечно благославящи и благодарящи, възхваляващи и прославящи Бога (Лук. 24:53). И тогава, като служат и се освещават, те проповядват навсякъде; и Господ им помага и подкрепява словото с личби, от каквито то се придружава (Марк 16:20).

Преоткриването на Евхаристията чрез участието на вярващите като Тайнство на Църквата и на спасението води до поредица от важни разкрития за християнското съществуване. Става въпрос за основните истини на църковния живот, които продължаваме да пренебрегваме или своеволно сме заменили с религиозни вярвания, подменящи светотайнствения характер на този живот. Между тези истини, чиято пълнота се намира в нашето послушание към Христос, си заслужава да споменем онези, които ще върнат църковния живот към неговата действителна евхаристийна динамика:

Божествената Евхаристия не е едно от Тайнствата на Църквата (обикновено определяни като седем на брой), които можем да назовем и най-вече да определим, а оттук да ги разделим и разграничим. Школското или западно богословие, което продължава да влияе на същността на църковния ни живот, ни е завещало изцяло технологичната идея и символично значение на светите Тайнства – на уникалния начин, по който Бог съществува и действа в хората. В общи линии те са се превърнали в обикновени ритуални действия, които се извършват с подчертана пиетистична нагласа, бидейки напълно обективирани; в показни индивидуални възможности за лъже-кинонийност, покрити с необходимата сакралност; в инструменти или средства за придобиването на Божието благоразположение и благодат. С други думи, те са загубили своята онтологическа реалност, в която истинският човек възраства и истинският живот се утвърждава като постижение и завоевание в истинския Бог. Църковните Тайнства са есхатологични събития, които преобразяват битието и обезсмъртяват живота. Евхаристията е централното църковно Тайнство, Христово Тайнство и основа на всички Негови есхатологични действия в Църквата.

Евхаристията:

„…не е едно Тайнство, наред с другите, а техен връх и завършек. Разбира се, тя е „свещенодействието на свещенодействията” и благодарение на насаждането, което осъществява, е най-пълното проявление на Църквата. В своето битие, в самата си същност Църквата се явява като общност”¹⁶.

Характерно е, че за да назовем Евхаристията, използваме множествено число; казваме „божествени, пречисти, безсмъртни, животворящи, небесни, страшни и т.н. Тайни на Христос” – факт, който изразява нейната всеобхватност и църковност.

Отчуждаването и всяко отделяне на останалите църковни Тайнства, които обхващат целия живот на човека, от централното Тайнство – Евхаристията – ги принизява до обикновени случайни и частни прояви (колкото и да настояваме да говорим за свещенодействия), извършвани от хора, подчинени на човешки стремежи, а не от Бога, съобразно Неговата човеколюбива икономия. Без евхаристийното си възпълване всяко църковно Тайнство се изопачава в индивидуален въпрос с религиозен и ритуален характер, в нещо близко до магически действия и сили, напълно непознати в реалния живот на човека. Цялата ни светотайнствена практика свидетелства за невежество и главно за отсъствието на преобразяващата сила на вярата, както и за опростеното изпълняване на някакви социални роли, изкоренени от сотириологичното дело на Христос, така че реалното Тайнство остава несподелимо и следователно бездейно. Спасителното дело, което реално обхваща целия човек и целия му живот, като ги насажда още тук и сега в техния есхатологичен завършек, потенциално и актуално се продължава във и чрез божествената Евхаристия. Затова, когато е откъснато от евхаристийната практика на Църквата, всяко църковно Тайнство се повтаря като благочестив, но механичен обичай, който задължително се съпровожда от неговото удобно окарикатуряване.

Първоначалното формиране на свещените Тайнства се извършило в структурата на божествената Литургия (Кръщение, Миропомазание, Изповед, Брак)¹⁷. Ако тази традиция днес се счита за анахронична и отблъскваща от непрекъснато секуларизиращата се Църква и от нейното бюрократизирано свещенство, тогава това, което сме призвани да възлюбим, е богословското знание наред с пастирското изкуство и придобиването на духовен опит на полето на плодове на Духа. Преди всичко Тайнствата са богословски и духовни дарове и подвизи. Затова сме длъжни отново да влезем в Църквата на Тайнствата, които са чудеса от времето на Новия Завет, Божии дела във века на Духа, напомняния за Кръста и Възкресението, пътища на благодатта към пълното откриване на есхатона, на Идващия и на идните неща. И накрая, трябва да се научим да различаваме Тайнствата от символите, при положение, че символите естествено вече не ни насочват към конкретни събития, а придобиват напълно друго и чуждо религиозно и нравствено съдържание. Тайнствата са Божий дар за живота, за спасения и безсмъртен живот. Те са залог за нашето спасение, събития на живота и причина Христос да присъства сред хората и Своите съвременници отвъд всяко изкушение на мимолетната актуалност и модернистичното безумие. Църквата на символите и на предобразите бързо стига до състоянието на църква от миналото и на музейна църква, неразпознаваема в отчуждението си от Духа, Който прави всички силни и живи, настоящи и активни в Христовото тяло.

Действителното светотайнствено преоткриване на Църквата, необходимостта от приоритет на Църквата на Тайнствата, тъждествеността на Тайнствата и Евхаристията основно предполагат възстановяването на самата Евхаристия, на уникалното й значение като средоточие на целия християнски живот на дело. Евхаристията не представлява някакъв привидно сериозен аспект на пиетистичното благочестие на хората. Тя е основата на църковния живот, а чрез него – и на живота на света, средоточие на целия литургичен и духовен живот, какъвто трябва да бъде истинският християнски живот. Достатъчно е само да живеем Евхаристията в конкретното й извършване, за конкретния човек и в конкретно място. Отдаваме специално значение и на конкретното място, което е енорийската общност с център храма, защото Светата Литургия предполага конкретно място за конкретния начин на евхаристийното събрание и общност. Мнението, според което обикновена сграда до храма може да се нарече духовен център, е антиевхаристийно, защото истинският духовен център е храмът –  църквата като топос на божествената Евхаристия и на евхаристийното общение. Това означава, че енориите са призвани отново да се върнат към живот чрез Евхаристията и така да станат „действителни пророчески общности, които ще бъдат работилница на свободата и любовта”¹⁸.

Следователно, преоткриването на Евхаристията води и до друга важна истина – до откриването на реалността на енорията като поместна църква, която се изгражда чрез Евхаристията, в чиято пълнота е призван да се кръсти целият човешки – и този на света – живот, за да се преобрази в християнски живот. Темата е особено важна поради множеството подмени и отчуждения, които са претърпели най-вече съвременните градски енории, естествено, без да пренебрегваме голямата и многообразна оскъдност и нищета (главно евхаристийна) на селските енории. Най-голямата подмяна и отчуждение на нашите енории е второстепенното и напълно случайното значение, което отдаваме на Евхаристията като пълнота на християнския живот. Това води до поредица от други явления, които конкретно свидетелстват за криза на личните отношения, за злоупотреба със социалните функции в живота на енориите и то в лицата на нейните членове. Енорията е общност от личности и среща на имена, като тяхното видимото средоточие е Евхаристията; така че истинската, жива (а не, както се казва "образцова") енория е тази, в която всеки се обръща към другия по име, а предстоятелят на Литургията споменава имената на всички нейни членове, живи и мъртви.

***
Само в не-анонимната енория (поместната църковна общност), тоест в общността на личностите и в мястото, където хората се обръщат един към друг по име, в събранието на едно и също място „с всички светии” придобиваме църковен начин на мислене и евхаристийно съзнание. Какво е значението на енорията днес, когато тя се е превърнала в място на преминаващи и любопитни посетители или клиенти, които не се познават и не общуват помежду си в благодарението и любовта, когато всеки от нас сам преценява и сам решава, а онова, което обикновено търси в нея, е не уникалната ценност на любовта и радостта от ближния, а лъжливото усещане за самооправдание и индивидуално спасение? Отчайващо е, когато енорията се изтласква и изоставя от самите й членове, а за съжаление това продължава да е израз на духовна леност и умъртвяване на нашите сърца – почти повсеместно състояние, което може да бъде преодоляно с развиването на една евхаристиология, която да отговаря на своето еклисиологично и христологично, сотириологично и антропологично съдържание. Спешно трябва да потърсим и приведем в действие богатството на харизмите на вярващите, така че енориите да престанат да бъдат правни учреждения или социални заведения, където задоволяваме всякакви наши потребности и изцеряваме всякакви болести.

Това, което Църквата трябваше отдавна да направи, за да се утвърди като светодуховно тяло на Христос, е живо да прояви харизматичния дар и отговорност на всеки неин верен член. Защото живата енорийска общност е не само евхаристийна, но и харизматична. Заедно с извършването на Евхаристията трябва да се активират харизмите на миряните чрез Миропомазанието, така че те вече да не се смятат за по-низши членове на църковното тяло, годни само за дела от второстепенно значение. Християнинът не се оценява по неговата интелигентност или активност въобще, а по мъдростта на Духа, проявявана чрез верността към служението на Неговите харизми. В Западната църква острото разделение между миряни и духовници в края на Средновековието довело до заблуждението да се говори за две тела на Христос¹⁹. Но и в Православната Църква нещата сочат за скрито разделение с едностранчивото изтъкване на свещенството и лицемерното отхвърляне на харизмите и служенията на миряните, а последицата от това е, че днес много енорийски дела се възлагат на платени служители дори без значение от тяхната вяра. Единствено съработничеството между свещенството на клира (получено чрез Ръкоположението) и на свещенството на вярващите – мъже и жени (получено чрез Миропомазанието) може и в нашата епоха да доведе до живи, личностни, пророчески и апостолски енорийски общности.

Все по-голямото отсъствие на такива църковно-евхаристийни общности принуждава вярващите да напускат енориите си заради някоя друга енория, където нещата привидно изглеждат по-добре, или да сравняват енорията с манастира, избирайки манастира като по-благоговейна литургична среда. Това несъмнено се предшества от невежество – а именно, че подвижничеството, което погрешно се отъждествява със съвършенството и чистотата, е белег не на монашеството, а на цялото християнство – и не е правилно да поставяме монашеството над светостта на Църквата като харизма, която монополизира духовния живот, който е подвижнически, но преди всичко светотайнствен и евхаристиен. Несъмнено проблемът е в самите енории, когато безличието, липсата на любов, на причастност и неблагодарността имат своето начало в безжизнеността, хладността и безразличието, в умъртвяването на евхаристийните събрания и литургии. Правилният ход на вярващите не е енорийското им бягство в търсене на място за метафизичен покой, а преди всичко приносът им чрез упражняването на тяхната харизматична отговорност, която отново ще разгорят в Тайнството Света Евхаристия, в промяната на действително тежкото и потискащо състояние на нашите енории. В стремежа да разрешим проблема с индивидуализма и пиетизма създаваме огромен еклисиологичен проблем. Енорията, както и манастирът, е клетка на Църквата в нейното евхаристийно осъществяване.

И накрая, в енорията научаваме, че Църквата е не просто случайно общество, а есхатологична общност. Тя е новата общност в единството на Христос и общението на Духа – цялата и конкретната Църква, бидейки самата Божие дело, свободна не само от влиянието на произволни идеи и религиозни вярвания от миналото, но и от всяко малко и голямо изкушение на историята – идеологическо или националистическо – което се стреми да внесе разцепление и да раздели самите вярващи. Църквата е новата реалност в настоящия свят, която има своето начало и край на друго място, в другите, последни неща на Бога, за да може да отхвърли светските и човешки въздействия и влияния, като в своя връх – Евхаристията заличи всяка разделяща и враждебна сила, демонската сила, злото. Отричането на това есхатологично съвършенство увековечава разцеплението между частното и църковното, между индивидуалното оправдание и всеобхватното спасение, между пиетисткия морализъм и противопоставянето на всички и дори т. нар. нечестиви, естествени врагове на Църквата (и на народа). Така в Църквата е (станало) нещо нормално и традиционно да се сблъскват групите на благочестивите и не-благочестивите, а Литургията да бъде доминирана от обособени островчета (на свещеници, на певци, на клисари, на настоятели, на мъже, на жени…); когато проявленията на възможностите се заменят от някакви роли. Тук си заслужава да се запитаме какво в крайна сметка означават така наречените „частни литургии”²⁰, когато пренебрегваме факта, че църковното е отхвърляне на частното; че домашната молитва подготвя за литургичното богослужение и литургичното богослужение възпълва домашната молитва.

Обобщавайки всичко казано по-горе относно богатството на основни идеи на божествената Евхаристия, си заслужава да припомним, че нейната неповторима ценност се състои не само във факта, че тя е централното и всеобхватно, но и окончателното и завършително Тайнство. Светоотеческото богословие определя Евхаристията като граница на живота, като „предел на живота”, като върхова точка на нашите стремежи и очаквания. След божествената Евхаристия „няма нищо повече, което да желаем, а трябва да спрем дотук и да изследваме как можем да задържим това съкровище докрай”²¹.

Просто Евхаристията е това, което наистина е, с една основна, уникална по своята светотайнствена динамика и цел: осъществяването на Църквата в нейния есхатологичен завършек. Тук ние общуваме с бъдещите и вечни блага и още сега участваме активно в сиянието и радостта на божествения живот; в благодатното оживотворяване и пълнота на нашия богочовешкия живот.

Превод от гръцки: Константин Константинов

Из книгата "Опит за евхаристийна антропология" (ΔΟΚΙΜΙΟ ΕΥΧΑΡΙΣΤΙΑΚΗΣ ΑΝΘΡΩΠΟΛΟΓΙΑΣ, ΠΡΕΣΒ.ΜΙΧΑΗΛ ΣΠ. ΚΑΡΔΑΜΑΚΗΣ, Εκδόσεις ΤΗΝΟΣ)

Бележки

¹ 1 Γεροντικόν, έκδοσις „ΑΣΤΕΡΟΣ”, σς. 19, 54.
² Μ. Χαϊντέγερ, Διαμονές – Το ταξίδι στήν Ελλάδα. Εκδ. ΚΡΙΤΙΚΗ, 1998 σελ. 29.
³ π. Γ. Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, „ΑΡΤΟΣ ΖΩΗΣ”, 1973, σελ. 204.
⁴ Μάξιμος Ομολογητής, P. G. 90, 621.
⁵ Молитвата на Анафората.
⁶ π. Γ. Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτροση, Θεσσ. 1983, σελ. 88
⁷ Γρηγόριος ο Μέγας, P. G., 76, 938.
⁸ Ν. Μπερντιάεφ, Πνεύμα καί Πνευματικότητα, Αθήνα, 1968, σελ. 215.
⁹ Μ. Βασίλειος, P. G., 32, 157; Ειρηναίος, εν Sources Chretiennes, № 153, σελ. 115.
¹⁰ Γ. Φλωρόφσκυ, Αγία Γραφή, Εκκλησία, Παράδοσις. Θεσσ. 1976, σελ. 67.
¹¹ Вж. Π. Μιχαήλ Καρδαμάκης, Ορθόδοξη Πνευματικότητα Β, εκδοσις ΑΚΡΙΤΑΣ, 1993, σς. 187, 188; π. Γ. Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, „ΑΡΤΟΣ ΖΩΗΣ”, 1973, σελ. 167, 168.
¹² π. Γ. Φλωρόφσκυ, посл. Съч., σελ. 145.
¹³ Ol. Clement, Η Θεολογία μετά “τόν θάνατο του Θεού”. Σύνορο Εκδοσις ΑΘΗΝΑ, 1973, σελ. 107.
¹⁴ Μ. Βασίλειος, Π. Γ., 31, 128.
¹⁵ Ισαάκ του Σύρου, Απαντα τά ευρεθέντα ασκητικά, εκδόσις Χ. Σπανός, σελ. 164. 
¹⁶ Διονύσιος Αρεοπαγίτης, P. G., 3, 424; Вж. Π. Ευδοκίμωφ, Η προσευχή της Ανατολικής Εκκλησίας, Η Λειτουργία του Αγίου Ιωάννου του Χρυσοστόμου, Εκδόσεις Αποστ. Διακονίας της Εκκλησίας της Ελλάδος, 1980, σελ. 63
¹⁷ Π. Γ. Φλωρόφσκυ, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, σελ. 169.
¹⁸ Ol. Clement., цит. Съч. σελ. 106.
¹⁹ Пак там, стр. 101.
²⁰ С решение на Св. Синод на Еладската църква практиката на извършването на т. нар. частни литургии е забранена.-бел. прев.
²¹ π. Γ. Φλωρόφσκυ, Δημιουργία καί Απολύτρωση, σελ. 177.