Великопостните съботи

Отците на Църквата често са сравнявали Великия пост с четиридесетгодишното странстване на избрания народ през пустинята. Знаем от Библията, че за да не изпадне Божият народ в отчаяние, а също така и за да открие пред този народ Своята висша цел, по време на това четиридесетгодишно странстване Господ е извършил много чудеса. Светите отци построяват своето обяснение на четиридесетдневния пост по аналогия с това странстване.

Крайната цел на поста е Пасха, обетованата земя на царството Божие. Само че в края на всяка седмица от Великия пост има като че ли някакво поемане на дъх, някакво предвкусване на тази цел. Това става през двата дни – събота и неделя, когато се извършва Евхаристията; тези дни имат особено място в духовния път на поста.

Да започнем със съботата. Нейното особено място в Църковния устав, а също и изключването й от великопостния тип богослужение се нуждае от обяснение. Съботата не е постен ден, а е ден на празника, установен от Самия Бог: „Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела” (Бит. 2:3). Никой не може да промени или да отмени повелята Господня. Наистина много християни мислят, че божественото установяване на съботата е просто пренесено върху неделята, която по този начин се превърнала в християнския ден на отдиха и покоя. Нищо в Свещеното Писание или в Свещеното Предание не потвърждава това. Напротив, при светите отци и в цялото древно предание неделята се нарича първия или осмия ден и по този начин се подчертава особеният му характер и противоположността му спрямо съботата, която завинаги си остава седмият ден, благословен и осветен от Бога. Това е този ден, в който е засвидетелствано, че светът е сътворен „добро зело” (твърде добър) и такова е неговото значение в целия Стар Завет, значение, което се е запазило при Самия Иисус Христос и в Църквата. Това означава, че независимо от греха и падението светът си остава добро Божие творение; той е съхранил онова същинско добро, на което се е зарадвал Господ: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31).

Затова, да се спазва съботата от самото начало е означавало, че животът може да бъде пълен със смисъл, щастлив и творчески; животът може да бъде такъв, какъвто Бог е искал да е. Така съботата, денят на отдиха, когато ние се радваме на плодовете на своя труд, завинаги запазва Божията благословия, почиваща върху мира и делата Му. Но тази приемственост на християнското разбиране за съботата от старозаветното разбиране не само че не изключва, но напротив – предполага и разликата между тях. В Христа нищо не остава непроменено, понеже всичко се изпълва в Него, всички ограничения са преодолени, всичко придобива нов смисъл. Ако съботата в своя най-висш духовен смисъл показва присъствието на Божественото „добро зело” в самата основа на този свят, то именно този свят Иисус Христос е показал в нова светлина, претворил е в нещо ново. Иисус Христос е дарил на човека царството небесно, което „не е от мира сего”. В това се състои и най-висшето просветление, благодарение на което за християнина всичко става ново. Всичко добро от този свят и всичко, което е в него, ще се изпълни в царството Божие, в Царството на бъдещия век, което ще се покаже в цялата си слава само след края на този свят. Нещо повече, този свят, отхвърлил Христа, е показал, че е във властта на „княза на тоя свят”, че той „лежи в злото” (1 Иоан. 5:19) и че пътят за неговото спасение е не чрез еволюция, усъвършенстване и прогрес, а чрез Кръст, Смърт и Възкресение. „Това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре” (1 Кор. 15:36). По такъв начин християнинът живее двоен живот, но не в смисъла, според който той съвместява своята религиозна и светска дейност, а в онзи, според който целият му живот става предвкусване и подготовка за царството Божие, всяка негова постъпка е призвана да стане знак, утвърждаване и очакване на онова, което предстои да настъпи. Такъв е смисълът на привидното противоречие в Евангелието: царството Божие е и „сред нас”, но царството Божие и неизменно предстои. На непозналия царството „сред” живота, то не може да се разкрие и като обект на любовта, очакването и въжделението, за които призовава Евангелието. Той може все още да продължи да вярва в наказанието или в наградата след смъртта, но никога не ще успее да разбере радостта и силата на християнската молитва: „Да приидет Царствие Твое” – „Ей, гряди Господи Иисусе”. Христос е дошъл, за да можем да Го очакваме. Той е влязъл в живота, във времето, за да могат животът и времето да станат път към царството Божие.

Съботата, денят на сътворяването на света, денят на този свят, е в Христа станала ден на очакване, предшестващ Господния ден. Претворяването на съботата се е осъществило през онази велика и свята събота, когато Господ, „изпълнил всичките дела Свои”, починал (заспал) в гроба. На следващия ден, „първия ден след съботата”, Животът възсиял от животворящия гроб, на мироносиците било казано: „Радвайте се!” – учениците „от радост още не вярваха и се чудеха” (Лука 24:41) – и започнал първият ден от новото творение. Църквата участва в този нов ден и чрез него влиза в неделята. Тя все още живее и странства в този свят, който по своята мистична дълбина е станал събота, защото, както казва св. апостол Павел: „Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога; а кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Кол. 3:3, 4).

Всичко това обяснява единственото по рода си място на съботата – седмия ден – в богослужебното предание; нейния двоен смисъл като празник и като ден на смъртта. Тя е празник, защото в този свят, в неговото време, Иисус Христос е победил смъртта и е открил входа в Своето царство; Неговото въплъщение, смърт и възкресение са завършек на творението, на което Бог се е радвал в началото. Но тя е и ден на смъртта, защото в смъртта на Иисус Христос светът умрял и неговото спасение, завършек и преображение са вече отвъд пределите на смъртта, в бъдещия век. Богослужебното значение на всички съботи от годишния кръг е свързано с две съботи с решаващо значение: възкресяването на Лазар, което е станало в този свят и е било възвестяване и „уверение” за общото възкресение, и великата и света събота на Пасха, когато смъртта е била победена и е станала преход в новия живот на новото творение.

По време на Великия пост това значение на съботите се проявява особено ярко, тъй като целта на Поста е именно да възстанови християнското значение на времето като подготовка и странстване: „Моля ви, като пришълци и странници, да отбягвате от плътските похоти, що воюват против душата” (1 Петр. 2:11). Тези съботи свързват великопостния подвиг с бъдещото изпълване и по такъв начин придават на поста неговия особен духовен ритъм. Великопостната събота е евхаристиен ден, отбелязан от извършването на божествената литургия на св. Йоан Златоуст. А Евхаристията винаги е празник. Само че особеният характер на този празник се състои в отнасянето му към Великия пост като към пътуване, търпение и подвиг. Това е като че ли глътка въздух, чиято задача е да ни накара да се замислим върху крайната цел на нашето поклонничество. Това особено ясно проличава в реда на четенията от апостолските послания, избрани за великопостните съботи от Посланието до евреите. Оттам се вижда, че централната тема е историческият път на спасението, поклонението, обещанието и вярата в бъдещето за нещата, които ще станат.

През първата събота чуваме величественото встъпление на посланието с тържественото утвърждаване на творението на света, изкуплението и вечното царство Божие:

Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете… Ти си все Същият и Твоите години няма да се свършат (Евр. 1:12, 12).

Ние живеем в тези „последни дни” – дни на крайно напрежение. Ние сме още в „днес”, но краят наближава.
През втората събота на поста се чете:

Гледайте, братя, да не би у някого от вас да има лукаво от неверие сърце, та да отстъпи от живия Бог. Но наставлявайте се всеки ден, докле се казва „днес”… защото ние станахме причастници на Христа, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра (Евр. 3:1214).

Борбата е трудна. С цената на страдания и изкушения ние достигаме това, „да притежаваме най-доброто и вовеки пребиваващото”. Затова ни подтиква поучението от третата събота:

Не напущайте вашето дръзновение, за което има голяма награда. Търпение ви трябва, та, след като изпълните волята Божия, да получите обещаното; защото още малко, твърде малко, и „Идещият ще дойде и няма да се забави” (Евр. 10:35,37).

За тази борба трябва да се въоръжим с вяра, надежда и любов, както утвърждава четенето на посланието през четвъртата събота:

Защото Бог не е неправеден, та да забрави делото ви и труда на любовта, що показахте към Неговото име, като послужихте и служите на светиите. А ние желаем, всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата докрай, за да се не влените, а да подражавате на ония, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията (Евр. 6:10-12).

Времето намалява, очакването става все понапрегнато, увереността – все по-радостна. Това звучи в четенето на посланието през Петата събота:

Христос, веднъж като принесе Себе Си в жертва, за да отнеме греховете на мнозина, втори път, без да става жертва за грях, ще се яви на ония, които Го очакват за спасение (Евр. 9:28).

Това е последното четене преди съботата на Лазаря, когато от времето на очакване преминаваме във времето на изпълнение на очакваното.
Четенията от евангелието за великопостните съботи са избрани от Евангелието от Марк и също имат своя последователност. Евангелието от първата събота ни обяснява смисъла и значението на тази последователност. Иисус Христос опровергава лицемерните възбрани на еврейските съботи и казва:

Съботата е направена за човека, а не човек за съботата: тъй че Син Човеческий е господар и на съботата (Марк. 2:2728).

Настъпил е нов живот, започнало е възсъздаването на човека. През съботата на втората седмица на поста чуваме как един прокажен казва на Христа: „Ако искаш, можеш ме очисти”. Иисус Христос му отговаря: „Искам, очисти се” (Марк. 1:4041).
През Третата събота виждаме, че въпреки всички забрани Христос „яде (и пие Той – Бел. ред.) с митари и грешници” (Марк. 2:1417).
През Четвъртата събота в отговор на „добро зело” на творението на света (Бит. 1) Евангелието радостно възкликва: „… всичко хубаво върши: и глухите прави да чуват, и немите – да говорят” (Марк. 7:37).

Най-накрая през Петата събота всичко завършва с решителното изповядване на св. апостол Петър: „Ти си Христос…” (Марк. 8:29).

Това е приемане от човека на тайната на Христа, тайната на новото творение.

Великопостните съботи, както вече казахме, съдържат в себе си втората тема или измерение: темата за смъртта. С изключение на Първата събота, която по църковна традиция е посветена на св. Теодор Тирон, и на Петата събота на акатиста, трите оставащи съботи са дни на всеобщо поменуване на всички заспали „с надежда за възкресение и вечен живот” в Господа. Това възпоминание подготвя и предрича съботата на възкресяването на Лазар и Великата и света събота на Страстната седмица. Това възпоминание трябва да се разглежда не само като акт на любов, като добро дело, но и като откровение на този свят в неговата смъртност и умиране. В този свят ние сме обречени на смърт. На смърт е обречен и самият свят. Но в Христа смъртта е победена отвътре. Тя, както казва св. апостол Павел, е загубила жилото си, самата е станала вход в пълнотата на другия живот, „живота преизобилстващ”. За всеки от нас това влизане започнало в нашата смърт при кръщението, която превръща в мъртви живите („… вие умряхте” – Кол. 3:3), и в живи мъртвите, защото „смърт вече няма”. В народното благочестие дълбокото отклоняване от същинския смисъл на християнската вяра направило смъртта отново черна. Това се изразява чрез черните (траурни) дрехи на погребенията и панихидите. Трябва обаче да знаем, че за християнина цветът на смъртта е белият. Да се молим за умрелите не означава да скърбим и да се опечаляваме и никъде другаде това не се вижда поясно, отколкото във връзката, която имат общите помени на умрелите със съботите изобщо и особено с великопостните съботи.

Радостният ден на творението в грехопадението се е превърнал в ден на смъртта; защото „тварите се покориха на суетата” (Рим. 8:20) и станаха самите те смърт. Но Христовата смърт възстановява седмия ден, като го прави ден на новото творение, побеждавайки и унищожавайки онова, което е превърнало този свят в тържество на смъртта. И главната цел на Великия пост е да възстанови в нас желанието и надеждата за „прославянето на синовете Божии” (Рим. 8:19), което е съдържанието на християнската вяра, любов и надежда. „Защото нашето спасение е в надежда. А надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже защо ще се надява някой за нещо, което вижда? Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме” (Рим. 8:24-25). Значението на християнската смърт и на нашата молитва за умрелите – това е светлината на съботата на Лазар и радостният покой на Светата и Велика събота.

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Из книгата на прот. Александър Шмеман “Великият пост”, ИК “Омофор”, 2006