Църквата в света

„Християните са били християни, само защото християнството им донася освобождение от смъртта.” Ако някой иска да проникне до сърцето на източното християнство, той трябва да присъства на възкресна литургия – всички останали служения са само отражения или образи на тази литургия. Трите думи на възкресния тропар, Пасхалния химн, повтаряни хиляда пъти с все по-триумфален тон, повтаряни до точката на екстаза и на преливаща мистична радост „Смертию смерть поправ” – ето това е велико-то послание на византийската Църква. Радостта от Възкресението, прогонването на исконния страх, обзел живота на човека – това е, което спечелва и запазва верността на масите. Това е изповядване на триумфа, преведено на всички езици на Изтока, което никога не загубва своята стойност. Това е вярата, която намира материален израз в иконата, така че дори и когато на художника не му достига оригиналност, човешкият недостатък не може да прикрие значението на радостното Тайнство.”

Тези думи на един светски историк доста адекватно отразяват това, което се опитахме да кажем за византийското християнство като духовен опит. Богослов, монах или обикновен мирянин, византийският християнин знае, че неговата християнска вяра не е послушно приемане на интелектуални съждения, произнесени от съответния авторитет, а свидетелство, достъпно лично за него в литургическия и светотайнски живот на Църквата, а и в живота на молитва и съзерцание, като едното е неразделно от другото. Нито физическо, нито емоционално или пък интелектуално, това изживяване се описва като gnosis, „духовни сетива”, или като вътрешна „достоверност”. Твърдението, че никой християнин не може да постигне това познание, се смята за най-голямата „ерес” от Симеон Нови Богослов.

Дали ще приемем, като Владимир Лоски, че „в известен смисъл цялото богословие е мистическо”[1], или ще гледаме скептично на византийския „задължителен мистицизъм”, очевидно е, че определянето на християнството като „духовен опит” повдига въпроса за неговото свидетелство за света що се отнася до словесни изрази, дефиниции, действия, поведение и практическа отговорност. В очите на западните християни Източната Църква често изглежда като от друг свят. И действително, Западът е традиционно по-загрижен от Изтока за организирането на обществото, определяне на християнската истина с лесно разбираеми термини и даване на човека на конкретни нормативни формули на държание и поведение. Да се направи опит за критическо описание на този проблем във византийското богословие, означава да се повдигне един от основните богословски и антропологически проблеми на християнския живот: отношението между абсолютната божествена истина и относителните способности на възприемане и действие, притежавани от сътворения и паднал човек.

1. Църква и общество

Голямата мечта на византийската цивилизация е универсално християнско общество, управлявано от императора и духовно наставлявано от Църквата. Тази идея очевидно съчетава римския и християнски универсализъм в една социално-политическа програма. Тя се основава и на богословските предпоставки по отношение на човека, които бяха развити по-горе [2]: по природа човек е богоцентричен във всички аспекти на живота си и е отговорен за съдбата на всичко сътворено. Докато християнството било преследвано, това библейско твърдение не можело да бъде нищо повече от един член на веруюто, реализуем на края на историята и предчувствуван в светите тайнства. С „покръстването” на Константин обаче, то внезапно се превръща в конкретна и достижима цел. Първоначалният ентусиазъм, с който християнската църква приема протекцията на императора, никога не се коригира от някакво систематично размишление за природата и ролята на държавата или светските общества в живота на падналото човечество. Това е трагедията на византийската система – тя приема, че държавата като такава може да стане същински християнска.

Официалната версия на византийския социален идеал е изразена в текста на прочутата Юстинианова „Шеста новела”:

„Два са най-висшите дарове, които в любовта си към човека Бог ни е дарил свише: свещеническото и императорското достойнство. Първото служи на божествените неща, а второто насочва и управлява човешките дела. И двете обаче изхождат от един и същ източник и украсяват живота на човечеството. Оттук нищо не трябва да бъде в такава степен предмет на грижите на императора, както достойнството на свещениците, тъй като те постоянно молят Бога за добруването (на империята). Защото ако свещеничеството е във всяко отношение безукорно и има достъп до Бога и ако императорите управляват справедливо и мъдро поверената им държава, ще има всеобща хармония и всякакво добро ще бъде дарено на човешкия род.” [3]

В мисълта на Юстиниан „симфонията” между „божествените неща” и „човешките дела” се основава на Въплъщението, което обединява божествената и човешката природа, така че личността на Христос е уникалния източник и на двете йерархии – гражданската и църковната. Основната грешка на този подход е идеята, че съвършеното човечество, манифестирано чрез Въплъщението в личността на Иисус Христос, би могло да намери адекватен израз и в Римската империя. Всъщност византийската богословска мисъл се основава на една форма на „реализирана есхатология”, като че ли Царството Божие вече е дошло „на власт”, а империята е израз на тази власт в света и в историята. Византийската християнска мисъл, разбира се, признава реалността на злото – и лично, и обществено, но поне в официалната философия на имперското законодателство тя изхожда от презумпцията, че подобно зло адекватно може да се контролира, като се подчини целият „обитаем свят” на властта на един император и на духовния авторитет на единното православно свещеничество.

Съдбовното значение на едната световна империя се прославя не само в имперските закони, но и в църковната химнография. Един рождествен химн, приписван на монахинята от ІХ в. Касия, обявява директната връзка между световната империя на Рим и „равносметката” на човечеството во Христе. Така Pax Romana съвпада с Pax Christiana:

Бележки

1 Mystical Theology, 7.
2 Виж Глава 11.
3 Novella VI, Corpus juris civilis, ed. Rudolfus Schoell (Berlin, 1928), III, 35-36. Основната студия по този въпрос е Francis Dvornik, Early Christian and Byzantine Political Philosophy: Origins and Background (Washington: Dumbarton Oaks Studies (IX), 1966), в два тома и съдържаща подробна библиография. Виж също J. Meyendorff, „Justinian, the Empire, and the Church”, Dumbarton Oaks Papers 22 (1968), 45-60.